Робърт Хайнлайн
Децата на Метусела (5)

Пета глава

Раздразнени, хората стояха разделени на групички.

— Не мога да разбера, — казваше архивистката на групичката, която я заобикаляше — Старият попечител никога досега не се е намесвал в работата ми. Но дойде ядосан в кабинета ми с оня Лазар Лонг, който вървеше зад него, и ми заповяда да изляза.

— Какво каза той? — попита един от тези, които я слушаха.

— Добре — казах аз — мога ли да ви услужа, Закър Барстоу? А той отвърна — Да, можете. Излезте и вземете момичетата си с вас. — Нито думичка на полагаща се любезност!

— Има доста за какво да се оплакваш — добави друг глас иронично. Беше Сесил Хедрик от семейство Джонсън, главен инженер по комуникациите. — Лазар Лонг дойде при мен и беше много по-груб.

— Какво направи?

— Влиза в кабината за комуникации и ми казва, че ще поеме управлението ми. Заповеди на Закър. Казах му, че никой не може да пипа моята апаратура, освен мен и операторите ми и между другото попитах къде е пълномощното му? Знаете ли какво направи? Няма да повярвате, но той ме заплаши с бластер.

— Не може да бъде!

— Може. Казвам ви този човек е опасен. Трябва да отиде на лечение при психиатър. Той е атавист, доколкото знам какво представлява това.

 

 

Лазар Лонг се вгледа от екрана в лицето на управителя.

— Всичко записано ли е? — попита той.

Форд натисна копчето на устройството върху бюрото му:

— Всичко — потвърди той.

— О’кей — отвърна образът на Лазар. — Приключвам. — Когато екранът остана празен, Форд се обади по вътрешната телефонна мрежа.

— Искам главния началник, за да ни докладва незабавно и подробно.

Началникът на обществената сигурност се появи, както бе заповядано. Имаше набръчкано лице, върху което раздразнението се бореше с дисциплината. Той преживяваше най-натоварената нощ в кариерата си и въпреки това Старецът бе заповядал да му се докладва лично. „За какво по дяволите бяха видеофоните“ — помисли си той ядосано — и се запита защо изобщо се бе заел с полицейската служба. Укори шефа си, като се държа хладно, и отдаде чест, без да е нужно.

— Изпратили сте да ме потърсят, сър.

Форд не обърна внимание на това.

— Да, благодаря ви. — Той натисна едно копче и филмова лента се показа от устройството. — Това е пълен списък на Фамилиите Хауърд. Арестувайте ги.

— Да, сър. — Шефът на Федералната полиция погледна втренчено лентата и се зачуди дали да попита или не как е бил получен този списък. Със сигурност не бе дошъл през неговия кабинет. Нима Старецът имаше разузнавателна служба, за която той дори и не подозираше?

— По азбучен ред е, но е подреден по географски принцип — каза управителят — След като го сортираш, донеси оригинала обратно при мен. Можеш да преустановиш психоразпитите — добави той. — Само ги доведи и ги задръж. Ще ти дам повече инструкции по-късно.

Главният началник реши, че моментът не е подходящ за проявяване на любопитство.

— Да, сър. — Той отдаде чест сковано и излезе.

Форд се върна към уредите на бюрото си и изпрати съобщение, че иска да види шефовете на бюрата по землени ресурси и на контрола по транспорта. Като се замисли, той добави и шефа на бюрото по материално-техническо обезпечение.

 

 

В Седалището на Фамилиите се провеждаше заседание на част от попечителите. Барстоу отсъстваше.

— Това не ми харесва — казваше Андрю Уидъръл. — Бих могъл да разбера решението на Закър да отложи доклада си пред членовете, но предполагах, че той просто иска да говори първо с нас. Определено очаквах да се консултира с нас. Какво ще кажеш за това, Филип?

Филип Харди прехапа устна.

— Не знам. Закър има глава на раменете си, но със сигурност ми се струва, че той трябваше да ни събере и да се посъветва с нас. Говорил ли е с теб, Джъстин?

— Не, не е — Джъстин Фут отговори студено.

— Добре, какво трябва да правим? Не можем да го извикаме тук и да настояваме за отчет, освен ако не сме готови да го изхвърлим от кабинета, а ако той откаже, аз нямам желание да правя това.

Те все още обсъждаха това, когато служителите на реда пристигнаха.

 

 

Лазар чу безредиците и коректно ги прекъсна, което не беше трудно, защото той притежаваше информация, която неговите братя не знаеха. Осъзнаваше, че ще трябва да позволи да бъде арестуван мирно и забележимо — за да даде добър пример. Но старите навици умират трудно и той отложи неизбежното, влизайки в един от освежителите за мъже.

Нямаше изход. Хвърли поглед към вентилационната шахта. Не става. Беше твърде малка. Докато мислеше, той бръкна в торбата си за цигара и ръката му напипа странен предмет. Извади го. Това беше значката, която „взе на заем“ от полицая в Чикаго.

Когато полицаят от отряда, претърсващ това крило на Седалището, надникна в освежителя, той откри, че там вече има друг „полицай“.

— Тук няма никой — съобщи Лазар. — Вече проверих.

— Как, по дяволите, си успял да ме изпревариш?

— По твоя фланг. Тунелът Стоуни Айлънд и през отдушниците им. — Лазар се надяваше, че истинското ченге няма да знае, че не съществуваше тунел Стоуни Айлънд.

— Имаш ли цигара?

— Хм. Сега не е време за цигари.

— Глупости — каза Лазар. — Моят легат е на миля оттук.

— Може би — отвърна полицаят, — но моят е точно зад нас.

— И какво от това? Добре, остави — и без това искам нещо да му кажа — Лазар понечи да тръгне, но полицаят не се отдръпна от пътя му. Той гледаше с любопитство шотландската поличка Лазар я беше обърнал наопаки и синият хастар представляваше добра имитация на полицейска униформа, ако човек не се вгледаше отблизо.

— От кое управление каза, че си? — запита полицаят.

— От това — отговори Лазар и нанесе бърз удар под гръдната кост на мъжа. Треньорът на Лазар по кеч му беше обяснил, че ударът в слънчевия сплит бе по-трудно да се избегне, отколкото удар в челюст. Треньорът бе мъртъв от времето на транспортната стачка през 1966 г., но уменията му продължаваха да живеят.

Лазар се почувства повече като ченге, облечен в подходяща униформа и патрондаш с паралитични бомби, преметнат през лявата му ръка. Освен това шотландската поличка на полицая му стоеше по-добре. Външният коридор вдясно, който водеше до Убежището, беше задънен. Той пое наляво поради липсата друга алтернатива, въпреки че знаеше, че ще се натъкне на легата на своя „благодетел“, който беше в безсъзнание. Коридорът свършваше в един салон, който бе препълнен с членове, заобиколени от група полицаи. Лазар пренебрегна близките си и потърси измъчения офицер, който отговаряше за случая.

— Сър — каза той, отдавайки елегантно чест. — Отзад има нещо като болница. Ще са ви нужни 50–60 носилки.

— Не ме притеснявай! Кажи на легата си. Ние имаме достатъчно работа. — Лазар почти не отговори. Той бе уловил погледа на Мери Спърлинг сред тълпата. Тя го погледна втренчено и извърна очи.

Лазар се опомни и отговори:

— Не мога да му кажа, сър, не е на разположение.

— Добре, излез навън и кажи на отряда за бърза помощ.

— Да, сър. — Той тръгна самодоволно, с палци, пъхнати в колана на поличката си. Бе изминал доста път по коридора, водещ до тунела, който обслужваше изхода Уокигън, когато чу викове зад себе си. Двама полицаи бягаха, за да го настигнат.

Лазар спря под свода, водещ към тунела, и ги изчака.

— Какъв е проблемът — попита той спокойно, когато те го приближиха.

— Легатът… — започна единият. Той не продължи, защото една паралитична бомба издрънча и гръмна в краката му. Радиацията не бе успяла да заличи изненадата от лицето му, когато неговият приятел се просна върху му.

Лазар почака зад едното рамо на арката, преброи до 15 и прибави още 2, за да бъде сигурен, че парализиращият ефект е отминал. Той се бе справил по-добре, отколкото очакваше. Не беше успял да се скрие достатъчно бързо и лявото му стъпало беше изтръпнало от радиацията.

След това направи проверка. Двамата бяха в безсъзнание, друг никой не се виждаше наоколо. Качи се на конвейера. Вероятно не го търсеха с истинската му самоличност, вероятно никой не беше го издал. Но той реши да не губи време, за да разбере дали това е така. Едно нещо, в което бе дяволски сигурен, е това, че ако някой го изпее, нямаше да е Мери Спърлинг.

Бяха му нужни още две парализиращи бомби и известно количество чисти измислици, за да излезе навън. След като го стори и не бе под непосредствено наблюдение, значката и останалите бомби бяха пъхнати в торбата му, а патрондашът бе захвърлен в някакви храсти наблизо. След това потърси магазин за облекло в Уокигън.

Седна в една кабина за продажби и набра кода за шотландски полички. На екрана започнаха да се появяват десени, но той не обърна внимание на настоятелния глас от каталога, докато не се появи един модел, който подчертано не бе военен и не беше син. Той преустанови разглеждането, като набра поръчка със своя размер. Отбеляза цената, скъса ваучер за кредит от портфейла си, пъхна го в машината и натисна копчето. След това удоволствие запали цигара, докато шевът приключи.

След десет минути той напъха поличката на полицая в шахтата за отпадъци в кабината и тръгна напето, облечен официално. От миналия век той не беше идвал в Уокигън, но откри един хотел със средни цени. Като не привличаше вниманието с въпроси, набра номера на регистрацията и поиска стандартен апартамент, след което се отдаде на седемчасов дълбок сън.

Закусваше в апартамента си, като с половин ухо слушаше новините. Интересуваше се, но не чак толкова много, от това, което можеше да се съобщи за нападението над Фамилиите. А това представляваше бегъл интерес. Той вече се беше освободил от него в съзнанието си. Сега разбираше, че беше погрешен ход да се свърже с Фамилиите. Дяволски хубаво беше, че чрез новата си самоличност бе успял да се отърве от шумотевицата и се чувстваше истински свободен.

Едно изречение привлече вниманието му: „… включително Закър Барстоу, предполагаемия вожд на племето.“

„Затворниците се извозват до един резерват в Оклахома, близо до развалините на града по пътя Оклахома-Орлеанс, на около двадесет и пет мили източно от парка на загиналите «Хариман». Главният управител го описваше като малък изолатор и бе заповядал всички самолети да го избягват на десет мили встрани. Управителят не можеше да бъде открит за изказване, но един източник от администрацията, който обикновено е достоверен, ни информира, че масовият арест е бил прекратен, за да се ускорят разследванията, чрез които администрацията очаква да получи «тайната» на Фамилиите Хауърд — техният метод за неопределено удължаване на живота. Правилните действия по арестуването и транспортирането на всеки член на незаконната група се очаква да има благотворен ефект върху пречупването на съпротивата на техните лидери срещу законните искания на обществото. Това ще ги принуди да разберат, че гражданските права, на които се радват почтените хора, не трябва да се използват като завеса, зад която се разрушава цялото общество“.

„Движимите имоти и авоари на членовете на тези криминални съзаклятници са предадени на генералния надзорник и ще бъдат управлявани от агентите му, докато са в затвора…“

Лазар го изключи. „Проклятие! — помисли си той. — Не се коси за неща, на които не можеш да помогнеш“. Разбира се, той самият очакваше да бъде арестуван, но засега бе успял да избяга. Това е. Неговото появяване нямаше да помогне на Фамилиите и освен това не им дължеше нищо, нищичко.

Както и да е, за тях беше по-добре всички да бъдат арестувани изведнъж и поставени под охрана. Ако бяха разкрити един по един, би могло да се случи какво ли не — линчуване, дори погроми. Лазар знаеше от горчив опит колко близки по сърце и душа бяха линчът и насилието у най-цивилизованите. Точно затова той беше посъветвал Зак да се махнат. А също и фактът, че Зак и управителят трябваше да съберат Фамилиите в една компактна група, за да има шанс за осъществяване на плана им. Те бяха добре и това не го засягаше.

Но той се чудеше как се справя Зак и какво би си помислил за изчезването му. А какво си мислеше Мери Спърлинг — сигурно е преживяла шок, когато се появи и вдигаше шум като полицай. Той би искал да се разбере с нея за това.

Не че имаше значение кой какво мисли. Те скоро щяха или да са на светлинни години разстояние оттук, или да са мъртви. Всичко е вече затворена книга.

Той се обърна към телефона и позвъни в пощата.

— Капитан Аарон Шефилд — съобщи той и даде пощенския си номер. — За последен път е регистриран в пощата „Годард Фийлд“. Бихте ли изпратили пощата ми до… — Той се наведе по-близо и прочете кода от пощенската кутия в апартамента.

— Разбира се — съгласи се служителят. — Веднага, капитане.

— Благодаря.

Щяха да са нужни няколко часа, помисли си той, докато пощата пристигне при него. Половин час по траекторията и още три пъти по толкова за други глупости. Можеше и да чака тук. Нямаше съмнение, че тези, които го търсеха, се бяха изгубили в далечината, но в Уокигън нямаше нищо, което той искаше. След като пощата пристигнеше, щеше да наеме самолет и да офейка към… Къде? Какво щеше да прави сега?

Той прехвърли няколко възможности в съзнанието си и достигна до голата истина, че нямаше нищо, което иска да прави, където и да е в Слънчевата система.

Това малко го уплаши. Веднъж беше чул и бе склонен да вярва, че загубата на интерес към живота бележи истинската повратна точка в битката между анаболизма и катаболизма — старостта. Той изведнъж започна да завижда на простосмъртните хора — поне можеха да досаждат на децата си. Синовната обич не беше обичайна сред членовете на Фамилиите. Това не беше отношение, което е възможно да се постигне за век или повече. И дружбата, с изключение на тази между членовете, беше считана за отминаващ и повърхностен проблем. Не съществуваше човек, когото Лазар искаше да види. Почакай малко… Кой беше този заселник на Венера? Онзи, който знаеше куп фолкпарчета и който беше тъй смешен, когато се напие? Щеше да го потърси. Пътуването щеше да е приятно и щеше да се забавлява толкова, колкото не харесваше самата Венера.

Тогава си припомни, изпитвайки вледеняващо чувство, че не беше виждал този човек от много време. Във всеки случай той със сигурност беше мъртъв сега.

Либи беше прав, замисли се той мрачно, когато говори за необходимостта от нов вид асоциации в паметта за дълголетниците. Той се надяваше, че момчето ще напредне в нужното изследване и ще има готов отговор преди Лазар да стигне дотам, че да брои на пръстите си. Той се спря върху идеята за няколко минути преди да се сети, че вероятността да види Либи отново бе почти нищожна.

Пощата пристигна и не съдържаше нищо важно. Той не беше изненадан. Не очакваше лични писма. Рекламните дипляни заминаха в шахтата за отпадъци. Прочете само едно — писмо от корпорация „Пан-Тера“, което съобщаваше, че неговият кораб „Ай Спай“ бе привършил с основния си ремонт и е бил преместен на летище-паркинг, готов да потегли веднага. Както беше наредено, корабните управляващи уреди не бяха докоснати — това удовлетворява ли капитана?

Той реши да се качи на кораба по-късно през деня и да се отправи към космоса. Всяко решение бе по-добро, отколкото да стои прикован на Земята и да признава, че е отегчен.

Уреждането на сметките и наемането на реактивен самолет му отнеха по-малко от двадесет минути. Той излетя и се отправи към Годард Фийлд, като използваше ниската височина, на която се осъществяваше местният трафик, за да избегне навлизането в контролираната зона. Съзнателно не избягваше полицията, защото нямаше основание да мисли, че ще търсят капитан Шефилд, това беше просто навик и щеше да го отведе скоро до Годард Фийлд.

И понеже имаше още доста дотам, докато летеше над Източен Канзас, реши да се приземи.

Избра за приземяване игрището на един малък град, където бе малко вероятно да нахокат полицай. Намери телефонна будка недалеч от центъра, но вътре се поколеба. Как му дойде на ум да се обади на главата на цялата Федерация и да се открие? Ако просто се обадеше в кулата „Новак“ и попиташе за управителя Форд, не само нямаше да бъде свързан с него, но обаждането му щеше да бъде прехвърлено в Отдела за обществена сигурност за нежелан разпит, което бе неизбежно, както плащането на данъци.

Добре, имаше само един начин да се избегне това и той бе следният: да се обади в Отдела за сигурност и някак си да се свърже с главния началник по видеотелефона, а след това щеше да импровизира.

— Отдел за обществена сигурност — отговори един глас — Коя служба, гражданино?

— Здравейте — започна той с въздържан глас. — Аз съм капитан Шефилд. Дайте ми шефа. — Той не говореше надменно, тонът му бе изпълнен с покорство.

Кратка тишина.

— За какво става въпрос, моля?

— Казах, че съм капитан Шефилд, — този път в гласа на Лазар прозвуча сдържано раздразнение.

Последва друга кратка пауза.

— Ще ви свържа с кабинета на заместник-шефа — изрече с колебание гласът.

Този път екранът се оживи.

— Да? — попита заместникът, гледайки го.

— Свържете ме с началника, бързо.

— За какво?

— За Бога, човече, свържете ме с началника! Аз съм капитан Шефилд!

Заместник-шефът трябва да бъде извинен за това, че го свързва. Той не беше спал и през последните 24 часа се бяха случили доста объркващи неща, които не бе в състояние да асимилира. Когато на екрана се появи главният началник, Лазар заговори пръв:

— О, ето ви и вас! Прекарах ужасно време, докато се справя с бюрокрацията ви. Дайте ми Стареца и по-живо! Използвайте вътрешната мрежа.

— Какво, по дяволите, искате да кажете? Кой сте вие?

— Слушай, братко — рече Лазар с нотки на бавно надигащо се раздразнение — Нямаше да търся проклетия ви тесногръд отдел, ако не бях загазил. Свържете ме със Стареца. Отнася се за Фамилиите Хауърд.

Шефът на полицията моментално наостри слух.

— Докладвайте.

— Вижте — каза Лазар с уморен глас — знам, че бихте искали да гледате през рамото на Стареца, но моментът не е подходящ за опити. Ако ми пречите и ме принудите да пропилея два часа, за да докладвам лично, ще го направя. Но Старецът би искал да знае защо и можем да се обзаложим, че ще му кажа.

Главният началник реши да рискува и да свърже този човек. След това, ако Старецът не разкара този шут от екрана за три секунди, той щеше да знае, че е заложил на сигурно и е взел правилното решение. В противен случай винаги можеше да се оправдае с преплитане на линиите. Той нагласи комбинацията.

Управителят Форд беше поразен, когато разпозна Лазар на екрана.

— Вие? — възкликна той — Как за Бога — Закър Барстоу ли е?

— Затворете мрежата! — прекъсна го Лазар. Началникът премига, когато екранът замря. И така Старецът наистина имаше тайни агенти извън отдела — нещо, което беше интересно и не биваше да се забравя.

Лазар набързо и доста откровено разясни как се бе озовал там, след което добави:

— Както виждате, аз бих могъл да се покрия и да изчезна яко дим. Всъщност, все още мога, но искам да знам следното: все още ли е в сила споразумението със Закър Барстоу да ни оставите да емигрираме?

— Да, в сила е. Имате ли представа как ще качите сто хиляди души на борда на „Ню Фронтиърс“, без да се изложите на опасност? Знаете, че не можете да се доверите на собствените си хора, нали?

— Знам. Настоящата ситуация е изгодна за момента, докато изясним нещата. И аз съм човекът, който ще свърши работата. Трябва да бъда! Аз съм единственият, който е на свобода, на когото и двете страни могат да имат доверие. А сега слушайте…

След осем минути Форд бавно кимаше с глава и казваше:

— Би могло да стане. Би могло. Както и да е, започнете подготовката. В Годард ще ви очаква кредитно писмо.

— Можете ли да прикриете следите си? Не мога да размахвам кредитно писмо от управителя, хората ще се учудят.

— Имайте малко вяра в моята интелигентност. Докато писмото стигне до вас, ще се окаже рутинна банкова трансакция.

— Съжалявам. А сега — как мога да се свържа с вас, когато имам нужда?

— О, да — чуйте тази комбинация. — Форд бавно му я каза. — Това ще ви свърже с кабинета ми без препредаване. Не, не я записвайте, запомнете я.

— А как мога да говоря със Закър Барстоу?

— Обадете ми се и аз ще ви свържа. Не можете да му се обадите директно, освен ако не уредите безжичен телефон.

— Дори и да можех, нямам възможност да мъкна със себе си безжичен телефон? Добре — чао! Аз изчезвам.

— Успех!

Лазар излезе от кабината с въздържана припряност и се върна обратно, за да вземе наетия си кораб. Той не знаеше достатъчно за настоящата полицейска практика да се правят догадки дали главният началник е проследил обаждането до управителя. Просто го взе за нещо дадено, защото самият той би постъпил по същия начин, ако беше на мястото на началника. Следователно, вероятно най-близкият полицай, който бе на разположение, бе вече по петите му — беше време за действие, беше време да замаскира следите си.

Той излетя отново и се отправи на запад, като се движеше в неконтролирания по-нисък слой, докато достигна до ивица облаци, които отделяха западния хоризонт. Тогава зави в обратна посока и отпраши към Канзас сити, поддържайки внимателно скорост под разрешения максимум и височина, която беше разрешена от местните норми. В Канзас сити той предаде самолета на местната агенция и спря едно такси, което го отведе по контролния път до Джонлин. Там се качи на местен реактивен еърбъс от Сейнт Луис без предварително да си купи билет, като по този начин бе сигурен, че полетът му няма да бъде проследен, докато записите от пътуването на еърбъса не бяха предадени за преглед на Западния бряг.

Вместо да се притеснява, той прекара времето, изготвяйки планове.

Сто хиляди души със средно тегло сто и петдесет — не, нека са сто и шейсет фунта^[1], прецени Лазар, правеше товар от шестнайсет милиона фунта, осем хиляди тона. Космическият кораб можеше да преодолее гравитацията с подобен товар, но щеше да е доста муден. Това бе извън вниманието сега. Хората не представляваха товар. Космическият кораб можеше да повдигне тази инертна маса, но рискът да загинат бе голям.

Нужен беше транспорт.

Не беше трудно да се купи пътнически кораб достатъчно голям да преведе Фамилиите от Земята до мястото, където „Ню Фронтиърс“ се движеше по орбитата си. Пътническата служба между четирите планети с удоволствие би разтоварила подобен кораб срещу подобаваща цена. При наличието на конкуренция в превозването на пътници те желаеха да съкратят загубите си от стари кораби, които вече не се предпочитаха от туристите. Но един пътнически кораб нямаше да бъде достатъчен. Не само щеше да се породи нежелано любопитство по отношение на намеренията му спрямо такъв кораб, но също така той не можеше да го управлява без чужда помощ. Според ревизирания Акт за сигурността в космоса пътническите кораби трябваше да бъдат строени така, че да се управляват изцяло от хора, следвайки теорията, че не съществува автоматично устройство, което би могло да замени човешката преценка в критична ситуация.

Трябваше да бъде товарен кораб.

Лазар знаеше най-доброто място, където можеше да намери такъв. Въпреки усилията лунната колония да стане екологично независима, Луна сити все още внасяше значително по-голям тонаж, отколкото изнасяше. В космическия транспорт един празен товарен кораб бе по-ценен като метал, отколкото е струвал първоначално на Земята.

Когато се приземи в Годард сити, излезе от еърбъса, отиде на космодрума, плати сметките си и влезе във владение на „Ай Спай“. Подаде молба за възможно най-скорошно заминаване за Луна сити. Възможността, която му бе определена, бе за след два дена, но Лазар не се притесни от това, той просто се върна в космическата компания и заяви, че е готов да плати щедро за промяна във времето за заминаване. След двадесет минути имаше устно уверение, че ще може да тръгне за Луна сити същата вечер.

Прекара оставащите няколко часа, лутайки се сред подлудяващата бюрокрация за издаване на разрешение за междупланетен полет. Първо взе кредитното писмо, което Форд му беше обещал, и го превърна в пари в брой. С голямо желание би използвал част от парите, за да ускори процедурата точно така, както беше платил (доста щедро) за смяна на кораба. Но не бе в състояние да направи това. Оцеляването през двата века живот го бяха научили, че подкупът трябва да бъде предлаган ненатрапчиво и индиректно, така както се прави галантно предложение на достойна дама. След няколко минути той достигна до мрачното заключение, че гражданските добродетели и обществената честност могат да бъдат погребани. Макар на служителите от Годард Фийлд да не им беше чужда мисълта за бакшиш, натиск или пък за благоприятния ефект на парите върху рутинните трансакции, той се възхищаваше на тяхната неподкупност. Дали обаче трябваше да го прави? Повечето от тях, особено когато попълваше ненужните формуляри, му губеха чисто и просто времето, което възнамеряваше да използва за чревоугоднически пир в Скаргейт Рум.

Той дори позволи да бъде ваксиниран още веднъж, вместо да се връща в „Ай Спай“, за да изрови листа хартия, показващ, че е бил ваксиниран преди няколко седмици, пристигайки на Земята.

Все пак двадесет минути преди времето за отпътуване той се върна при уредите за управление на „Ай Спай“ с торба, издута от подпечатани документи и полупразен стомах, след като бе успял да изяде един сандвич. Той беше изчислил траекторията на „Хоман-5“, която щеше да използва. Резултатите бяха вкарани в автопилота. Всички лампи на таблото светеха зелено с изключение на тази, която щеше да мига в зелено, когато наземният контрол започнеше обратното броене преди старта. Той чакаше, изпълнен с истинска радост, както винаги, когато щеше да лети.

Внезапно го осени мисъл и той понечи да стане, но коланите му попречиха. Тогава ги разхлаби и се изправи, посягайки към копието от последния брой на „Пилоти и опасности при пътуване“. „Ню Фронтиърс“ се движеше в кръгла орбита от точно двадесет и четири часа като винаги поддържаше курс над меридиан 106 градуса западно или отклонение нула на разстояние от центъра на Земята приблизително двадесет и шест хиляди мили.

Защо не се обади да разбере какъв е релефът на терена?

Корабът „Ай Спай“, чиито резервоари бяха поставени отгоре и местата за товар бяха празни, можеше да измине мили разстояние за секунди. От съображения за сигурност от космодрума му дадоха разрешение за Луна сити, а не за междузвездния кораб. Но при сегашната фаза на Луната отклонението от одобрената посока на летене трудно би се видяла на екран. Вероятно нямаше да бъде забелязано, докато не се анализира филмовият запис по-късно, когато Лазар щеше да получи призовка. Дори вероятно щяха да отнемат разрешителното му за управление. Но полетите никога не го бяха притеснявали и със сигурност си струваше да проучи положението.

Той вече набираше задачата в балистичния си калкулатор, като се изключи проверката на частите от орбитата на „Ню Фронтиърс“ в справочника. Лазар би могъл да го направи насън. Съобразените със сателит маневри бяха нещо банално за всеки пилот и двойно-тангентната траектория за двадесет и четири часова орбита беше нещо, което всеки бъдещ пилот знаеше наизуст.

Той зареди отговорите в своя автопилот по време на обратното броене преди старта. Като му останаха три минути, завърза колана си отново и се отпусна, когато ускорението започна. Щом корабът премина към свободно падане, той провери положението и вектора си чрез радиопредавателя на космодрума. Доволен, затвори таблото, включи алармата за рандевуто и заспа.