Към текста

Метаданни

Данни

Серия
История на бъдещето (22)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Methuselah’s Children, –1958 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Kikaha (2019 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD (2019 г.)
Корекция
sir_Ivanhoe (2019 г.)

Издание:

Автор: Робърт Хайнлайн

Заглавие: Децата на Метусела

Преводач: Росица Найденова

Издател: Издателство „Димант“

Година на издаване: 1999

Тип: роман

Печатница: „Светлина“ АД — Ямбол

Редактор: Тодор Димов

Художник: Буян Филчев

Коректор: Росица Спасова

ISBN: 954-8472-70-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/855

История

  1. — Добавяне

Втора глава

Когато Лазар си лягаше, съблече шотландската си поличка и я захвърли към гардероба, където тя се закрепи, опъна я и я окачи хубаво.

— Добро попадение — отбеляза той, след това сведе поглед към косматите си крака и се усмихна кисело. Шотландската поличка бе скрила една бомба, прикрепена с каишка към едното му бедро, и нож към другото. Той беше запознат със сегашната традиция да не се носи лично оръжие, но без него се чувстваше гол. Подобни обичаи бяха глупави и без това, но по принцип, каквото и да бе — нямаше „опасно оръжие“, имаше само „опасни хора“.

Когато излезе от освежителя, преди да си легне, той постави въоръжението си на място, където можеше да го достигне.

В съня си изведнъж го грабна в едната и другата си ръка, след това си спомни къде се намира отпусна се и се огледа, за да разбере какво го бе накарало така да подскочи.

През отдушника долитаха тихи гласове. Лоша звукоизолация, реши той, сигурно Мери забавляваше посетители — ситуация, в която той не биваше да се излежава. Стана, поосвежи се, привърза най-добрите си приятели обратно към бедрата и тръгна да търси своята домакиня.

Когато вратата на фоайето се отвори безшумно пред него, звукът от гласовете стана висок и много интересен. Фоайето бе Г-образно и той остана незабелязан. Отдръпна се и се заслуша без угризение. Подслушването бе спасявало кожата му в няколко ситуации, то не го притесняваше — напротив — забавляваше го.

Някакъв мъж казваше:

— Мери, ти си напълно безразсъдна. Знаеш, че ме харесваш, признаваш, че евентуален брак с мен би бил предимство за теб. И така, защо не искаш?

— Казах ти, Борк. Разлика във възрастта.

— Това е глупаво. Какво очакваш? Юношески романс? О, признавам, че не съм млад като теб…, но на жената й е нужен по-възрастен мъж, когото да уважава и който да я поддържа. Аз не съм прекалено стар за теб, аз съм тъкмо в разцвета на силите си.

Лазар реши, че тя вече познава достатъчно добре този мъж, за да не го харесва. Този ядосан тон…

Мери не отвърна. Мъжът продължи:

— Както и да е, имам една изненада за теб по този въпрос. Бих искал да ти го кажа сега, но… е, това е „държавна тайна“.

— Тогава не ми казвай. Това в никакъв случай не може да промени решението ми, Борк.

— О, Може. Ммм… ще ти кажа — знам, че човек може да ти има доверие.

— Слушай Борк, не бива да си мислиш, че…

— Няма значение, така или иначе след няколко дена това ще бъде публично достояние, Мери… аз никога няма да остарея!

— Какво имаш предвид?

Лазар изведнъж стана подозрителен.

— Това, което казах, Мери. Открита е тайната на вечната младост!

— Какво? Кой? Как? Кога?

— О, сега се интересуваш, а? Е, няма да те карам да чакаш. Познаваш тези стари Джонита, които се наричат семейства Хауърд, нали?

— Да…, чувала съм за тях, разбира се. Но какво от това? Те са измамници.

— Ни най-малко. Аз знам. Администрацията без много шум проучваше техните претенции. Някои от тях, без съмнение са по-възрастни от 100 години — и все още младеят!

— Това е трудно за вярване.

— Въпреки това е вярно.

— Добре… как го постигат?

— А, това е проблемът. Според тях това е просто въпрос на наследственост и те живеят дълго, защото произлизат от дълголетни родове. Но това е нелепо, несъвместимо с установените факти от научна гледна точка. Администрацията провери най-внимателно и отговорът е ясен: те притежават тайната на младостта.

— Не можеш да бъдеш сигурен в това.

— О, хайде, Мери, ти си мило момиче, но поставяш под въпрос експертното мнение на най-добрите умове в света. Няма значение. А ето и това, което е поверително. Ние все още нямаме тяхната тайна, но в скоро време и това ще стане. Без ни най-малко вълнение или публичност те ще бъдат извикани и разпитани. Тогава ще разберем тайната и ти и аз никога не ще остареем. Какво мислиш за това? А?

Мери отговори много бавно, едва доловимо.

— Би било хубаво, ако всеки можеше да живее дълго.

— Хм? Да, така мисля, но във всеки случай ти и аз ще получим лечението, каквото и да е то. Помисли за нас, скъпа. Година след година щастлив, вечно млад брак. Не по-малко от век. Може би дори…

— Чакай малко, Борк! Тази „тайна“ няма да е за всеки?

— Е, това е въпрос на висша политика. Натискът от страна на населението е доста труден проблем дори и в този момент. На практика може би ще е необходимо да се ограничи само до висшия персонал и техните съпруги. Но не вълнувай красивата си главичка с това — ти и аз ще го получим.

— Искаш да кажеш, че аз ще го получа, ако се омъжа за теб?

— Ммм… това е грубо казано, Мери. Бих направил всичко на света за теб, защото те обичам. Но това щеше да е извънредно лесно, ако ти беше моя жена. И така, кажи, че ще се омъжиш за мен.

— Нека оставим това за момент. Как смяташ да измъкнеш тази „тайна“ от тях?

Лазар почти долови мъдрото й кимване.

— О, те ще проговорят.

— Да не искаш да кажеш, че ще ги изпратиш в изолация, ако не го направят?

— Изолация? Хм! Ти изобщо не разбираш ситуацията, Мери. Това не е маловажен социален проблем. Това е предателство спрямо цялата човешка раса. Ще използваме някои средства! Средства, които са използвали Пророците, в случай че не сътрудничат доброволно.

— Наистина ли? Но защо? Това противоречи на Споразумението!

— Проклето да бъде това Споразумение! Това е въпрос на живот и смърт. Да не мислиш, че ще позволим някакво парче хартия да се изпречи на пътя ни. Не можеш да си губиш времето с дребни закони във фундаменталните принципи, според които живеят хората — нещо, за което те биха се борили до смърт. А това е точно такова нещо. Тези… тези завистници и мошеници се опитват да ни лишат от самия живот. Мислиш ли, че ще правим реверанс на „обичая“ в неотложна ситуация като тази?

Мери отговори с тих и разтревожен глас:

— Наистина ли мислиш, че Съветът ще наруши Споразумението?

— Дали мисля така? Съветът за действие бе регистриран снощи. Ние упълномощихме управителя да използва „пълен опортюнизъм“.

Лазар наостри слух през проточилата се тишина. Най-после Мери проговори:

— Борк…

— Да, скъпа моя.

— Трябва да направиш нещо. Трябва да предотвратиш това.

— Да го предотвратя? Не знаеш какво говориш. Не бих могъл, а и да можех, нямаше да го направя.

— Но трябва! Трябва да убедиш Съвета! Те правят грешка, съдбовна грешка. Нищо не може да се получи чрез насилие над тези бедни хора. Няма тайна!

— Какво? Започваш да се вълнуваш, мила. Съставяш си мнение срещу едни от най-добрите и най-умни мъже на планетата. Повярвай ми, ние знаем какво вършим. Грубите методи не ни харесват повече, отколкото на теб, но това е за общото благоденствие. Виж, съжалявам, че изобщо ти казах. Съвсем естествено е да реагираш така. Ти си чувствителна, нежна, с добро сърце и аз те обичам заради това. Защо не се омъжиш за мен и не престанеш да се тревожиш от въпроси на обществената политика?

— Да се омъжа за теб? Никога!

— О, Мери, ти си разстроена. Посочи ми поне един основателен довод против!

— Ще ти кажа защо. Защото аз съм една от тези, които искате да преследвате!

Последва още една пауза.

— Мери…, ти не си добре.

— Не съм добре, така ли? Аз съм напълно добре за човек на моята възраст. Чуй ме, глупако. Имам внуци два пъти по-големи от теб. Бях тук, когато първият Пророк прегази страната. Бях тук, когато Хариман изстреля първата ракета до Луната. Ти дори не си бил още ревльо. Твоите баби и дядовци дори не са се познавали, когато аз бях зряла омъжена жена. И ти стоиш тук и нагло предлагаш да командваш, дори да измъчваш мен и тези като мен. Да се омъжа за теб? По-скоро бих се омъжила за някой от моите собствени внуци!

Лазар премести своя товар и плъзна дясната си ръка под цепката на шотландската поличка, защото очакваше внезапна неприятност. „Можеш ли да разчиташ на жена“, помисли си той в неподходящия момент и зачака.

Борк отговори хладно. Тонът на опитния авторитет замени този на угасналата страст.

— Спокойно, Мери. Седни. Аз ще се грижа за теб. Първо, искам да вземеш успокоително. След това ще доведа най-добрия психотерапевт в града, в цялата страна. Ще се оправиш.

— Пази си ръцете от мен!

— Сега, Мери…

Лазар влезе в стаята и насочи бластера си към Ванинг.

— Тази маймуна май ти създава проблеми, сестро?

Ванинг извърна глава.

— Кой сте вие? — попита той раздразнено. — Какво правите тук?

Лазар все още говореше на Мери.

— Само кажи една дума и ще го нарежа на парченца достатъчно малки, за да бъдат открити.

— Не, Лазар — отговори тя с глас, който вече контролираше. Все пак ти благодаря. Моля те, прибери пистолета си. Не бих искала да се случи нещо такова.

— Добре.

Лазар постави пистолета в кобура, но остави ръката си върху дръжката.

— Кой сте вие? — повтори Ванинг. Какво означава това нахлуване?

— Тъкмо щях да ви питам същото, приятелю — меко каза Лазар — но повече няма да се занимаваме с това. И аз съм един от онези стари Джонита, които търсите… като Мери.

Ванинг го погледна с интерес.

— Чудя се — каза той и отново погледна Мери. — Това не може да бъде, това е абсурдно. И все пак…, няма да навреди да се проучи вашата история. Във всеки случай имам доста неща срещу вас. Никога не съм виждал по-красноречив случай на антисоциален атавизъм. — Той се насочи към видеофона.

— По-добре стой настрана от този телефон, приятел — каза бързо Лазар, след което добави към Мери:

— Няма да докосвам пистолета си, сестро. Ще използвам ножа.

Ванинг спря.

— Много добре — рече той с раздразнение — прибери този вибронож. Няма да се обаждам оттук.

— Погледни го отново. Това не е вибронож, това е мръсна стомана.

Ванинг се обърна към Мери Спърлинг:

— Тръгвам си. Ако си разумна, ще дойдеш с мен.

Тя поклати глава. Той се ядоса, сви рамене и се обърна с лице към Лазар Лонг:

— Що се отнася до теб, сър, първобитните ти обноски ти докараха сериозни неприятности. В най-скоро време ще бъдеш арестуван.

Лазар погледна към капаците на тавана.

— Напомняш ми за един човек, собственик на заведение във Venusburg, който искаше да ме арестува.

— Е, и?

— Надживях го с доста години.

Ванинг отвори уста, за да отговори, след това се обърна рязко и излезе тъй бързо, че външната врата едва не докосна върха на носа му. Когато тя се затвори, Лазар рече замислено:

— Това е най-твърдият мъж, с когото съм спорил през последните години. Готов съм да се обзаложа, че никога не е използвал нестерилизирана лъжица в живота си.

Мери се сепна, след това започна да се смее Той се обърна към нея:

— Радвам се да те видя развеселена, Мери. Помислих си, че си разстроена.

— Бях. Не знаех, че подслушваш. Бях принудена да импровизирам.

— Провалих ли нещо?

— Не. Радвам се, че влезе. Благодаря. Но сега ще трябва да побързаме.

— Предполагам. Мисля, че той беше сериозен. Скоро ще започне да ме търси някой представител на правосъдието. Теб също, вероятно.

— Точно това имах предвид. Хайде да се махаме оттук.

Мери бе готова да тръгне на минутата, но когато излязоха в коридора, те се натъкнаха на мъж, чиято значка и комплект спринцовки го определяха като представител на правосъдието.

— Здравейте — каза той. — Търся един гражданин, придружаващ гражданката Мери Спърлинг. Бихте ли ме упътили?

— Разбира се — съгласи се Лазар. Тя живее ей там долу.

Той посочи отдалечения край на коридора. Когато служителят на реда погледна в тази посока, Лазар го удари внимателно по тила, малко вляво с дръжката на бластера си и го хвана, докато се свличаше на пода.

Мери помогна на Лазар да пренесат тромавото тяло в нейния апартамент. Лазар коленичи над полицая, претърси комплекта му със спринцовки, взе една, която бе пълна, и му я удари.

— Ето — каза той — това ще го приспи за няколко часа.

След това погледна замислено към комплекта и го откачи от колана на полицая.

— Това може отново да ни потрябва. Във всеки случай няма да ни навреди, ако го вземем.

После му хрумна да снеме значката и я постави в торбата си.

За втори път те излязоха от апартамента и се спуснаха до нивото на паркинга. Докато се движеха към рампата, Лазар забеляза, че Мери бе нагласила комбинацията за северния бряг.

— Къде отиваме? — попита той.

— В седалището на Фамилиите. Няма друго място, където да не ни проверяват. Но докато се стъмни, ще трябва да се скрием някъде в покрайнините.

След като колата бе насочена на север, Мери се извини и подремна известно време. Лазар наблюдаваше пейзажа в продължение на няколко минути, след това и той заспа.

Бяха събудени от звъна на алармата за спешни случаи и от забавящия се ход на колата. Мери се протегна и изключи сирената. „Всички коли минават на вътрешен контрол — монотонно произнесе глас. — Продължете на скорост 20 до най-близката кула за контрол на движението за проверка. Всички коли минават на вътрешен контрол. Продължете…“

Тя изключи и него.

— Е, това е — бодро каза Лазар. — Някакви идеи?

Мери не отговори. Тя надникна навън и огледа околността. Стоманената ограда, която отделяше лентата за високи скорости, по която се движеха, от неконтролираната лента за вътрешно движение, бе на около петдесет ярда вдясно от тях. Но поне на миля напред в оградата нямаше рампа за смяна на лентите, а там, където имаше, разбира се, щяха да бъдат контролните кули, където, както им бе наредено, трябваше да бъдат проверени. Тя отново запали двигателя на колата, като я управляваше ръчно и се запромъква през спрялото или забавено движение, докато набираше скорост. Приближаваха бариерата и Лазар почувства, че потъва между възглавниците. Колата се надигна, минавайки на няколко инча от нея и Мери я приземи на другия край.

Някаква кола приближаваше откъм север и те се движеха в нейната лента. Тя пъплеше с не повече от деветдесет, но шофьорът бе изненадан — нямаше причина, поради която да очаква друга кола да изскочи от нищото срещу него на празен път. Мери бе принудена да се шмугне вляво, после вдясно и отново вляво. Колата се завъртя и изправи на задните си гуми. Мери с мъка я овладя и това бе придружено с пронизителен шум от търкане със стъкло, когато колата потегли.

Лазар отпусна мускулите на челюстта си и въздъхна с облекчение.

— Надявам се, че няма да се налага да правим това отново.

Мери го погледна с усмивка:

— Нима жените зад волана те изнервят?

— О, не, не, в никакъв случай! Просто бих искал да ме предупреждаваш, когато ще става нещо такова.

— Аз самата не знаех — призна тя, след което продължи притеснено — Не знам какво да правим сега. Мислех, че ще поседим тихо извън града, докато се стъмни, но трябваше да разкрия картите си, когато преминах през тази ограда. В този момент някой вече докладва на кулата. Ммм…

— Защо да чакаме до тъмно? — попита той. — Защо просто не поемем към езерото с твоята кола-чудо и не я оставим да ни откара у дома?

— Не искам — троснато каза тя. — Вече привлякох прекалено голямо внимание. Един тримобил, имитация на сухопътен автомобил е удобен, но… е, ако някой ни види да се потапяме под водата и полицаите чуят, ще отгатнат кои сме. След това ще започнат да търсят с всичко — от сеизмографи до хидролокатори — и Бог знае какво още.

— Но Седалището не е ли защитено?

— Разбира се. Но те могат да открият всичко с определена големина — ако знаят какво търсят и не спират да го търсят.

— Права си, разбира се! — Лазар с неохота се съгласи. — Добре, със сигурност не искаме да заведем някои любопитни полицаи до Седалището на Фамилиите. Мери, мисля, че трябва да потопим колата ти и да изчезваме — каза той намръщено. — Където и да е, само не към Седалището.

— Не, трябва да отидем там — отговори тя остро.

— Защо? Ако преследваш лисица…

— Замълчи за малко! Искам да опитам нещо.

Лазар млъкна. Мери шофираше с една ръка, докато с другата ровеше в жабката.

— Отговори — каза някакъв глас.

— Животът е кратък… — отговори Мери. Те довършиха изречението.

— Чуй — продължи Мери забързано — в беда съм, виж къде съм.

— Добре.

— Има ли подводница в езерото?

— Да.

— Добре! Започни да ме следиш и я насочи автоматично. — Тя набързо обясни подробностите за това, което искаше, като се спря веднъж, за да попита Лазар дали може да плува.

— Това е всичко — най-накрая каза тя — но действай! Времето ни е малко.

— Чакай, Мери — възпротиви се гласът. Знаеш, че не мога да изведа подводница на повърхността през деня, още повече в тих и спокоен ден. Твърде лесно е да…

— Ще го направиш ли, или не!

Намеси се трети глас:

— Аз слушах. Мери, Айра Барстоу е. Ще те извадим.

— Но — възропта първият глас.

— Млъкни, Томи. Просто си гледай инжекторите и ме насочи. Доскоро, Мери.

— Добре, Айра!

Докато говореше със Седалището, Мери бе свила от лентата за вътрешно движение към непавирания път, по който бе пътувала предната нощ, без да забавя и явно без да гледа. Лазар стисна зъби и се хвана здраво. Те минаха покрай един очукан знак, на който пишеше „Замърсен район, продължавате на ваша отговорност“ и на който бе изрисуван обичайният розов трилистник. Лазар го погледна и сви рамене — той не можеше да проумее как в този момент опасността, която го грозеше, можеше да нарасне с един-два неутрона.

Мери спря шумно колата в малка горичка от недорасли дървета близо до изоставения път. Под тях, отвъд една ниска скала, се простираше езерото. Разкопча предпазния си колан, запали цигара и се отпусна.

— Сега ще чакаме. Ще им е необходим поне 1/2 час, за да ни открият, независимо от това колко трудно… Айра.

— Лазар, мислиш ли, че някой ни е видял да свиваме тук?

— Да си призная, Мери, бях твърде зает, за да гледам.

— Е…, почти никой не идва тук, с изключение на няколко безразсъдни момчета (и момичета — си помисли Лазар). След това продължи на висок глас:

— Забелязах гореща следа ей там, назад.

— Това ли? О, нищо, за което да се тревожиш, освен ако не си решил да си построиш къща тук. Ние сме тези, които са горещи. Ако не трябваше да стоим близо до предавателния механизъм, щяхме…

Свързочникът се обади:

— Добре, Мери. Точно пред вас.

Тя се сепна.

— Айра?

— Говори Айра, но аз все още съм в Седалището. Пийт Харди беше на разположение в укритието за подводници „Евънстън“, така че ние го насочихме към вас. По-бързо.

— Добре, благодаря! Тя тъкмо се обръщаше към Лазар, за да му каже нещо, когато той докосна ръката й.

— Погледни зад нас.

Един хеликоптер се приземяваше на по-малко от 100 ярда от тях. Трима мъже изскочиха от него. Те бяха облечени като представители на правосъдието.

Мери рязко отвори вратата на колата и изхвърли дрехите си с едно движение. Обърна се и извика „Хайде!“, докато пъхаше ръка и откачаше една шайба от таблото с уредите. Тя побягна.

Лазар разкопча колана на шотландската си поличка и я съблече, бягайки след нея към скалата. Тя се спусна, като че танцуваше, той я следваше малко по-предпазливо, като ругаеше по-острите камъни. Взривната вълна ги разтърси, когато колата експлодира, но скалата ги предпази.

Потопиха се във водата заедно, но отворът в малката подводница бе достатъчно голям само за един човек. Затова Лазар провря първо Мери и се опита да я удари леко. Когато тя се възпротиви, той разбра, че това няма да има ефект под водата. Стори му се, че употребява безкрайно време, чудейки се дали може да диша във вода. „Какво е това, което имат рибите, а аз нямам?“ — си мислеше си той, когато другата ключалка се раздвижи и той можа да влезе.

Изминаха единайсет секунди, докато изпразниха водата от ключалката, и той имаше възможност да провери каква вреда, ако имаше такава изобщо, бе нанесла водата на бластера му.

Мери говореше настоятелно с капитана:

— Слушай, Пийт, отзад има трима полицаи с хеликоптер. Колата ми се взриви под носовете им точно когато влязохме във водата. Но ако те не са мъртви или ранени, ще се намери едно умно момче, което ще се досети, че единственият изход за нас е под водата. Трябва да се махнем оттук, преди те да са се вдигнали във въздуха, за да ни търсят.

— Тази гонитба няма смисъл — оплака се Пийт Харди, удряйки контролните си инструменти, докато говореше. — Дори ако търсенето е само визуално, аз ще трябва да изляза и да остана извън кръга на отражение по-бързо, отколкото той набира височина — а аз не мога.

Но малката подводница се устреми напред с по-голяма увереност.

Мери се чудеше дали да се обади на Седалището от подводницата или не. Тя реши да не го прави. Това само щеше да увеличи риска както за подводницата така и за самото Седалище. Така че тя се поуспокои и зачака като се присви върху седалката, която бе твърде тясна за двама. Питър Харди се отправи към дълбините, като се плъзгаше по дъното, изваждайки радиостанциите Muskegon-Gary за насочване и започна слепешком да управлява подводницата.

Докато слязат от повърхността на езерото до Седалището, тя бе решила да не използва никакви физически средства за комуникация, дори внимателно пазеното оборудване в Седалището. Вместо това се надяваше да открие човек с телепатични способности, който да е на разположение сред близките на Фамилиите и за който те се грижеха там. Свръхчувствителните се срещаха рядко както сред здравите членове на семейство Хауърд, така и сред останалото население, но те се раждаха изключително от бракове между близки родственици. Това беше запазило и засилило нетипичното дълголетие, но бе запазило и засилило лошите гени заедно с добрите. В рода имаше необичайно висок процент физически и умствени дефекти. Техният Съвет за генетичен контрол упорито се бореше с проблема за унищожаване на лошата наследственост и запазване на наследственото дълголетие, но още много поколения щяха да плащат за дългия си живот с цената на много недъзи.

Но почти пет процента от тези умствено недоразвити хора притежаваха телепатични способности.

Мери отиде направо в убежището, където се грижеха за някои от тези хора, следвана от Лазар Лонг. Тя прегърна старшата сестра.

— Къде е малкият Стивън? Нужен ми е.

— Говори по-тихо — сгълча я сестрата. — Сега е време за почивка. Не може.

— Джанис, трябва да го видя — настоя Мери. — Това не може да чака. Трябва да изпратя съобщение до всички Фамилии! Незабавно!

Сестрата постави ръце на хълбоците си.

— Отиди в офиса за комуникация. Не можеш да идваш тук и да безпокоиш децата ми по всяко време. Няма да позволя това.

— Джанис, моля те! Не смея да използвам друг начин освен телепатията. Знаеш, че не бих направила това без нужда. А сега ме заведи при Стивън.

— Дори и да те заведа, няма да ти е от полза. Днес Стивън преживя един от лошите си моменти.

— Тогава ме заведи при този, който е в най-добра форма и може да работи. Бързо, Джанис! От това може да зависи сигурността на всеки един от нас.

— Попечителите ли те изпратиха?

— Не, не! Нямаше време!

Сестрата все още се колебаеше. Лазар се опита да си спомни кога за последен път бе удрял жена.

— Добре, можете да видите Били, въпреки че не би трябвало да ви разрешавам. И не забравяйте — не го преуморявайте. — Все още наежена, тя ги поведе по един коридор покрай редица оживени стаи и ги въведе в една от тях. Лазар погледна тялото в леглото и извърна очи.

Сестрата отиде до един шкаф и се върна със спринцовка.

— Той под хипноза ли работи? — попита Лазар.

— Не — хладно отговори сестрата, — трябва да получи стимулант, за да разбере, че сме тук. Тя почисти ръката на голямата фигура с тампон и направи инжекцията.

— Давай — каза тя на Мери и потъна в мрачна тишина.

Тялото на леглото се раздвижи, очите му се помръднаха вяло, след това като че ли ги забеляза. То се ухили.

— Лельо Мери — рече то. — О-о-о! Донесе ли нещо на Били?

— Не — каза нежно тя. — Този път не, миличък. Леля Мери много бързаше. Следващия път? Изненада? Това става ли?

— Добре — каза то с примирение.

— Добро момче. — Тя се протегна и разроши косата му. Лазар отново извърна поглед. А сега, Били ще направи ли нещо за леля Мери? Една голяма, голяма услуга.

— Разбира се.

— Чуваш ли приятелите си?

— Разбира се.

— Всички ли?

— М-м да. Сега нищо не казват — добави то.

— Извикай ги.

Настъпи кратка тишина.

— Чуха ме.

— Чудесно. А сега, слушай внимателно, Били: До всички Фамилии — тревога! Говори по-старата Мери Спърлинг. По заповед на Съвета за действие управителят се готви да арестува всеки член, който се разкрие. Съветът го инструктира да използва „пълен опортюнизъм“ и според моята трезва преценка те са решени да използват всякакви средства, независимо от Споразумението, за да изстискат от нас така наречената тайна на нашето дълголетие. Те дори възнамеряват да използват мъченията, изобретени от инквизиторите на Пророците!

Гласът й секна от вълнение. Тя спря, за да се посъвземе.

— А сега на работа! Намерете, предупредете ги, скрийте ги! Вероятно имате само няколко минути, за да ги спасите!

Лазар докосна ръката й и прошепна нещо, тя кимна и продължи:

— Ако някой от братовчедите е арестуван, спасете го на всяка цена. Не се опитвайте да се позовавате на Споразумението, не губете време в спорове за справедливостта… спасете го! А сега — действайте!

Тя спря и после заговори с изморен, нежен глас:

— Чуха ли ни, Били?

— Разбира се.

— Казват ли на хората си?

— М-м — да. Всички с изключение на Джими Конят. Той ми е много ядосан — добави детето поверително.

— Джими Конят? Къде е той?

— О, там, където живее.

— В Монреал — намеси се старшата сестра. Там има двама други свръхчувствителни. Съобщението ти е получено. Свърши ли?

— Да… — рече Мери несигурно. — Но по-добре ще е, ако някое друго Седалище предаде обратно съобщението.

— Не!

— Но, Джанис…

— Няма да позволя това. Мисля, че трябваше да го изпратиш, но сега искам да дам на Били противоотровата, така че излизайте!

Лазар я хвана за ръката.

— Хайде! Съобщението или е получено, или не е. Ти направи всичко възможно. Добра работа, момиче.

Мери се отправи, за да докладва подробно пред местния секретар. Лазар я остави, защото си имаше работа. Той се върна по пътя си, търсейки един човек, който не беше толкова зает, че да не му помогне. Охраната при входа на езерото бяха първите, които намери.

— Здравейте — започна той.

— Здравейте — отговори един от тях. — Търсите ли някого?

Той погледна с любопитство към Лонг, който бе почти гол, след това отново извърна поглед. Начинът, по който човек се облича или не се облича, бе личен проблем.

— Нещо такова — призна Лазар. — Кажи ми, приятел, познаваш ли някой тук, който би ми услужил с една шотландска поличка?

— В момента виждате един — отговори любезно пазачът. — Поеми поста Дик. Ще се върна след малко.

Той поведе Лазар към мъжките помещения, екипира го, помогна му да изсуши торбичката и сдържан коментар по отношение на арсенала, прикрепен към косматите му бедра. Поведението на по-старите не бе негова работа, а и много от тях бяха доста докачливи относно личния си живот в сравнение с повечето хора. Той беше видял леля Мери Спърлинг да пристига, съблечена за плуване, но не се изненада, тъй като бе чул Айра Барстоу да инструктира Пийт за подводната операция. Това че по-възрастният с нея реши да се потопи в езерото, натежал от желязо, го изненада, но не толкова, че да забрави обноските си.

— Нуждаете ли се от още нещо? — попита той. — Тези обувки стават ли ви?

— Добре са. Много благодаря, приятел. — Лазар позаглади взетата назаем шотландска поличка. Беше му малко дългичка, но му бе удобна. Ако се намираше на Венера, щеше да мине и само с парче плат около бедрата. Но той никога не отделяше голямо внимание на обичаите на Венера По дяволите. Мъжът искаше да е облечен.

— Чувствам се по-добре — добави той. — Още веднъж благодаря. Между другото, как ти е името?

— Едмонд Харди, от семейство Фут.

— Така ли? Кои са родителите ти?

— Чарлз Харди и Евелин Фут. Едуард Харди — Алис Джонсън и Терънс Бригс — Елеонор Уидъръл. Оливър.

— Това е достатъчно. И аз така си помислих. Ти си един от моите праправнуци.

— Защо, това е интересно — каза Харди любезно. Това ни прави 16-то коляно роднини, нали? Без да броя конвергенцията. Мога ли да попитам за вашето име?

— Лазар Лонг.

Харди поклати глава.

— Има някаква грешка. Не сте от моето родословие.

— Опитай с Уудроу Уилсън Смит вместо това. С него започнах.

— О, този ли! Да разбира се. Но аз мислех, че вие сте… хм…

— Мъртъв? Е, не съм.

— О, ни най-малко нямах това предвид — възпротиви се Харди, изчервявайки се при рязкото англосаксонско отрицание. Той добави бързо:

— Радвам се, че ви срещнах, дядо. Винаги съм искал да чуя истината за срещата на Фамилиите през 2012.

— Това беше преди да се родиш, Ед — каза Лазар сърдито — и не ме наричай дядо.

— Съжалявам, сър — искам да кажа съжалявам, Лазар! Има ли още нещо, което мога да направя за теб?

— Не трябваше да се ядосвам. Не. Впрочем, има. Къде мога да хапна нещо? Тази сутрин трябваше малко да бързам.

— Разбира се. — Харди го заведе в мъжкия килер, включи автоматичния готвач, сипа кафе за колегата си по стаж и за себе си и си замина. Лазар изяде своята „хапка-закуска“ — около три хиляди калории цвърчащи наденици, яйца, сладко, горещ хляб, кафе със сметана и други неща в добавка. Той действаше според убеждението винаги да препълва резервоара си, защото човек никога не знаеше колко дълго ще кара, преди да може да го презареди. Когато привърши, се облегна назад, оригна се, прибра съдовете си и ги пъхна в пещта за отпадъци, след което тръгна да търси екран за новините.

Откри един в мъжката библиотека, в другия край на фоайето. В стаята имаше само един мъж, който изглежда бе на същата възраст, каквато издаваше външният вид на Лазар. Приликата беше дотук. Непознатият бе по-слаб, с меки черти, а главата му бе покрита с тънка рижава коса, която коренно се различаваше от прошарената твърда четина върху главата на Лазар. Непознатият се бе навел над устройството за приемане на новини, а очите му бяха долепени до микроекрана.

Лазар прочисти шумно гърлото си и каза:

— Приятно ми е. — Мъжът вдигна глава и възкликна:

— О, извинете, стреснах се. Мога ли да ви помогна?

— Търсех екрана за новини. Имате ли нещо против, ако го прехвърлим на монитора?

— Не, ни най-малко.

По-дребният мъж се изправи, натисна копчето за превъртане и нагласи уредите за прожектиране.

— Някаква особена тема?

— Исках да видя дали има някакви новини за нас — Фамилиите — каза Лазар.

— Аз самият проверявах това. Може би ще е по-добре да използваме звука и да го оставим да търси.

— О’кей — съгласи се Лазар, като пристъпи и превключи на аудио. Каква е паролата?

— Метусела.

Лазар набра текста, машината започна да трака и да бръмчи, докато преглеждаше и отсяваше бързо данните, след това забави движението си с триумфиращо щракване. „Последни данни“ — съобщи тя. „Единствената новинарска служба от средния Запад свързана към всяка по-голяма мрежа. Видеоканал с Луна сити. Три — ’S кореспонденти из цялата система. Първи, Бързи и Най-! Линкълн, Небраска — Учен разобличава старци! Д-р Уитуел Оскарсън, заслужил президент на лицея Брайън, призовава за официално преосмисляне на статута на група роднини, която се назовава Фамилиите Хауърд. «Доказано е, казва той, че тези хора са разрешили отколешния проблем за удължаване, вероятно неограничено, на човешкия живот. Затова те трябва да бъдат поздравени.» Това е изследване, което е стойностно и вероятно ще даде резултати в бъдеще. Но тяхното становище, че решението на проблема не е нищо друго освен наследствена предопределеност, е срещу науката и здравия разум едновременно. Съвременното познание в областта на установените закони на генетиката ни позволява да заключим със сигурност, че те скриват от обществеността някаква тайна техника или техники, с помощта на които постигат резултатите си.

Против нашите обичаи е да позволяваме научното познание да се превръща в монопол на малцинството. Прикриването на подобно познание е посегателство върху самия живот, заплаха за расата. Като гражданин, аз призовавам Администрацията да действа решително по този проблем и им напомням, че ситуацията не е можела да бъде предвидена от мъдрите мъже, които съставиха Споразумението и систематизираха основните ни норми. Всеки обичай е създаден от хора и следователно е пределен опит да се опише всяка безкрайност от взаимоотношения. Следва тъй както нощта идва след деня, че всеки обичай по необходимост има изключения. Да бъдем ограничавани от тях пред прага на нови…“

Лазар натисна копчето „Пауза“.

— Достатъчно го слушахме този, а?

— Да, аз вече го чух. — Непознатият въздъхна. — Рядко съм срещал такава пълна липса на семантични точности, това ме учудва Д-р Оскарсън беше свършил добра работа в миналото.

— Започнал е да изкуфява — заяви Лазар, като нареди на машината да опита отново. — Иска каквото иска, когато го иска и си мисли, че това съставлява един природен закон.

Машината забръмча, щракна и отново заговори: „Последни данни, единствената…“

— Не можем ли да прескочим тази реклама? — предложи Лазар.

Неговият другар се взря в контролното табло.

— Изглежда не може да направи това.

„Енсенада, Баджа Калифорния. Джеферс и Луси Уедъръл днес помолиха за специална охрана от силите на реда, предполагайки, че група граждани са влезли с взлом в дома им, гаврили са се с личното им достойнство и са извършили други антисоциални действия. Семейство Уидъръл, според тяхно собствено признание, са членове на известните Фамилии Хауърд и твърдят, че инцидентът евентуално се дължи на този предполагаем факт. Кметът на района посочва, че те не са предоставили доказателство и е взел проблема присърце. За тази вечер е обявен градски масов митинг, който ще…“

Другият мъж се обърна към Лазар:

— Братовчеде, наистина ли чухме, това, което мисля, че чухме? Това е първият случай на антисоциално групово насилие за повече от двайсет години и въпреки това бе съобщено като че е повреда в уредите за определяне на времето.

— Не съвсем — отвърна мрачно Лазар. — Конотациите на думите, с които ни описаха, бяха пълни със смисъл.

— Да, вярно, но това беше умно направено. Съмнявам се дали имаше и една дума в това съобщение с емоционален индекс по-висок от 1,5 взета сама по себе си. Знаеш, че на новинарите е разрешено ниво 2,0.

— Да не би да си психометрик?

— О, не. Трябваше да се представя. Аз съм Андрю Джаксън Либи.

— Лазар Лонг.

— Знам. Бях на срещата снощи.

— Либи… Либи — замисли се Лазар. — Не се сещам измежду Фамилиите. И все пак ми е познато.

— Моят случай прилича малко на твоя.

— Промяна по време на Междуцарствието, а?

— Да и не. Роден съм след втората Революция. Но моят народ премина към Новия кръстоносен поход развали отношенията си с Фамилиите и промени името си. Бях вече зрял мъж, преди да разбера, че съм член.

— За Бога, какво говориш! Това е интересно! Как те намериха, ако мога да попитам?

— Добре, виж, аз бях във флота и един от висшите ми офицери…

— Разбрах! Разбрах! Аз мислех, че си астронавт. Ти си Либи, Изчислителят.

Либи се засмя глупаво.

— Наричаха ме така.

— Ами разбира се. Последният разрушител, който пилотирах, беше оборудван с твоя парагравитачен токоизправител. И контролната банка използва твоя дробен диференциал в направляващите реактивни самолети. Но аз го инсталирах самичък, нещо като да взема назаем твоя патент.

Либи не се притесни от кражбата. Лицето му светна.

— Интересуваш се от символна логика?

— Само прагматично. Но виж, аз сложих модификация на твоето устройство, което произтича от отхвърлените алтернативи в 13-то ти равенство. Става по следния начин: представи си, че се движиш в поле с плътност X с наклон, нормален за твоя курс и искаш да определиш оптималния си курс за евентуална точка на среща A от вектор „ро“, използвайки автоматично избиране през цялото време, след това, ако…

Те напълно изоставиха обикновения английски език, използван от земните лаици. Екранът до тях продължаваше да търси. Обади се три пъти, като всеки път Либи натискаше бутона за анулиране, без да слуша внимателно.

— Разбирам какво искаш да кажеш — каза той най-после. — Аз бях обмислял подобна модификация, но стигнах до заключението, че не е осъществимо от комерсиална гледна точка, твърде скъпо за всеки, освен за ентусиасти като теб. Но твоето решение е по-евтино от моето.

— Защо мислиш така?

— Очевидно е от данните. Твоето устройство съдържа 62 движещи се части, което би трябвало да изисква, ако приемем стандартния производствен процес, вероятен оптимум. — Либи се поколеба за момент, като че програмираше задачата — Вероятен оптимум от 5211 операции в производството, допускайки известна автоматизация, докато моят…

Лазар се намеси:

— Анди — попита той загрижено — главата боли ли те понякога?

Либи отново погледна глуповато.

— В таланта ми няма нищо ненормално — запротестира той. — Теоретически е възможно той да се развие у всеки нормален човек.

— Разбира се — съгласи се Лазар — Можеш да научиш и змия да танцува, потропвайки с крака, след като й сложиш обувки. Няма значение. Радвам се, че си допаднахме. Слушал съм разни истории за теб навремето, когато беше дете. Ти си бил в Корпуса за космическо строителство, нали?

Либи кимна.

— Земя-Марс, Място 3.

— Да, точно така. Един приятел от Марс ми разправи всичко. Търговец от Драйуотър. Знаех също и дядо ти по майчина линия. Твърдоглав стар глупак.

— Сигурно е бил такъв.

— Такъв беше. Двамата имахме голям скандал по време на Срещата през 2012. Той притежаваше доста остър речник. Лазар леко се намръщи. — Смешна работа, Анди… Ясно си спомням, винаги съм имал добра памет и все пак ми се струва все по-трудно да подреждам фактите. Особено през последния век.

— Неизбежна математическа нужда — каза Либи.

— Хм. Защо?

— Жизненият опит е линейно събираемо, но корелацията от впечатленията в паметта нараства неограничено. Ако човечеството живееше 1000 години, би трябвало да се изобрети съвсем различен метод за асоциации, за да бъде ефективно свързан с времето. В противен случай човек би се оплел безпомощно в богатството от собственото си познание, без да може да преценя лудост ли е или слабоумие.

— Така ли? — Лазар изведнъж се притесни. — Тогава трябва да се заемем с това.

— О, решението е твърде възможно.

— Хайде да почваме работа върху него. Да не ни хванат натясно.

Екранът, от който се излъчваха новините, отново призова за внимание — този път със звуков сигнал и мигащата светлина на бюлетина: „Чуйте данните. Висшият Съвет прекратява Споразумението. Според клаузата за извънредна ситуация днес бе обявен безпрецедентен Съвет в действие, нареждайки на управителя да задължи и да разпита всички членове на т.нар. Фамилии Хауърд чрез всички целесъобразни средства! Управителят упълномощава разпространяването на следното съобщение от всички лицензирани източници на информация: «Прекратяването на гражданските гаранции по Споразумението е валидно само за групата, известна като Фамилиите Хауърд, освен ако правителствени агенти бъдат натоварени с правото да действат според обстоятелствата и да арестуват бързо хората, засегнати от Съвета в действие. Гражданите се приканват да понесат с търпение всяко незначително неудобство, което това може да им причини. Правото ви на личен живот ще бъде уважено, доколкото е възможно; правото ви на свободно придвижване може временно да бъде нарушено, но ще бъде направено пълно икономическо компенсиране.»

Сега, приятели и граждани, какво означава това? — за вас, вас и отново вас! Последните данни ви срещат с вашия познат коментатор Албърт Райфснайдер:

Докладва Райфснайдер: Здравейте, Граждани! Няма причина за тревога. За средностатистическия свободен гражданин тази извънредна ситуация ще бъде по-малко обезпокояваща, отколкото минималното ниско налягане, което е твърде голямо за климатиците. Спокойно! Отпуснете се! Помагайте на служителите на реда, когато ви питат, и гледайте работата си. Ако се създадат неудобства, не спазвайте строго обичая, оказвайте помощ.

Това е смисълът днес. Какъв ще е той утре и вдругиден? А догодина? Това означава, че хората, които работят за вас, са предприели правилната стъпка да ви осигурят благодатта на един по-дълъг и по-щастлив живот! Не възлагайте прекалени надежди — та това прилича на зората на един нов ден. Наистина е така! Ревностно пазената тайна на малцината егоисти скоро ще…“

Лонг вдигна вежди към Либи, след това го изключи.

— Предполагам, че — каза Либи горчиво — това е пример за фактическо безпристрастие в излъчването на новини.

Лазар отвори торбичката си и запали цигара, преди да отговори.

— Спокойно, Анди. Има добри и лоши моменти. Доста лоши моменти преживяхме. Хората са в настъпление отново, този път срещу нас.