Робърт Хайнлайн
Децата на Метусела (11)

Трета глава

Същият състав, с изключение на председателя, се събра възможно най-бързо. Лазар разказа историята си, а Шулц докладва за състоянието на Форд:

— Медицинският персонал не намира нищо нередно. Единственото, което мога да кажа със сигурност е, че управителят страда от неустановена крайна психоза. Не можем да установим контакт с него.

— Изобщо ли не говори? — попита Барстоу.

— Една-две думи за съвсем прости неща — храна, вода. Всеки опит да заговорим за причината за неприятностите му го довежда до истерия.

— Не може ли да се постави диагноза?

— Е, ако предпочиташ непрофесионална догадка, изразена с по-прости думи, бих казал, че е бил уплашен до смърт. Но — добави Шулц, — и преди съм виждал страхов синдром, но подобно нещо — никога.

— А аз съм виждал — каза изведнъж Лазар.

— Наистина ли? Къде? Какви са били обстоятелствата?

— Веднъж — каза Лазар, — когато бях дете, преди около двеста години, хванах един възрастен койот и го поставих в колиба. Имах идея да го обуча за ловно куче. Нищо не се получи. Форд се държи по същия начин както койота.

Последва тягостна тишина Шулц я наруши, казвайки:

— Не разбирам какво имаш предвид. Каква е връзката?

— Това е просто предположение — отвърна бавно Лазар. — Слейтън е единственият човек, който знае отговора и не може да говори. Но ето какво е моето мнение: позволихме на Джокейрите да разберат всичко. Ние сгрешихме, защото те приличаха на нас, най-общо казано, а и са цивилизовани както нас. Но те изобщо не са хора Те са… питомни животни.

— Чакай малко! — добави той. — Не бързай толкова. На тази планета има достатъчно хора. Истински люде. Те са живели в храмовете и Джокейрите са ги нарекли богове. Те са богове!

Лазар бързо продължи, преди някой да го прекъсне:

— Знам какво си мислите. Забравете за това. Няма да се впускам в метафизика. Просто се изразявам по най-добрия начин. Искам да кажа, че в тези храмове има някакъв живот и в каквато и форма да съществува, той така прилича на божество, че спокойно може да бъде наречено така. Каквито и да са те, те са преобладаващата раса на тази планета — неговите хора! За тях останалите — Джокейрите или ние самите, представляват просто диви или питомни животни. Ние сгрешихме, допускайки, че местната религия е просто едно суеверие.

Барстоу каза бавно:

— Значи мислиш, че това е причината за състоянието на Форд?

— Да Той е срещнал един, наречен Креел и това го е влудило.

— Доколкото разбирам — каза Шулц — според твоята теория всеки, който има такава среща ще полудее?

— Не съвсем — отвърна Лазар. — Това, което ме плаши много повече, е страхът, че аз може да не полудея!

 

 

През този ден Джокейрите преустановиха всякакъв контакт със Земляните. Беше добре, че стана така, защото в противен случай щеше да се стигне до насилие. Над града тегнеше страх — страх по-лош от смъртта страх от нещо ужасно и неизвестно, чието съществуване бе в състояние да превърне човек в съсипано безмозъчно животно. Джокейрите вече не представляваха безобидни приятели, по-скоро приличащи на клоуни, независимо от научните им постижения, а кукли, примамка, стръв за невижданите силни същества, които се спотайваха в т.нар. храмове.

Единодушни като тълпа бягаща от горяща сграда земляните искаха да напуснат това ужасно място. За това не беше нужно да се гласува Закър Барстоу пое ръководството на евакуацията.

— Дайте ми Кинг на екрана. Кажете му незабавно да изпрати всички превозни средства. Ще се махнем оттук колкото се може по-бързо. — Той прокара пръсти през косата си от притеснение. — Колко души можем да качим наведнъж, Лазар? Колко време ще продължи евакуацията?

Лазар измърмори нещо.

— Какво каза?

— Казах, не е въпрос на време, а дали ще ни пуснат да си тръгнем. Онези неща в храмовете вероятно искат още питомни животни — т.е. нас!

Лазар бе необходим като пилот, но още по-необходим бе като човек, който можеше да овладее тълпата Докато Закър Барстоу му казваше да образува полицейска група за спешни ситуации. Лазар погледна през рамото му и извика:

— О, о, задръж, Зак. Виж кой се задава.

Закър обърна глава бързо и видя как, вървейки с достойнство през залата приближава самият Креел Сарло. Никой не се изпречи на пътя му.

Скоро разбраха защо. Закър се запъти да го поздрави, но бе спрян на около десет фута от него. Ей така, без обяснение, просто спря.

— Поздравявам те, нещастни братко — започна Сарло.

— Поздравявам те, Креел Сарло.

— Боговете проговориха. Вашият вид никога не може да бъде цивилизован. Ти и твоите братя трябва да напуснете този свят.

Лазар въздъхна дълбоко с облекчение.

— Ние си тръгваме, Креел Сарло — отговори сериозно Закър.

— Боговете искат да си заминете. Изпратете брат ви Либи при мен.

Закър изпрати да повикат Либи, след което се обърна отново към Сарло. Но той нямаше какво повече да им каже. Присъствието им не го вълнуваше.

Либи пристигна и Сарло започна дълъг разговор с него.

Барстоу и Лазар бяха близо и виждаха как се движат устните им, но не можеха да чуят нищо. Според Лазар обстоятелствата бяха доста обезпокоителни. „По дяволите, — каза той — бих могъл да измисля няколко начина да направя този номер с подходящото оборудване, но се обзалагам, че нито един от тях няма да е подходящ, а и аз не виждам никакво оборудване“.

Тихото обсъждане бе прекратено. Сарло си тръгна наперено, без да се сбогува. Либи се обърна към другите и заговори, сега гласът му се чуваше:

— Сарло ми казва — подхвана той с вежди извити от учудване, — че ние трябва да отидем на планета, която е на повече от тридесет и две светлинни години оттук. Боговете са решили така.

Той спря и захапа устна.

— Не се страхувай от това — посъветва го Лазар. Радвай се, че искат да се махаме. Аз си мисля, че те биха могли да ни изравнят със земята, стига да поискат. Само да излезем в открития космос и ще решим в каква посока да летим.

— Сигурно. Но това, което ме тревожи и обърква, е, че той спомена време около три часа, след което трябва да заминем.

— Та това е напълно неразумно — негодуваше Барстоу. — Невъзможно. Нямаме необходимите ракети, за да го направим.

Лазар не каза нищо. Той вече нямаше мнение.

Закър пък бързо промени своето. Лазар стигна до нещо въз основа на опита си. Докато подканяше братовчедите си да побързат към полето, където ставаше качването, той осъзна, че е издигнат над земята. Съпротивляваше се, ръцете и краката му не срещаха отпор, но повърхността постепенно се отдалечаваше. Затвори очи, преброи до десет и ги отвори отново. Бе поне на десет мили височина във въздуха.

Под него, гъмжейки като прилепи, излитащи от пещера, се виждаха безброй много точици и форми, които чернееха на фона на огряната от слънцето земя. Някои се намираха достатъчно близо, за да види, че са хора, Земляни, членовете на Фамилиите.

Хоризонтът потъна планетата заприлича на сфера, небето почерня. И все пак дишането му бе нормално, а кръвоносните му съдове не се пукаха.

Те се бяха скупчили около отворените врати на „Ню Фронтиърс“ като пчели, тълпящи се около кошер. След като се озова в кораба, Лазар се остави да бъде разклатен.

— Фю! — въздъхна той, — внимавай за първото стъпало!

Либи откри капитан Кинг веднага щом влезе в кораба и се успокои. Той предаде съобщението на Сарло. Кинг изглежда не можеше да реши.

— Не знам — каза той. — Ти знаеш повече за местните жители, отколкото аз. Но между нас казано, господине, начинът, по който отпратиха пътниците ни, ме накара да си отговоря сам Това бе демонстрация на най-забележителната еволюция, която някога съм виждал.

— Аз бих добавил, че преживяването само по себе си бе забележително, сър — отвърна Либи без чувство на хумор. — Лично аз бих предпочел да се заема със ски скокове. Радвам се, че бе наредил вратите на кораба да са отворени.

— Не съм — каза Кинг кротко. — Някой друг ги отвори вместо мен.

Те отидоха към контролната зала с намерението да тръгнат и да се отдалечат от планетата, от която бяха изгонени. След това щяха да обсъждат посоката и курса.

— Планетата, която Сарло ти описа — попита Кинг — да не би да е звезда от тип „Г“?

— Да — потвърди Либи, — планетата е от земен тип и придружава звезда от типа СОЛ. Имам координатите й и мога да я идентифицирам в каталозите. Но трябва да се простим с тази мисъл, защото тази планета е твърде далеч оттук.

— И така… — Кинг активира системата за визуализиране на звездната шир.

В продължение на няколко минути никой не каза нищо. Образите на небесните тела сами разказваха историята си. „Ню Фронтиърс“ се отправи отново на дълъг път, като че ли притежаваше свое собствено съзнание, без заповедите на Кинг и без настройване на контролните уреди.

 

 

— Не мога да кажа кой знае какво — рече Либи няколко часа по-късно на Кинг, Закър Барстоу и Лазар Лонг. — Бях в състояние да определя, преди да преминем скоростта на светлината, или поне така ми се струваше, че тогавашният ни курс бе съвместим с идеята, че сме насочени към звездата, наречена от Креел Сарло „мястото, определено ни от боговете“. Ние продължихме да ускоряваме и звездите започнаха да избледняват. Вече нямам никакви ориентири и не мога да кажа къде се намираме и накъде сме се запътили.

— Отпусни се, Анди — предложи му Лазар. — Опитай се да отгатнеш.

— Ако трасето, по което се движим, е гладко и при положение че не разполагам с никакви данни, бихме могли да пристигнем в пространството около звезда ПК3722, където, според Креел Сарло, сме се отправили.

Лазар издаде странен звук и се обърна към Кинг:

— Опита ли да намалиш скоростта?

— Да — отвърна той отсечено. — Контролните уреди са замрели.

— Мм-да-а… Анди, кога ще стигнем там?

Либи сви рамене безпомощно.

— Не мога да се опра на никакви данни, а без тях е невъзможно да определя време.

Времето и пространството бяха неразделно цяло. Либи продължи да мисли за това дълго след като другите излязоха. За да е сигурен, той разполагаше с космическата рамка на кораба, следователно съществуваше измерване на времето. Часовниците на борда тиктакаха, издаваха някакви звуци или просто вървяха, хората огладняваха, хранеха се, изморяваха се, почиваха си. Нивото на радиоактивност се променяше, физикохимичните процеси се движеха към състояние на по-голямо налягане и температура, собственото му съзнание усещаше промяната.

Но фонът на звездите, на който се измерваше всяка функция на времето в историята на човечеството, бе изчезнал. Доколкото виждаха очите му или показваха инструментите на кораба, те нямаха никаква връзка с останалата част от вселената.

Каква вселена?

Вселената не съществуваше. Тя беше изчезнала.

Движеха ли се? Изобщо възможно ли е да има движение, ако няма покрай какво да се движиш?

И все пак, измамното тегло, получено в резултат на въртенето на кораба, бе постоянно. „Въртене по отношение на какво?“, помисли си Либи. Възможно ли бе да е заради това, че космосът притежаваше истинска, абсолютна, несвързана структура, подобно на тази, приписвана на дълго отричания ефир, който класическите експерименти на Микелсън-Марли не бяха успели да засекат? Не, нещо повече — бяха отрекли самата възможност за съществуването му, заради това бяха отхвърлили възможността за скорост, по-голяма от тази на светлината. Нима корабът в действителност бе преминал скоростта на светлината? Нима вече не бе правдоподобно да се счита, че това е ковчег, а пътниците — духове, пътуващи без посока и време?

Либи почувства сърбеж между раменете си и трябваше да се почеше. Левият му крак бе безжизнен, стомахът му започваше настоятелно да дава знак, че е празен — ако това бе смъртта — реши той, материално не се различаваше от живота.

Възвърнал спокойствието си, той излезе от контролната зала и се отправи към любимата си трапезария, като същевременно се опитваше да разреши проблема по създаването на нова математика, включваща всички нови феномени. Тайната, забулваща телепортацията на Фамилиите от хипотетичните богове на Джокейрите, вече не го вълнуваше. Нямаше възможност да получи съществени данни, които можеха да бъдат измерени и променени. Най-доброто, което всеки честен учен би могъл да направи с абсолютна точност, бе да напише бележка, отбелязваща факта и това, че той не е обяснен. Това беше факт. Той, който неотдавна бе на планетата, бе там. Дори сега асистентите на Шулц бяха затрупани с работа, опитвайки се да предписват седативни лекарства на хилядите хора, които не бяха издържали емоционално на жестокото преживяване.

Либи обаче не можеше да даде обяснение, а и при липсата на данни не се напрягаше да опитва. Това, което искаше да прави, бе да се занимава с движението в пространството — основният проблем във физиката.

Като се изключи увлечението му по математиката Либи бе обикновен човек. Той предпочиташе изпълнената с шум обстановка на „Клуба“ и столова 9-Д, поради причини, които не съвпадаха с тези на Лазар. Компанията на по-млади от него хора му вдъхваше увереност. Лазар бе единственият по-възрастен, с когото се чувстваше добре.

Той разбра, че храната не се доставя бързо в „Клуба“. Интендантът все още се нагаждаше към внезапната промяна. Но Лазар бе там, както и други хора, които познаваше. Нанси Уидъръл се отмести и му направи място.

— Ти си точно човекът, когото искам да видя — каза тя. — Лазар не е доста отзивчив. Къде отиваме този път и кога трябва да стигнем там?

Либи обясни проблема възможно най-добре. Нанси сбръчка нос.

— Това е хубава перспектива, трябва да се отбележи! Доколкото разбирам, трябва да се връщам към ада.

— Какво искаш да кажеш?

— Някога грижил ли си се за спящите? Не, разбира се, че не си. Това е уморително. Да ги обръщаш, да свиваш ръцете им, да местиш главите им, да затваряш помещението и да преминаваш към другото. Толкова ми е омръзнало от човешки тела, че ми идва да положа клетва за целомъдрие.

— Недей отива толкова далеч — посъветва я Лазар.

— Теб пък какво те е грижа?

Елеонор Джонсън се намеси:

— Радвам се, че отново съм на кораба. Повдига ми се от тези мазни Джокейри!

Нанси сви рамене.

— Страдаш от предразсъдъци, Елеонор. Джокейрите са си наред посвоему. Наистина, не са точно като нас, но и кучетата не са. Нямаш нищо против кучетата, нали?

— Те са точно такива — каза сериозно Лазар. — Кучета.

— Моля?

— Не искам да кажа, че са като кучета в повечето отношения — те дори не са ни най-малко като тях и със сигурност са равни нам, а вероятно и по-висши от нас…, но така или иначе са кучета. Тези неща, които наричат „богове“, са просто господарите им, техните собственици. Те не можаха да ни опитомят, затова собствениците им ни изгониха.

Либи си мислеше за необяснимата телекинеза, която бяха използвали Джокейрите или техните господари!

— Чудя се какво ли щеше да бъде — каза той замислено, — ако можеха да ни опитомят. Те биха ни научили на много чудновати неща.

— Забрави за това — рече остро Лазар. — Човек не може да бъде нечия собственост.

— А какъв може да е тогава?

— Той трябва да бъде такъв, какъвто е… и да го прави със стил! — Лазар се изправи. — Трябва да тръгвам.

Либи също се накани да тръгва, но Нанси го спря.

— Не си отивай. Искам да ти задам няколко въпроса. Коя година е сега на Земята?

Либи щеше да отговори, но затвори уста. Опита се още веднъж и накрая каза:

— Не зная как да отговоря на този въпрос. То е като да намериш отговор на въпроса колко високо е нагоре.

— Вероятно не се изразих правилно — каза Нанси. — Не съм много добре с елементарната физика, но схванах идеята, че времето е относително и едновременността е понятие, което се отнася само до две близки една до друга точки, намиращи се в една рамка. Но все пак, искам да разбера нещо. Ние пътувахме много по-бързо и отидохме много по-далеч, отколкото някой някога го е правил, нали? Часовниците ни не изостават ли?

Либи погледна с напълно объркани очи — състояние, в което математическите физици изпадат, когато лаици се опитват да говорят за физика използвайки нематематически език.

— Явно имаш предвид контракцията на Лоренц Фицджералд. Но ако ме извиниш, всичко, което някой казва за това с думи, непременно е глупост.

— Защо? — попита тя настоятелно.

— Защото… е добре, защото езикът е неподходящ формулите, използвани да се опише ефекта, неточно наречен контракция, предполагат, че наблюдателят е част от феномена. Но вербалният език съдържа косвеното предположение, че ние можем да стоим отстрани и да наблюдаваме това, което става. Езикът на математиката отрича възможността за такова странично наблюдение. Всеки наблюдател има свое собствено положение, той не може да излезе от него, за да гледа безучастно.

— Но да предположим, че това стане? Да допуснем, че бихме могли да видим Земята в този момент?

— Явно трябва да повторя — каза Либи с нещастен глас. — Опитах се да обясня всичко с думи и единственото, което постигнах, бе още по-голямо объркване. Няма начин да се измери времето в абсолютен смисъл, когато две събития са разделени напълно. Може да се измери единствено интервалът.

— Какво е това интервал? Толкова голямо пространство и толкова дълго време?

— Не, не, не. Не е това в никакъв случай. Интервалът е… интервал. Мога да напиша формули за това и да демонстрирам как го използваме, но не може да бъде определен с думи. Виж, Нанси, можеш ли да напишеш с думи една симфония за оркестър?

— Музикантите ще могат да я изсвирят, ако я напишеш с ноти. Точно това имах предвид — продължи Либи, — когато казах, че езикът е неподходящ. Веднъж се сблъсках с подобна трудност, опитвайки се да опиша светлинното налягане. Бях попитан защо при положение че това зависи от загубата на инерция ние, хората вътре в кораба, не я усетихме. Нямаше отговор, изразен със слова. Инерцията не е дума, тя е математическо понятие, използвано математически в определени аспекти на пространството. Аз изпаднах в безизходица.

Нанси бе объркана, но продължи твърдоглаво:

— Моят въпрос все още означава нещо, дори и да не го зададох точно. Не можеш просто да ме отпратиш. Да предположим, че обърнем посоката и се върнем по пътя, по който дойдохме, целият път до Земята, абсолютно същото пътуване, но обратно — просто се удвои времето, изминато досега, коя година ще бъде на Земята, когато стигнем там?

— Трябва да е…, да помисля. — Почти автоматичните процеси в мозъка на Либи започнаха да изкарват наяве невероятно голямата и сложна задача с ускорения, интервали, различно движение. Той се приближаваше до отговора, напълно погълнат от математика, когато всичко изведнъж се разби на парченца пред него и стана неопределимо. Той изведнъж осъзна, че тази задача имаше неограничен брой еднакво верни отговори.

Но това беше невъзможно. В реалния свят, а не в измисления свят на математиката подобна ситуация бе абсурдна. Въпросът на Нанси би трябвало да има само един отговор, който е уникален и истински.

Възможно ли бе красивата структура на Теорията на относителността да е нелепа? Или пък това означаваше, че е невъзможно от физическа гледна точка да се измине в обратна посока междузвездно разстояние?

— Ще трябва да си помисля върху това — рече бързо Либи и си тръгна, преди Нанси да възрази.

Усамотението и съзерцанието обаче не доведоха до разрешаване на проблема. Това не бе провал на един математик. Той бе способен, беше сигурен в това, че може да създаде математическо описание на която и да е група факти, каквито и да бяха те. Трудността произтичаше от това, че разполага с твърде малко такива. Докато някой наблюдател не пресечеше междузвездните пътища със скорост, приближаваща се до тази на светлината, и не се върнеше на планетата, от която бе тръгнал, нямаше да се намери отговор. Математиката сама по себе си не можеше да даде отговор.

Либи се чудеше дали хълмовете на родния му Озаркс все още се зеленееха, дали миризмата на пушек все още се усещаше в есенната гора, после си спомни, че въпросът бе лишен от смисъл според правилата, които му бяха известни. Той се предаде пред пристъпа на носталгия, която не бе изпитвал от времето, когато бе младеж в корпуса за космически строежи, правейки първия си скок в открития космос.

Чувството на съмнение и несигурност, на безпътица и носталгия обзе целия кораб. В първата част на пътуването Фамилиите притежаваха мотив, който ги караше да продължават. Но сега те се движеха без посока, дните се нижеха самоцелно един след друг. Дълголетието им се бе превърнало в безсмислен товар.

Айра Хауърд, с чието богатство бе създадена фондацията Хауърд, живя от 1825 до 1873 и умря на почтена възраст. Той продаваше хранителни стоки в Сан Франциско, след това стана търговец на едро в Американската война за независимост и увеличи многократно състоянието си по време на трагичната Реставрация.

Хауърд се страхуваше панически от смъртта. Той нае най-добрите лекари навремето, за да удължат живота му. Въпреки това старостта го победи, когато повечето хора бяха все още млади. Но според волята му неговите пари трябваше да се използват, „за да се продължи човешкият живот“. Управителите на тръста не откриха начин, по който да изпълнят желанието му, освен като търсят хора, чиито родословни дървета показваха генетична предразположеност към дълголетие и след това ги карат да се размножават. Техният метод даде началото на Бурбанк. Те може да са знаели, а може и да не са знаели за блестящите изследвания на монаха Грегор Мендел.

 

 

Когато Лазар влезе в кабината й, Мери Спърлинг остави книгата, която четеше.

— Какво четеш, сестро? „Еклесиаст“. Хмм… не знаех, че си религиозна. — Той зачете на глас: „Да, и въпреки че живя два пъти по хиляда години, той не видя добро. Нима не отиват всички на едно и също място?“ — Доста тъжно е това, Мери. Не можеш ли да намериш нещо по-радостно? Дори в Проповедника?

Очите му се плъзнаха надолу.

— Какво ще кажеш за това? „Защото за него това, което е валидно за всяко живо същество, е надеждата…“ — О-о, и това не е много весело. Да опитаме с това: „Изгони тъгата от душата си, изчисти плътта си от злото, защото детството и младостта са суета“ Това повече ми допада. Вече не съм млад, за да се претоварвам допълнително.

— А аз съм.

— Мери, какво те притеснява? Заварвам те седнала тук да четеш най-потискащата глава от Библията, в която се говори единствено за смърт и погребения. Защо?

Тя закри очите си с ръка.

— Лазар, остарявам вече. За какво ми остава да мисля?

— Ти ли? Та ти си свежа като цвете!

Тя го погледна. Беше сигурна, че я лъже. В огледалото тя виждаше побеляващата коса, отпуснатата кожа, чувстваше старостта и в костите си. И все пак Лазар бе по-възрастен от нея. А от това, което бе научила по биология през годините, когато помагаше в изследванията на дълголетието, той не би трябвало да живее до такава възраст. Когато се бе родил, програмата бе стигнала само до третото поколение, което бе твърде недостатъчно, за да се отстранят елементите с най-кратък живот — освен чрез някоя невероятна възможност за смесване на гени.

Но ето го, изправен там.

— Лазар — попита тя, — колко дълго мислиш, че ще живееш?

— Аз ли? Това е странен въпрос. Спомням си веднъж попитах един човек същото за мен самия, не за него. Чувала ли си някога за доктор Хюго Пинеро?

— Пинеро… Пинеро… О, да! Пинеро, шарлатанинът.

— Мери, той не беше шарлатанин. Той можеше да се справя. Сериозно. Той можеше съвсем точно да определя кога ще умре човек.

— Но… Продължавай. Какво ти каза той?

— Почакай малко. Искам да повярваш, че той не беше мошеник. Предсказанията му се оказваха верни и ако не беше умрял, животозастрахователните компании биха фалирали. Това бе преди да се родиш, но аз бях там и знам добре. Както и да е, Пинеро разчете данните ми и като че ли се притесни. После ги разгледа отново и след това ми върна парите.

— Какво каза?

— Не можах да изкопча нито думичка от него. Той ме погледна, погледна машината си и просто се намръщи и млъкна. Така че не мога да отговоря на въпроса ти точно.

— Но какво все пак мислиш за това, Лазар? Едва ли очакваш да живееш вечно?

— Мери — каза той нежно. — Не правя планове за смъртта. Изобщо не мисля за това.

Настъпи тишина.

— Лазар, не искам да умирам. Но каква е целта на нашето дълголетие? С натрупването на годините ние не ставаме по-мъдри. Може би просто продължаваме да живеем безцелно, след като времето ни е изтекло? Мотаем се в детската градина, когато би трябвало вече да не сме там? Трябва ли да умираме и да се раждаме отново?

— Не знам — рече Лазар, — а и няма начин, по който да открия отговора и проклет да съм, ако намирам смисъл в това да се притеснявам за тези неща. Смятам да живея, докато мога и да науча колкото мога. Може би мъдростта и осъзнаването са запазени за едно следващо съществуване и вероятно те изобщо не са предназначени за нас. Както и да е, това, че съм жив, ме задоволява и радва Мери, скъпа моя, остави ги тези неща! Не си струва.

 

 

Корабът се върна към монотонното ежедневие, с което бе свикнал по време на изнурителното първо пътуване. Повечето членове на Фамилиите спяха дълбоко. Другите се грижеха за тях, за кораба и хидропоните. Сред спящите бе и Слейтън Форд. Приспиването се използваше като последен шанс за страдащите от функционални психози.

Полетът до звезда ПК3722 продължи седемнадесет месеца и три дни корабно време.

Офицерите не хранеха по-големи надежди за края на пътуването, отколкото за неговото начало. Няколко часа преди пристигането им на екраните проблеснаха звезди и корабът бързо намали скоростта си до междупланетарна. Това обаче не беше почувствано. Независимо от тайнствените сили, които им въздействаха, те влияеха еднакво върху различните маси.

„Ню Фронтиърс“ започна да обикаля около една жива зелена планета на около сто милиона мили от нейното слънце и Либи докладва кратко на капитан Кинг, че се намират в постоянна орбита.

Кинг предпазливо изпробва контролните уреди, които бяха замрели от началото на пътуването им. Корабът се раздвижи, призрачният им пилот ги бе напуснал.

Либи предположи, че има нещо нередно. Несъмнено това пътуване бе планирано, но не бе необходимо да се вярва, че някой или нещо ги бе направлявало до тук. Либи подозираше, че „боговете“ на хората-кучета разглеждаха равнината като статична. Тяхното депортиране бе един завършен факт преди дори да е започнало. Либи можеше да си го представи визуално като математическо понятие, което за съжаление бе изпълнено с неизвестни, но не се намираха подходящи думи, за да го изрази.

Неадекватно и неправилно облечена в слово идеята му бе за „космически завой“, някакъв маршрут, който им бе предначертан и който излизаше от нормалния космос и отново се връщаше там. Когато корабът стигнеше до края, той се връщаше към обичайните си функции.

Той се опита да обясни това на Лазар и на капитана, но не се справи добре. Липсваха му данни, а освен това не бе имал време да доизглади математическото си описание, така че никой не остана удовлетворен.

Нито Кинг, нито Лазар имаха време да обмислят задълбочено проблема. На екрана за вътрешна връзка се появи лицето на Барстоу.

— Капитане! — извика той. — Можеш ли да дойдеш до шлюз 7? Имаме си посетители!

Барстоу бе преувеличил. Посетителят бе само един. Съществото напомняше на Лазар за дете в карнавален костюм, маскирано като заек. Малкото същество приличаше повече на андроид, отколкото Джокейрите, въпреки че вероятно не бе бозайник. Не носеше дрехи, макар да не бе голо, защото детското му тяло бе красиво обвито в къса, гладка, златиста козина. Очите му грееха и видът му бе както радостен, така и интелигентен.

Но Кинг бе твърде замислен, за да забележи тези подробности. В главата му отекваше глас, някаква мисъл: „… и така ти си водачът на групата… — каза той… — Добре дошли в нашия свят… очаквахме ви… ни каза за вашето пристигане…“

Контролирана телепатия…

Едно същество, една толкова нежна раса толкова цивилизована, необезпокоявана от врагове, опасности и стремежи, че можеше да си позволи да споделя мислите си с други, да споделя дори нещо повече от мислите си. Тези създания бяха толкова внимателни и щедри, че предлагаха на хората дом на планетата си. Ето защо бе дошъл този посланик — за да им направи това предложение.

Според Кинг това удивително много приличаше на предложението на Джокейрите. Чудеше се само какъв ли бе капанът този път.

Пратеникът като че ли прочете мислите му. „… вникнете в сърцата ни… Ние не таим злоба спрямо вас… споделяме обичта ви към живота и обичаме живота във вас…“

— Благодарим ви — отвърна официално Кинг на висок глас. — Ще трябва да го обсъдим.

Той се обърна към Барстоу, след което погледна назад. Пратеникът бе изчезнал.

Капитанът попита Лазар:

— Къде отиде той?

— Не питай мен.

— Но ти бе пред шлюза.

— Проверявах устройствата, които показват, че от външната страна на шлюза няма прикрепена ракета. Чудех се дали са изправни. Така е, работят нормално. Как тогава е влязъл в кораба? Какво става?

— А как си тръгна?

— Не е минавал покрай мен!

— Закър, той влезе през шлюза, нали?

— Не зная.

— Но със сигурност си тръгна оттам.

— Не — отрече Лазар. — Този шлюз не е бил отварян. Затворите са все още на мястото си. Провери сам.

Кинг провери.

— Предполагам не смяташ, че той може да преминава през… — каза той бавно.

— Не ме гледай — каза Лазар. — Не страдам от предразсъдъци вече. Какво става с телефонния образ, когато прекъснеш веригата?

Той тръгна, подсвирквайки си леко. Кинг позна мелодията. Думите, които Лазар не изпя, започваха така:

„На стълбището снощи

видях аз мъничко човече,

не знам, не помня

там ли беше?“