Робърт Хайнлайн
Децата на Метусела (3)

Трета глава

Подземието, известно като Седалището на Фамилиите, се изпълваше с народ до късно през деня. Членове продължаваха да се нижат, пристигайки по тунели от южната част на щата и от Индиана. Докато се стъмни, пред входа на подземното езеро се образува задръстване от превозни средства — спортни подводници, съмнителни сухопътни автомобили като този на Мери, привидни моторници, пригодени да се спускат под водата, като всички те бяха натоварени с бегълци, някои от които полузадушени от почти целодневното криене на дъното в очакване на възможност да се промъкнат.

Обичайната зала за провеждане на срещите беше твърде малка да побере тълпата. Местните хора разчистиха най-голямата стая — трапезарията — и отместиха преградите, които я отделяха от главното фоайе.

Беше полунощ, когато Лазар се качи на една временна трибуна.

— Добре — започна той — нека запазим тишина. Вие отпред, седнете на пода така, че другите да могат да виждат. Роден съм през 1912 г. Има ли някой по-възрастен?

Той направи пауза, след това добави:

— Номинации за председател… говорете.

Бяха предложени трима души. Преди да бъде предложен четвърти, последният номиниран се изправи.

— Аксел Джонсън, от семейство Джонсън, искам името ми да бъде оттеглено и предлагам и другите да направят същото. Лазар разсея мъглата снощи. Нека той поеме ръководството. Сега не е време за фамилна политика!

Другите имена бяха оттеглени, нови не бяха предложени.

— Добре, щом така искате — каза Лазар. — Преди да започнем обсъждането, искам доклад от Главния попечител. Какво ще кажеш, Зак? Арестуван ли е някой от нашите хора?

Закър Барстоу нямаше защо да се представя. Той просто каза:

— Говоря от името на Попечителите. Докладът ни не е пълен, но все още не знаем за арестуван член. Когато преди десетина минути напуснах офиса за комуникации, бе съобщено, че от всичките 9285 разкрили се члена, 9106 са намерили убежище в крепостите на други Фамилии, в домовете на все още неразкрили се или пък някъде другаде. Предупреждението на Мери Спърлинг бе удивително сполучливо по отношение на краткото време от обявяването на тревогата до публичното изпълнение на Съвета в действие, но все още има 179 братовчеди, които са се разкрили и за които не е докладвано. Вероятно повечето от тях ще дойдат през следващите няколко дни. Други пък вероятно са на сигурно място, но не могат да се свържат с нас.

— Давай по същество, Зак — настоя Лазар. Има ли достатъчно голям шанс всички от тях да се приберат невредими?

— Абсолютно никакъв.

— Защо?

— Защото за трима от тях се знае, че са в обществени превозни средства на път оттук до Луната, пътувайки с разкрита самоличност. Други, за които нищо не знаем, са почти сигурно в същото положение.

— Имам въпрос!

Един самонадеян дребен мъж близо до предните редици се изправи и посочи с пръст към Главния попечител:

— Били ли са всички тези членове, които сега са в опасност, защитени чрез хипноза?

— Не. Нямаше…

— Искам да знам защо!

— Млъквай — извика Лазар. — Ти не си в ред. Никой тук не е на съд и нямаме време за губене, когато стомната вече е счупена. Продължавай, Зак.

— Много добре, но аз ще отговоря на въпроса по този начин: всеки знае, че предложението за защита на нашите тайни чрез хипнотични средства бе отхвърлено при гласуване на събранието, което разклати „Маскарада“. Като че ли си спомням, че братовчедът, който сега възрази, тогава помогна това да се случи.

— Това не е вярно! И аз настоявам да…

— Млъквай! — Лазар погледна свирепо апострофиращия, след това го огледа внимателно.

— Приятелю, ти ме впечатляваш като истинско доказателство, че Фондацията е трябвало да създава мозъци, а не дълголетници. — Лазар обгърна тълпата с поглед. — Всеки ще каже каквото иска да каже, но по ред, определен от председателя. Ако някой се намеси, без да е поканен, ще му запуша устата със собствените му зъби! Съгласни ли сте с това?

Хората се разшумяха едновременно шокирани и одобряващи. Никой не се възпротиви. Закър Барстоу продължи:

— По съвета на Ралф Шулц. Попечителите са действали тихо през последните 3 месеца, за да убедят разкрилите се членове да се подложат на обучение с хипноза. Ние имахме голям успех. — Той направи пауза.

— Продължавай, Зак — каза Лазар — Защитени ли сме или не?

— Не сме. Поне двама от нашите братовчеди, които със сигурност са арестувани, не са защитени по този начин.

Лазар сви рамене.

— Това проваля шансовете ни. Братя, играта свърши. Един изстрел в ръката, където е сокът за издаване на тайни и „Маскарадът“ приключва. Ситуацията е нова. Или ще бъде след няколко часа. Какво предлагате да се направи по този въпрос?

* * *

В контролната зала на ракетата — антипод Уолъби — „Южен полет“ телекомът иззвъня, изпука и от него се подаде петлица, подобна на изплезен език. Вторият пилот се наведе напред, издърпа съобщението и го скъса. Той го прочете, след това го препрочете.

— Капитане, хвани се за нещо.

— Проблем ли има?

— Прочети това.

Капитанът така и направи и подсвирна.

— По дяволите! Никога не съм арестувал никого. Не мисля, че дори съм виждал някой да е арестуван. Откъде да започнем!

— Прекланям се пред твоя по-висш авторитет.

— Така ли? — рече ядосано капитанът. — Сега, след като свърши с преклонението, се заеми за работа и извърши ареста.

— А? Не това имах предвид. Ти си човекът, който има власт. Аз ще поема управлението.

— Ти не си ме разбрал. Аз те упълномощавам. Ще изпълнявам твоите заповеди.

— Почакай малко, Ал, не съм постъпил на работа като…

— Дай нарежданията си!

— Ай, ай, сър!

Вторият пилот се отмести назад. Корабът бе навлязъл в плътните слоеве на атмосферата и се движеше леко и плавно. Чудеше се какво би представлявало прекъсването на свободното падане. Дали не е късно да го хванеш с мрежа за пеперуди?

Той определи местоположението на пътника чрез проверка на мястото и докосна ръката му.

— Здравейте, сър. Станала е грешка при писането. Мога ли да видя вашия билет?

— Защо? Разбира се.

— Бихте ли влезли в резервната кабина? Там е по-тихо и двамата ще можем да седнем.

— Разбира се.

Когато влязоха в отделената кабина, главният офицер помоли пътника да седне, но след това се раздразни.

— Колко глупаво от моя страна! — оставил съм си списъците в контролната зала. — Той се обърна и излезе. Когато вратата се плъзна след него, пътникът дочу неочаквано щракване. Внезапно обзет от подозрение, той се опита да отвори вратата. Беше заключена.

Двама служители на реда дойдоха за него от Мелбърн. Докато го ескортираха през междупланетното летище, до него достигаха репликите на любопитната и учудващо недружелюбна тълпа.

— Ето един от онези мъже!

— Тоя? Та той не изглежда никак стар.

— Колко струват жлезите на тази маймуна?

— Не зяпай, Хърбърт.

— Защо не? Никак не е зле.

Отведоха го в кабинета на главния началник, който го покани да седне със студена любезност.

— И така, сър — каза началникът носово — ако ни помогнете, разрешавайки на помощника да ви постави инжекция в ръката…

— С каква цел?

— Сигурен съм, че искате да помогнете на обществото. Няма да ви боли.

— Това не е отговор на въпроса ми. Настоявам за обяснение. Аз съм гражданин на Съединените щати.

— Така е, но Федерацията има юрисдикция във всички членуващи щати и аз действам според нея. А сега моля, дайте си ръката.

— Отказвам. Настоявам за спазване на гражданските ми права.

— Хванете го, момчета.

За това бяха нужни четирима мъже. Дори преди поставящият инжекцията да го докосне, той стисна челюсти и върху лицето му се появи израз на внезапна агония. Тогава седна тихо и апатично. Служителите, които въдворяваха ред, изчакваха лекарството да подейства. След това началникът леко повдигна един от клепачите на затворника и каза:

— Мисля, че е готов. Не тежи повече от осемдесет-деветдесет килограма. Доста бързо го хвана. Къде е онзи списък с въпроси?

Един заместник му го подаде. Той започна:

— Хорас Фут, чуваш ли ме?

Устните на мъжа помръднаха, той като че ли бе готов да говори. Устата му се отвори и по гърдите му рукна кръв. Началникът изрева, грабна главата на затворника и го прегледа набързо.

— Хирург! Прехапал си е езика!

 

 

Капитанът на совалката за Луна сити „Муунбийм“ се намръщи, гледайки съобщението в ръката си.

— Каква е тази детска игра? — Той стрелна с поглед третия си пилот. — Кажи ми, господине.

Третият пилот го погледна отгоре. Бесен, капитанът държеше съобщението на разстояние, надникна към него и прочете високо:

„Задължително е въпросните хора да бъдат предпазвани от самонаранявания. Наредено ви е да ги приспивате, без да ги предупреждавате“. Той дръпна листа хартия настрана от него.

— Те какво си мислят, че управлявам? Изолатор ли? За кои се мислят те? Да ми казват на мен, в моя кораб, какво да правя с моите пътници! Няма да направя това, ей, Богу, няма! Няма правило, което да изисква от мен да го правя. Има ли, господине?

Третият капитан продължи мълчаливо да изучава структурата на кораба.

Капитанът спря да крачи из стаята.

— Домакин! Домакин! Защо този мъж никога не е под ръка, когато ми трябва?

— Тук съм, капитане.

— Крайно време беше!

— През цялото време бях тук, сър.

— Недей да спориш с мен. Ето — погрижи се за това! Той подаде съобщението на домакина и излезе.

Един корабен механик, направляван от домакина, бордовият капитан и лекарят леко промениха тръбите на климатичната инсталация в една кабина. Двама притеснени пътници се отказаха от загрижеността си под влиянието на безвредна доза приспивателен газ.

— Друг доклад, сър.

— Остави — каза управителят с уморен глас.

— Съветник Борк Ванинг поднася комплиментите си и моли за интервю.

— Кажи му, че съжалявам, но съм твърде зает.

— Той настоява да ви види, сър.

Управителят Форд отвърна троснато:

— Тогава кажи на почитаемия г-н Ванинг, че не той дава нареждания в този кабинет!

Адютантът нищо не каза. Управителят Форд уморено притисна пръсти към челото си и продължи бавно:

— Не, Гери, не му казвай това. Бъди дипломатичен, но не го пускай вътре.

— Да, сър.

Когато остана сам, управителят взе доклада. Очите му набързо погледнаха официалното начало, датата и регистрационния номер:

„Резюме от интервюто с обявения условно извън закона гражданин Артър Спърлинг. Приложен е пълен запис. Условия на интервюто: Въпросният човек е получил нормална доза неоскоп., като предварително е получил неопределена доза газообразен хипнотик. Антидот…“

Как по дяволите би могъл да излекуваш подчинените си от многословие? Имаше ли нещо в душата на цивилен служител от кариерата, което да обича бюрокрацията? Очите му се преместиха по-надолу.

„Той заяви, че се казва Артър Спърлинг от семейство Фут и посочи, че е на възраст сто тридесет и седем години (видимата възраст на въпросния е четиридесет и пет плюс-минус четири); (виж приложения биологичен доклад.) Въпросният мъж призна, че е член на Фамилиите Хауърд. Той заяви, че Фамилиите наброяват малко повече от сто хиляди члена. Беше помолен да коригира цифрата и му бе подсказано, че верният брой е почти десет хиляди. Той повтори първоначалното си твърдение“.

Управителят спря и отново прочете тази част.

После продължи повърхностно да чете надолу, търсейки ключовата част:

„… настояваше, че дълголетието му е резултат от неговите предшественици и че няма друга причина. Призна, че са били използвани изкуствени начини, за да се запази младежката му външност, но твърдо заяви, че продължителността на живота му е наследствена, а не придобита. Беше му казано, че по-възрастните му роднини са го подложили, без негово знание, на лечение в ранната му младост, за да увеличат продължителността на живота му. Мъжът допусна подобна възможност. Но когато беше притиснат да назове имената на хора, които вероятно са извършили това, или може би извършваха сега подобно лечение, той се позова на първоначалното си твърдение, че такова лечение не съществува.

Той посочи имената (изненадваща проява) и в някои случаи адресите на почти двеста члена от групата негови близки, които не са били идентифицирани по-рано като такива в нашите документи (прибавен е списък). Силата му отслабна под натиска на този тежък способ и потъна в пълна апатия, от която не можа да бъде изваден с помощта на никакви стимуланти в рамките на преценената за него поносимост (виж биологичния доклад).

Заключения от бързо проведен анализ, метод на Кели-Холмс. Въпросният субект не притежава и не вярва в обекта на търсене. Не си спомня да е преживявал обекта на търсене, но греши. Познанието за обекта на търсене е ограничено за малка група от 20 души. Един член на тази група от звезди ще бъде открит чрез елиминационно търсене на не повече от тройна връзка. (Вероятност за връзка, която може да бъде допусната: първо — типологичното социално пространство е продължително и се включва във физическото пространство на Западната федерация и второ, съществува поне една свързваща линия между задържания субект и звездната група. Нито едно от двете схващания не може да бъде потвърдено, но първото от тях е убедително подкрепено от статистически анализ на списъка с имена, предоставен от субекта на по-рано неподозирани членове на групата Хауърд. Този анализ също подкрепя преценката на субекта за общия размер на групата; второто предположение, взето негативно, счита, че звездната група, която притежава обекта на търсене, е била в състояние да го приложи без социалнопространствен контакт, което е абсурд).

Предполагаемо време за търсене: седемдесет и един часа, плюс-минус двайсет. Предвижданото, но неизчисленото време, е гарантирано от осведомено бюро. Пресмятането на времето ще бъде…“

Форд захвърли доклада върху една купчина, допълнително разбърквайки старомодното си бюро. Тъпите глупаци! Да не разпознаят един негативен доклад, когато е бил пред очите им! И все още се наричат психографи!

Той зарови лице в ръцете си с чувство на пълно изтощение и раздразнение.

 

 

Лазар почука на масата до него, използвайки края на пистолета си като камъче.

— Не прекъсвайте говорещия — извика той, след което добави — Продължавай, но по-кратко.

Бертрам Харди поклати рязко глава.

— Отново ще кажа: тези еднодневки, които виждаме около себе си, нямат права, които ние, членовете на фамилиите, трябва да спазваме. Ние трябва да се справим с тях тихомълком, с лукавство, с хитрост и когато най-накрая консолидираме позицията си — със сила! Ние вече не сме задължени да зачитаме тяхното благоденствие повече отколкото един ловец е длъжен да предупреждава плячката си.

От дъното на стаята се чу дюдюкане. Лазар отново потропа, за да възстанови реда, и се опита да открие източника на шума. Харди продължи уравновесено:

— Така наречената човешка раса се е разделила на две. Време е да приемем това. От една страна, Homo viven, тоест ние, и от друга — Homo morifurus! Заедно с големите гущери, със саблезъбия тигър и бизона и тяхното време е отминало. Ние няма повече да смесваме своята жива кръв с тяхната, тъй както няма да се опитваме да живеем с маймуни. Аз казвам — да печелим време, като изчакваме, да им разкриваме небивалици, да ги уверяваме, че ще ги окъпем във фонтана на младостта. Да печелим време, така че, когато тези две естествено противопоставящи се раси се срещнат в битка, което неизбежно трябва да се случи, победата ще бъде наша!

Не последваха аплодисменти, но Лазар забеляза несигурността, която пробягна по много от лицата на присъстващите. Идеите на Бертрам Харди противоречаха на начина на мислене, изграден през дългите години спокоен живот, и все пак думите му като че ли прозвучаха съдбовно. Лазар не вярваше в съдбата, той вярваше в…, е, няма значение, но му беше чудно как Брат Бертрам би изглеждал с две счупени ръце.

И в Барстоу се изправи.

— Ако под оцеляване на по-здравия, Бертрам има точно това предвид — каза тя горчиво — аз ще отида да живея със Специалните в Ковънтри. Както и да е, той предложи план. Аз ще трябва да предложа друг, ако отказвам да приема този. Няма да приема нито един, ако ще трябва да живеем с цената на живота на нашите простосмъртни съседи. Още повече, за мен е ясно, че нашето присъствие, простият факт на нашето богато жизнено наследство нанася вреда на духа на бедните ни събратя. Нашето дълголетие и по-добри възможности правят и най-добрите им усилия безполезни. Всяко тяхно усилие предпазва от безнадеждна борба срещу неминуема смърт. Самото ни присъствие изпива силата им, разрушава способността им да преценят, изпълва ги с панически страх от края.

И така, аз предлагам план. Нека се разкрием напълно, нека кажем цялата истина и да помолим за наше място на Земята. Някое кътче, където да живеем сами. Ако бедните ни приятели искат да го оградят с голяма бариера като тази около Ковънтри, тъй да бъде — по-добре никога да не се срещаме лице в лице.

У някои съмнението се превърна в одобрение. Ралф Шулц се изправи.

— Без да имам предразсъдъци по отношение на основния план на Ив, трябва да ви посъветвам в съответствие с мнението ми на професионалист, че психологическата изолация, която тя предлага, не може да бъде постигната толкова лесно. Докато живеем на тази планета, те няма да ни изхвърлят от умовете си просто ей така. Съвременните комуникации…

— Тогава трябва да се преместим на друга планета — троснато отговори тя.

— Къде? — попита Бертрам Харди. — Венера? По-скоро бих живял в сауна. Марс? Изхабена и безполезна.

— Ще я възстановим — настоя тя.

— Не докато ти или аз сме живи. Не, скъпа ми Ив, твоето благородство звучи добре, но няма смисъл. В системата има само една планета, подходяща за живот — ние сме на нея.

Нещо в думите на Бертрам Харди предизвика отговор в главата на Лазар Лонг. След това мисълта му убягна. Нещо… нещо, което бе чул или казал само ден-два по-рано… или пък беше по-отдавна? Като че ли това бе свързано и с първото му излизане в космоса, преди един век. По дяволите! Беше влудяващо, когато паметта му играеше подобни номера.

Тогава той се сети за междузвездния кораб, който довършваха за полети между Земята и Луната.

— Хора — рече провлачено той — преди да поставим на обсъждане идеята за преместване на друга планета, нека обсъдим всички възможности. — Той изчака, докато прикове напълно вниманието им. — Някога замисляли ли сте се, че не всички планети се въртят около това единствено Слънце?

Закър Барстоу разчупи тишината:

— Лазар, сериозно предложение ли правиш?

— Напълно сериозно.

— Не звучи така. Може би ще е по-добре да обясниш.

— Ще го направя. — Лазар се обърна с лице към тълпата. — Има един космически кораб, който се носи в небето, той е просторен и е построен да осъществява дългите пътувания между звездите. Защо не се качим на него и не потърсим наше си парче земя?

Бертрам Харди се опомни пръв.

— Не знам дали нашият председател не хвърля светлина в мрака с поредната си духовитост, но приемайки, че говори сериозно, ще отвърна. Аргументите ми против Марс се отнасят десетократно за този див план. Разбирам, че безумните глупци, които всъщност възнамеряват да качат хора на този кораб, очакват да изминат разстоянието за около век. Тогава вероятно техните внуци ще открият нещо, а вероятно няма. И в двата случая — това не ме интересува. Не искам да прекарам цял век, заключен в стоманен танк, нито пък очаквам да живея толкова дълго. Идеята не ми харесва.

— Почакай — каза му Лазар — Къде е Анди Либи?

— Тук — отговори Либи, изправяйки се.

— Ела тук отпред, Анди. Ти имаше ли нещо общо с проектирането на новия кораб „Центавър“?

— Не. Нито с този, нито с предния.

Лазар се обърна към множеството хора:

— Това обяснява всичко. Ако в построяването на този кораб не е участвал Анди, то тогава той не е толкова бърз, колкото би могъл да е. Анди, по-добре се заемай с този проблем, синко. Трябва ни бързо разрешение на проблема.

— Но Лазар, не бива да допускаш, че…

— Не съществуват ли теоретични възможности?

— Е, знаеш, че съществуват, но…

— Тогава накарай този морков върху раменете ти да се заеме с това.

— Е…, добре. — Либи стана червен като косата си.

— Един момент, Лазар. — Беше Закър Барстоу. — Това предложение ми харесва и мисля, че трябва да го обсъдим нашироко, а не да се плашим от неодобрението на брат Бертрам. Дори ако брат Либи не успее да намери по-добър начин за задвижване, а и честно казано, не мисля, че ще успее, макар да имам слаба представа от механика. Дори и така, не бих позволил да ме заплашва време от един век. Като използваме дълбокото приспиване и управляваме кораба на смени, повечето от нас ще могат да осъществят един полет. Има…

— Какво те кара да мислиш — попита Бертрам Харди — че те ще ни позволят да се качим на кораба изобщо?

— Берт — каза Лазар студено — обръщай се към председателя, когато искаш да изкажеш мнението си. Ти дори не си делегат на Фамилия. Последно предупреждение!

— Както казвах — продължи Барстоу — съществува удобство в това дълголетниците да изследват звездите. Някой мистик би го нарекъл наше истинско призвание — Той се замисли. — Що се отнася до кораба, който Лазар спомена, вероятно няма да ни разрешат да го получим, но Фамилиите са богати. Ако се нуждаем от космически кораб или кораби, можем да ги построим, можем да платим за тях. Аз мисля, че е по-добре да се надяваме, че ще ни позволят да направим това, тъй като може да се окаже, че не съществува друг начин за излизане от ситуацията, в която сме, който да не включва собственото ни унищожение.

Барстоу изрече последните думи меко и бавно, с голяма тъга. Те прорязаха присъстващите като влажен студ. За повечето от тях проблемът бе тъй нов, че все още им се струваше нереален. Никой не бе изрекъл гласно възможната последица от невъзможността да се намери разрешение, което да удовлетворява мнозинството от хора с кратък живот. Старшият попечител, който говореше спокойно за страха си, че Фамилиите могат да бъдат унищожени, преследвани и убити, разбуди у всеки един призрака, когото не бяха споменавали никога.

— Е — каза Лазар бодро, когато тишината стана болезнена — преди да обсъдим тази идея, нека чуем друг план, ако някой иска да предложи. Говорете.

Един вестоносец влезе забързано и заговори на Закър Барстоу. Той изглежда се сепна и като че ли помоли да му повторят съобщението. След това се отправи бързо към трибуната при Лазар и му прошепна нещо. Лазар също се сепна Барстоу излезе припряно.

Лазар погледна отново към тълпата.

— Ще направим почивка — съобщи той. — Давам ви време да си помислите за други планове, да се поразтъпчете и да изпушите по цигара. — Той посегна към торбата си.

— Какво става? — извика някой.

Лазар запали цигара, дръпна дълбоко и изпусна дима.

— Ще трябва да почакаме и да видим — каза той. — Не знам. Но поне половин дузина от плановете, които бяха предложени тази вечер, няма да се наложи да гласуваме. Ситуацията отново се промени. Доколко — не знам.

— Какво имаш предвид?

— Е — провлачи глас Лазар — изглежда, че управителят на Федерацията иска да говори със Зак Барстоу веднага. Повика го по име… и се обади по тайния видеофон на Фамилиите.

— Хм… това е невъзможно!

— Да, така е, синко.