Ребека Занети
Преследван (34)

Глава 34

Мойра влезе преди Конн в апартамента си, а енергията все още кипеше в тялото й. Имаше нужда от време да абсорбира това, което взе от Грейс. Да си направи спаринг с боксовата круша на Келл в съседната стая бе доста примамливо.

Конн затвори вратата и се облегна на нея. Тя се обърна към него и едва сдържа вика си. Очите му бяха черни… непознати и бездънни. Тя прехапа устни.

— Знам, че обикновено очите ти променят цвета си от зелено в сребърно… някога преди ставали ли са черни?

— Не. — Гласът му бе тихо ръмжене. Страховито и все пак адски секси. — Предполагам, че щом абсорбирам енергията, ще станат както обикновено. Погледът, който той плъзна по нея, бе повече намръщен, отколкото страстен.

— Така обикновено работи трансфера. — Маркерът на бедрото й започна да тупти. Тя забрави всичко за тренировъчната зала на Келл. — Нали знаеш, трябва да се изгори ненужната енергия? — Или поне част от нея.

— Нима? — попита много меко Конн.

Щом зърна погледа му на хищник насочен към нея, тя изпита невероятно силно желание да бяга. Но страстта я задържа на място.

— Мисля, че искаше да говорим?

Неподвижността му й напомни на секундите, преди гърма да се чуе, след светкавицата… когато въздухът се изпълва с електричество и сякаш целият свят затаява дъх. Той нито помръдна, нито отговори. Тя просто чакаше.

Неусетно осъзна защо плячката замръзва пред непосредствената опасност. Хищникът трябва да направи движение, за да знаеш в коя посока да побегнеш.

— Е, ти, ами… малко си ми ядосан, а?

Погледът му остана насочен към нея.

Тя погледна към спалнята, от която я деляха няколко метра и която имаше ключалка. Въздухът видимо се промени, изпълнен с напрежение и неизречена заплаха. И все пак, по тялото на Конн не трепна нито мускул.

Раздразнението я накара да избухне.

— Добре. Изиграх те. Извинявай. — Тя се намръщи, правейки крачка напред. — Това е законът на Сбора на Деветимата и трябваше да се бия с Грейс сама. Ако ти бях казала истината, никога нямаше да заемеш мястото си.

— Това няма връзка — най-после каза той. Тихо и меко, и прекалено смъртоносно.

— Няма връзка? — Тя сложи ръце на бедрата си. — Не, напротив.

— Да, няма връзка. — Спокойствието му я накара да трепне. — Непрестанно ти обяснявам, че ние двамата сме на първо място. Ти и аз. Лоялност и истина. Точка.

— Разбирам, но ти нямаше да отстъпиш.

— Не ме слушаш. Не ми дреме за последствията. Не ми дреме за крайния резултат в дадена ситуация. Това, което има значение, сме ние. И истината. — Той се оттласна от вратата, обливайки я с аромат на градински чай и барут. — Дори когато вярваш, че няма да харесам крайния резултат, винаги ще ми казваш истината, нахално хлапе.

Думите му я накараха да се изчерви.

— Но тогава щяхме да имаме голяма караница, Конн.

— Не ме е грижа. Не е нужно да спорим. Но няма да толерирам трикове или лъжи. Запомни това. — Той се пресегна и хвана бицепсите й със силните си ръце.

Думата толерирам я накара да иска да го удари. Бяха се обвързали преди век, но оттогава тя порасна. Мойра вдигна брадичка.

— Това се отнася и за двама ни, Коннлин. — Горещината от дланите му се разпространи към корема й, а зърната й се втвърдиха въпреки волята.

— Права си. — Той наведе лицето си на милиметри от нейното. — Нито веднъж не съм те изиграл или излъгал, далтийн. Затова искам да разбереш едно. Като моя половинка не искаш да живееш в свят, който ти нямам доверие.

Нестабилната енергия в нея помогна на темперамента й да пламне.

— Това заплаха ли е?

Той присви очи.

— Не заплашвам. Никога. — Черен огън танцуваше по кожата му, стопявайки синьото и зеленото.

Какви сили му бе дало сливането на енергиите? Тялото й вибрираше от нужда да се движи. Да изгори част от енергията.

— Спри да мрънкаш и рискувай, Мойра.

Пред очите й падна червена пелена.

— Да мрънкам? Какво, по дяволите? Аз рискувам, Конн. Рискувам всеки път щом изляза навън, за да съблюдавам спазването на законите. Рискувам да изгубя силите си, рискувам да изгубя възможността си някой ден да стана глава на Сбора на Деветимата. — Той нямаше никаква идея за какво му говори тя.

— Не. — Присмехулният блясък в очите му я ядоса повече от всичко друго. — Ти си Седмата, скъпа, и нямаш никакъв проблем да използваш тези сили. Да ги взимаш, да правиш това, което е съдбата ти. Да съблюдаваш прилагането на закона. — Той приближи до нея, грациозно, като хищника, който живееше под кожата му. — Единственото неочаквано, единственият истински риск, който трябва да поемеш, е… с мен.

С думите му, стана ясна и истината.

— Бил си влюбен в това, което си мислил, че съм аз през последния век. — Брадичката й се вирна. Тя не бе просто Седмата. Или поне Седмата, която всички други очакваха. Какво ако той не може да понесе това, което бе тя в действителност?

— Не. Бях влюбен в теб.

При думите му нещо в нея се срути. Страхът, който дори не бе осъзнавала, че изпитва, се изпари. Той не я лъжеше. За добро или зло, сега и в бъдещето, той искаше истинската нея. Без значение каква е.

Време беше тя да вземе това, което истински желаеше.

— Избрах теб, Коннлин. — Той винаги й бе предлагал всичко, което има, всичко, което е… светлината и мрака. — Ще се караме. — Идеята за мирно съжителство я накара да иска да въздъхне… а и вероятно да се разсмее. — Най-добре да обичаш да работиш с експлозиви.

Ленивата му усмивка я изпълни с топлина.

— Най-силната стомана се кове в най-горещия огън, Мойра. Факт, който винаги съм разбирал добре.

Господи, колко го обичаше. Хвърляйки се напред, тя обви крака около кръста му и притисна устни към неговите. Той понесе нападението й с лекота, а ръцете му обгърнаха здраво дупето й. Енергията изпука между и около тях. Тя впи пръсти в гъстата му коса, целувайки го дълбоко, езикът й се плъзна в устата му, а сърцевината й се отърка в ерекцията му.

Огънят гореше мощно в нея, прекалено силно, за да е обикновена страст, прекалено отчаяно, за да бъде сметнат за нужда. Глад. Първичен и абсолютен, той отвори челюстта си, поглъщайки и двама им. Добро и лошо, тъмнина и светлина, съдба и свободна воля… всичко спря да съществува. Светът се сведе само до устните й върху неговите, тялото й, поемащо горещината му.

В далечината се чу тътен… земята се завъртя. Вселената се разтресе. Тя чу предупреждението, усети промяната… но страстта я бе погълнала.

— Още. Господи. Още… — простена тя посягайки надолу, за да измъкне блузата през главата му.

Тих стон се изтръгна от нея, когато притисна устни към югуларната му вена, проследявайки ключицата му, докато го хапеше лекичко. Лека болка прониза скалпа й, когато той вплете ръка в косата й и дръпна лицето й назад. Всички задръжки, които бе имал се изпариха, оставяйки на свое място само сила и настоятелност. Нежността, която винаги се бе старал да показва, вече я нямаше, напусна го заедно с целия му контрол.

Блузата й падна на пода в същия миг, в който и сутиена й. Ръцете му бяха навсякъде, смъквайки дрехите й и милвайки кожата й с горещите си длани. Тъмната руменина на лицето му, би трябвало да я предупреди. Нужда примесена с решителност и абсолютна мощ задълбочаваха твърдите линии от двете страни на устата му, карайки го да прилича на отмъстителен бог, вместо на земен воин. Тя му бе казала избора си и той го прие. Той бе отвъд този свят. Изражението му показваше, че я желае… и нищо на света нямаше да му попречи да я има.

Тя потрепери от това знание.

Хладен въздух се плъзна по гърба й. Движение. Те се движеха. Той я целуна отново, ръмжейки срещу нея и взимайки целия контрол. Тя забрави всичко за движението или за страха си. Дупето й се опря в мекия матрак на леглото. Мойра имаше само миг да си поеме дъх, докато той разкъса дрехите си.

Той се хвърли върху нея, опирайки ръце около тялото й, докато смесената енергия блестеше по кожата му. Нервните й окончания пламнаха, борейки се с изгарянето, преди да приемат горещината. Устата му се плъзна по зърното й, ограждайки го с топлината си. Той засмука. Тя проплака от удоволствието, по-силно от всичко, което си е представяла.

Плъзвайки ръце по гладкия му гръб, тя се възхищаваше на силата му. Дланите му проследиха контурите на тялото й, докосвайки всяко едно ребро. Устата му пое пътя си нагоре по гърдите й, през ключицата, за да захапе долната част на челюстта й… нежно и страстно.

Устните му намериха нейните. Езикът му, твърд и настоятелен, я изучаваше, докато бе приковал тялото й към леглото.

Желание, любов и съдба се сливаха в едно, за да образуват чиста нужда.

— Сега, Конн!

С един мощен тласък, той нахлу в нея. Ръмженето му бе животинско и собственическо.

Тя изви гръб при нахлуването, отворила широко и шокирано очи. Нервите й блеснаха за живот и с изгаряща нужда тя стисна с две ръце задните му части, обгръщайки с крака бедрата му. Очите му все още бяха черни и тя опита да се фокусира, опита да се концентрира. Но тогава той започна да се движи, да се тласка отвеждайки я някъде далеч.

Светът стана чисто бял.

Всички звуци изчезнаха.

Тя вкопчи пръсти в раменете му, ноктите й се впиха в кожата му, опитвайки се да остане на земята. Реалността се завъртя. Елементите затрептяха около тях с чиста енергия. Светлината примигна в стаята и се чу леко свистене във въздуха.

Устните му се спуснаха покрай ухото й и резците му гризнаха леко меката част.

Удоволствието я прониза силно и дълбоко, маркирайки я за вечни времена. Надпреварата до върха бе по-важна от дишането, от самия живот. Копнежът изпълни всяка нейна пора, когато той вдигна бедрата й от леглото, тласкайки се в нея със сила родена от чистата нужда. Живот или смърт. Начало и край.

Тя се притискаше към гърдите му, срещу непознатото за една секунда, задържайки се на ръба на необятността, а инстинктите й крещяха, че няма връщане назад.

Проплаквайки с вик, идващ от самата й душа, тя стигна до върха.

Светът експлодира. Тялото й бе погълнато от удоволствието, докато всичките й мисли се изпариха, и единственото оцеляване съществуваше в силните ръце на Конн, които я държаха в обятията му. Тя се вкопчи в него, яздейки вълната, позволявайки на енергията между тях да се излее от плътта й в пространството около тях. Тя потрепери срещу него, той свърши с мощен вик, а тялото му се разтресе силно.

Секунди, минути, може би цяла вечност по-късно, той се отпусна върху нея.

Тя простена тихо.

— Ъх. Тежиш.

— Извинявай — промърмори той, претъркулвайки се до нея, докато гърдите му се надигаха тежко при всяко поемане на въздух.

Тя се засмя меко. Потта по нейната и неговата кожа изсъхна от въздуха. Поне тя не бе единствената, чийто свят бе разлюлян из основи. Тя се огледа наоколо. Цялата стая бе унищожена. Завесите висяха на криво от унищожения корниз, бижутата й изглеждаха така сякаш разпилени от капризно дете по пода, а по гладките стени имаше пукнатини.

— Майко мила.

Конн се захили, завъртайки се, за да я види. Невероятните му очи бяха върнали дълбокия си зелен цвят. Облекчението едва не я погълна. Тогава той проговори.

— Ах. Нека проверя нещо. — Той я бутна настрани, докосвайки с ръка нежно лявата буза на дупето й.

Огнената болка я накара да се задъха.

— Ох. Спри се — тя се завъртя отново.

Той извъртя бедрото й, свивайки объркано вежди.

— Аз… ах… аз съм те маркирал, скъпа.

— Знам. — Дори сега, маркерът в предната част на бедрото й пулсираше от нужда. Но… — Чакай. Защо усещам, че задникът ми пари? — О, не, не го е направил. Завъртайки глава, тя погледна през рамо. — Още един маркер? Как?

— Аз… не знам. Никога преди не се е случвало. — Той се ухили и удоволствието омекоти твърдите черти на лицето му. — Може би защото бяхме разделени толкова дълго… или по-скоро заради странната енергия, която изтегли от члена на Съвета. Може би няма да се случи отново.

Удоволствие изпълни тялото й.

— Това значи ново начало. Такова, които и двамата избрахме. — Само за всеки случай тя щеше да се погрижи ръцете му да стоят далеч от лицето й по време на секс, поне за век напред.

Той издърпа завивките над тях, взимайки я в обятията си.

— Е, как се чувстваш?

Тя се замисли за миг, преди да бутне дупето си назад, опирайки го в слабините му.

— Много по-добре. Това беше адски страхотен начин за горене на енергия. — Пръстите й стиснаха завивката, докато търсеше правилните думи. — С демоните, които ще се ядосат, задето няма да се съюзим с тях, Деър ще трябва да замине за известно време в Балтийските държави.

— В това има смисъл. Ние изпращаме Джейс… Може би ще е добре да ги пратим заедно. — Конн прокара ръката си по нейната, преди да преплете пръсти с нейните, а горещите му гърди се опряха в гърба й. — Това значи ли, че ти искаш да се заемеш с територията на Щатите?

Тя се стегна.

— Ами, да. Да не би да ми казваш, че няма да имаш проблем с това да бъда Страж?

Той въздъхна и дъхът му развя косата й.

— Нямам проблем е прекалено силна дума. Но разбирам нуждата ти да защитаваш народа си… и си добра в това. — Нежните му целувки я разтопиха. — Обичам те, Мойра. Няма да те моля да бъдеш нещо, което не си. Освен това, аз съм страхотно подкрепление. И сега, когато имам цялата тази вещерска енергия, ще съм страхотен Страж.

Тя се засмя, а облекчението й накара мускулите й да се отпуснат.

— Ти водиш войниците на Реалм, Конн. Това е доста.

— Вече ти казах, че съм мултифункционален. — Той я бутна по гръб, покривайки я с тялото си. — Няма да ходиш навън без мен, далтийн. — Спокойно и отпуснато, изражението му все пак носеше солидна дози решителност.

Проклети компромиси.

— Да. Ще се бием заедно. И като говорим за заявления… — Тя се усмихна. Той я разбираше… и щеше да й позволи да следва собствения си път. — Обичам те, Коннлин.

Усмивката му стана широка.

— И аз те обичам. Е, какво ще кажеш да се венчаем в църквата, където те видях за пръв път? Утре?

Да се венчаят?

— Е, предполагам, че е време. Имам предвид, след като се ухажвахме цял век. — Следващата й остроумна забележка бе спряна от устните му, които се притиснаха към нейните. Тя го целуна в отговор, отдавайки се на повика на съдбата, или пък бе провидението. И в двата случая, това бе мъжът, който сама бе избрала.