Робърт Хайнлайн
Децата на Метусела (6)

Шеста глава

След около четири часа алармата го събуди. Изключи я, но тя продължи да звъни — погледна на екрана и видя защо. Огромното цилиндрично тяло на „Ню Фронтиърс“ акостираше. Той изключи и радарната алармираща верига и довърши работата си, като не обърна внимание на балистичния калкулатор. Преди да доведе докрай маневрата, комуникационната аларма започна да звъни. Той натисна един ключ. Устройството започна да търси честоти и екранът се оживи. Някакъв мъж го погледна.

— Търся „Ню Фронтиърс“. Какъв кораб сте?

— Частен кораб, „Ай Спай“, капитан Шефилд. Комплименти за вашия команден офицер. Мога ли да дойда при вас?

Те се радваха, че имат посетители. Корабът бе подготвен за инспекция, проби и приемане. Голямата група специалисти, които го бяха конструирали, бяха отишли на Земята и на борда нямаше никой освен представителите на Фондацията „Джордан“ и половин дузина инженери, наети от корпорацията, създадена, за да построи кораба. Тези, малцината, отегчени от бездействие, бяха си омръзнали взаимно, нетърпеливи да изоставят отбелязването на времето и да се върнат към удоволствията на Земята. Един посетител бе добре дошло разсейване.

Когато херметическият отвор на „Ай Спай“ бе прикрепен към този на големия кораб, Лазар бе посрещнат от отговорния инженер — технически капитан, тъй като „Ню Фронтиърс“ бе кораб, който пътуваше, въпреки че нямаше мощност. Той се представи и поведе Лазар на обиколка из кораба. Те се понесоха из дълги коридори, посетиха лаборатории, складове, библиотеки, в които се съхраняваха стотици хиляди ролки, акри хидропонни резервоари за храна и нови запаси от кислород и удобни, просторни, дори луксозни помещения за колония от десет хиляди души.

— Ние сме уверени, че експедицията „Авангард“ бе с недостатъчно хора — обясни инженерът-капитан. — Изследователите на социалната динамика изчисляват, че тази колония ще бъде в състояние да поддържа основата на сегашното ни културно ниво.

— Това не звучи убедително — отбеляза Лазар. — Няма ли повече от десет хиляди вида специализации?

— О, разбира се! Но идеята е да се осигурят експерти в областта на всички основни изкуства и необходими клонове на науката. След това с нарастването на колонията могат да се прибавят допълнителни специализации чрез помощта на справочните библиотеки — всичко от танцуването до тъкането на гоблени. Това е общата идея, въпреки че тя е извън моите преки интереси. Без съмнение това е интересно за тези, които го харесват.

— Много ли желаете да започнете? — попита Лазар.

Мъжът бе почти шокиран.

— Аз? Да не би да предлагате аз да се заема с това? Скъпи ми господине, аз съм инженер, а не скапан глупак.

— Извинявайте.

— О, аз нямам нищо против разумен брой пътувания в космоса, когато това се налага — бил съм в Луна сити повече пъти, отколкото мога да преброя и дори съм ходил на Венера. Но вие не мислите, че човекът, построил „Мейфлауър“, го е управлявал, нали? Според мен, единственото нещо, което ще предпази тези хора, които са се записали, да не полудеят, преди да стигнат там, е, че със сигурност те и без това са луди.

Лазар смени темата. Те не се забавиха в залата за управление, нито в бронираната клетка, в която се съхраняваше гигантският атомен конвертер, след като Лазар научи, че там няма хора и тя е напълно автоматична. Пълното отсъствие на движещи се части във всяко от тези отделения, което бе станало възможно при съвременното развитие на парастатиката, правеше тяхното вътрешно управление предмет единствено на интелектуален интерес, нещо, което можеше да почака. Това, което Лазар наистина искаше да види, беше контролната зала и там той се забави, задавайки безкрайни въпроси, докато домакинът му се отегчи напълно и остана само от учтивост.

Накрая Лазар млъкна не защото беше против натрапването спрямо домакина си, а защото бе убеден, че е научил достатъчно за контролното табло, за да желае да се опита да управлява кораба.

Преди да го напусне, той обърна внимание на два други важни факта. След девет земни дни малкият екипаж планираше уикенд на Земята, след което щяха да се осъществят пробите по приемането. Но за три дни големият кораб щеше да е празен с изключение вероятно на един оператор по комуникациите. Лазар бе твърде предпазлив, за да проявява любопитство за това. Но вътре нямаше да остане охрана, защото нямаше нужда от такава. Все едно да се охранява река Мисисипи.

Другото нещо, което научи, бе как да влиза в кораба отвън без помощ отвътре. Той се сдоби с тази информация, наблюдавайки ракетата, която носеше пощата, да пристига точно когато се гласеше да си тръгва.

 

 

В Луна сити, Джоузеф Макфий, посредник за корпорация „Diana Terminal“, филиал на Товарни линии „Diana“, топло посрещна Лазар.

— Е, влезте капитане, вземете си стол! Какво ще пиете? — Докато говореше, той вече наливаше сок от собствената му вакуумна витрина. — Не съм Ви виждал от… е, доста дълго. Откъде идвате и какви са клюките там? Чули ли сте нещо ново?

— От Годард — отвърна Лазар и му каза това, което капитанът бе казал на VIP. Макфий отговори с историята за старата мома, която падала свободно, която Лазар се престори, че не е чувал. Историите водеха до политика и Макфий изложи идеята си за „единственото възможно решение“ на Европейския въпрос — решение, предвидено в сложната теория на Макфий, за това защо Споразумението не може да бъде приложено към култури, намиращи се под определено ниво на индустриализация. Лазар не реагира по никакъв начин. Той не искаше да притеснява Макфий, кимаше, когато трябва, съгласи се да изпие още от проклетия сок, когато му бе предложен, и зачака удобния момент, за да си дойде на думата.

— Има ли кораби на компанията за продан сега, Джо?

— Има ли? Иде ми да крещя. Ей там чака повече стомана, отколкото съм имал през последните години и инвентарът ми е в безпорядък. Ако търсиш, мога да ти предложа изгодна цена.

— Може би да. Може би не. Зависи дали имаш това, което търся.

— Имам каквото пожелаеш. Никога не съм виждал такъв мъртъв пазар. Има дни, в които не можеш да сключиш сносна сделка.

Макфий се намръщи.

— Знаеш ли какъв е проблемът? Е, аз ще ти кажа — всичко се дължи на вълнението около тези Фамилии Хауърд. Никой не иска да рискува пари, докато не разбере положението си. Как може някой да прави планове, когато не знае дали те са за десет или сто години напред? Запомни думите ми: ако Администрацията успее да изкопчи тайната от тези бабета, ще станем свидетели на най-големия бум в дългосрочните инвестиции. В противен случай…, дълготрайните влогове няма да струват и пукната пара и ще настъпи манията „яж, пий и се весели“, което ще накара Реконструкцията да изглежда като следобедно пиене на чай.

Той отново се намръщи.

— Какъв вид метал търсите?

— Не искам метал. Искам кораб.

Гримасата от лицето на Макфий изчезна, веждите му се сключиха.

— И така? Какъв вид?

— Не мога да кажа точно. Имате ли време да ги огледаме заедно?

Той се съгласи и те напуснаха сводестата зала от северния тунел, след това се поскитаха около отделни кораби, правейки лесно дълги крачки, тъй като гравитацията беше слаба. Лазар скоро забеляза, че само два кораба имат необходимите товароподемност и пространство. Единият, който си струваше повече, беше танкер, но едно пресмятане наум му показа, че му липсваше палубно пространство, дори като се включеха долните плочи на резервоарите, за да се съберат 8000 тона пътници. Другият бе по-стар кораб с разнебитени, подобни на бутала дозатори за впръскване, но бе оборудван за търговски цели и имаше достатъчно палубно пространство. Полезният му товар бе по-голям от необходимия за случая, тъй като пътниците тежат малко за кубатурата, на която се събират. Това обаче щеше да го направи бърз, което бе от изключителна важност. Що се отнася за впръсквателите, той можеше да се погрижи за тях — беше се справял с по-голям боклук от този.

Лазар се спазари с Макфий за условията на плащане не защото искаше да спести пари, а защото провалът в това отношение нямаше да е в стила му. Най-накрая те постигнаха сложно тристранно споразумение, според което Макфий купуваше „Ай Спай“ за себе си, Лазар му предоставяше пълна собственост върху него без ипотека и приемаше негарантирано обещание за плащане. След това закупи товарния кораб, като се подписа върху бележката на Макфий и прибави пари в брой. От своя страна Макфий имаше правото да ипотекира „Ай Спай“ в Търговската клирингова Банка в Луна сити, да използва приходите заедно с пари в брой или кредит, които бяха негови, за да откупи собствения си документ — вероятно преди сметките му да бъдат ревизирани, въпреки че Лазар не спомена това.

Това не бе подкуп в истинския смисъл на думата. Лазар просто се възползва от факта, че Макфий отдавна искаше да притежава свой собствен кораб и считаше „Ай Спай“ за идеалното средство, което един орган можеше да използва за бизнес и удоволствие. Лазар просто поддържаше цената ниска дотолкова, доколкото Макфий можеше да осъществи сделката. Но споразуменията дадоха да се разбере, че Макфий няма да разказва за сделката поне докато имаше време да си възвърне документа. По-нататък Лазар смеси въпросите, като помоли Макфий да държи очите си отворени за изгодна покупка на тютюн, което пък го накара да повярва, че тайнствената нова спекулация на капитан Шефилд включваше Венера като единствен главен пазар на подобни стоки.

Лазар получи товарен кораб, готов за път в космоса само след четири дни с помощта на щедри премии и суми за работа извън нормираното време. Най-после Луна сити остана зад него — собственикът и господарят на „Сити Чиликот“. Наум той съкрати името на Чили в чест на едно любимо ястие, което отдавна не беше опитвал — месест, едър фасул, щедро посипан с чили, парчета месо — истинско месо, а не синтетичната каша, която тези младоци наричаха „месо“. Докато си мислеше за това, устата му се напълни със слюнка.

Сега вече имаше една грижа по-малко.

Като наближаваше Земята, той се обади на контрола по движението и помоли за временна орбита, тъй като не искаше да сваля „Чили“. Това щеше да прахоса гориво и да привлече вниманието. Не изпитваше угризения относно движението във временна орбита без разрешение, но имаше шанс по време на отсъствието му „Чили“ да бъде забелязан, местоположението му — маркирано и разследван като изоставен кораб. Бе по-безопасно да бъде легален.

Дадоха му орбита, той се включи и корабът се успокои, след това нагласи идентификационните светлини на „Чили“ на своята собствена комбинация, увери се, че радарът на корабното подемно устройство може да ги изключи, и свали подемното устройство до помощната писта за малки летателни апарати в Годард. Този път внимаваше да вземе със себе си всички необходими документи, избегна митническия контрол и мина бързо през космическия порт. Нямаше определена посока предвид, освен да намери телефон и да се обади на Зак и на Форд. След това, ако имаше време — да се опита да намери истинско чили. Не се беше обадил на управителя от космоса, защото връзката кораб-земя изискваше препредаване на разговора и обичаят за спазване на лична тайна със сигурност нямаше да ги защити, ако операторът, който препредаваше обаждането, дочуеше споменаване на Фамилиите Хауърд.

Управителят отговори незабавно, въпреки че беше късно вечерта по географска дължина на кулата „Новак“. От подутите кръгове под очите на Форд, Лазар прецени, че той прекарва по-голямата част от живота си на бюрото.

— Здравейте — каза Лазар — по-добре да осъществим връзка и със Зак Барстоу. Има неща, които искам да докладвам.

— Значи сте вие — каза неприветливо Форд — Мислех, че сте избягали от нас. Къде бяхте?

— Купувах кораб — отвърна Лазар — Както знаехте. Нека открием Барстоу.

Форд се намръщи, но се обърна към бюрото си. Барстоу се присъедини към тях от един разделен екран. Той като че ли бе изненадан, а не облекчен при вида на Лазар. Лазар заговори бързо:

— Какво има, приятелю? Не ти ли каза Форд какво съм решил?

— Да, каза ми — призна Барстоу, — но не знаехме къде си и какво правиш. Времето минаваше, а ти не се обаждаше… Затова решихме, че повече няма да те видим.

— Глупости — възнегодува Лазар — Знаеш, че никога не бих направил нещо подобно. Както и да е, ето ме тук и ето какво съм сторил до този момент — той им разказа за „Чили“ и за разузнаването на борда на „Ню Фронтиърс“. — А сега ето как виждам нещата: по някое време този уикенд, докато „Ню Фронтиърс“ си стои ей тъй без жив човек в него, аз ще насоча „Чили“ към резервата, ще се качим бързо, ще се отправим към „Ню Фронтиърс“, ще го вземем и ще офейкаме. Г-н управител, това би означавало голяма помощ от ваша страна. Вашите полицаи ще трябва да си затварят очите, докато аз приземявам кораба и се качваме на него. След това ще трябва някак си да се промъкнем през уличния патрул. После ще е много по-добре, ако няма други самолети, които да предприемат драстични мерки спрямо „Ню Фронтиърс“. Ако вътре е оставено устройство за комуникация, те могат да извикат помощ, преди да успеем да ги заглушим.

— Дайте ми възможност за известна предвидливост — отвърна кисело Форд. — Зная, че ще трябва да отвлечете вниманието, за да има вероятност да се измъкнете. Планът е фантастичен.

— Не съвсем — Лазар не се съгласи — ако решите да използвате силите си за неотложни ситуации в последния момент.

— Вероятно. Но не можем да чакаме четири дни.

— Защо не?

— Ситуацията няма да бъде удържана толкова дълго.

— Нито пък аз — намеси се Барстоу.

Лазар погледна единия, после другия.

— Хм, какъв е проблемът? Какво има?

Те обясниха: Форд и Барстоу бяха ангажирани с напълно неосъществима задача — да пуснат в ход сложна и изкусна измама, тройна лъжа, която да има един аспект за Фамилиите, един за обществеността и един за Съвета на Федерацията. Всеки аспект водеше до уникални и явно непреодолими трудности.

За Форд нямаше човек, на когото би посмял да се довери, защото дори и най-довереният му служител би могъл да се зарази с манията за измамния фонтан на младостта. Може би греши, но нямаше начин това да се разбере, без да изложат на опасност тайната. Въпреки това той трябваше да убеди Съвета, че мерките, които взимаше, бяха най-добри за постигане на неговите цели.

Освен това той трябваше ежедневно да разпространява новини, с които да убеди гражданите, че правителството всеки момент ще им осигури „тайната“ на вечния живот. С всеки изминал ден съобщенията трябваше да стават по-подробни, а лъжите по-хитри. Хората ставаха неспокойни от забавянето, те захвърляха принципите на цивилизацията, превръщайки се в тълпа.

Съветът чувстваше натиска на хората. Два пъти на Форд му бе гласуван вот на доверие, като вторият бе спечелен само с два гласа. Нямаше да спечели трети — трябваше да се действа.

Притесненията на Барстоу бяха различни, но не по-малко мъчителни: той трябваше да има съюзници, защото задачата му беше да подготви всичките сто хиляди члена за изселването. Те трябваше да знаят, преди да е настъпил моментът да се качат на кораба, дали трябва да заминат тихо и бързо. Въпреки това той не смееше да им каже истината твърде скоро, защото сред толкова много хора сигурно имаше някои глупаци и инати, а бе нужен само един идиот, за да провали плана, като изплюе камъчето пред охраняващите ги полицаи. Вместо това той бе принуден да опита да намери водачи, на които можеше да се довери, да ги убеди и да очаква от тях да убедят другите. Трябваха му почти хиляда надеждни „пастири“, за да е сигурен, че когато моментът настъпи, хората му ще го последват. И все пак самият брой съюзници, от които се нуждаеше, беше твърде голям, за да е сигурен, че някой няма да се окаже слаб. Имаше нещо по-лошо — той се нуждаеше от други довереници за още по-деликатна цел. С Форд се бяха спогодили по един план за печелене на време, който не бе много добър. Те използваха способите, до които прибегнаха Фамилиите, за да забавят симптомите на остаряване под предлог, че общата сума от тези способи представлява самата „тайна“. За да прокара тази измама, Барстоу се нуждаеше от помощта на биохимиците, на специалистите по жлезите, по симбиотиката и метаболизма и други експерти сред членовете на Фамилиите, а те от своя страна трябваше да са готови за полицейски разпит от най-опитните психотехници на Фамилиите, защото трябваше да са в състояние да издържат дори под влиянието на лекарства, каращи ги да говорят. Лъжливото хипнотично индоктриниране, което се изискваше за това, бе неимоверно по-сложно от това, необходимо за обикновено блокиране на говора. До този момент измамата действаше, при това доста добре. Но несъответствията ставаха все по-трудни за обяснение с всеки изминал ден.

Барстоу не можеше повече да продължава с тези номера. По-голямата част от Фамилиите, по необходимост държани в неведение, излизаха от контрол дори по-бързо, отколкото хората отвън. Те с право се ядосваха на това, което им бе сторено. Очакваха някой, който имаше нужната власт и авторитет, да направи нещо по въпроса — и то веднага!

Влиянието на Барстоу над близките му се стопяваше тъй бързо, както това на Форд над Съвета.

— Не може четири дена — повтори Форд. — По-скоро дванадесет часа, най-много двадесет и четири. Съветът ще се събира отново утре следобед.

Барстоу бе притеснен.

— Не съм сигурен, че ще мога да ги подготвя толкова бързо. Мога да имам проблем с качването на борда.

— Не се притеснявайте за това — прекъсна го рязко Форд.

— Защо не?

— Защото — каза Форд без заобикалки — всеки, който изостане след другите, ще умре, ако има късмет.

Барстоу не отрони дума и погледна встрани. Това бе първият път, когато и двамата признаваха ясно, че това не е относително безвредна политическа измама, а отчаян и почти безнадежден опит да се избегне масово клане и че Форд беше от двете страни на барикадата.

— Е — Лазар се намеси оживено — сега, след като вие двамата сте уредили това, хайде да се заемаме. Аз мога да приземя „Чили“. Той спря и бързо прецени къде би трябвало да е орбитата на кораба и колко време ще му е нужно за срещата — да речем до 22 ч. по Гринуич. Да прибавим още час за по-сигурно. Какво ще кажете 17 ч. утре следобед Оклахомско време? Всъщност това се пада днес.

Другите двама като че бяха облекчени.

— Доста добре — съгласи се Барстоу — Ще ги имам във възможно най-добра форма.

— Добре — съгласи се Форд — ако това е най-бързият начин, може да стане.

Той се замисли за момент:

— Барстоу, незабавно ще изтегля всички полицаи и правителствени служители отвъд границата на резервата и ще ви изолирам. След като вратата се затвори, можете да съобщите на хората.

— Добре. Ще направя, каквото мога.

— Има ли нещо друго преди да прекъснем връзката? — попита Лазар.

— О, да, Зак, трябва да изберем място, където да се приземя, иначе ако гръмна, ще скъся много животи.

— О, да. Приближи се от запад. Ще поставя стандартен маркер на мястото. Става ли?

— Става.

— Не става — каза Форд — Ще трябва да му осигурим буфер при кацането.

— Глупости — реагира Лазар. — Бих могъл да приземя кораба на върха на паметника на Вашингтон.

— Не и този път. Да не се изненадаш от времето.

 

 

Докато Лазар се приближаваше към срещата с „Чили“, той сигнализира от подемника. Импулсният приемо-предавател на „Чили“ отекна за негово облекчение. Той не вярваше много на механизми, които не беше ремонтирал лично и едно дълго търсене на Чили в този момент би било катастрофално.

Той изчисли относителния вектор, изстреля подемника удари леко и насочи кораба три минути встрани от прецененото място, като бе изпълнен със самодоволство. Той остави подемника, влезе бързо вътре и поведе кораба надолу.

Влизането в стратосферата и прелитането през две трети от земното кълбо не отне повече време, отколкото бе преценил. Използва част от останалото време, което си беше позволил, като съкращаваше маневрите, за да запази износените, излизащи от употреба впръсквателни дозатори. След това той слезе в тропосферата. Наближаваше Земята. Температурата на външната обвивка бе висока, но не в опасни граници. След това осъзна какво имаше предвид Форд, като спомена времето — Оклахома и половината от Тексас бяха покрити с много гъсти облаци. Лазар бе удивен и някак си доволен. Това му напомняше за онези дни, когато времето по-скоро се преживяваше, отколкото контролираше. Животът бе изгубил част от сладостта си според него, когато инженерите-метеоролози се бяха научили как да обуздават климатичните елементи. Той се надяваше, че на тяхната планета, ако намереха такова време, щеше да е хубаво и животворно.

След това той слезе още надолу и нямаше и миг за мислене. Въпреки размера си, товарният кораб оказа съпротивление и даде да се разбере, че не е доволен — дявол да го вземе! Форд сигурно е заповядал тази малка тупурдия в мига, в който се нагласяше времето. И при това положение интеграторите са имали голямо пространство на ниско налягане, което е било доста наблизо.

Отнякъде му крещеше контрольор по атмосферните условия. Той го изключи и насочи цялото си внимание към радара и призрачните образи в инфрачервения токоизправител, докато сравняваше техните данни с вътрешната следяща система. Корабът прелетя над една ивица земя, широка няколко мили — развалините на Окла-Орлиънс Роуд сити. Когато Лазар го видя за последен път, той гъмжеше от живот. Измежду всички механични чудовища, с които човешката раса се бе оборудвала, помисли си той, тези динозаври без проблем заемаха първото място.

След това мисълта му бе прекъсната от писък от контролното табло. Корабът беше открил буфера за кацане.

Той вкара кораба, угаси последния реактивен двигател, когато докосна Земята и натисна няколко копчета. Големите отвори за товара се разтвориха с трясък и вътре запръска дъжд.

 

 

Елеонор Джонсън се сгуши, полупреведена срещу бурята, и се опита да загърне по-плътно с палтото си бебето, което носеше в лявата си ръка. Когато бурята започна, бебето плачеше неспирно, опъвайки нервите й. Сега то бе утихнало, но това изглежда беше друга причина за притеснение.

Тя самата бе плакала, въпреки че се опита да не го показва. През всичките двадесет и седем години от живота си тя не бе виждала подобно време. То символизираше бурята, която бе преобърнала живота й, бе я помела от любимия й първи собствен дом, където имаше старомодна камина, блестящо от чистота сервизно помещение, термостат, който тя нагласяше на желаната температура, без да се съобразява с другите. Буря, която я бе отнесла между двама сурови полицаи, арестували я като нещастна психопатка, изоставили я след ужасни унижения тук сред студената, лепкава, червена кал на това Оклахомско поле.

Нима беше истина? Възможно ли бе това да е реалност? Или пък тя изобщо не беше родила бебето си и това бе един от странните сънища, които й се явяваха по време на бременността?

Но дъждът бе прекалено студен, гръмотевицата прекалено силна — не би могла никога да проспи подобен сън. Тогава това, което старшият попечител им бе казал, сигурно е вярно. Трябваше да е вярно. Тя бе видяла кораба със собствените си очи — ярка следа от газове, която оставяше на фона на черното небе. Тя не го виждаше повече, но струпалото се множество около нея бавно се придвижи напред. Сигурно е някъде пред нея. Тя бе накрая на тълпата. Щеше да е от последните, които ще се качат на борда.

Беше изключително важно да се качи на кораба. Старият Закър Барстоу им беше казал с гробовна сериозност какво ги очаква, ако не успееха да го сторят. Тя се довери на откровеността му. Въпреки това се чудеше как е възможно това да е вярно. Нима можеше някой да е толкова подъл, толкова ужасно подъл, за да иска да убие безобиден и беззащитен човек като нея и бебето й?

Тя бе обзета от панически ужас — ами ако мястото се запълнеше, преди тя да стигне до кораба? Притисна бебето още по-силно и то отново заплака.

Една жена от тълпата се приближи и я заговори:

— Сигурно си изморена. Може ли да взема детето за малко?

— Не, не, благодаря ви. Добре съм.

Светлината на една светкавица озари лицето на жената Елеонор Джонсън я позна — това бе старата Мери Спърлинг.

Но любезността на предложението я успокои. Сега тя знаеше какво трябва да прави. Ако корабът се напълнеше и не можеше да поеме повече хора тя трябваше да подаде детето напред от ръка на ръка над главите на хората. Никой нямаше да откаже местенце за толкова малко създание като нейното бебе.

Някой я докосна в тъмнината. Тълпата отново се придвижваше напред.

 

 

Когато Барстоу видя, че качването в кораба ще свърши след още няколко минути, той напусна поста си при една от вратите за товара и побягна колкото бързо можеше през пръскащата лепкава кал към бараката за комуникации.

Форд го беше предупредил да се обади непосредствено преди излитането на кораба. Това бе необходимо за осъществяване на плана му за отклоняване на вниманието. Барстоу напипа някаква трудноотваряща се врата отвори я със замах и се втурна вътре. Нагласи личната комбинация, която трябваше да го свърже директно с контролното табло на Форд и натисна ключа.

Отговориха му веднага, но лицето на екрана не бе на Форд. Барстоу избухна:

— Къде е управителят? Искам да говоря с него — преди да разпознае лицето пред себе си.

Това бе добре известното на всички лице — Борк Ванинг, лидер на малцинството в Съвета.

— Говорите с управителя — каза Ванинг и се ухили студено — новият управител. А сега кой по дяволите сте вие и защо се обаждате?

Барстоу благодари на всички богове, живи и мъртви, че разпознаването беше едностранно. Той прекъсна връзката с безцелен удар и излезе от колибата.

Два входа за товари вече бяха затворени. Закъснелите минаваха през другите два. Барстоу подкани последния от групата да влезе по-бързо и като ругаеше, ги последва и лудо се втурна към контролната зала.

— Вдигай кораба! — извика той на Лазар — Бързо!

— За какво е тоя шум? — попита Лазар, но той вече затваряше и заключваше херметически входовете. Изключи устройството за ускорение, изчака десетина секунди и осигури мощност.

— Е — каза той разговорливо след шест минути — надявам се, че всички са лежали на пода. В противен случай бихме изпочупили някоя и друга кост. Та какво казваше?

Барстоу му разказа за опита си да докладва на Форд.

Лазар премита й изсвири няколко такта от „Пуйка в сламата“.

— Изглежда сме се отървали на косъм. На това ми прилича. — Той млъкна и насочи вниманието си към инструментите, следейки с едно око балистичната писта, а с другото радарите отзад.