Робърт Хайнлайн
Децата на Метусела (16)

Осма глава

Лазар погълна три сандвича, двойна порция сладолед и няколко бисквити, докато Либи се задоволи с по-малко. Лазар би изял повече, но бе принуден да отговаря на куп въпроси от страна на другите посетители на клуба.

— Комисарският отдел не се е съвзел съвсем — оплака се той, наливайки третата си чаша кафе. — Малките хора прекалено улесниха живота им. Либи, обичаш ли чили?

— Става.

Лазар обърса устните си.

— В Тихуана имаше ресторант, където сервираха най-доброто чили, което някога съм опитвал. Чудя се дали още е там?

— Къде е Тихуана? — попита Маргарет Уидъръл.

— Не си спомняш Земята, нали Пеги? Е, скъпа, намира се в ниската част на Калифорния. Знаеш ли къде е това?

— Не мислиш ли, че съм учила география? В Лос Анджелис е.

— Близичко е. Вероятно си права — засега.

Съобщителната система на кораба се обади:

— Главен астрогатор, явете се при капитана в контролната зала!

— Това е за мен! — каза Либи и забързано излезе навън.

Съобщението бе повторено, след което се чу:

— Всички да се подготвят за ускорение! Всички да се подготвят за ускорение!

— Почва се отново, приятели. — Лазар се изправи, пооправи поличката си и последва Либи, подсвирквайки си.

„Ето ме, Калифорния, идвам

там, откъдето започнах…“

Корабът потегли, а звездите бавно гаснеха. Капитан Кинг бе напуснал контролната зала, придружен от госта си — пратеника от Земята Майлс Родни бе останал изключително впечатлен. Твърде вероятно бе да поиска нещо за пиене.

Лазар и Либи останаха в контролната зала. Нямаше какво да правят. За приблизително четири часа корабно време корабът щеше да остане в паракосмоса, преди да възвърне нормалната си скорост в близост със Земята.

Лазар запали цигара.

— Какво смяташ да правиш, когато се върнеш, Анди?

— Не съм мислил за това.

— Добре ще е да се замислиш. Настъпили са някои промени.

— Вероятно ще си отида у дома за известно време. Не мога да си представя, че Озаркс се е променил.

— Хълмовете ще са същите, предполагам, но може би хората са се променили.

— Как?

— Помниш ли, че ти казах, че ми бе дотегнало от Фамилиите и за около век прекъснах контактите си с тях? Общо взето те бяха станали толкова самодоволни и затъпели от пиене, че не можех да ги понасям. Страхувам се, че ще заварим почти всички в това състояние, след като вече се надяват да живеят вечно. Дългосрочни инвестиции, не забравяй да си сложиш дъждобран, когато вали — от този род неща.

— Не теб дълголетието не ти се е отразило по този начин.

— Подходът ми е различен. Никога не съм имал основателна причина да живея вечно — все пак, както посочи Гордън Харди, аз съм само трето поколение резултат от плана Хауърд. Аз просто си живеех, без да се тревожа за това. Но моето отношение не е обичайно. Вземи например Майлс Родни — уплашен е до смърт да се заеме с нова ситуация, както трябва, защото се страхува да не разстрои някого и да не засегне установени привилегии.

— Зарадвах се, когато Джъстин му се изперчи. — Либи се захили. — Не съм предполагал, че той е способен на това.

— Някога да си виждал малко кученце да гони голям пес от двора си?

— Мислиш ли, че Джъстин ще удържи на своето?

— Разбира се, с твоя помощ.

— С моя?

— Кой знае нещо за устройството ти, освен аз от това, което си ми казвал.

— Всичко е записано подробно в документите.

— Но не си предал тези документи на Майлс Родни. Земята се нуждае от твоето устройство, Анди. Чу какво каза Родни за натиска на населението. Ралф ми каза, че за да има човек дете, трябва разрешение от правителството.

— Какво по дяволите казваш!

— Това е факт. Можеш да бъдеш сигурен, че щеше да има огромна емиграция, ако съществуваха прилични планети, където да се отиде. Ето тук е мястото на твоето устройство. С негова помощ пътуването към звездите става реално. Те ще трябва да се спазарят с нас.

— Това разбира се не е точно мое устройство. Малките хора го създадоха.

— Не бъди толкова скромен. То е твое. А ти искаш да подкрепиш Джъстин, нали?

— Разбира се, че искам.

— Тогава ще го използваме, за да се спазарим. Вероятно аз лично ще сторя това. Но това не е точно същността на въпроса. Ще трябва някой да извърши известно проучване, преди да започне емиграция в големи мащаби. Хайде да се включим в бизнеса с недвижимо имущество, Анди. Ще преградим това ъгълче от Галактиката и ще видим какво може да ни предложи.

Либи почеса носа си и се замисли за това.

— Звучи добре, предполагам, но след като се отбия у дома.

— Не е нужно да се бърза. Ще намеря някоя хубава, чиста яхтичка, около десет хиляди тона, и ще я оборудваме с твоето устройство.

— Какво ще използваме вместо пари?

— Пари ще има. Ще основа корпорация-майка, докато все още мога, с достатъчно права, за да можем да правим, каквото си поискаме. Ще има и дъщерни корпорации за различни цели и ще прехвърлим дребния интерес към тях. Тогава…

— Това ми звучи като работа, Лазар. Мислех си, че ще се забавляваме.

— Глупости, няма да се суетим около това. Ще назнача някого да управлява местния офис и да се грижи за книжата и легалността — някой като Джъстин. А може и самият Джъстин.

— Добре тогава.

— Ти и аз ще обикаляме и ще се грижим за каквото трябва. Наистина ще се забавляваме.

 

 

И двамата мълчаха дълго. Не бе нужно да говорят. Най-накрая Лазар рече:

— Анди…

— Да?

— Смяташ ли да проучиш тази шега с „новата кръв за старите“?

— Сигурно, по-късно.

— Мислех за това. Между нас казано, юмруците ми не са толкова бързи, колкото бяха преди един век. Вероятно силата ми естествено намалява. Но знам едно — започнах да обмислям начинанието с недвижимото имущество едва след като чух за този нов процес. Това ми разкри нови перспективи. Улавям се да мисля за хилядолетия — а аз никога не съм се притеснявал за нещо по-далечно във времето от една седмица.

Либи отново се засмя.

— Като че ли остаряваш.

— Някои биха казали, че е крайно време. Сериозно, Анди, мисля, че точно това правя. Последните два века и половина бяха моето юношество, така да се каже. Толкова дълго живея, а не съм научил повече за последните отговори, важните отговори, отколкото Пеги Уидъръл. Хората като нас — Земляните — никога не са имали достатъчно време, за да се заемат с важните неща. Капацитетът е голям, а времето е недостатъчно, за да се използва пълноценно. Когато се стигне до значимите въпроси, може отново да сме станали маймуни.

— Как предлагаш да се заемем с важните неща?

— Откъде да знам? Попитай ме отново след около петстотин години.

— Мислиш ли, че ще е по-различно?

— Мисля. Поне ще имам време да се поровя и открия някои интересни факти. Вземи например боговете на Джокейрите…

— Това не бяха богове, Лазар. Не бива да ги наричаш така.

— Разбира се, че не бяха. Предполагам, че те са същества, които са имали достатъчно време, за да помислят здравата. Някой ден, след около хиляда години, възнамерявам да вляза в храма на Креел, да го погледна в очите и да му кажа: „Хауди, какво знаеш ти, което аз не зная?“

— Това би могло да е нездравословно.

— Поне ще разкрием картите си. Така и не се задоволих с развоя на събитията там. Не бива да има нещо във Вселената, в което човек да не може да си пъхне носа — така сме създадени и предполагам, че това си има обяснение.

— Вероятно няма никакви обяснения.

— Да, може би това е една огромна шега без никакъв смисъл. — Лазар се изправи, протегна се и се почеса по ребрата — Но ще ти кажа следното, Анди, каквито и да са отговорите, винаги ще има една маймуна, която ще продължава да се катери и да се оглежда, за да провери какво вижда дотогава докато дървото издържи.