Серия
Тъмни пазители (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hunted, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 18 гласа)

Издание:

Автор: Ребека Занети

Заглавие: Преследван

Преводач: Ralna

Година на превод: 2018

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Читанка

Година на издаване: 2018

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: sladcheto; galileo414; desi7y

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10161


Глава 1

— Тя ще те убие — промърмори старият му приятел.

Конн Кеърс повдигна едната си вежда, стрелвайки с поглед Келлек в другия край на издрасканата маса. Не бе идвал в таверната на Шей цял век и все пак масата си бе съвсем същата. Очукана и солидна.

— Може да опита. — По дяволите, надяваше се да опита. Ако не за друго, то защото щеше да му даде основание да я вземе в ръцете си. Най-после. След цялото това време.

Келл отпи от ейла си, а тъмният му поглед не се откъсваше от вратата на таверната.

— Тя идва.

Това бе тя. Въздухът натежа, сякаш очаквайки да удари мълния… или сякаш чакайки темпераментът на една вещица да пламне. Конн се отпусна в стола си, опъна напред дългите си крака и ги кръстоса в глезените. Ботушите му опряха в износената дървена повърхност.

— Може би ще искаш да се покриеш.

Келл завърза дългата си коса на тила, а раменете му се напрегнаха.

— Имаш нужда от подкрепление. — Той огледа клиентите на таверната, насядали на дървени столове наредени покрай бара. Повечето бяха вещици и имаше може би няколко човека. Хората, които живееха на северното крайбрежие на Ирландия, бяха доволни от факта, че по-голяма част от света не знае за съществуването им. — Макар да мисля, че ще е най-добре да изведем всички от тук.

Конн едва прикри усмивката си. Приятелят му звучеше почти… загрижено.

Като силен вещер и опасен воин, страж за Съвета, той бе обучаван в магьосничество и традиционна военна стратегия. Главната работа на Келлек бе да защитава членовете на Съвета, Сбора на Деветимата. Той не се боеше от никой мъж. Но от жена? Е, това бе съвсем друга история.

— Братовчедка ти не е чак толкова опасна Келл. — Макар че, какво знаеше Конн? Мойра тренираше от век. Уменията й можеха да са смъртоносни. Ако бе така, имаше някои неща за изясняване.

Няколко от клиентите, облегнати на бара, хвърлиха загрижени погледи през рамо. Дори в тези дни, на север вампирите бяха рядкост, затова Конн гледаше да си крие зъбите. Той не искаше да говори с тях… макар че металическите му очи вероятно бяха издали какъв е.

Наблюдавайки внимателно, той се зачуди дали някой ще го предизвика. Никога досега не се бе бил с вещици. Те бяха съюзници на Реалм от векове, макар че той лично често се чудеше защо. Вещиците държаха силите си обвити в тайнственост. Дори кралят му не знаеше пълната степен на магията, която биха могли да създадат.

Устните на Келл се стегнаха в твърда гримаса.

— Мойра е седмата дъщеря на седмата дъщеря. Притежава невероятна мощ. Нямаш си никаква идея какво вършиш, приятелю. Тя ти каза да не идваш в Ирландия и трябваше да я послушаш. Не трябваше…

Вратата се отвори, съпроводена от силен повей на вятъра. През стаята премина електричество. Мойра пристъпи вътре, а зеленият й поглед се фиксира върху Конн. Сърцето му затуптя бързо. Как бе забравил колко е красива? Колко силна? Колко дребничка?

Конн се изправи, заставайки пред нея.

— Здравей, половинке.

Вниманието й бе насочено директно към него.

— Всички вън.

Чу се скърцане на столове по пода и всички клиенти побързаха да излязат от таверната. Той не успя да скрие усмивката си, когато вратата се затръшна след нея. Макар да ги разделяше цяла стая, той можеше да усети аромата й на люляк, който се носеше към него. Изкушавайки го.

— Чувстваме се малко драматично настроени, а далтийн?

— Вярвам, че те помолих да не ме наричаш нахално хлапе. — Тя пристъпи в празната таверна с грация и твърди намерения. — Келлек, моля излез навън.

— Да, Келл. Разкарай се — весело каза Конн, без да откъсва поглед от половинката си. Липсваха му тези немирни червени къдрици и тази бледа кожа… почти толкова, колкото му липсваха огънят в очите й и силният дух в дребното й тяло. Почти. Напевният й глас го сграбчи направо за гърлото.

— Това си е твоето погребение. — Мърморейки, Келлек излезе навън. Въздухът се успокои леко, щом електричеството от силите му се отдалечи.

Тишина. Сами в бара, Мойра и Конн се гледаха, без да продумват за един дълъг миг.

Най-после, тя въздъхна и прокара ръка през бухната си коса.

— Трябва да се върнеш у дома, Коннлин.

Погледът му се плъзна от краката до главата й, оценявайки изтърканите дънки и прилепналата бяла тениска, украсена с келтски символи. Видът на апетитната вещица с модерни дрехи накара в стомаха му да се свие възел. Нуждата да я повали на пода и да я вземе, го накара да се изсмее.

— Или какво?

Огън пламна в смарагдовия й поглед.

— Или ще те унищожа. — По кожата й плъзна мощ, изричайки заплахата.

По дяволите. Този глас… този дух. Сърцето му се събуди за живот, а членът му се втвърди от желание.

— Мислиш ли?

Тя си пое дълбоко дъх, а ръцете, които бяха стиснати в юмруци, се отпуснаха около тялото й.

Точно така, любима. Успокой се. Той махна към стола, който Келл освободи.

— Седни.

— Не. Трябва да си тръгнеш, Конн. Моля те. — Решителност и нотка на отчаяние успяха да пробият спокойната фасада на лицето й.

Той наклони глава настрани, а коремът му се сви на топка, когато в него се надигна тревога.

— Нима току-що каза моля? — Всички инстинкти, които притежаваше пламнаха в него на мига. — Какво, по дяволите, става тук, Мойра?

Зениците й се разшириха дотолкова, че той на мига се усъмни в следващите й думи.

— Трябва ми време, Конн.

— Дадох ти сто години. — Защо, по дяволите, тя пробваше този невинен подход към него? Той я познаваше много добре. — Преди осем месеца ти казах, че идвам. — Тогава възнамеряваше да прелети над океана на следващия ден, но войната провали намеренията му. Да бъде командир на войската на Реалм често бе тежък дълг.

— Трябва ми още. Само малко, за да се подготвя да…

— За какво да се подготвиш?

От мига, в който я бе маркирал, когато баща й искаше главата му забита на кол, той опитваше да се разбере с тях. В една осветена от луната нощ, той бе отнел девствеността й, а тя сърцето му. Провидението бе направило избора си, карайки на дланта му да се появи маркера на Кеърс, който той постави на ханша й, докато правеха секс. И въпреки това, той подписа договор, че ще й даде век… за да тренира уменията, която всяка седма дъщеря развиваше. Времето бе изтекло.

— Правихме секс за една нощ и се оказахме обвързани. Това е всичко — въздъхна тя. — Искаш да подсилиш съюза ни. Но аз не съм готова… ами… да се концентрирам върху връзката ни.

Той чакаше.

Тя стисна ръцете си една в друга.

— Моля те за още време. Само малко.

— Защо?

— Имаш ли ми доверие?

— Не. — Не и след милион години. — Опитай се да ме изиграеш и ще съжаляваш, сеадсъч. — Сърце мое. Бе научил обръщението в единствената нощ, която прекараха заедно, докато тя го шептеше в ухото му, обвила тялото му със своето, а тъмните й очи откраднаха сърцето му завинаги.

— Моля те. Върви си.

Изучавайки наивното й изражение, той едва се въздържа да не заобиколи масата, така че между тях да не стои нищо, освен заредения с електричество въздух. Той бе обучен като воин, най-добрия на света, и инстинктите му не можеха да бъдат заблудени. Уповавайки се на тях, уповавайки се на уменията си, той наведе брадичка надолу.

— Не.

Огнен темперамент лумна в стомаха й, докато Мойра се бореше с всички сили да не се възпламени. Опита да бъде разумна с него. Един войник, който, най-вероятно, разбираше само от битки и оръжия. Добре.

— Помолих те учтиво.

Той се усмихна. Бавно. Опасно… предупреждение от истински хищник.

— Не ме разбирай погрешно, далтийн. Харесвам те мека… и молеща се.

Мъркащият му глас само доля масло в огъня, лумнал вътре в нея. Спомени за това как се моли за докосването му, как се моли да я направи своя, успяха да се изплъзнат от кутията, в която ги напъхваше обикновено. Една нощ. Една дълга, страстна нощ преди толкова много години. Зърната й настръхнаха, докато гневът й нарастваше. Погледът й се плъзна по него. Висок над метър и деветдесет, с очи с цвета на най-дълбокото речно корито… тъмни, зелени и прекалено знаещи. Широките рамене, мощните бедра и толкова красиво лице, бяха доказателство, че Създателят бе жена… вероятно богиня. Само Богиня би отделила време да извая лицето и тялото му в такава мускулеста красота.

Тя отбягваше да поглежда към големите му ръце. Прекалено много спомени имаше как умелите му пръсти й доставят невероятно удоволствие… докато заминаването му остави след себе си само болка. Преди век той не искаше да бъде с нея. Силните емоции бяха избутали, а после и смазали копнежите в сърцето й. И проклет да е, нямаше да му позволи сега да предяви претенции над нея, само заради политиката на Реалм.

— Не искам да те нараня, Коннлин. — Гласът й бе мек, докато изричаше абсолютната истина — Но ще го направя.

Той извади от задния си джоб ластик и завърза гъстата тъмна коса, която сякаш я примамваше да прокара пръсти през нея. Кога я бе пуснал да порасне до раменете му?

— Да започваме тогава. — Той застана леко разкрачен, а очите му се присвиха. — Покажи ми на какво си способна, любима.

Тя концентрира мислите си и разтвори длани от двете страни на тялото си.

— Надявах се, че ще бъдеш разумен. — Глупости. Беше се надявала, че той ще я вземе преди… преди да му се наложи да го направи. Защото я иска. Въздухът започна да се завихря, изкушавайки ноздрите й с аромата на барут и градински чай. С аромата на Коннлин.

Той вдигна вежди, поглеждайки към нея.

— Защо не ми кажеш какво се случва? — Макар да бе изрекъл думите като въпрос, от всяка дума лъхаше властност. — Изплашена си… и това не ми харесва. Никак. — Той я огледа, плъзвайки поглед по тялото й, карайки кожата й да настръхне. — От мен ли се боиш? — Веждите му се смръщиха.

— Въобще не — заяви тихо тя, за да не позволи на гласа си да се пречупи.

Лицето му се отпусна и той повдигна едната си тъмна вежда.

— Има ли нещо по-опасно от мен? — Пълните му устни се извиха и на лявата му буза се показа трапчинка.

Тази проклета трапчинка.

— Не. — Нямаше същество на земята по-опасно от Коннлин Кеърс. Тя не виждаше причини да го лъже. Той дори бе облечен като воин с маскировъчни панталони и тъмна блуза с дълги ръкави, под която несъмнено се криеха оръжия. — Точно сега съм заета, Конн. Има важни неща, които се случват и трябва да участвам. Имам работа за вършене.

— Нека ти помогна.

Мойра затвори очи. Такава оферта… беше голямо изкушение да приеме нещо толкова обикновено. Но реалността не го позволяваше. Тя отвори очи.

— Иска ми се да можеше. — През нея премина вълна от съжаление — Обвързахме се преди век. Още едно десетилетие няма да е от голямо значение. — Горчивина изпълваше думите й.

Очите на Конн потъмняха.

— На една вещица й трябва век, за да придобие силите си, да учи и да се упражнява. Дадох ти това време. Защото ме помоли. — Той направи крачка напред. — Но вече приключих.

Заплахата и решителността в погледа му отмиха тъгата й. Всичко бе за дълг и влияние, не за любов и страст.

— Преспахме заедно веднъж, Конн. Една нощ няма да определя съдбата ми, без значение дали съм маркирана или не. — Никога нямаше да забрави изгарящата болка в предната част на таза й, когато я маркира в мига, в който оргазмът бе експлодирал в тялото й… точно преди неговия. На следващия ден, той я остави, за да се справи с последиците, с гнева на хората, задето Седмата се бе обвързала за вечни времена с вампир.

Той вдигна дясната си длан към нея, показвайки интригуващия дизайн в центъра, на който имаше буквата К.

— Не си единствената, която носи маркера, любима. Аз също го нося.

Маркерът на семейство Кеърс. Легендата гласеше, че той се появява, когато някой от семейство Кеърс открие половинката си, и се пренася на тялото й по време на секс.

— Четох всичко за семейството ти, Конн. Някои от обвързванията са били уредени.

— И? — Гласът му бе нисък и ръмжащ от предупреждение и гняв.

Вятърът навън усили силата си, блъскайки се срещу прозорците, опитвайки да влезе вътре. Бурята бе заплашителна. Мойра вирна брадичка и срещна погледа му.

— Умишлено ли ме маркира?

Конн направи стъпка напред стиснал силно челюстта си.

— Нима питаш дали съм накарал маркера да се появи на ръката ми и след това върху плътта ти?

Тя едва пребори нуждата да отстъпи назад.

— Да. — Достатъчно с Провидението и Съдбата. Беше й писнало от този натиск. — Знам каква съм… и силите, които имам.

— Аз също. Ти имаш потенциала да бъдеш най-могъщия член на Съвета, който Сборът на Деветимата някога е имал.

— Да. — През тялото й пламна огън. Семейството му управляваше вампирския свят и Реалм, в коалиция с влиятелни съюзници, включително шифтърите и вещиците. — Страхотен алианс за Реалм ти осигурява обвързването ни.

— Но обвързването ни не е циментирало нищо, нали така? — От него се излъчваше напрежение на талази. — Защото ти имаше нужда от пространство… защото не беше решила, дали да бъдеш моя. — Нещо в тона му подсказваше, че ще се погрижи много скоро да промени това.

Той не я познаваше и не знаеше на какво е способна. А тя щеше да изчезне без следа, преди да позволи да бъде използвана като политическа пионка във войната му.

— Ти си готов на всичко за Реалм.

— Ах, Мойра. — Гласът му бе мек, но тонът — смъртоносен. — Много грешиш за това.

Тя потисна един трепет.

— Защо го казваш?

— В мига, в който те маркирах, в мига, в който стана моя… — Нещо проблесна в очите му. Съжаление? Гняв?

Тя се съмняваше, че за него е било трудно да я чака век, и бе глупаво от нейна страна да го желае. Преди век, той с лекота се съгласи да я остави. И сега се появяваше точно когато Реалм бе във война с Кърджаните? Реалм имаше нужда Сбора на Деветимата да продължи да бъде техен съюзник… особено след като и демоните им обявиха война.

— Семейството ти, Реалм, са всичко за теб. Рано или късно, щеше да се обвържеш по политически причини.

Вероятно щеше да го направи. Дългът винаги е бил на първо място за него.

Изражението му не се промени нито за миг.

— Вероятно.

— Направи ли го? — Гласът й стана дрезгав. Тялото й се подготви за емоционалния удар.

— Не. — Сребристото започна да поглъща зеленият цвят в очите му… доказателство за гнева на вампира. — Не съм те маркирал умишлено, Мойра. — Конн въздъхна дълбоко. — Но когато се случи, усетих, че е правилно. Усетих притежание, когато маркерът се появи на ръката ми — стойката му стана по-твърда. — Предначертано е да бъдеш моя и сега смятам да те отведа у дома.

Решителността в думите му я притесни повече от всичко друго. Веднъж й бе казал, че не лъже и че никога не заплашва. На вампири, като него не им се налагаше да го правят. Той нямаше да се откаже лесно да я остави тук.

Тя въздъхна.

— Оставам тук. — Вдигна пръсти и позволи на молекулите да променят формата си от енергията й. Квантова физика в най-чистия й вид. — Ти си тръгваш.

Той се ухили.

— Накарай ме.

Кимайки, тя се концентрира върху невидимите молекули във въздуха, вкара през тях субатомни частици и създаде материя от чиста, опасна, изгаряща енергия. Тя посещаваше бара на Шей от десетилетия и бе изпила тук първото си питие. Да повреди таверната не само не й се нравеше, но това щеше да разгневи толкова много Дани Шей, че старата вещица щеше да я натопи пред родителите й. Да не говорим, че щеше да я накара да плати за щетите. Трябваше да внимава и силите й да са насочи единствено към Конн.

Електрическа синя плазма се формира в дясната й ръка и нарасна до големината на пъпеш, преди тя да се дръпне леко назад и да я хвърли към торса му.

Топката прелетя във въздуха. За миг тя изпита съжаление. Енергията нямаше да го убие, но определено щеше да го заболи. Топката щеше да изгори много лошо кожата му. Разбира се, вампирите се тревожеха от слънцето колкото и хората. Легендите не струваха. А този удар бе едва началото.

Тя очакваше той да успее да избегне енергийното оръжие. Да й нареди да го унищожи. Вместо това, устните му се извиха леко. Той вдигна ръка. Плазмената топка спря насред полета си, и когато той завъртя ръка, започна да се рее над дланта му. Уловена.

Мойра направи крачка назад. Дъхът заседна в гърлото й.

— Това е невъзможно. — Тя бе използвала собствената си енергия, за да създаде силата. Никой не можеше да контролира нещо създадено от нея. Страх се плъзна надолу по гръбнака й.

Той сви рамене, завъртя се и я хвърли с впечатляващ замах.

Мойра се наведе настрани, за да я избегне, и топката енергия се удари в един от столовете покрай бара, карайки износената вещ да падне натрошена на парчета на пода. Миризмата на озон изпълни въздуха. Коленете й се подгънаха и тя се вкопчи в бара, забивайки пръсти в дървото, докато го гледаше с разширени зеници.

— Как? — Гласът й трепереше, но не я бе грижа. Изправяйки се, тя отпусна ръце и се обърна с лице към него. Как бе възможно някой, не просто да вземе енергийното й оръжие, но и да го използва срещу нея? Невъзможно.

Той сви рамене.

— Какво точно мислиш, че съм правил през последния век?

Адреналинът се втурна през тялото й, опъвайки кожата и мускулите й, карайки я да се почувства леко замаяна.

— Да тренираш войните на Реалм за войната, която знаехте, че се задава — войната с Кърджаните, кръвосмучещите чудовища с тебеширено бели лица, които се бояха от слънцето, тъй като ги убиваше.

Конн се усмихна леко.

— Да. Вампирите и шифтърите се подготвяхме. Но аз съм мултифункционален.

— Мултифункционален? — Гласът й потрепери, а тялото й се изпълни със страх. Най-смъртоносният воин, който се е раждал някога сред вампирите бе мултифункционален? Мамка му, той се майтапеше с нея. — Какво значи това? — Само силата на волята й спря коленете й да не се огънат. Отново.

— Много добре знаеш, какво имам предвид. Носи се слух, че ти тренираш… мечове, пистолети, ножове… дори ръкопашен бой. — С две големи крачки, той се оказа на ръка разстояние от нея. — Сега, любима, откъде предполагаш, че си придобила тези умения? — Тъмна руменина покриваше високите му скули.

Тя вдигна глава, за да срещне погледа му.

— Работих адски здраво, за да ги добия, Коннлин.

Палецът и показалецът му уловиха брадичката й, за да не й позволят да откъсне поглед от потъмнелите му очи.

— Сигурен съм, че е така. Когато се обвързахме, Мойра, моите умения станаха твои. — Навеждайки се той потърка устните си в нейните, преди да прошепне: — А твоите станаха мои.

Дъхът й се накъса. Сърцето й натежа. Краката й омекнаха. И всичко това от едно леко докосване на устните му. Тя се отскубна от хватката му.

— Глупости. Ти предвождаш армията на Реалм. Не стоиш да учиш.

В очите му проблесна веселие.

— Нима мислиш, че само удрям разни неща?

Ами, да.

— Предполагам, че от време на време играеш шах с краля, но с изключение на това…

Той се засмя… истински смях с отмятане на глава, широка усмивка и дълбоки трапчинки на бузите.

— Макар с брат ми да се наслаждаваме на стратегически игри, много често е замесено и учене.

Военна стратегия може би.

— Казваш ми, че си прекарал последния век, учейки квантова физика, теория на струните и други приложения на магията?

— Разбира се. — Очите му се спуснаха към устните й, карайки ги да запулсират в отговор. — Обвързах се с вещица. Постарах се да придобия базисните знания за всичките научни принципи, но главно за квантовата физика, която е най-важната при манипулиране на енергия и материя.

Той практикува магия. Истинска магия. Умът й започна да се блъска около вероятностите. Милостиви Боже.

— Наистина ли си мислиш, че ще те оставя сама, Мойра? С Вирус-27, който се разпространява наоколо? Докато магьосничеството е използвано, за да се нараняват хора?

Тя затвори очи за миг. Вирусът създаден от Кърджаните атакуваше половинките на вампирите… редуцираше гените им до тези на хората, а може би и дори по-надолу… използвайки генетична наука, комбинирана с квантова физика и истинска магия.

— Да.

Погледът й се насочи към него. Вирус-27 бе последната й грижа точно сега. Умът й се бореше да измисли нещо, каквото и да е, за да го накара да си тръгне.

Той въздъхна, правейки още една крачка към нея. Ароматът на градински чай и мощ се завихри около нея заедно с аромат на мъж.

— Приключих с чакането, Мойра. — Едната му голяма ръка приглади къдриците й, преди да хване косата в основата на тила й и да я дръпне назад.

Шията й се изви и тя посегна, в търсене на баланс, за да се вкопчи в блузата, покриваща масивния му гръден кош. Тя отвори уста, за да започне да протестира.

И той се наведе към нея. Устните му се притиснаха към нейните. Изпълни я топлина, започваща от устата й и стрелваща се направо към сърцевината й. Тя се притисна към него, отваряйки уста, за да му даде по-добър достъп. Като войникът, какъвто беше, той се гмурна в нея, с твърди намерения, като изгарящ огън, устните му се сключиха около нейните, а езикът му пое контрола над целувката. Маркерът на ханша й започна да изгаря от отчайващо силната нужда.

Коленете й омекнаха. Сърцето й заблъска силно. Искрите на желанието се разгоряха като бурна клада. Утробата й се сви от изгарящата нужда. Тя копнееше за него така силно.

Плячкосвайки устата й, той вдигна глава, отдръпна се и разтвори пръсти зад главата й, за да я хване по-здраво. Желанието накара сивото в погледа му напълно да замени зеленото. Един мускул трепна на челюстта му.

— Нека отидем в колибата ти, Мойра.

Тя си пое трепетно дъх, а зениците й се разшириха, докато го гледаше. Имаше ли нещо по-изкусително за жена от това, един силен мъж да я желае? Спомени за това на какво бе способен този мъж, когато използваше ръцете и устните си, преминаха през ума й, карайки тялото й да потрепери от силата на нуждата й. Тя плъзна ръка по твърдия му плосък корем и стисна колана му. Бяха имали само една нощ. Не беше като да е правила секс през всичките тези сто години, откакто бяха разделени.

— Това не е добра идея, Конн.

— Защо не?

Защото тя не знаеше какво да прави.

— Не те желая — каза тя, навеждайки брадичка надолу.

— Лъжкиня. — Погледът му омекна и в него се четеше нещо, което щеше да е най-добре да не е разбиране. След това, очите му се стрелнаха зад нея и между веждите му се появи бръчка.

— Какво? — Тя пусна колана му, а по тила й пропълзя странно гъделичкане. Атмосферата се промени. Кожата й пламна. Материята се изви и енергията припламна. Въздухът се завихри. И се отвори портал.

— Конн…

Невидими нокти се впиха в плътта й, и я откъснаха от него.