Робърт Хайнлайн
Децата на Метусела (10)

Втора глава

Джокейрите (или Жакейрите, както някои предпочитаха) предоставиха цял един град на колонията. Подобно дружелюбно отношение и това, че почти на всички от Фамилиите Хауърд им се гадеше от мръсотията под краката и непоносимия въздух, значително ускори преместването от кораба на земята. Очакваше се, че ще е нужна поне една земна година за подобно прехвърляне и че заспалите ще се събудят само когато можеха да бъдат настанени удобно. Но възпиращият фактор сега беше оскъдната възможност на ракетите да пренесат сто хиляди души, когато излетяха.

Градът Джокейра не бе създаден да посрещне нуждите на човешки същества. Техните физически потребности бяха някак различни, а културните им потребности, така както бяха изразени в инженерството, се отличаваха неимоверно. Но всеки град, който и да е той, представлява машина за осъществяването на определени практични цели: осигуряването на подслон, храна, санитарни възли, комуникации. Вътрешната логика на тези основни нужди, които са типични за различни същества, живеещи в различна среда предоставя неограничен брой отговори. Но приложени от която и да е раса топлокръвни, дишащи кислород андроидни същества към определена околна среда, резултатите, макар и странни, непременно са такива, че земните хора могат да ги използват. В някои отношения градът Джокейра изглеждаше див като парареалистична картина, но хората са живели вкъщи — иглу, сламени колиби и дори в кибернетична дупка под Антарктика. Тези хора можеха и се бяха преместили в града Джокейра и разбира се, незабавно се заеха с преустройването му, така че да им е по-удобно.

Не беше трудно, въпреки че имаше много работа за вършене. Вече имаше построени сгради — убежища с покриви; изкуствена пещера, която е основна за всички човешки изисквания за подслон. Нямаше значение това, за което Джокейрите бяха използвали тази структура. Човешките същества биха могли да я използват почти за всичко: за спане, почивка, хранене, склад, производство. Съществуваха също и истински пещери, защото Джокейрите копаят повече, отколкото ние. Но човешките същества лесно се превръщат в пещерни обитатели, ако се наложи в Ню Йорк, както и в Антарктика.

Имаше прясна питейна вода, която се изпомпваше и в ограничени случаи служеше за миене. Липсата на достатъчни количества се дължеше на водопроводната система. Градът нямаше цялостна отводнителна канализация. Джокейрите не се къпеха с вода и личните им хигиенни нужди се различаваха от нашите. Те ги съблюдаваха по друг начин. Трябваше да се положи огромно усилие, за да изградят временни заместители на корабните освежители и да се адаптират към отходната система на Джокейра. Нуждите бяха сведени до минимум: баните щяха да останат един ограничен лукс, дотогава доставките на вода и отходната система можеха да се подобрят поне десетократно. Но баните не са необходимост.

И все пак усилията, насочени към преустройството, бяха нищожни в сравнение с ударната програма да се положи началото на хидропонно селско стопанство, тъй като повечето от спящите не можеха да бъдат събудени, преди да се подсигури хранителен запас. Припряната тълпа искаше да изтръгне всяка частица от хидропонното оборудване в „Ню Фронтиърс“ на момента, да го пренесе на планетата, да го сглоби и пусне в действие, като междувременно разчитаха на наличните запаси. По-предпазливото малцинство искаше да се пренесе само едно пилотно растение, а на кораба да продължи отглеждането на храна. Те посочиха, че един неподозиран вирус или някои гъбички на странната планета биха довели до катастрофа — а именно гладна смърт.

Малцинството, здраво водено от Форд и Барстоу и подкрепяно от капитан Кинг, надделя. Една от хидропонните ферми на кораба бе отводнена и изведена от действие. Машините й бяха разглобени на парчета достатъчно малки, за да бъдат натоварени на корабните ракети.

Но селскостопанските продукти на планетата се оказаха подходяща храна за хората и Джокейрите изглежда желаеха много да им ги дадат. Усилията бяха пренасочени към създаването на земни култури на местна почва, за да се допълнят храните на Джокейра с видове, с които бяха свикнали човешките същества. Джокейрите се намесиха и почти изцяло се заеха с тази задача. Те бяха превъзходни „природни“ фермери (не се нуждаеха от синтетика върху плодородната си планета) и изглеждаха доволни от опитите си да отгледат нещо, което техните гости харесваха.

Форд премести цивилния си щаб в града веднага щом бяха подсигурени хранителни запаси по-големи, отколкото за групата изследователи, а Кинг остана на кораба. Спящите бяха събудени и пренесени на земята, когато им бяха създадени необходимите удобства и те можеха да ги използват. Въпреки подсигурената храна, подслон и питейна вода, трябваше да се направи още много, за да се осигури минимално удобство и условия за сносен живот. Двете култури се различаваха основно. Джокейрите като че ли винаги с готовност и безотказно помагаха, но те често очевидно се смущаваха от това, което човешките същества се опитваха да правят. Културата на Джокейрите изглежда не включваше идеята за частен живот и уединеност. Сградите в града почти нямаха преградни стени, които да не са носещи конструкции. Имаха склонност да използват колони или стълбове. Те не можеха да разберат защо човешките същества разделят тези чудесни отворени пространства на малки кабини и коридори и защо всеки индивид искаше да е сам поради някаква причина.

Явно (това не е сигурно, тъй като абстрактната комуникация с тях никога не стигна до изтънченост) те впоследствие решиха, че усамотяването крие в себе си религиозна важност за Земляните. Във всеки случай те отново помагаха. Осигуриха тънки листи от някакъв материал, който би могъл да се оформи като прегради единствено с помощта на техните инструменти. Материята попритесни инженерите и ги доведе почти до нервен колапс. Нямаше познато корозивно вещество, което можеше да го порази, дори реакциите, които биха разрушили солидните флуорни пластмаси, използвани при обработката на уранови съединения, нямаха ефект върху него. Диамантените триони ставаха на парчета при допира с него, топлината не го разтапяше, ниските температури не го правеха чуплив. Той изолираше светлината, шума и всяко ниво на радиация, което изпробваха върху него. Издръжливостта му на опън не можеше да се определи, защото просто не успяха да го скъсат. И все пак инструментите на Джокейрите, дори когато с тях си служеха човешки същества, можеха да разрязват, оформят и заваряват този материал.

Инженерите от Земята просто трябваше да свикнат с подобно чувство на безсилие. От критерия за контрол върху околната среда чрез технология, Джокейрите бяха наравно цивилизовани с човешките същества. Развитието им обаче бе в друга насока.

Важните различия между двете култури надхвърляха инженерната технология. Въпреки че като цяло те бяха дружелюбни и отзивчиви, Джокейрите не бяха човешки същества. Те мислеха по различен начин, даваха различни оценки, тяхната социална структура и езикова култура отразяваха нечовешкото им качество и двете бяха неразбираеми за хората.

Оливър Джонсън, специалистът по семантика, чиято задача бе да създаде общ език, разбра, че непосредствената му задача е абсурдно улеснена от канала за комуникация чрез Ханс Уидъръл.

— Разбира се — обясни той на Слейтън Форд и Лазар, — Ханс не е съвсем гениален, той е почти малоумен. Това ограничава думите, които мога да преведа чрез него само до идеи, които той може да разбере. А това ми осигурява единствено основен речников запас.

— Това не е ли достатъчно? — попита Форд. — Струва ми се, чувал съм някъде, че осемстотин думи са достатъчни да се предават идеи.

— В това има известна доза истина — съгласи се Джонсън. — По-малко от хиляда думи ще са достатъчни за всички обичайни ситуации. Аз съм подбрал около седемстотин от техните термини, работни и заместващи думи, за да получим един жив език. Но едва доловимите различия и разграничения ще трябва да почакат, докато ги опознаем по-добре и ги разберем. Ограниченият речник не може да изразява сложни абстракции.

— Глупости — прекъсна го Лазар, — седемстотин думи трябва да са достатъчни. Що се отнася до мен, не възнамерявам да правя любов с тях, нито пък да обсъждам поезия.

Това мнение като че ли имаше оправдание. Повечето понаучиха основата на местния език за две до четири седмици, след като бяха транспортирани, и го използваха в разговорите с домакините си така, сякаш го бяха говорили през целия си живот. Всички земляни бяха преминали през солидно обучение по мнемоника и семантика. Стимулирани от нуждата и благоприятната възможност да го упражняват, като се изключат естествено малцината непоклатими провинциалисти, които бяха убедени, че местните трябва да научат английски, бедният спомагателен език се научаваше бързо.

Джокейрите не научиха английски. В началото никой не прояви ни най-малък интерес. Естествено, не бе разумно да се очаква от милиони хора да научат езика на няколко хиляди. Във всеки случай раздвоената горна устна на Джокейрите не можа да се справи със звуците м, п и б, докато гърлените, съскавите, зъбните съгласни и цъкащия звук, които използваха можеха приблизително да се възпроизведат от човешко гърло.

Лазар бе принуден да преодолее първоначалното си лошо впечатление от Джокейрите. Бе невъзможно да не ги хареса човек, след като странната им външност престана да предизвиква любопитство. Те бяха толкова гостоприемни, щедри, дружелюбни и винаги готови да услужат. Той особено се привърза към Креел Сарло, който представляваше нещо като свързващ офицер между Фамилиите и Джокейрите. Постът, който Сарло заемаше сред собствения си народ, можеше грубо да се преведе като „шеф“, „баща“, „свещеник“ или „водач“ на семейството или племето Креел. Той покани Лазар да го посети в града, който бе най-близо до колонията.

— Хората ми ще се радват да те видят и да помиришат кожата ти — каза той. — Това ще е забавно. Боговете ще бъдат умилостивени.

Сарло сякаш не можеше да състави и едно изречение, без да спомене боговете си. Лазар нямаше нищо против, той бе толерантно безразличен към другите религии.

— Ще дойда, Сарло, стари приятелю. За мен също ще е забавно.

Сарло го отведе с обикновеното превозно средство в Джокейра — една кола без колела, чиято форма приличаше на супник и се движеше тихо и бързо над повърхността на земята, плъзгайки се по нея, явно осъществявайки контакт. Лазар клечеше върху пода на колата докато Сарло така увеличаваше скоростта, че очите на Лазар се насълзиха.

— Сарло — попита той, викайки, за да надвие вятъра, — как действа тази машина какво я задвижва?

— Боговете дишат върху… — Сарло използва дума, която не бе често срещана в езика им — и я карат да променя мястото си.

Лазар понечи да попита за повече обяснения, но затвори уста. Имаше нещо познато в този отговор и той сега го проумя. Някога и той бе дал подобен отговор на един от водните люде на Венера, когато бе помолен да обясни дизеловия двигател, използван в първообраза на трактора за тресавища Лазар не бе искал да звучи загадъчно, просто неадекватният местен език сякаш бе завързал езика му.

Имаше начин да понаучи това-онова.

— Сарло, искам да видя какво става вътре — настоя Лазар, като сочеше с пръст. — Имаш ли снимки?

— Снимките — призна Сарло — са в храма.

Големите му очи гледаха печално Лазар, предизвиквайки у него силното чувство, че Джокейрският водач тъгуваше поради нетактичността на приятеля си. Лазар бързо приключи с този проблем.

Но мисълта за Венеряните породи в ума му друга загадка. Водните хора, отрязани от външния свят от вечните облаци на Венера, просто не вярваха в астрономията. Пристигането на Земляни ги бе накарало да преосмислят малко идеята си за космоса, но имаше причина да се вярва, че новото им обяснение не се доближава до истината. Лазар се чудеше какво ли си мислят Джокейрите за посетители от космоса Те не бяха изненадани, но дали наистина бе така?

— Сарло — попита той. — Знаеш ли откъде сме аз и братята ми?

— Зная — отговори Сарло. — Вие идвате от едно далечно слънце — тъй далечно, че трябва да се сменят много сезони, докато светлината пропътува това дълго разстояние.

Лазар бе малко учуден.

— Кой ти каза това?

— Боговете ни казват. Брат ти Либи говори за това.

Лазар бе готов да се обзаложи, че боговете не бяха споменали подобно нещо, преди Либи да беше обяснил всичко на Креел Сарло. Но той запази спокойствие. Все още искаше да попита Сарло дали се бе изненадал от посетителите, но не можа да се сети за думата от езика на Джокейрите, която означаваше „изненада“ или „учудване“. Той все още се опитваше да състави въпроса си, когато Сарло рече:

— Бащите на моя народ са летели из небесата както вас, но това е било преди да дойдат боговете. Мъдрите богове ни забраниха да го правим повече.

И това, помисли си Лазар, е една дяволски голяма лъжа, чисто перчене. Не съществуваше и най-малкото доказателство, че Джокейрите някога са се отделяли от повърхността на планетата си.

Същата вечер в дома на Сарло Лазар остана до края на дълга програма, която, както той предполагаше, бе за забавление на почитаемия гост, т.е. самия него. Той седна до Сарло върху един подиум в голямата гостна на рода Креел и слушаше в продължение на два часа някакво виене, което вероятно представляваше пеене. Лазар имаше усещането, че ако някой стъпи върху опашките на петдесетина подбрани кучета, щеше да се получи по-добра музика, но той се опита да слуша така задълбочено, както бе поднесено самото изпълнение.

Лазар си спомни как Либи настояваше, че това масово виене на което Джокейрите явно се наслаждаваха, всъщност беше музика и че хората биха се научили да я харесват, ако изучаваха връзката между отделните интервали.

Лазар се съмняваше в това.

Но той трябваше да признае, че Либи разбираше Джокейрите по-добре. Либи със задоволство откри, че те бяха превъзходни и проницателни математици. Всъщност знанията им бяха идентични с неговия необуздан талант. Аритметиката им бе невероятно заплетена за обикновените хора. Всяко число, било то голямо или малко, за тях представляваше уникално цяло, то се възприемаше като такова, а не просто като сбор от по-малки числа. В резултат на това те използваха всяка удобна позиционна или показателна бройна система с всякаква база — рационална, нерационална или променлива или пък изобщо никаква. Бе въпрос на изключителен късмет, помисли си Лазар, че Либи бе на разположение като математически преводач между Джокейрите и Фамилиите, в противен случай би било невъзможно да се възприемат много от новите технологии, които Джокейрите им демонстрираха.

Той се чудеше защо те не проявяваха интерес в изучаването на човешките технологии, които в замяна им се предлагаха.

Дисонансите на виенето замряха и Лазар се върна мислено към сцената, която го заобикаляше. Донесоха храна и семейството на Креел се зае с нея със същия ентусиазъм, с който Джокейрите правеха всичко. Достойнството, помисли си Лазар, е идея, която никога не е била на почит тук. Пред Креел Сарло бе поставена голяма купа с диаметър два фута и пълна догоре с някаква аморфна маса. Една дузина членове на семейството се струпаха около нея и се нахвърлиха без да дават предимство на по-старите. От време на време Сарло плясваше някои от тях и бъркаше с ръка в блюдото, вземаше голямо количество от яденето и бързо го смачкваше на топка в дланта на ръката си, която имаше два палеца. След като направи това, той бутна буцата в устата на Лазар.

Лазар не беше гнуслив, но първо трябваше да си припомни, че храната на Джокейрите беше храна за хора и второ, че той не можеше да се зарази с нищо от тях. Насили се и опита предложената буца.

Той отхапа голям залък. Ммм… не беше лошо — доста меко и лепкаво, без особен аромат. Не беше и вкусно, но можеше да се преглътне. Яде, като същевременно си обещаваше едно нормално хранене в близкото бъдеще, когато почувства, че поемането на друга хапка би било равносилно на физическа и социална катастрофа. Той реши да намери изход от ситуацията. Протегна се към общото блюдо, напълни шепата си с веществото, оформи го в топка и го предложи на Сарло.

Това бе вдъхновена дипломатичност. До края Лазар продължи да храни Сарло, храни го, докато ръцете му се умориха, удивлявайки се на способността на домакина му да се тъпче толкова много.

След като се нахраниха, те отидоха да спят и Лазар буквално легна при семейството. Те спяха там, където бяха яли, без легла и се настаниха така естествено, както листа върху земята през есента или агънца в кошара. За своя изненада Лазар спа добре и не се събуди, докато фалшивите слънца по покрива на подземната кухина не заблестяха тайнствено, като че е на зазоряване. Сарло все още спеше близо до него и хъркаше досущ като човек. Лазар забеляза, че едно дете се бе сгушило в извивката на тялото му като полумесец.

Той почувства движение зад гърба си — някакво раздвижване близо до хълбока му. Обърна се внимателно и видя, че едно друго дете — според човешките представи вероятно шестгодишно — бе извадило бластера му от кобура и с любопитство се взираше в дулото.

Бързо и предпазливо Лазар взе смъртоносната играчка от съпротивляващите се детски ръце, с облекчение забеляза, че предпазителя не беше махнат и го постави обратно на мястото му.

Лазар получи укорителен поглед. Детето бе готово да се разплаче.

— Шшт — прошепна Лазар, — ще събудиш баща си. Ето…

Той взе детето в лявата си ръка и започна да го люлее настрани. Малчуганът се сгуши в него, допря меките си влажни устни до кожата му и бързо заспа Лазар го погледна.

— Ти си едно малко дяволче — нежно рече той. — Ако някога можех да свикна с миризмата ти, вероятно щях да се привържа към теб.

 

 

Някои от инцидентите между двете раси биха били смешни, ако не криеха потенциални неприятности: например случаят със сина на Елеонор Джонсън — Хюбърт. Този дългурест юноша бе заклет зяпач на гледките около себе си. Един ден той наблюдаваше двама техници — един нормален човек и един от Джокейра, които приспособяваха някакъв джокейрски източник на енергия към нуждите на земната апаратура Джокейрът очевидно бе впечатлен от момчето и явно съвсем дружелюбно го вдигна. Хюбърт започна да пищи. Майка му, която никога не се отдалечаваше от него, се притече на помощ. Единствено недостатъчната сила и сръчност й попречиха да осъществи пълното унищожение, на което бе решена. Големият Джокейр бе невредим, но се създаде неприятна ситуация.

Управителят Форд и Оливър Джонсън положиха върховни усилия, за да обяснят случилото се на удивените Джокейри. За щастие те изглеждаха по-скоро опечалени, отколкото склонни да отмъщават.

След това Форд извика Елеонор Джонсън.

— С твоята глупост ти изложи на опасност цялата колония…

— Но аз…

— Млъкни! Ако не беше разглезила момчето до безобразие, щеше да се държи прилично. Ако не беше сантиментална глупачка, щеше да се държиш на положение. Отсега нататък момчето ще посещава редовните часове за възпитание, а ти ще го оставиш на мира. При най-малкия знак за враждебност от твоя страна към някой от местните ще те накажа с няколко години „дълбок сън“. А сега се махай!

Форд бе принуден да използва почти толкова строги методи и с Джанис Шмид. Интересът, показан към Ханс Уидъръл отстрана на Джокейрите, се разпростря върху всички деца-телепати. Местните жители като че ли бяха изпаднали в състояние на безумно обожание поради простия факт, че тези деца можеха да общуват с тях директно. Креел Сарло уведоми Форд, че би искал телепатите да бъдат настанени отделно от другите недъгави в евакуирания храм на града на земляните, а така също и че Джокейрите желаеха да се грижат за тях лично. Това бе по-скоро заповед, отколкото молба.

Джанис Шмид се подчини с неохота на настояването на Форд, че Джокейрите трябва да бъдат коткани в отговор на всичко, което бяха направили, и техните медицински сестри поеха всичко в свои ръце под ревнивия й поглед.

Всеки телепат, чието ниво на интелигентност бе по-високо от това на полуидиота Ханс Уидъръл, бързо разви спонтанни и стигащи до крайност психози, докато за тях се грижеха Джокейрите.

И така Форд трябваше да се справя с друг проблем. Джанис Шмид бе по-силна и по-интелигентна в отмъстителността си, отколкото Елеонор Джонсън. Форд бе принуден да я отстрани, за да запази мира, заплашвайки да й забрани изобщо да се грижи за обичните си деца. Креел Сарло, явно силно притеснен и впечатлен, се съгласи на компромис, съгласно който Джанис и младшите сестри възобновяваха грижите за по-болните, докато Джокейрите продължаваха да се грижат за телепатите, които бяха на и под нивото на идиотизъм.

Но най-голямата трудност, която възникна, бяха фамилните имена.

Всеки Джокейрец имаше собствено име и фамилия. Фамилните имена бяха ограничени на брой, подобно на положението при Фамилиите. Последното име на местните се отнасяше както към тяхното племе, така и към храма, където се покланяха.

Креел Сарло се зае с този въпрос заедно с Форд.

— Висш Отец на непознатите братя — каза той. — Настъпи моментът, в който ти и твоите деца трябва да изберете фамилните си имена.

Форд бе свикнал с трудностите в общуването с Джокейрите.

— Сарло, братко и приятелю — отвърна му той. — Слушам думите ти, но не ги разбирам. Говори по-правилно.

Сарло започна отново.

— Непознати братко, сезоните идват и си отиват и има период на узряване. Боговете ни казват, че вие, братята-пришълци, сте достигнали до момента във вашето обучение, когато трябва да изберете племето и храма си. Тук съм, за да уредим церемониите, с които всеки ще избере фамилията си. Сега говоря от името на боговете. Но нека кажа от мое име, че за мен би било удоволствие ако ти, братко Форд, избереш храма Креел.

Форд увърташе, докато се опитваше да разбере намека.

— Щастлив съм, че ми предлагаш фамилното си име. Но хората ми вече си имат свои собствени имена.

Сарло реагира, помръдвайки устни.

— Техните имена са само думи и нищо повече. Сега те трябва да изберат истинските си имена — това на храма и на бога, на когото ще се кланят. Децата растат и престават да бъдат деца.

Форд реши, че му е нужен съвет.

— Това веднага ли трябва да стане?

— Не днес, но в близкото бъдеще. Боговете са търпеливи.

Форд привика Закър Барстоу, Оливър Джонсън, Лазар Лонг и Ралф Шулц и им предаде разговора Джонсън прослуша отново залиса и се напрегна, за да улови смисъла на думите. Той подготви няколко възможни превода, но не успя да хвърли нова светлина върху проблема.

— Изглежда — каза Лазар — като „влез в църквата, или се махай“.

— Да — съгласи се Закър Барстоу. — Изглежда това е ясният смисъл. Е, мисля, че можем да си позволим да направим този жест. Много малко от нашите хора страдат от религиозни предразсъдъци толкова силно, че да не им позволят привидно да се молят на местните богове в интерес на общото добруване.

— Мисля, че си прав — каза Форд. — Аз самият нямам нищо против да прибавя фамилията Креел към името си и да участвам в техните молитви, ако това ще ни помогне да живеем в мир. — Той се намръщи. — Но не бих искал нашата култура да се претопи в тяхната.

— Забрави за това — рече уверено Ралф Шулц. — Независимо от това какво ще правим, за да им доставим удоволствие, не съществува абсолютно никаква възможност за културна асимилация. Нашите мозъци не са като техните — едва сега започвам да проумявам огромната разлика.

— Да — съгласи се Лазар — разликата наистина е огромна.

Форд се обърна към Лазар.

— Какво искаш да кажеш? Какво те тревожи?

— Нищо. Само — добави той — това, че аз никога не споделях всеобщия ентусиазъм по отношение на това място.

Всички се съгласиха, че ще трябва един от тях да опита и да съобщи впечатленията си. Лазар пожела да се нагърби със задачата позовавайки се на старшинството си. Шулц пък го прие като професионално право. Форд не се съгласи с тях и посочи себе си, настоявайки, че това е негово задължение като отговорен изпълнител.

Лазар го придружи до вратата на храма, където трябваше да се състои въвеждането във вярата Форд бе оскъдно облечен, както бяха и Джокейрите, но Лазар, тъй като не биваше да влиза в храма, можеше да носи шотландската си поличка. Много от колонистите нямаха слънчев загар, което се дължеше на годините, прекарани в кораба. Те се разхождаха голи, когато им беше удобно, точно както правеха Джокейрите. Но Лазар не постъпваше така. Не само че навиците му противоречаха на това, но и бластерът му щеше да се набива прекалено много на очи, ако хълбоците му бяха голи.

Креел Сарло ги поздрави и заведе Форд вътре. Лазар извика след тях:

— Горе главата, приятелю!

Той зачака. Запали цигара и я изпуши. Вървеше напред-назад. Нямаше как да прецени колко дълго щеше да трае всичко. Впоследствие се оказа доста повече, отколкото в действителност бе продължило.

Най-после вратите се отвориха и местните започнаха да прииждат навън. Те изглеждаха любопитно развълнувани от нещо и никой от тях не се приближаваше до Лазар. Напрежението, което все още съществуваше при изхода, отслабна, хората направиха пътека и се появи някаква фигура, която бягаше стремително навън.

Лазар разпозна Форд.

Форд не се спря при него, а го подмина като че бе сляп. Той се спъна и падна. Лазар се запъти бързо към него. Форд не се опита да стане. Той лежеше прострян с лице надолу, раменете му се повдигаха силно, а тялото му се тресеше от ридания.

Лазар коленичи до него и го разтърси.

— Слейтън — попита го той — какво стана? Какво ти има?

Форд обърна мокрите си и поразени от ужас очи към него, задържайки стоновете си за миг. Той не отвърна, но изглежда позна Лазар. Хвърли се, вкопчи се в него и заплака по-силно.

Лазар се отскубна и удари силно Форд.

— Съвземи се! — заповяда му той. — Кажи ми какво има.

Форд разтърси глава след удара и престана да плаче, но не каза нищо. Очите му бяха като замаяни. В полезрението на Лазар се появи сянка и той се обърна насочвайки бластера си. Креел Сарло стоеше отдалечен на няколко фута и не се приближи — не заради оръжието, той никога преди не беше виждал подобно нещо.

— Ти! — каза Лазар. — Какво си му сторил?

Той се спря и започна да говори с думи, които Сарло можеше да разбере.

— Какво се е случило с брат Форд?

— Отведи го — каза Сарло и устните му потрепваха — Това е лошо нещо. Това е много лошо нещо.

— На мен ли го казваш? — рече Лазар, без да се опитва да превежда.