Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тъмни пазители (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hunted, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 47 гласа)

Информация

Издание:

Автор: Ребека Занети

Заглавие: Преследван

Преводач: Ralna

Година на превод: 2018

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Читанка

Година на издаване: 2018

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: sladcheto; galileo414; desi7y

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10161

История

  1. — Добавяне

Епилог

В безопасност, в подземната лаборатория в Орегон, Ема Кеърс, опря ръце на кръста си, изправяйки се пред краля на Реалм. Раздразнението я спря да скочи в обятията му, за да го посрещне както подобава.

— Отишъл си отново да се биеш.

Изненада блесна в сребристите му очи.

— Разбира се.

Тя повдигна вежди.

— Моля?

— Това ми е работата, любов. — Той наведе глава настрани към писукащите машини плюещи различни данни. — Какво откри?

— О, не. — Той нямаше да я разсея, като говори за науката. — Знам каква е работата ти. Водачеството не изисква винаги да бъдеш на предна линия в боевете. — Той нямаше да бъде упорития вампир, когото тя обожаваше, ако позволяваше на някой друг да се изправи пред опасността вместо него. Освен това тя обожаваше красивата скица, която й бе направил, докато спеше и която бе оставил на нощното шкафче. И все пак…

Смъртоносен чар блесна в усмивката му.

— Следващия път, като се бия, ще съм много внимателен. — С две крачки, той стигна до нея и я грабна в обятията си. Устните му се притиснаха в нейните силно и страстно.

Тя се отдаде на целувката му с тиха въздишка. Щом той вдигна глава, й се наложи да премигне няколко пъти, за да се фокусира.

— Е, ами, добре дошъл у дома. Намерих си сватбена рокля.

Удоволствие блесна в очите му.

— О, нима?

Тръпка от желание премина през гръбнака й.

— Да. И е много красива.

— Сигурен съм, че не може да се сравнява с твоята красота. — Той отметна косата от лицето й. — И знам, че няма да я носиш много дълго. — Отново смъртоносният му чар.

Страстта започна да се надига в тялото й.

— Много си сладък, кралю. — Да се фокусира. Трябваше да се фокусира. — Всичко наред ли е със Сбора на Деветимата?

— Да, солидарни сме. — Той прокара длан по ръката й, изпращайки тръпка по цялото й тяло. — Симон ще се свърже с демоните. Изглежда тя смята, че има някакви неприятности в редиците им. Ще видим.

Интересно. Ако демоните се биеха помежду си, нямаше да могат да се бият с вампирите. Ема погледна към машините.

— Върколакът, който си уловил, е шифтър пантера… мъжки.

Това бе първият върколак, който откриват и който не е бил човек.

Дейдж въздъхна.

— Съжалявам да чуя това. — Очите му се присвиха, докато я гледаше. — Спала ли си?

Тя опита, неуспешно, да отстъпи назад.

— Ах, ами… един вид… — Изписка, когато светът й се завъртя и се оказа преметната през широкото му рамо. — Какво правиш, по дяволите?

— Имаш нужда от сън — Той помилва дупето й. — Но първо, ще потанцуваме, любов.

 

 

В другата част на щаба, Кара Кеърс се бе облегнала на таблата на леглото, дълбоко под земята, обградена от семейството си. Превръзка покриваше горната част на рамото й, макар раната вече да бе зараснала благодарение на голяма доза от кръвта на Талън. Мека светлина се изливаше от нощната лампа, която осветяваше растението и няколко саксии с африкански виолетки, върху античния скрин. Стаята бе изпълнена с чист въздух от вентилацията и от естествените растения.

Джейни се бе сгушила до нея, а бебето спеше спокойно на гърдите на Кара. Половинката й прокарваше пръсти през косата й, докато тя бе облегнала глава на рамото му.

— Ще се успокоиш ли? Добре съм.

Талън изръмжа тихо, изтягайки дългите си крака на огромното легло.

— Беше простреляна веднага след като роди. След като беше отвлечена, през магически портал на тайна локация. — Прегръдката му около нея се стегна, а емоциите му се изливаха на вълни. — Никога повече няма да се отделя от теб.

О, за Бога!

— Тогава ще ми се наложи да те обезглавя — опита да се пошегува тя, но го изрече доста сериозно.

— Хммм — въздъхна той. — Конн откъсна главата на Демидов. — Думите му бяха изпълнени с раздразнение. — Исках аз да го довърша.

Кара не съжаляваше за смъртта на вещера.

— Какво мислиш ще се случи със Сбора на Деветимата? Налага ли се Мойра да се присъедини към тях?

— Така като гледам, тя не изгаря от желание да го направи. Което е добре, тъй като точно сега не мисля, че Конн би й го позволил… положението в Ирландия е доста несигурно. — Талън настани Кара по-удобно срещу широките си гърди, пресягайки се да обгърне с шепа малката глава на спящия си син. — Той е голям, дори за бебе Кеърс.

Кара се усмихна в тъмнината.

— Мислих си… може да го кръстим… Гарет Талън Кеърс.

Талън си пое дъх.

— На баща ми и на мен. — Той я целуна нежно по главата. — Чудех се, дали няма да искаш второто му име да е Пауълсън.

Тя дори не бе обмислила това.

— Не. Фамилията ми е Кеърс, а и скоро Ема също ще се казва така.

О, мамка му, ами Джейни? Бащата на Джейни беше умрял още преди тя да се роди и Кара й даде името Пауълсън.

Талън с лекота отгатна мислите й.

— Не се тревожи, половинке. Малко ме е грижа за човешката правна система, но си помислих, че теб може да те тревожи. Имам документи, за да може по законен път да дам фамилията си на Джейни. Документи за осиновяване. Тя е моя дъщеря, без значение дали някакъв проклет документ казва така или не.

Сърцето на Кара се разтопи от нежност.

— Трябва да попитаме Джейни.

— Аз попитах Джейни — Дъхът му затопли леко косата й. Всъщност от вампира се излъчваха огромни горещи вълни, които започнаха да я обливат.

— Направил си го? — Кара се обърна леко, за да погледне спящата си дъщеричка. — Какво каза тя?

Талън се засмя.

— Тя вдигна една вежда към мен… нали знаеш, точно както прави Дейдж?

— Като Дейдж, а? — засмя се Кара. Всеки ден с мъжете Кеърс бе дар. При Талън тази гримаса обикновено означаваше, че е раздразнен от нещо, което Кара е направила… и това обикновено включваше някакъв вид излагане на опасност. — Какво каза тя?

— Е, тя вдигна мъничката си брадичка и каза, че последното й име винаги е било Кеърс. И че дори мога да попитам учителката й в градината, г-ца Кими, от миналата година, как е била записала Джейни в документите й. — Той се размърда. — И като стана дума, притеснен съм.

Кара застина.

— За Джейни ли?

— Пренасочихме няколко военни семейства тук, вампири и шифтъри, за да има деца, с които да си играе. Момиченцето ни може да е ключът към бъдещето, но има нужда детството й да бъде пълноценно. Шанс да бъде дете възможно най-дълго.

Кара затвори очи, а емоциите я задавиха. Този мъж наистина ги обичаше. Безусловно.

— Толкова си сладък, Талън.

Ръмженето му я накара да се усмихне.

— Определено не съм. — Срещу рамото й, горещината му стана по-силна. Заради нея. — Откъснахме Джейни от приятелите и училището. Когато аз…

— Когато ни отвлече? — Слава на Бога за това.

— Когато те отвлякох, а ти ме спаси. — Той зарови нос в косата й. — Не бях осъзнавал, че съм на половина жив, докато ти не ми показа какво е топлина.

За воин, този мъж бе адски чаровен.

— Обичам те, Талън.

— Обичам те, половинке.

 

 

Джейми едва скри усмивката си, като се сгуши по-силно до майка си. Животът бе толкова хубав. Нейното братче най-после бе пристигнало и всичко бе наред. Е, донякъде. Леля Кейти може да получи нова работа да преследва върколаци и чичо Джордан щеше да е бесен. Леля Мойра трябваше да научи да позволява на чичо Конн да й помага понякога, иначе той отново щеше да я затвори под земята. Леля Ема щеше да удари чичо Дейдж в лицето. Той наистина нямаше да хареса това. А мама… Е, мама все още имаше болестта. Но сега се развиваше бавно и имаше време да я поправят.

Но засега Джейни трябваше да се свърже със Зейн, затова си позволи да заспи.

Сънят й я отведе в средата на един слънчев ден…

 

 

Джейни се разхождаше из гора с листа по-големи от дланите на татко й. Големи, пухкави и зелени. С цвета на лайм. Може би някъде по света наистина съществуваха такива. А може би не.

Пътеката хрущеше под новите й маратонки, затова тя си представи, че пътят е покрит с ментови бонбони. Отпред имаше струпана купчина камъни в едната страна на планината.

Келан седеше на един от тях, клатейки краката си напред и назад.

Коремчето я болеше. Все едно е изяла прекалено много пуканки.

Тя пое дълбоко дъх от въздуха, който не ухаеше на ментови бонбони. Но вирна брадичка, както правеше винаги майка й, и продължи напред, докато не застана пред него.

— Не мислех, че ще си тук.

— Избрах пътя си. — Той носеше изтъркани дънки и блестящо зелена тениска, която бе със същия цвят като очите му. Черните устни и нокти ги нямаше. Червените връхчета на косата му блестяха на слънцето, някак по-ярко от преди. Челюстта му изглеждаше здраво стисната, а раменете някак по-широки.

— Избрал си грешно. — Ако Келан бе избрал правилния път, нямаше да влезе сам в съня й. Сега никога нямаше да бъдат приятели. Обаче нямаше да плаче пред него. Без значение какво й каже, тя нямаше да плаче.

Той сви рамене.

— Ти се опита да ми помогнеш, знам, че го направи. Но понякога съдбата решава вместо нас. Като при скорпиона.

Тя размърда носле.

— Кой скорпион? — Странните животинки с отровни опашки я плашеха страшно много. Тя и леля Ема преди време бяха гледали предаване за тях.

— Всеки скорпион. — Келан я погледна така, сякаш търсеше нещо.

Какво, тя не знаеше.

— Вероятно си прекалено малка. Има една история, за скорпиона и жабата. Стара притча.

— Какво е прич… прит… — Тя мразеше, когато големите знаеха неща, които тя не знаеше.

— Притча. История. — Дори когато я правеше тъжна, гласът му звучеше нежно. Почти все едно нямаше избор в живота и че тя също нямаше избор. Но той грешеше. — Стара история. Искаш ли да я чуеш?

Не.

— Добре.

Той потупа по камъка до себе си и тя вирна брадичка по-високо. Няма начин да седне до него, ако отново е решил да бъде лош.

Усмивката му разкри наистина острите му зъби.

— Някога се случило ужасен потоп. Потоп заплашващ да залее целия свят. Когато минал през една долина, един скорпион и една жаба заседнали от едната страна на образувалата се река. В другия край, чакал страшно изглеждащ щъркел, който вероятно бил там с намерението да изяде горката жаба.

Устните й започнаха да треперят леко и тя ги прехапа. Някак знаеше, че жабата няма да има приятен ден.

— Какво направили?

— Скорпионът помолил жабата да го пренесе през реката, а в замяна той ще я защити от щъркела. Разбира се, жабата се изплашила, но искала да оцелее. — Келан откъсна снопче трева и го завъртя между пръстите си. Имаше красив глас. Вече дълбок и дрезгав, който го караше да изглежда на повече от петнадесет години.

Достатъчно голям, че да промени живота си.

— Всички ние искаме да оцелеем. — Гласът й бе тъжен, но нямаше как да го промени.

Той кимна.

— Да. Така е. Жабата позволила на скорпиона да скочи на гърба й и започнала да плува. Някъде по средата на реката, скорпионът замахнал и ужилил жабата.

Нещо в нея се сви. Точно там, където бе сърцето й.

— Защо?

Келан повдигна тъмните си вежди.

— Точно това попитала и жабата, защото сега и двамата щели да умрат. И знаеш ли какво отговорил скорпионът?

— Не — прошепна Джейни. — Какво е казал?

— Скорпионът казал „Защото това е моята природа“. — Келан хвърли тревата на земята. — И двамата умрели.

Но не е трябвало. Можело е да преплуват от другата страна и двамата да оживеят. Може би дори да променят начина, по който живеят.

— Не ми харесва историята ти.

Келан сви рамене.

— Вероятно не. Но знаеш ли кой съм аз в тази история, Джейни?

Тя си пое дълбоко дъх, радвайки се, че стои до дърветата. Дори в сънищата й, тя обичаше природата да е близо до нея, точно както майка й.

— Да, Келан, знам.

— Добре. — Той скочи от скалата.

Тя остана на място.

— Ти си щъркелът.

Той вдигна рязко глава, а в погледа му блесна изненада.

— Щъркелът?

— Да. Никой не знае какво ще направи щъркела. Той може да направи правилното нещо и да спаси всички тях. — Или може да ги гледа как ще се удавят.

Келан потърка брадичката си, замислен и изненадан.

— Един ден ще бъдеш забележителна жена, Джейни. — Той погледна към гората и сви рамене. — Чакам с нетърпение да ти покажа, че грешиш. Аз не съм щъркелът.

Джейни последва погледа му и едва не направи крачка назад заради момчето, което се появи иззад дърветата. Зейн. И все пак не бе изцяло Зейн. Беше станал по-висок, черната му коса бе подстригана късо и имаше голяма лилава синина на брадичката. В дълбоките му зелени очи светеше гняв. Нещо страшно витаеше около него.

Келан застана по-близо до нея.

— Виж ти. Ето я и жабата.

В момента Зейн приличаше повече на скорпион. Облечен изцяло в черно, дори огромните му ботуши.

Джейни стисна ръце една в друга.

— Липсваше ми. Къде беше?

Той не я погледна, а насочи поглед към Келан.

— Напусни веднага.

— Или какво?

— Или ще ти сритам задника.

Джейни едва не извика изненадано. Зейн никога не ругаеше. Поне не пред нея. Той беше на единадесет и все пак бе висок колкото Келан. И с толкова широки рамене. Тя се замисли за нещо, което да привлече вниманието му към нея.

— Келан ми разказа историята за скорпиона и жабата.

Зейн присви очи и това го накара да изглежда дори по-опасен.

— Тя е прекалено малка за тази история.

Келан се засмя.

— Реших, че е нужно да знае играчите, Зейн. Кои сме всички ние. — Той направи няколко крачки към скалата. — Предполагам мислиш, че ти си скорпионът?

Зейн клатеше глава още преди Келан да довърши въпроса си.

— Не. Дори не съм близо.

Келан отметна глава и се разсмя, бързо изчезвайки зад скалите.

Джейни изчака той да напусне съня, преди да се обърне към Зейн.

— Къде беше?

Той сви рамене.

— Тренирах. Казах ти, че съм зает. — Най-после той я погледна.

— Какво се е случило с лицето ти?

— Хората на майка ми тренират по-здраво от тези на баща ми. — Зейн раздвижи врата си. — Защо си позволила на Келан да влиза в съня ти?

— Не съм. Той седеше на скалите, когато дойдох. — Беше спряла да бъде внимателна с това кой влиза в сънищата й. — Преди говорих с него и мислих, че се е променил — за разлика от скорпиона.

Зейн поклати глава.

— Келан няма да се промени.

— А ти? — Думите излязоха от устата й, преди да успее да се спре.

— Не — Думите му бяха нежни, но погледът твърд. — Ще бъдем ти и аз, Джейни Бел. Без значение какво трябва да правим… обещавам ти, ти и аз. Ще поправим всичко това.

Тя пристъпи напред и хвана ръката му.

— Искаш ли да дойда и да те намеря? — Всички казваха, че е умна. Едно умно момиче със сигурност щеше да намери начин.

— Не. — Усмивката на Зейн най-после се показа. Тя много я обичаше. — Не точно сега. Когато времето настъпи, аз ще те намеря.

— Обещаваш ли? — Искаше й се да побърза и да порасне, за да могат заедно да поправят света.

Усмивката му се изпари.

— Обещавам, Джейни Бел.

Тя се усмихна широко.

— Защото ти си скорпионът?

Той поклати глава. Много бавно.

— Не, Бел. Аз съм потопът.

Край