Робърт Хайнлайн
Децата на Метусела (7)

Седма глава

Лазар бе зает с маневрирането на „Чили“ точно до определеното положение, встрани от „Ню Фронтиърс“. Пренатоварените дозатори правеха по-малкия кораб игрив като жребец. Но той успя. Магнитните котви иззвъняха, опънати докрай, херметическите уплътнения се затвориха и ушите на пътниците заглъхнаха, когато налягането в „Чили“ се изравни с това на гигантския кораб. Лазар потъна в една ниша на контролната зала, доближи се до един контакт и се протегна към входа за пътници на „Ню Фронтиърс“. В този момент той се озова лице в лице с капитана-инженер.

Мъжът го погледна и изсумтя:

— Отново вие, а? Защо, по дяволите, не отвърнахте на нашето предизвикателство. Не можете да се закрепите за нас без разрешение! Това е частна собственост. Какво искате да кажете?

— Искам да кажа — отвърна Лазар — че вие и момчетата ви се връщате на Земята няколко дена по-рано — с този кораб.

— Но защо? Това е смешно!

— Братко — каза Лазар нежно, като изведнъж показа бластера в лявата си ръка — наистина не бих искал да те нараня, след като бе толкова мил с мен, но със сигурност ще го направя, ако не се подчиниш незабавно.

Офицерът просто гледаше с невярващ поглед. Няколко от подчинените му се бяха събрали зад него. Един от тях, с безцелен поглед се накани да тръгва Лазар го простреля в крака с малко сила той политна и посегна да се залови за нещо, но нямаше за какво.

— Сега ще трябва да се погрижите за него — отбеляза Лазар. Това уреди нещата. Капитанът свика хората си по високоговорителя в отделението за пътници. Лазар ги преброи, докато пристигаха — двадесет и девет — брой, който бе установил по време на първото си посещение. Той нареди по двама мъже да държат всеки един от тях. След това погледна този, когото бе прострелял.

— Не си сериозно ранен, приятел — прецени той бързо и се обърна към капитана-инженер. — Когато ви прехвърлим, сложете малко радиационен мехлем на изгореното място. Медицинската чанта е върху задната херметическа преграда на залата за управление.

— Това е пиратство! Няма да се измъкнете безнаказано.

— Сигурно — съгласи се Лазар замислено — но се надявам да успеем някак си. Той насочи вниманието отново върху работата си.

— Раздвижете се там! Не се мотайте цял ден!

„Чили“ бавно се изпразваше. Можеше да се използва само единият изход, но натиска на полуистеричната тълпа отзад притесняваше тези, които бяха в теснината, където се съединяваха двата кораба. Те прииждаха като подплашени пчели от кошер.

Повечето от тях никога преди това пътуване не бяха преживявали свободното падане. Излизаха бързо и неочаквано в по-просторния гигантски кораб и се носеха безпомощно, напълно дезориентирани. Лазар се опита да въдвори ред, като хващаше всеки, изпречил се пред погледа му, който даваше вид, че може да се оправи при нулева гравитация. Нареждаше да ускорят нещата, бутайки безпомощните във всички посоки — към задната част на големия кораб, да ги махнат от пътя, за да се направи място за хилядите, които идваха.

След като определи около дузина подобни пастири, той забеляза Барстоу сред прииждащата тълпа, сграбчи го и му възложи задачата:

— Карай ги да се движат, както намериш за добре. Трябва да се придвижа напред до контролната зала. Ако видиш Анди Либи, прати го след мен.

Един мъж се отскубна от потока и се приближи към Барстоу.

— Някакъв кораб се опитва да се закачи за нашия. Видях го през отвора.

— Къде? — попита Лазар.

Мъжът се затрудни да обясни поради беглите си познания за корабите и свързаната с тях терминология, но все пак успя да се изрази разбираемо.

— Ще се върна — каза Лазар на Барстоу — Карай ги да се движат — и не допускай нито едно от онези бебета да се измъкне — имам предвид гостите ни там.

Той взе бластера си и си проправи път назад в теснината през безредната тълпа.

Отвор номер 3 изглежда бе този, за когото говори мъжът. Да, там наистина имаше нещо. Отворът имаше увеличител, но армирано стъкло, но вместо да види звезди, Лазар забеляза осветено пространство. Някакъв кораб се бе прикрепил към техния.

Хората там или не се бяха опитали да отворят „Чили“, или просто не знаеха как. Отворът не беше заключен отвътре, нямаше причина за тревога. Би трябвало да се отвори лесно и от двете страни, след като се балансира налягането, какъвто изглежда бе случаят, съдейки по издайническата зелена светлина до ключалката.

Лазар бе озадачен.

Присъствието на този кораб бе лоша вест, независимо дали беше свързан с контрола на трафика военен кораб или нещо друго. Но защо те просто не отвореха вратата и не влезеха? Той се изкуши да заключи отвора отвътре, да побърза и да затвори и останалите, да привърши с товаренето и да се спасява.

Но фактът, че е произлязъл от маймуните взе връх. Не можеше да подмине нещо, което не разбираше. Така че направи компромис, ритайки ключалката така, че да не може да бъде отключен отворът отвън, след като внимателно се промъкна покрай увеличителното стъкло и тайничко надникна с едно око.

Той се оказа лице срещу лице със Слейтън Форд.

Лазар се дръпна встрани, отвори с крак ключалката и натисна копчето, за да освободи изхода. Зачака там, държейки пръста на крака си върху ръкохватката, с бластер в едната ръка и нож в другата.

Показа се фигура. Лазар видя, че това бе Форд и отново натисна копчето, за да затвори отвора, като ритна ключалката, без да изпуска и за миг от поглед посетителя.

— А сега какво, по дяволите? — попита той — Какво правите тук? И кой друг е с вас? Патрул?

— Сам съм.

— Хм.

— Искам да дойда с вас…, ако ме вземете.

Лазар го погледна, без да отговоря. След това се върна при увеличителното стъкло и изучи всичко, което виждаше. Форд явно казваше истината, тъй като не се виждаха други хора. Но не това задържа вниманието на Лазар. Защо? Корабът изобщо не беше подходящ за пътуване в открития космос. Той нямаше въздушно заключване, а просто затвор, с помощта на който да се прикрепи към по-голям кораб. Лазар гледаше право в корпуса му. Приличаше на — да, това беше „Джойбоут Джуниър“, малка частна стратояхта, подходяща да се движи само от една точка до друга, или най-много да осъществява срещи със сателит, при условие че той можеше да я зареди с гориво за връщане.

Тук нямаше гориво за това. Един опитен пилот вероятно би преценил тази ламаринена играчка без мощност и би я напуснал, стига да умееше да влиза и излиза ловко от атмосферата, докато се грижеше за телесната си температура. Но Лазар не би искал да опитва.

— Не, сър! — той се обърна към Форд — Да предположим, че ви откажем? Как си представяте, че ще се върнете?

— Не съм мислил за това — отвърна просто Форд.

— Ммм — разкажете ми за това, но по-бързо. Вече изоставаме с няколко минути.

Форд бе изгорил всички мостове. Само няколко часа по-рано го бяха изгонили от кабинета, той беше наясно с това, при положение че всички факти излязат наяве. Най-доброто, на което можеше да се надява, беше доживотен затвор в Ковънтри, ако успееше да избегне насилието на тълпата или побъркващ разпит.

Опитите да отклони вниманието накрая унищожиха и последната му способност да се контролира. Обясненията, които даваше за действията си, не бяха убедителни пред Съвета Той се беше извинил с бурята. Оттеглянето на надзирателите от уговорката като драстичен опит да се разруши морала на Фамилиите бе твърде неправдоподобно обяснение. Заповедите му към военния кораб, които целяха да го държат настрани от „Ню Фронтиърс“, явно не бяха свързани в ничие съзнание с делата на Фамилиите Хауърд, Въпреки това очевидната липса на разумна причина у тях бе осъзната от опозицията като още едно оръжие, с което да го свалят. Те търсеха всякакви начини да го хванат в лъжа — един въпрос, зададен в Съвета, касаеше определени средства от фонда на управителя, които бяха платени индиректно на някой си капитан Аарон Шефилд. Тези средства всъщност бяха ли изразходени в полза на обществото? Очите на Лазар се разтвориха широко.

— Искаш да кажеш, че те са били по следите ми?

— Не съвсем. Иначе сега нямаше да си тук. Но те те следваха отблизо. Мисля, че са имали помощ от много от моите хора.

— Вероятно. Но ние успяхме, така че хайде да не се тормозим допълнително. Хайде. В мига, в който всеки излезе от този кораб и се качи в големия, трябва да излитаме.

Лазар се обърна, за да си върви.

— Ще ме оставите ли да се присъединя?

Лазар се извърна с лице към Форд.

— А как иначе?

Първоначално той възнамеряваше да изпрати Форд в „Чили“. Не благодарността го накара да промени мнението си, а уважението. След като бе загубил поста си, Форд бе отишъл право в Хъксли Фийлд, северно от Новак Тауър, беше разчистил пътя за сателита „Монте Карло“ и беше се отправил към „Ню Фронтиърс“. Лазар хареса това. Усилията изискваха смелост и характер, които липсваха у повечето хора.

— Разбира се, че идваш и ти — каза той спокойно — Ти си мой тип, Слейтън.

„Чили“ бе наполовина изпразнен, но пространствата, където ставаше прехвърлянето, все още бяха задръстени от френетични тълпи. Лазар си проправяше път, като се опитваше да не наранява жени и деца без нужда, но и не позволяваше да го забавят. Той успя някак си да премине през свързващата тръба, като Форд го държеше за колана, свърна встрани и спря пред Барстоу.

Барстоу гледаше втренчено край него.

— Да, това е той — потвърди Лазар — Не зяпай — това е неприлично. Той идва с нас. Познавате ли Либи?

— Ето ме и мен, Лазар. — Либи се отдели от тълпата и се приближи с лекотата на човек, отдавна привикнал към свободното падане. На едната му китка бе прикрепена малка торбичка.

— Добре. Стойте наоколо. Зак, колко време ще ви трябва да приключите с товаренето?

— Един господ знае. Не мога да ги преброя. Вероятно час.

— Съкратете го. Ако сложите няколко яки момчета от двете страни на отвора, те могат да ги прехвърлят по-бързо. Трябва да се махнем оттук малко по-скоро, отколкото позволяват човешките възможности. Отивам в контролната зала. Позвънете ми там веднага, когато всички са качени, а гостите ни изчезнат и „Чили“ се освободи. Анди! Слейтън! Да тръгваме.

— Лазар…

— По-късно, Анди. Ще говорим, когато стигнем там.

Лазар взе Слейтън Форд със себе си, защото не знаеше какво друго да направи с него и почувства, че би било по-добре, ако е скрит от погледа на хората, докато не се намери правдоподобно извинение за неговото присъствие. До този момент той не се беше набил на поглед, но след като всички се успокояха, добре познатото лице на Форд щеше да предизвика нужда от обяснение.

Контролната зала бе на около половин миля по-напред от мястото, през което бяха влезли в кораба. Лазар знаеше, че има пояс за пътници, който отвеждаше точно там, но нямаше време да го търси. Той просто пое по първата пътека, която водеше напред. Щом като се отскубнаха от тълпата, те започнаха да бързат, въпреки че Форд не го биваше толкова в маневрите при свободно падане както другите.

След като стигнаха там, Лазар прекара времето за наложително очакване обяснявайки на Либи за изключително добре направеното, но не ортодоксално управление на звездния кораб. Либи бе очарован и не след дълго щеше да го изпробва. Лазар се обърна към Форд:

— А ти, Слейтън? Няма да навреди, ако имаме втори помощник-пилот.

Форд поклати глава.

— Слушал съм, но така и не се научих. Аз не съм пилот.

— Какво? Как се добра дотук?

— О, аз имам разрешително, но нямам време да практикувам. Моят шофьор винаги ме кара. Не съм определял траектории от много години.

Лазар го огледа внимателно.

— И все пак си успял да определиш орбитална среща? Без резервно гориво?

— О, това ли? Трябваше да го направя.

— Разбирам. Нещо като начина, по който котката се е научила да плува. Е, и това е начин. — Той се обърна към Либи, но бе прекъснат от гласа на Барстоу по микрофона:

— Пет минути, Лазар! Потвърждавай!

Лазар откри микрофона, покри светлината под него с ръка и отговори:

— Добре, Зак! Пет минути — След това каза:

— Ле-ле, та аз дори не съм избрал курс. Какво мислиш, Анди? Направо от Земята, за да се отървем от натрапниците, а след това да изберем посока, а? Какво ще кажеш, Слейтън? Това съвпада ли с нарежданията ти към военния кораб за действия?

— Не, Лазар, не! — запротестира Либи.

— Хм. Защо не?

— Трябва да се насочиш направо надолу към Слънцето.

— Към Слънцето? За бога, защо?

— Опитах се да ти кажа, когато те видях за първи път. Заради механизма, който ме накара да направя.

— Но, Анди, ние не разполагаме с него.

— Напротив, ето — Либи бръкна в торбичката, която поднасяше към Лазар.

Лазар я отвори.

Сглобени части от друго оборудване, които по-скоро приличаха на детска играчка, отколкото на устройство от научна лаборатория, джунджурията, която Либи нарече „механизъм“, бе подложена на критичната проверка на Лазар. На фона на бляскавото изтънчено съвършенство на контролната зала, той изглеждаше груб, патетичен, смешно несъвместим. Лазар внимателно го взе.

— Какво е това? — попита той — Твоят модел?

— Не, не. Това е самият механизъм.

Лазар погледна младия мъж не без съчувствие.

— Синко — попита той бавно, — да не би да си се побъркал?

— Не, не, не — поде разгорещено Либи, — напълно съм в ред. Това е радикално нова идея. Затова искам да ни заведеш надолу към Слънцето. Ако това изобщо действа, то ще работи най-добре там, където светлинното налягане е най-голямо.

— Ами ако не действа? — попита Лазар — какво ще стане с нас? Слънчеви петна?

— Не, отиваме направо към Слънцето. Ти само се насочи към него сега и ако мога да пресметна данните, ще ти дам корекции, за да те насоча в правилната траектория. Искам да мина покрай Слънцето с хоризонтална хипербола, в орбитата на Меркурий, толкова близо до фотосферата, колкото корабът може да издържи. Не знам какво точно означава това, затова не можах да го направя предварително. Но данните ще бъдат тук, в кораба, и ще има време да ги коригираме, когато тръгнем.

Лазар отново погледна този малък, вятърничав апарат.

— Анди… ако си сигурен, че механизмите в главата ти все още работят, ще се възползвам от възможността. Стегнете си коланите и двамата! — Той се завърза с колана си към седалката на пилота и извика Барстоу:

— Какво ще кажеш, Зак?

— Веднага!

— Дръж се здраво! — С една ръка Лазар покри някаква светлина върху контролното табло вляво от него. Из целия кораб пропищя предупреждение за ускорение. С другата си ръка той закри друга светлина, полусферата пред тях внезапно бе обсипана със звезден небосвод и Форд въздъхна.

Лазар го проучи. Двадесет градуса от него бяха заличени от тъмния кръг на тази част от Земята, където бе нощ.

— Трябва да заобиколим, Анди. Ще използваме малко въздушното съпротивление над Тенеси. — Той започна внимателно с четвърт гравитация, което бе достатъчно да раздруса пътниците и да ги накара да внимават, докато подхвана бавната операция по придвижване на огромния кораб към посоката, в която трябваше да го насочи, за да излезе от сянката на Земята. Той увеличи ускорението наполовина, а след това до края.

Земята изведнъж се превърна от черен силует в тънък полумесец, когато полубелият диск на Слънцето изникна зад нея.

— Искам да мина на около хиляда мили навън, Анди — рече напрегнато Лазар. — Дай ми временен вектор.

Либи се поколеба за миг и му го даде. Лазар отново включи предупреждението за ускорение и усили гравитацията два пъти повече от земната. Лазар се изкуши да я увеличи докрай, но не посмя, тъй като корабът бе препълнен с дръвници. Дори това ускорение, ако продължеше твърде дълго, би представлявало прекалено напрежение за някои от тях. Всеки военен кораб — преследвач със заповед да ги инспектира би могъл да постигне много по-голямо ускорение и подбраните екипажи щяха да го понесат. Но за тях това щеше да бъде само една възможност — той си припомни, че един военен кораб не би могъл да поддържа високо ускорение за много дълъг период. Неговата скорост бе строго ограничена от резервоарите му.

„Ню Фронтиърс“ не се притесняваше от подобни старомодни ограничения. Нямаше резервоари, неговият конвертер понасяше всякаква маса, превръщайки я в лъчиста енергия. Всичко би помогнало — метеори, космически прах, свободни атоми, събрани в обсега му или каквото и да е от самия кораб — например боклук, трупове, всичко. Масата бе енергия. Загивайки, всеки измъчен грам отделяше сто милиона трилиона ерга натиск.

Земният полумесец нарасна, изду се и се плъзна към левия ръб на полусферичния екран, докато Слънцето отпред остана мъртво. Малко повече от двадесет минути след това, когато те бяха най-близо и полумесецът, който сега бе в полуфаза, се изплъзваше от кръглия екран, веригата за връзка между корабите се оживи.

— „Ню Фронтиърс“! — прозвуча мощен глас. — Маневрирайте към орбитата и спрете! Това е официална заповед от контрола по движението.

Лазар прекъсна звука.

— Както и да е — каза той бодро — ако се опитат да ни хванат, едва ли ще им хареса да ни гонят в посока надолу, към Слънцето! Анди, пътят е чист и може би е време да се коригираме. Искаш ли да го пресметнеш? Или ще ми подадеш данните?

— Ще го пресметна — отвърна Либи. Той вече беше открил, че характеристиките на кораба, отнасящи се до навигацията, включително и поведението му като „черно тяло“, бяха на разположение в двете пилотни станции. Въоръжен с това и с данните от инструментите, той се зае да изчисли хиперболоида, по който възнамеряваше да мине покрай Слънцето. Той направи половинчат опит да използва балистичния изчислител на кораба, но не успя. Не бе свикнал с подобен дизайн, при който изобщо нямаше движещи се части, дори във външните контролни устройства. Така че се отказа, за да не губи време, и прибягна към странния си талант за цифри, заложен в мозъка му. Там нямаше движещи се части, но поне бе свикнал с него.

Лазар реши да провери какъв е рейтингът на тяхната популярност. Отново включи системата за връзка между корабите, откри, че тя все още пищеше сърдито, макар и малко по-слабо! Сега те знаеха името му — едно от всичките — което го накара да реши, че момчетата на „Чили“ сигурно веднага бяха извикали пътния контрол. Измърмори нещо тъжно, когато разбра, че разрешителното на капитан Шефилд да пилотира е било отнето. Изключи сигнала и се опита да открие честотите на военните, след това изключи и тях. След като не можа да открие нищо друго, освен код и някакви бъркотии, изведнъж ясно се чуха думите „Ню Фронтиърс“.

Той изрече нещо от рода на „Пръчки и камъни, кокалите ми ще строшат“ и опита с друг метод на разследване. Чрез радара с голям обхват и чрез парагравитачния детектор той можеше да определи, че близо до тях имаше кораби, но това само по себе си му помагаше много малко. Трябваше да има кораби толкова близо до Земята, но той не можеше да различи само по тези данни дали е невъоръжен пътнически лайнер или товарен кораб, които изпълняваха законно задълженията си, или е военен кораб, който ги преследваше яростно.

Но „Ню Фронтиърс“ разполагаше с повече източници за анализиране на това, което го заобикаляше, отколкото един обикновен кораб. Той бе специално оборудван да се справя без помощ с всякакви странни условия, каквито въображението би могло да измисли. Полусферичната контролна зала, в която бяха разположени уредите, представляваше един огромен, многоекранен телевизионен предавател, който можеше да удвои звездния небосвод отпред или отзад, в зависимост от избора на пилота. Но там имаше и други вериги, които бяха доста по-сложни — едновременно или поотделно той можеше да действа и като огромен радарен екран, който да показва светлините на всяко тяло в обсега на радара.

Но това беше само началото. Неговите нетипични за човека сетива можеха да направят диференциален анализ на движещи се данни и да покажат резултата на визуален аналог. Лазар провери контролите вляво от него, опита се да запомни всичко, което му беше казано, и направи промяна в настройката.

Подобието на звезди и дори Слънцето избледняха и се замъглиха. Около дузина светлини грейнаха ярко.

Лазар нареди да ги проверят за ъглова скорост. Силните светлини блеснаха в яркочервено, превърнаха се в малки комети, които в далечината ставаха розови опашки, с изключение на една, която остана бяла и без опашка. За миг той разгледа останалите, реши, че векторите им бяха такива, че те завинаги щяха да останат непознати, и нареди да се провери пътят, изминат от слънчевите лъчи на тази, която имаше постоянно местоположение.

Цветът се промени до виолетов, премина наполовина през спектъра и се спря на синьо-зеленото. Лазар помисли за момент и извади от изследването техните собствени стойности на ускорение, цветът отново побеля. Вече доволен, той повтори същите тестове и това се виждаше на задния екран.

— Лазар…

— Да, Либ?

— Ще попреча ли, ако ти дам корекциите сега?

— Ни най-малко. Аз просто хвърлях един поглед. Ако този вълшебен фенер знае за какво говори, те не са успели да проследят опашката ни навреме.

— Добре. Ето цифрите…

— Ще ги въведеш ли? Поеми управлението за малко. Искам да взема кафе и сандвичи. Ти искаш ли? Закусва ли ти се?

Либи кимна разсеяно, вече започвайки да ревизира траекторията на кораба. Форд се обади нетърпеливо за първи път от много време.

— Оставете на мен. За мен ще бъде удоволствие. — Той изпитваше огромно желание да бъде полезен.

— Ммм…, можеш да се забъркаш в неприятности, Слейтън. Независимо от това какво е предал Зак, за повечето от членовете ти не си добре дошъл. Ще се обадя и ще извикам някого.

— Вероятно никой няма да ме познае при тези обстоятелства — оспори думите му Форд. — Все пак това е законна поръчка, мога да го обясня.

Изражението на лицето му подсказа на Лазар, че това беше необходимо за повдигане на духа.

— Добре, ако можеш да се справиш при това ускорение.

Форд с трудност се надигна от мястото, където беше.

— Имам „космически крака“. Какви да бъдат сандвичите?

— За мен осолено говеждо, но вероятно ще има само проклети заместители. Нека моят бъде сирене с ръжен хляб, ако имат, и с много горчица. И един галон кафе. За теб какво да бъде, Анди?

— За мен ли? Каквото донесе.

Форд се накани да тръгва, съпротивлявайки се на двойната тежест, след което добави:

— Бих спестил време, ако ми кажете къде точно да отида.

— Братко — рече Лазар — ако този кораб не е натъпкан догоре с храна, всички щяхме да сме направили ужасна грешка. Позавърти се, все ще намериш нещо!

 

 

Надолу, надолу, надолу към Слънцето, със скорост, нарастваща до шейсет и четири фута в секунда. Още и още надолу в продължение на петнадесет безкрайни часа при двойно тегло. През това време те пътуваха седемнадесет милиона мили и достигнаха немислимата скорост от шестстотин и четиридесет мили в секунда. Цифрите не означават почти нищо — от Ню Йорк до Чикаго пътуването е половин час със стратомел.

На Барстоу му бе доста тежко по време на големия товар. За всички други това беше моментът да легнат и да направят безнадежден опит да поспят, да дишат болезнено и да търсят нови позиции, където да починат от тежестта на собствените си тела. Но Закър Барстоу бе воден от чувството си за отговорност. Той продължаваше да обикаля, но не можеше да направи нещо за тях, освен да пълзи изнурително от едно отделение до друго и да се интересува за доброто им състояние. Нищо не можеше да се направи, нямаше метод, който да облекчи нещастието им, докато траеше набирането на скоростта.

Всички лягаха, където намереха. Мъже, жени и деца, натъпкани като добитък на кораб, без дори да могат да се протегнат, в пространство, което никога не е било предназначено за такова извънредно пренатоварване.

Единственото добро нещо в това отношение, помисли си измореният Барстоу, бе, че всички бяха прекалено нещастни, за да се притесняват за каквото и да било, освен за точещите се минути. Те бяха твърде съсипани, за да създават неприятности. По-късно щяха да възникнат съмнения, той бе сигурен в това, относно мъдростта на бягството. Щяха да се породят смущаващи въпроси относно присъствието на Форд в кораба, относно странното и понякога съмнително поведение на Лазар, относно неговата противоречива роля. Но не и сега.

Наистина трябва, реши той неохотно, да се организира пропагандна кампания, преди да нараснат неприятностите. Ако той го стореше, а това със сигурност щеше да стане, ако не направеше нещо това щеше да е последната капка. Наистина щеше да бъде.

Той видя една стълба пред себе си, стисна зъби и с мъка се качи на следващата палуба. Проправяйки си път през телата, той едва не стъпи върху една жена, която здраво държеше бебе. Барстоу забеляза, че детето е мокро и мръсно и си помисли да каже на майка му да се погрижи за това, тъй като тя изглеждаше будна. Но той не го стори, защото знаеше, че в разстояние на няколко милиона мили не можеше да се намерят чисти пелени. На горната палуба имаше десет хиляди подобни на нея, което беше прекалено. Той продължи мудно, без да й продума. Елеонор Джонсън нямаше представа за тази загриженост. След първото голямо облекчение при мисълта, че тя и бебето й са на сигурно място в кораба, тя бе оставила всичките си притеснения на по-възрастните и сега не чувстваше нищо друго освен апатията на емоционалната реакция и неизбежното тегло. Бебето беше плакало, когато това ужасно тегло ги порази, после утихна твърде осезателно. Тя се бе надигнала леко, колкото да слуша биенето на сърцето му, след това, сигурна, че то е живо, отново застина.

След петнадесет часа път, само на четири часа от орбитата на Венера, Либи спря ускорението. Корабът се спусна напред в свободно падане, като ужасната скорост продължаваше да се увеличава под влиянието на увеличаващото се слънчево притегляне. Той погледна бързо към мястото на помощник-пилота и каза:

— На завоя?

— Както е отбелязано.

Лазар го изгледа.

— О’кей. Готов съм. А сега се махай оттук и отивай малко да поспиш. Момче, имаш вид на много употребявана хавлиена кърпа.

— Ще остана тук и ще си почина.

— И дума да не става. Не си спал дори когато аз поех управлението. Ако останеш тук, ще наблюдаваш инструменти и цифри. Така че, изчезвай! Слейтън, разкарай го оттук.

Либи се усмихна срамежливо и тръгна Той забеляза, че пространството в задната част на контролната зала гъмжеше от реещи се тела, но успя да открие един свободен ъгъл, прекара колана на шотландската си поличка през една хватка и заспа мигновено.

Свободното падане измъчваше всички, с изключение на групата опитни пилоти, които надали бяха повече от един процент. Гаденето от него, подобно на морската болест, е обект на шеги само за онези, които не страдат от него. Би бил нужен поет като Данте, за да опише сто хиляди такива случая. На борда имаше лекарства против повръщане, но не ги намериха веднага. Сред членовете на Фамилиите имаше лекари, но и те не бяха добре. Мъчението продължаваше.

Барстоу, който отдавна беше свикнал със свободния полет, се носеше напред към контролната зала, за да моли помощ за по-тежките случаи.

— Те са зле — каза той на Лазар — Не можеш ли да завъртиш малко самолета и да ги облекчиш в известна степен? Това би помогнало много.

— Но ще се затрудни маневрирането. Съжалявам. Виж, Зак, един подвижен кораб ще бъде по-важен за тях в труден момент, отколкото това да не повърнат вечерите си. Никой не е умрял от морска болест. Те просто се надяват да оцелеят.

Корабът се спусна надолу, набирайки скорост, докато падаше към Слънцето. Малцината, които бяха в състояние, продължиха бавно да помагат на огромното мнозинство от хора, които бяха зле.

Либи продължи да спи прекрасния дълбок сън на онези, които се бяха научили да се наслаждават на свободното падане. Той почти не беше спал от деня, в който арестуваха Фамилиите. Умът му, който работеше трескаво, не бе престанал да се притеснява за едно ново космическо пътуване.

Големият кораб продължи да се движи, друсайки се леко, но това не го тревожеше. След като зае нова височина, алармата за ускорение мигновено го събуди. Ориентира се, прилепи се към отвесната стена, която разделяше кораба и зачака. Тежестта го удари почти изведнъж. Този път по-силно, бе убеден, че нещо не е наред. Измина почти четвърт миля в задната част на кораба преди да открие убежище. Въпреки това с мъка се изправи на краката си и се зае с неприсъщата задача да изкачи тази четвърт миля — сега право нагоре — при три пъти по-голяма тежест от неговата собствена, докато се обвиняваше за това, че е позволил на Лазар да го убеди и да напусне контролната зала.

Той успя само в една част от пътуването, но това бе геройство, равняващо се с изкачването на десететажна сграда с по един мъж на всяко рамо. Когато възобновяването на свободното падане му донесе облекчение, той измина останалата част от пътя като сьомга, която се завръща у дома, и бързо стигна до контролната зала.

— Какво стана?

Лазар каза със съжаление:

— Трябваше да направлявам полета чрез радиовълни, Анди.

Слейтън Форд не каза нищо, но изглеждаше притеснен.

— Да Знам. Но защо?

Либи вече затягаше колана си на мястото на помощник-пилота като в същото време проучваше ситуацията.

— На екрана светят червени светлини. — Лазар описа изображението, като даваше координати и относителни вектори.

Либи кимна замислено.

— Военен кораб. Търговски кораб не би могъл да се движи с такава траектория.

— Устройство за поставяне на мини.

— Точно това предполагах и аз. Нямах време да се консултирам с теб. Трябваше да използвам оптимална скорост, за да съм сигурен, че те няма да имат възможност да се изравнят с нас.

— Да, правилно си постъпил. — Либи бе притеснен:

— Мислех, че не сме застрашени от военна намеса.

— Това не е наш кораб — намеси се Слейтън Форд. Не може да е наш, независимо какви заповеди са били дадени, след като аз напуснах. Сигурно са от Венера.

— Да — съгласи се Лазар — Сигурно. Твоят приятел, новият управител, извика помощ от Венера и те му я осигуриха — просто приятелски жест на междупланетна добра воля.

Либи почти не слушаше. Той проверяваше данни и ги обработваше в главата си.

— Лазар, тази нова орбита не е много добра.

— Знам — съгласи се Лазар с тъга — Трябваше да се спусна… и го направих в единствената посока, която бе отворена за мен по-близо до Слънцето.

— Твърде близо, вероятно.

— Слънцето не е голяма звезда нито пък е много гореща. Но за хората е достатъчно, за да ги убие и ако не ни пука за тропическия ден на деветдесет и два милиона мили от него, то сега под горещите му лъчи, не смеем да погледнем дори към него.

На разстояние 2,5 милиона мили Слънцето е със светлина 14 000 пъти по-ярка от най-непоносимата, която може да се преживее в долината на смъртта, Сахара или Аден. Такова излъчване не би се възприело като топлина или светлина. То би било смърт, по-бърза от бластер с пълна мощност.

Слънцето е водородна бомба, но естествена „Ню Фронтиърс“ се движеше на границата на пълното унищожение.

В кораба беше горещо. Фамилиите бяха защитени от мигновена смърт при облъчване чрез бронираните стени, но температурата на въздуха продължаваше да се покачва. Те бяха освободени от мъката на свободното падане, но се чувстваха два пъти по-неудобно както от горещината, така и от факта, че преградните стени се накланяха твърде много. Нямаше равно място, където да легнеш или да се изправиш. Корабът се въртеше около оста си и набираше скорост. Той не бе създаден да прави и двете неща едновременно и съчетаването на ъгловото и линейното ускорение обръщаше надолу посоката, където се събират външните и задните стени.

Корабът бе завъртян, заради необходимостта да се позволи на част от енергията да се отдели върху студената страна. Ускорението напред бе също необходимо — отчаяна надежда да се заобиколи Слънцето — колкото се може по-далеч и по-бързо, за да се съкрати времето на най-близкото доближаване.

В контролната зала бе горещо. Дори Лазар доброволно свали шотландската си поличка и се разсъблече в стил Венера. Металът бе горещ при допир. На огромния панорамен екран един гигантски черен кръг бележеше мястото, където би трябвало да е слънчевият диск. Рецепторите автоматично бяха отказали на подобно смехотворно искане.

Лазар повтори последните думи на Либи:

— 37 минути до перихелия, не можем да го поемем, Анди. Корабът не може да го понесе.

— Знам. Никога не съм имал намерение да минавам толкова близо.

— Разбира се, че е така. Вероятно не биваше да маневрирам. О, добре. — Лазар изправи рамене и сложи край на догадките.

— Струва ми се, синко, че е крайно време да изпробваш джунджурията си. — Той посочи с палеца си тайнственото устройство на Либи. — Казваш, че единственото нещо, което трябва да направиш, е да осъществиш тази връзка?

— Това имам предвид. Прикрепи този извод към която и да е част от масата, върху която ще се въздейства. Разбира се, не знам със сигурност дали това ще проработи — призна Либи — няма начин да го изпробвам.

— Ами ако не работи?

— Има три възможности — отвърна Либи методично. — При първата може нищо да не се случи.

— При коя сме готови опържени?

— При втората ние и корабът можем да престанем да съществуваме във вид, който ни е познат.

— Искаш да кажеш — ще умрем, но вероятно по по-приятен начин.

— Така мисля. Не знам какво е смъртта. На трето място, ако хипотезите ми са правилни, ще се отдалечим от Слънцето със скорост под тази на светлината.

Лазар погледна устройството и избърса потта от лицето си.

— Става по-горещо, Анди. Слагай го — и дано да действа!

Анди постави устройството.

— Продължавай! — настоя Лазар. — Натисни бутона, махни прекъсвача, прекъсни лъча! Накарай го да върви!

— Направих го — каза Либи настойчиво. — Погледни и Слънцето!

— А? О!

Огромният черен кръг, който беше маркирал положението на слънцето върху осеяния със звезди стелариум, бързо се свиваше. След няколко удара на сърцето той загуби половината от диаметъра си, а след двадесет секунди се бе смалил до една четвърт от първоначалната си ширина.

— Стана — каза меко Лазар. — Погледни го, Слейтън! Запиши ме в отбора на червеногъзите павиани — задейства се!

— Знаех си, че ще се задейства — отговори Либи сериозно — Знаех, че трябваше.

— Хмм — за теб може и да е очевидно, Анди, но не и за мен. Колко бързо се движим?

— Спрямо какво?

— Спрямо Слънцето.

— Все още не съм измерил, но като че ли е малко под скоростта на светлината. Не може да е по-бързо.

— Защо не? Като се изключат теоретическите постановки.

— Все още го виждаме. — Либи посочи към екрана, на който се виждаха звездите.

— Да, така е — замислено рече Лазар — Хей, не би трябвало да можем. Би трябвало да изчезне.

Либи погледна безизразно, след което се усмихна.

— Но то се изгубва назад. От онази страна, в посока към Слънцето, ние виждаме чрез кратки излъчвания, които се забелязват. От отсрещната страна ние улавяме нещо като радиовълни.

— А между тях?

— Престани да ме будалкаш, Лазар. Сигурен съм, че можеш да събираш вектори не по-зле от мен.

— Ти ще го правиш — каза твърдо Лазар. — Аз просто ще седя тук и ще се възхищавам. Какво ще кажеш, Слейтън?

— Да, наистина.

Либи се усмихна вежливо.

— Можем също да престанем да губим маса при движението. — Той направи проверка, след това прекъсна движението — Сега можем да се върнем към нормални условия — Той се зае с демонтирането на устройството.

Лазар рече бързо:

— Чакай, Анди! Та ние дори не сме извън орбитата на Меркурий. Защо натискаш спирачките?

— Защо? Това няма да ни спре. Набрали сме скорост, ще я запазим.

Лазар докосна бузата си и се взря.

— По принцип бих се съгласил с теб. Първи закон за движението. Но при тази псевдоскорост не съм толкова сигурен. Получихме това ей тъй, за нищо, не сме плащали — с енергия имам предвид. Ти изглежда си обявил почивка по отношение на инерцията. Когато почивката свърши, няма ли цялата тази свободна скорост да се върне, откъдето е дошла?

— Не мисля така — отвърна Либи — Нашата скорост не е „псевдо“, тя е напълно реална. Ти се опитваш да приложиш вербална антропоморфна логика към област, в която това не е уместно. Не очакваш да бъдем транспортирани мигновено обратно към по-слабата гравитация, откъдето тръгнахме, нали?

— Обратно към мястото, където включи твоето устройство? Не. — И ще продължаваме да се движим. Нашата новопридобита гравитационна потенциална енергия от по-голяма височина над Слънцето не е по-реална от сегашната ни кинетична енергия на скоростта. Те съществуват и двете.

Лазар бе объркан. Обяснението не го устройваше.

— Мисля, че ме хвана, Анди. Независимо как го разбирам, ние изглежда взехме енергия отнякъде. Но откъде? Когато ходех на училище, ме учеха да уважавам знамето, да гласувам с подходящата бюлетина и да вярвам в закона за запазване на енергията. Като че ли ти си пропуснал този урок. Как така?

— Не се притеснявай за това — каза Либи. — Така нареченият закон за запазване на енергията е бил просто действаща хипотеза, недоказана и недоказуема, използвана за описание на големи феномени. Нейните постановки се прилагат само към по-старото, динамично схващане за света. В едно пространство, считано за статична система от взаимоотношения, нарушаването на този закон не е нищо по-стряскащо от непостоянна функция, която е забелязана и описана. Точно това направих. Видях непостоянството на математическия модел в аспекта за енергията на масата, наречена инерция. Приложих го. Математическият модел се оказа близък до реалния свят. Това наистина бе единствената заплаха. Човек никога не знае, че математическият модел е сходен с реалния свят, докато не опита.

— Да, да, разбира се, не можеш да кажеш какъв е вкусът, докато не опиташ. Но, Анди, все още не разбирам какво причини всичко това! — Той се обърна към Форд: — А ти, Слейтън?

Форд поклати глава.

— Не. Бих искал да знам, но…, но се съмнявам, че ще го схвана.

— Ти и аз заедно. Хайде, Анди?

Сега Либи беше объркан:

— Но, Лазар, отношението между причина и следствие няма нищо общо с реалното пространство. Фактът си е факт. Причинността е просто старомоден постулат на пранаучната философия.

— Предполагам — бавно каза Лазар, — че аз съм старомоден.

Либи не отвърна. Той демонтира устройството си.

Черният диск продължи да се смалява. Когато се смали до една шеста от своя диаметър, внезапно се промени от черен в блестящо бял, докато разстоянието на кораба от Слънцето отново бе достатъчно голямо, за да могат рецепторите да се справят с теглото.

Лазар се опита да изчисли наум кинетичната енергия на кораба — една втора от квадрата на скоростта на светлината (минус малко, коригира се той), умножено по огромния тонаж на „Ню Фронтиърс“. Отговорът не го успокои, независимо дали го определяше в ергове или ябълки.