Робърт Хайнлайн
Децата на Метусела (8)

Осма глава

— Да започнем с най-важното — прекъсна Барстоу. — Аз, както и всички вие, съм изумен от удивителните научни аспекти на настоящата ситуация, но имаме още работа. Трябва незабавно да съставим модел на ежедневието ни. Така че, хайде да оставим математическата физика и поговорим за организацията.

Той не се обръщаше към доверениците, а към хората, заемащи ключови позиции, за да му помагат да осъществи сложните маневри, които биха направили възможно бягството им — Ралф Шулц, Ив Барстоу, Мери Спърлинг, Джъстин Фут, Клайв Джонсън и около дузина други.

Лазар и Либи също бяха там. Лазар бе поверил охраната на контролната зала на Слейтън Форд, като му заповяда да отпраща всеки посетител и най-вече да не позволява никому да докосва уредите. Това създаваше достатъчно работа и представляваше идеята на Лазар за временна терапия. Той бе доловил у Форд състояние на ума, което не му се нравеше. Форд като че ли се бе затворил в себе си. Той отговаряше, когато му говореха, но това бе всичко. Този факт тревожеше Лазар.

— Нуждаем се от изпълнител — продължи Барстоу. — Някой, който на този етап ще има много широки правомощия да дава нареждания и да съблюдава за изпълнението им. Той ще трябва да взема решения, да ни организира, да определя задължения и отговорности, да задейства вътрешната икономика на кораба. Това е голяма работа и аз бих искал братята ни да проведат избори и да го направят демократично. Това ще трябва да почака, някой трябва да даде заповеди сега. Прахосваме храна на кораба, бих искал да видите освежителя, който се опитах да използвам днес.

— Закър…

— Да, Ив?

— Струва ми се, че това, което трябва да се направи, е въпросът да се обясни на доверениците. Ние нямаме власт. Ние бяхме просто екип за спешни действия и мисията ни вече свърши.

— Хм… — беше Джъстин Фут с глас, който подобно на лицето му, беше сух и сериозен. — Малко се различавам от нашата сестра. Доверениците не са запознати с цялостната ситуация. Ще е нужно време, което не можем да си позволим, да ги осведомим по въпроса както беше преди да са в състояние да преценят проблема. Още повече, че като един от тях, аз самият мога да кажа безпристрастно, че доверениците, като организирана група, не могат да имат юрисдикция, защото официално те вече не съществуват.

Лазар беше заинтригуван.

— Как си представяш това, Джъстин?

— По следния начин: бордът на доверениците беше съставен от опекуните на организация, която съществуваше като част и във връзка с едно общество. Доверениците никога не са били правителство. Единствените им задължения бяха свързани с отношението между Фамилиите и останалата част от това общество. С края на връзката между Фамилиите и земното общество бордът на доверениците де факто спира да съществува Той е история. Ние, хората на този кораб, все още не сме общество, ние сме анархична група. Настоящето събиране има толкова повече или по-малко власт да създаде общество, колкото има всяка друга група.

Лазар изръкопляска.

— Джъстин — въодушеви се той, — това е най-стегнатото изказване, което съм чувал през последния век. Дай да се съберем някой път и да се опитаме да направим нещо с крайния субективизъм.

Джъстин Фут почувства болка.

— Очевидно… — започна той.

— Не! Замълчи! Убеди ме, не разваляй нещата. Ако това е положението, да се заемаме за работа. Какво ще кажеш, Зак? Ти изглежда си логичният кандидат.

Барстоу поклати глава.

— Знам възможностите си. Аз съм инженер, а не политик, Фамилиите бяха просто мое хоби. Нужен ни е експерт по социална администрация.

След като Барстоу ги убеди, че е сериозен, бяха предложени други имена, а квалификацията им — подложена на дълго обсъждане. В група, голяма колкото Фамилиите, се намираха много хора, които бяха специализирали политология, много, които често бяха работили за обществото.

Лазар слушаше. Той познаваше четирима от кандидатите. Накрая дръпна Ив Барстоу настрана и тихо заговориха. Тя изглеждаше стресната, после замислена и най-накрая кимна.

Помоли да й дадат думата.

— Искам да предложа един кандидат — започна тя спокойно, както винаги — който може и да не ви дойде наум, но който е несравнимо по-подходящ по отношение на темперамент, обучение и опит да свърши тази работа, отколкото всички предложени досега. За цивилен управител на кораба предлагам Слейтън Форд.

Всички замълчаха поразени, след което заговориха едновременно.

— Да не би Ив да е загубила ума си? Форд е на Земята!

— Не, не, не е. Видях го тук — на кораба.

— Но за това и дума не може да става!

— Той? Фамилиите никога не биха го приели.

— Дори и да е така, той не е един от нас.

Ив търпеливо изчака, докато утихнат.

— Знам, че предложението ми ви звучи смешно и съм съгласна с трудностите. Но помислете за предимствата. Всички знаем репутацията и действията на Слейтън Форд. Вие знаете, всеки член на Фамилиите знае, че Форд е гений в областта си. Ще бъде достатъчно трудно да се измислят планове за съвместен живот в този ужасно пренаселен кораб. Най-големият талант, когото можем да предложим, не ще бъде достатъчен.

Думите й ги впечатлиха, защото Форд представляваше онова рядко нещо в историята, онзи далновиден държавник, чиято стойност бе всеобщо призната още приживе. Съвременните историци го уважаваха за това, че е спасил Западната федерация в поне две от големите й кризи на развитие. Това бе по-скоро негово нещастие, отколкото личен провал — кариерата му бе съсипана от криза, която бе неразрешима с обикновени средства.

— Ив — каза Закър Барстоу, — съгласен съм с мнението ти за Форд и аз самият бих бил щастлив той да поеме поста. Но какво ще кажеш за всички други? За Фамилиите — всички освен тук присъстващите — г-н управителят Форд е символ на преследването, от което те са страдали. Мисля, че това прави кандидатурата му невъзможна.

Ив упорстваше предпазливо.

— Аз не мисля така. Вече се съгласихме, че ще трябва да проведем кампания за обяснение на много смущаващи факти около последните няколко дни. Защо не го направим докрай и не ги убедим, че Форд е мъченик, който се е пожертвал, за да ги спаси? Той наистина е такъв, както знаете.

— Ммм… да, така е. Той не се пожертва първоначално за нас, но у мен няма съмнение, че личната му саможертва ни спаси. Но дали можем или не да убедим другите? Убедете ги достатъчно красноречиво, за да го приемат и да изпълняват негови заповеди — сега, когато той е един вид дявол за тях. Е, просто не знам. Струва ми се, че сте компетентен съвет. Какво ще кажеш, Ралф? Може ли това да стане?

Ралф Шулц се поколеба.

— Истината за едно предположение няма почти нищо общо с неговата психодинамика. Идеята, че „истината ще преобладава“, е просто неизпълнимо желание. Историята не го демонстрира. Фактът, че Форд наистина е мъченик, комуто дължим благодарност, няма връзка с чисто техническия въпрос, който ми задаваш. — Той спря, за да размисли. — Но предложението само по себе си има определени сантиментално-драматични аспекти, които му придават вид на пропагандна манипулация, дори в лицето на сега приетите силни контрапредложения. Да, да, мисля, че това ще мине.

— Колко време би ти отнело да го сториш?

— Ммм… социалното пространство е както „тясно“, така и „горещо“, казано на наш жаргон. Ще трябва да получа положителен фактор на верижната реакция — ако изобщо стане. Но това е непроучвано поле и не зная какви спонтанни слухове се носят из кораба. Ако решите да сторите това, ще искам да подготвя някои слухове преди да закрием заседанието, слухове, които ще подобрят репутацията на Форд. След това, около дванадесет часа по-късно, бих могъл да пусна друг — че всъщност Форд е на борда, защото той е възнамерявал още от самото начало да свърже съдбата си с нашата.

— Хм, дълбоко се съмнявам, че е така, Ралф.

— Сигурен ли си, Закър?

— Не, но… Е, добре…

— Виждаш ли? Истината за първоначалните му намерения е тайна между него и неговия Бог. Ти не знаеш, както и аз. Но силата на предположението е отделен въпрос. Закър, докато моят слух стигне до теб три-четири пъти, дори ти ще започнеш да се чудиш. — Психометрикът направи пауза, взрял се в нищото, докато се консултираше с интуицията си, усъвършенствана повече от век с математически проучвания на човешкото поведение. — Да, ще стане. Ако всички искате да го направите, ще можете да направите публично съобщение в рамките на 24 часа.

— Аз тръгвам — извика някой.

След няколко минути Барстоу накара Лазар да доведе Форд на мястото на събирането. Лазар не му обясни причината, наложила присъствието му. Форд влезе в залата като човек, изправен пред съд, човек, обзет от горчивата увереност, че изходът няма да е в негова полза. Маниерите му издаваха твърдост, но не и надежда. Очите му бяха нещастни.

Лазар бе изучавал тези очи по време на дългите часове, когато бяха затворени заедно в контролната зала. Те имаха израз, който Лазар бе виждал много пъти през дългия си живот. Прокълнатият човек, изгубил последно право на обжалване, твърдото решение за самоубийство, малки неща, изтощени и победени в битката с безжалостните капани — очите на всеки един имаха само едно изражение, родено от безнадеждното убеждение, че времето му е изтекло.

Очите на Форд притежаваха това изражение.

Лазар бе виждал как то нараства и бе смущаван от това. Всички бяха в опасност, а Форд — не повече от останалите. Освен това осъзнаването на опасността предизвиква живо изражение. Защо очите на Форд трябваше да показват знака на смъртта?

Най-накрая Лазар реши, че това се дължеше само на факта, че бе достигнал състоянието на безизходица, където самоубийството бе необходимо. Но защо? Той го беше обмислял през дългите бдения в контролната зала и пресъздаде логиката, както му беше удобно. На Земята Форд беше важен сред себеподобните си, тоест хората с кратък живот. Неговото високо положение тогава го бе направило почти нечувствителен към усещането за разгромяваща малоценност, която дълголетните предизвикваха у нормалните люде. Но сега той бе единственият ефимерен сред раса от Метусели.

Форд нямаше нито опита на по-възрастните, нито очакванията на младите. Той се чувстваше малоценен пред едните и другите, безнадеждно отхвърлен. Вярно или не, той се възприемаше като безполезен пенсионер, безсилен предмет за благотворителност.

За човек като Форд, който някога е бил полезен и зает, ситуацията беше непоносима. Самата му гордост и сила на характера го подтикваха към самоубийство.

Като влезе в конферентната зала, погледът на Форд потърси Закър Барстоу.

— Изпратили сте да ме доведат, сър.

— Да, г-н управител. — Барстоу обясни набързо положението и отговорностите, които искаха той да поеме. — Не сте принуден да приемете — заключи той, — но ние се нуждаем от вас, ако желаете да помогнете. Ще го сторите ли?

Сърцето на Лазар олекна, докато наблюдаваше израза на Форд, който се промени до учудване.

— Наистина ли имате това предвид? — Форд отговори бавно. — Не се шегувате с мен, нали?

— Ни най-малко. Напълно сериозни сме!

Форд не отвърна веднага, а когато го стори, думите му звучаха несвързано.

— Мога ли да седна?

Беше му направено място. Той седна тежко в стола и скри лице в ръцете си. Никой не проговори. След малко вдигна глава и каза със спокоен глас:

— Ако това е волята ви, ще направя всичко възможно, за да изпълня желанията ви.

 

 

Корабът се нуждаеше не само от цивилен управител, но и от капитан. До този момент капитан беше Лазар и той се оказа доста практичен, дори пиратски по дух, но се заинати, когато Барстоу предложи това да стане официален пост.

— Хм, не и аз. Може би ще прекарам това пътуване в игра на дама. Либи е този, който ти трябва. Сериозен, добросъвестен, бивш военен офицер — напълно подходящ за работата.

Либи се изчерви, когато всички погледи се обърнаха към него.

— Вижте сега — запротестира той, — ако е вярно това че се е налагало да командвам кораби, изпълнявайки задълженията си, факт е това, че не винаги ми е харесвало. Аз съм редови офицер по темперамент. Не се възприемам като командващ офицер.

— Не се опитвай да се измъкнеш — настоя Лазар. — Ти изобрети онова устройство за бързо движение и си единственият, който разбира от него. Имаш си работа, момче!

— Но това не ме интересува — рече Либи. — Аз много искам да съм навигатор, защото това съответства на способностите ми. Но много повече предпочитам да служа под началството на команден офицер.

Лазар със самодоволство забеляза как Слейтън Форд незабавно се намеси и пое нещата. Болният мъж бе изчезнал. Тук отново бе изпълнителят.

— Това не е въпрос на личното ти предпочитание, командир Либи. Ние всички трябва да направим, каквото можем. Аз се съгласих да направлявам социалната и цивилна организация. Това е в съответствие с моето обучение. Но аз не мога да управлявам кораба като техник; не съм трениран за това. А ти можеш и трябва да го сториш!

Либи се изчерви още повече и започна да заеква.

— Аз бих го направил, ако бях единственият. Но сред Фамилиите има стотици космонавти и около дузина от тях със сигурност имат повече опит и талант на командири, отколкото аз. Ако потърсите, ще намерите подходящия човек.

Форд каза:

— Какво мислиш, Лазар?

— Хм. Анди, така е. Капитанът поддържа гръбнака на кораба. Ако Либи не се съгласи да командва, може би ще трябва да се поогледаме наоколо.

Джъстин Фут имаше списък у себе си, но нямаше скенер под ръка, с който да го прегледа. Въпреки това спомените на дузината присъстващи възпроизведоха много кандидати. Най-накрая те се спряха на капитан Руфъс Кинг „Безмилостният“.

 

 

Либи обясняваше последствията от движението при ниско налягане на новия си командващ офицер.

— Местоположенията на нашите постижими дестинации се съдържат в един сноп параболоиди, чиито връхни точки са допирателни на настоящия ни курс. Това предполага, че ускорението чрез нормалното движение на кораба винаги ще се прилага така, че големината на сегашния ни вектор малко под скоростта на светлината, ще се поддържа постоянна. Това ще изисква корабът да бъде бавно придвижван по време на цялото ускорение при маневрирането. Но това няма да е твърде прибързано поради огромната разлика в големината на сегашния ни вектор и векторите при маневриране, които ще бъдат заложени. Някой може да си помисли грубо, че това е ускорение под прави ъгли спрямо нашия курс.

— Да, да, разбирам, — прекъсна го капитан Кинг — но защо приемаш, че резултатните вектори трябва винаги да са равни на сегашния ни вектор?

— Защо, това не е нужно, ако капитанът реши другояче — отвърна Либи изненадано — но прилагането на компонент, който би намалил резултатния вектор под сегашната ни скорост, просто би било принуждаване да се върнем назад, без да увеличаваме обсега на настоящите си местоположения на възможни дестинации. Ефектът само би увеличил времето ни на летене до поколения, дори векове, ако резултатният…

— Разбира се, разбира се! Разбирам от основи на балистиката, господине. Но защо отхвърляте другата алтернатива? Защо да не увеличим скоростта си? Защо да не мога да увелича ускорението директно по сегашния курс, ако поискам?

Либи изглеждаше притеснен.

— Капитанът може, ако нареди това. Но това би било опит да се надхвърли скоростта на светлината. Това се предполага, че е невъзможно…

— Точно това имах предвид. „Предполага се.“ Винаги съм се чудил дали това предположение е оправдано. Сега ми се струва, че е настъпил подходящият момент да проверим.

Либи се поколеба, чувството му за дълг се бореше срещу вълнуващото изкушение на любопитството му научен.

— Ако това беше изследователски кораб, капитане, бих бил нетърпелив да опитам. Не мога да си представя визуално какви биха били условията, ако преминем скоростта на светлината, но ми се струва, че ще бъдем напълно откъснати от електромагнитния спектър дотолкова, доколкото се касаят други тела. Как бихме виждали, за да направляваме кораба? — Либи се притесняваше не само от теорията, сега те „виждаха“ само чрез електронен образ. За човешкото око полукълбото зад тях по трасето им представляваше огромно черно петно. Най-късите лъчи бяха намалели до дължини на вълни твърде големи за окото. В посока напред все още можеха да се видят звезди, но тяхната „видима“ светлина бе съставена от най-дълги херцови вълни, претъпкани от „неразбираемата“ скорост на кораба. Тъмните „радио звезди“ светеха с първа сила; звезди, на които липсваха достатъчно дължини на вълните, бяха станали незабележими. Познатите съзвездия се различаваха лесно. Фактът, че те виждаха чрез образ, изкривен от ефекта на Доплер, се потвърждаваше от анализа на спектъра. Линиите на Фраунхофер не просто са се преместили към виолетовия край, а са преминали отвъд, извън полезрението, и са били заменени от неизвестни дотогава видове.

— Хм… — отвърна Кинг. — Разбирам какво имаш предвид. Но аз със сигурност бих искал да опитам, проклет да съм, ако не е така. Но съм съгласен, че и дума не може да става с пътници на борда. Много добре, пригответе ми груби курсове за звезди от тип „Г“, които са разположени вътре в това ваше място и не твърде далеч. Да речем десет светлинни години за първото ви търсене.

— Да, сър. Не мога да предложа нищо в този обсег от типа „Г“.

— И така? Тук е самотно, нали?

— На единадесет светлинни години във вътрешността на мястото имаме Тау Цети.

— Г5, така ли? Не е много добре.

— Не, сър. Но имаме истински тип СОЛ, Г2 — каталог ЗД9817. Но е на повече от два пъти по-голямо разстояние.

Капитан Кинг захапа кокалчето на един от пръстите си.

— Мисля си, че ще трябва да го предложа за обсъждане на по-възрастните. С какво предимство във времето разполагаме?

— Не зная, сър.

— Е? Добре, разбери тогава. Или пък, дай ми данните и аз ще го сторя. Нямам претенциите да съм добър математик, като теб, но всеки кадет би решил тази задача. Равенствата са доста прости.

— Така е, сър. Но аз не разполагам с данните за равенството за съкращаване на времето, защото сега няма начин да измеря скоростта на кораба. Виолетовото изместване е безполезно. Не знаем какво означават линиите. Страхувам се, че трябва да изчакаме, докато получим доста по-дълга базова линия.

Кинг въздъхна.

— Господине, понякога се чудя защо се забърках в това.

— Е, би ли желал да отгатнеш? Дълго време? Кратко време?

— Ъ, ъ… дълго време, сър. Години.

— И така? Е, издържал съм и в по-лоши кораби. Години, а? Играеш ли шах?

— Играл съм, сър. — Либи не спомена, че се беше отказал от тази игра преди дълго време поради липса на достойни съперници.

— Като че ли имаме доста време за игра. Пешка на К4.

— Офицер на Б3.

— Ортодоксален играч, а? Ще ти отговоря по-късно. Предполагам, че е по-добре да им продам Г2 дори и да отнеме по-дълго време… и мисля, че трябва да предупредя Форд да започне някои състезания. Не можем да предизвикваме у тях смъртна треска.

— Да, сър. Споменах ли времето за намаляване на скоростта? Възлиза на по-малко от една земна година, за да намали скоростта ни до звездни скорости.

— А? Ще намалим скоростта по същия начин, по който я увеличихме — с помощта на твоето устройство за ниско налягане.

Либи поклати глава.

— Съжалявам, сър. Недостатъкът на това устройство е, че няма значение какви са първоначалните ви курс и скорост, ако се движите без инерция в съседство на някоя звезда, нейното налягане ви отблъсква от нея като коркова тапа под струя вода. Предишната ви кинетична енергия се унищожава, когато премахнете вашата инерция.

— Добре — съгласи се Кинг. — Да приемем, че ще следваме твоята програма. Не мога да споря с теб. Все още има някои неща около твоята джунджурия, които не разбирам.

— Много неща има — отвърна Либи сериозно, — които аз също не разбирам.

 

 

Корабът бе поел по орбитата на Земята по-малко от десет минути след като Либи включи устройството си. Лазар и той бяха обсъждали езотеричните му физични аспекти през целия път към орбитата на Марс — по-малко от четвърт час. Пътят на Юпитер бе доста отдалечен, когато Барстоу свика събранието на организацията. Но откриването на всички в претъпкания кораб отне цял час. Докато ги свика, те вече се намираха на милиард мили разстояние отвъд орбитата на Сатурн — времето, изминало от тръгването, бе по-малко от час и половина.

След Сатурн обаче разстоянията се увеличават. Уран ги посрещна, когато те все още дискутираха. Въпреки всичко името на Форд бе прието и той се съгласи, преди корабът да се отдалечи от Слънцето толкова, колкото е далеч Нептун. Кинг бе обявен за капитан. Той обиколи новия си екип с Лазар, който му беше водач, и вече заседаваше със своя навигатор, когато корабът премина орбитата на Плутон почти на четири милиарда мили в открития космос, но все още по-малко от шест часа след като слънчевата светлина ги бе отблъснала.

Дори тогава те не бяха напуснали Слънчевата система, но между тях и звездите бяха разположени единствено зимните домове на кометите на СОЛ и скривалищата на предполагаемите трансплутонни планети — пространство, в което слънцето предоставя избор, но трудно може да се каже, че е в пълно владение. Сега дори и най-близките звезди се намираха на светлинни години разстояние. „Ню Фронтиърс“ бе насочен към тях.

Далеч, далеч и още по-далеч към самотните дълбини, където линиите са почти прави, неповлияни от гравитацията. Всеки ден, всеки месец, всяка година… техният стремителен полет ще ги отведе далеч от цялото човечество.