Ребека Занети
Преследван (20)

Глава 20

Мойра настани Ема на гладкия каменен под на подземната лаборатория.

— Има ли вода тук?

Кейти изтича и взе бутилка от хладилника, разви капачката и я подаде на треперещата кралица. Ема отпи голяма глътка и притисна ръка към главата си.

— Проклета мигрена. — Тя отвори очи и ги присви болезнено заради светлината.

— Какво видя? — Мойра се отпусна на колене до нея. Две от сестрите й бяха екстрасенси, но те не изпитваха подобна болка. Може би половинките на вампирите изпитваха трудности с това… имайки предвид, че не бяха истински вещици, а хора с далечно родство с вещиците. Страхът сви на топка стомаха й. — Как е ранен Конн?

Ема въздъхна.

— Не знам. Той падна… болка прониза крака ми. След това всичко потъмня.

Кръвта забуча в ушите на Мойра. Паниката накъса дъха й. О, Господи. Не и Конн.

Вратата се отвори рязко. Мойра скочи, готова да защити кралицата. Кейн Кеърс застана на вратата, облечен изцяло в черно, гъстата му тъмна коса беше разрошена, а очите му бяха с яростен виолетов цвят. Погледът му падна върху Ема.

— Видение?

— Да. — Ема се изправи на крака, а ръцете й трепереха, когато се вкопчи в плота. — Видях Конн да пада, но след това почти нищо. Той изглеждаше… ами… замаян.

— Шифтърите са го дрогирали. — Кейн наклони глава към бюрото. — Има лекарства за мигрена в най-горното чекмедже, точно до теб. За всеки случай. — Той огледа стаята, а погледът му падна върху Мойра. — Конн е твоята половинка. Имам нужда да се свържеш умствено с него и да ми кажеш къде се намира.

Мойра преглътна. Страх завладя сетивата й. Светлосиня енергия проблесна по ръцете й.

— Прекарахме последния век да се блокираме един друг, Кейн. Не мога да се свържа с Конн.

Гняв се надигна в нея, докато мислеше за времето, което бе пропиляла. Защо не бе искала Конн да се появи в Ирландия? Можеше тя да го потърси… да направи така, че нещата между тях да потръгнат. Тя можеше да е връзката между вещиците и Реалм… затова нямаше да има опити да се оттеглят. О, Господи. Тя обичаше вампира.

Кейн кимна.

— Разбирам. Ела с мен, имам идея. — Той се завъртя на пети и тежките му стъпки отекнаха по коридора.

Щеше да направи всичко. Мойра повдигна вежди към вратата.

— Моля ви, кажете ми, че няма да ми изсмуче мозъка или нещо такова. — Комбинираният аромат на белина и лимонов почистващ препарат, носещи се из лабораторията, сякаш издълбаха яма в стомаха й. Или може би това беше от страх и безпомощност.

Ема изсумтя.

— Ако Кейн мисли, че ще постигне исканите резултати, може да ти махне и цялата глава. — Тя сложи длан върху ръката на Мойра. — Сигурна съм, че Конн е добре. Той е боец, Мойра.

— Знам. — Той беше ранен, по думите на Ема. Кой би могъл да се приближи достатъчно близо до Конн, за да го нарани. Мойра въздъхна. — Без значение колко спокоен и логичен може да е Кейн, той не може да влезе в главата ми. — Дори и да се съгласеше да му го позволи, щитовете й си имаха собствена сила. Като Страж, можеше да рита сериозно задници. Щеше да намери начин да върне Конн обратно.

Кара се плъзна по-близо до нея, отпуснала ръка на корема си.

— Кейн дори не е близо до това да е спокоен. Той е бесен. — Тя присви устни. — Бори се със сериозен гняв. Вероятно мисли, че е можел да помогне ако бе отишъл с тях, вместо да работи по вируса — Тя пребледня и потърка кръста си. — Ох. Това бебе обича да рита. — Поизправяйки се, тя потърка странично корема си. — Искаш ли да дойда с теб? Един емпат може да помогне.

Топлота изпълни Мойра. Имаше приятели. Е, почти семейство.

— Не. Ще се справя. — Тя се насочи към вратата. — Все пак благодаря. — Стенни лампи осветяваха коридора, докато вървеше в посоката, в която бе поел Кейн и не се изненада, че го откри да я чака пред една отворена врата. — Какво има там?

— Скромната ми обител — каза той и направи жест на вътре.

Тя се плъзна покрай него, осъзнавайки, че достига едва го гърдите му. По някаква причина, никога не бе забелязвала колко е висок… и винаги се бе концентрирала върху грамадния му мозък. Всички Кеърс бяха огромни. Винаги бе харесвала размерите на тялото на Конн. Ами ако е ранен? Шуртенето на вода по камъни я откъсна от мислите й, и тя се огледа из спокойната стая.

— Цялото това място е Зен.

Кейн затвори вратата и заобиколи широкия кожен диван, оглеждайки стаята.

— Да. Когато съм тук долу, обичам да си почивам.

Голям екран показваше езеро в светъл пролетен ден. Тъмно дърво и светли материи придаваха уют на дневната, точно като кабинета на баща й. Мъжественост лъхаше от мястото, натежала от аромат на безопасност, почти като хижата на Деър на северния бряг на Ирландия. Многоцветни картини от маслени бои с фантастични сцени покриваха стените.

— Мислех, че си падаш по-скоро по модерния за мъжете стил на стъкло и метал.

Кейн погали с ръка огромния изключително мек стол.

— В лабораторията прекарвам достатъчно време обграден от стъкло и хром. Сега спри да се тревожиш и ела да седнеш тук.

Само защото дланите й се потяха и хиляди пеперуди пърхаха в стомаха й, не значеше, че се тревожи. Тя си пое дълбоко дъх, тъй като в стаята ухаеше на канела и ванилия, а не защото дробовете я боляха при всяко вдишване, и се насочи към него отпускайки се на креслото.

Кейн обърна стол същия като този, на който седеше тя, и се настани така, че да застанат лице в лице. Сядайки той притегна длани напред.

— Сложи ръце в моите.

Огромни. Мойра избърса длани в дънките си и се пресегна, отпускайки ръце в огромните длани на Кейн. Ръцете й трепереха.

— Сега какво?

Пляс! Кейн завъртя дланта си, удряйки леко ръката й, в много стара детска игра.

— Аз печеля.

Мойра се дръпна назад. Изненадана от хумора му, тя не се сдържа и се разсмя.

— Много смешно.

Кейн се облегна назад, а по ъгловатото му лице се четеше веселие. Челюстта му бе упорита, като на Конн, но скулите му изглеждаха по-високи и дори по-остри.

— Трябва да се успокоиш.

Беше прав. Тя си пое няколко пъти дълбоко дъх, накара раменете си да се отпуснат и отпусна ръцете си. Половинките трябваше да могат да комуникират телепатично, но тя не струваше като половинка.

— Добре. Сега какво? — Не можеше Конн наистина е да наранен.

— Какво ще кажеш да направим някои упражнения за дълбока релаксация?

Тя би предпочела да удари нещо.

— Не съм сигурна, че мога да бъда хипнотизирана, Кейн.

— Не се тревожи. Нека се заемем с релаксацията. Отвори леко ума си и потърси Конн. Пробен експеримент да видим дали ще осъществиш връзка.

Е, бе чувала и по-лоши идеи.

— Ако го направя, ще ми помогнеш ли да се върна отново горе над земята? — Налагаше се да бъде на фронтовата линия и все пак не искаше да се налага да влиза в оръжейната и да си прокара навън път с оръжие в ръка. Но щеше да го направи.

— Не.

Той поне можеше да се престори, че обмисля идеята. Мойра въздъхна.

— Какво да направя?

— Искам да затвориш очи и да се концентрираш върху дишането си. Добрият въздух влиза, лошият излиза.

Гласът на Кейн омекна.

— Започни от пръстите си, отпусни се и позволи на напрежението да се оттече от тялото ти. Продължи нагоре по прасците, премини към краката, бедрата, ребрата, сърцето и нагоре, докато стигнеш до главата.

Тя бе медитирала и преди. Кейн пришпорваше нещата, вероятно бързайки да намери брат си. Тя също искаше да стане бързо.

— Конн знае как да манипулира материята с енергия — промърмори тя, концентрирайки се върху дишането си и позволявайки на напрежението да се оттече от кожата й.

— Знам.

Клепачите й се отвориха рязко.

— Ти ли го научи?

Той се усмихна.

— Ах, не. Той се опита да научи мен. Опече една от веждите ми. — Кейн се облегна назад. — Нещо от процеса ме вълнува.

Да, да си високоинтелигентен не беше достатъчно.

— Да манипулираш материята изисква повече от това да изучиш квантовата физика, Кейн. Трябва да почувстваш заряда така, както мислиш за него — тя се огледа наоколо. Дори в комфортната стая тежестта на скалите над нея сякаш я смазваше.

— Не съм свикнал да чувствам. Логиката и мислите… това е моята сила. — Кейн се загледа в нея, преди да се протегне и да натисне бутона на едно дистанционно. На екрана езерото се замени с пълнолуние, а светлината му осветяваше стаята. Под небето се простираше висока гора, а дърветата бяха толкова гъсто едно до друго, че формираха стена.

Очите на Мойра се премрежиха.

— Откъде знаеш?

— Ти си вещица. — Той прокара ръка през косата си, оставяйки я разрошена. — Не разбирам силите, които извличате от луната, но докато вярваш, че тя е там, ще я използваме.

Блестящата луна, сякаш привличаше Мойра, осигурявайки й някакъв комфорт. Ръцете й се отпуснаха сякаш плуваше на повърхността на езеро.

— Някои твърдят, че луната притежава женска сила, което обяснява защо повечето жени вещици са по-силни от мъжете. А други го отричат. Лунната сила наистина съществува… само погледни влиянието на луната върху приливите. — И говорейки за влияние, главата й се отпусна назад на облегалката — Какво направи?

— Нищо. Ти успя да успокоиш тялото си. Много добре. — Звукът от течаща вода и аромата на мъж и тлеещ кехлибар изпълниха въздуха около нея. — Сега затвори очи и си представи Конн.

Образът на Конн изпълни ума й. Зелените очи, мощните рамене, сексапилната усмивка. Коннлин Кеърс прогони всяка друга мисъл от ума й. Споменът за погледа в очите му, когато я облада в самолета, се стрелна в спомените й, карайки сърцето й да забърза ритъма си. Тя пое дълбоко дъх, опитвайки да успокои тялото си.

— Открих го.

— Добре. Сега се протегни към него.

Тя опита. Сякаш търсейки някой по телефон, тя изпрати въпроса си през времето и пространството, в търсене на връзка с него. Магията се завихри около мозъка й, заедно с науката. И все пак й бе трудно да приеме мисълта, че може да говори в нечий ум. Как беше възможно подобно нещо? Вълните носеха светлина, носеха звук… мобилните телефони работеха на радиочестота. Да, определено имаше смисъл това общуване да се случва посредством вълни, особено, ако идваха от някой с големи сили. Може би щеше да успее да го направи.

— Спри да мислиш. Опитай да намериш Конн. — Кейн не успя да прикрие остротата в думите си. — Макар да не мога да разбера как го правят, не мога да отрека, че обвързаните ми братя осъществяват телепатична връзка с половинките си. Затова го направи.

Мойра заби нокти в кожата на креслото.

— Опитвам се. — Приемайки вероятността да може телепатично да вкара мислите си в упоритата глава на Конн, вътре в нея се надигна вълна от вяра. — Сега спри да ме дразниш — Проклетите братя Кеърс. Всеки един от тях беше командаджия. Нещо, за което щеше да се оплаче на Конн, когато той се прибере у дома.

Тя позволи на земята да стопли краката й. Конн? Името му отекна в ума й, но нищо не й отговори. Никакви образи, никакви чувства, нито дори леко усещане. Раздразнена тя отвори рязко очи и улови Кейн и мига, в който бе свалил маската от лицето си. Той побърза да спусне воала пред лицето си, скривайки гнева и нетърпението изпълващи погледа му. На тяхно място остана само спокойствие.

Тя раздвижи глава на ляво и дясно, а тилът й изпука от напрежение.

— Притеснен си.

— Да. — Той потърка брадичката си. — Ако този, който е отвлякъл Конн, е умен, а ние предполагаме, че е такъв, имайки предвид, че успя да го отвлече, той ще го убие.

— Защо? — Гласът й се прекърши. Страхът накара стомаха й да се свие болезнено.

— Ако не го направят, ще умрат. Конн ще се погрижи за това. — Думите бяха изречени спокойно, но въздухът около тях запращя от напрежение.

Ами ако продължат да държат Конн дрогиран? Би трябвало да е в жив. Като негова половинка, би трябвало поне да усети ако е мъртъв, нали? Погледът й се насочи към кристалната фигурка на жаба, блестяща на приглушената светлина, оставена небрежно на ъгъла на масата. Тя я грабна и хладнината й бе учудващо успокоителна срещу дланите й.

— Привързан ли си към това?

— Не. — Кейн се облегна назад на стола си, отпускайки ръце. От него се изливаше напрежение, изпращайки негативни вълни и разстройвайки мира в стаята.

— Една от жените, с която излизах през седемдесетте ме замери с него, когато ме заряза. — Вампирът сви рамене. — Очевидно съм тъпанар, който не може да се обвързва.

Мойра се намръщи.

— Защо си го задържал?

— Защо не?

Наистина. Е, щом не е привързан към статуетката, то вероятно можеше да я използва, за да се концентрира по-добре. Стисвайки жабата в ръка, Мойра наклони глава настрани, заглеждайки се в снопа светлина променящ се от бяло в синьо и отново в бяло. Радостта от красивия начин, по който изменяше материята я изпълни и затопли.

Тя отново изпрати съобщение към Конн.

Изведнъж ужасна болка прониза слънчевия й сплит. Тя проплака, присви се и изпусна статуетката. Енергията прогори дупка в килима, преди да изчезне в нищото. Тя отпусна глава на облегалката.

— Боли го. Толкова много. Ребрата, тила… навсякъде. — Сълзи напълниха очите й.

— Фокусирай се, Мойра. — Кейн се наведе напред, опирайки длани на коленете й. От дланите му се излъчваше невероятно силна топлина. — Къде е той? Какво виждаш?

Нищо. Не можеше да види абсолютно нищо. Болка прониза гръбнака й.

„Конн?“

„Мойра?“ Макар и едва доловим, гласът му проникна в ума й.

„Да. Къде си? Отвори си очите.“

„Не мога. Прекалено подути са. Обичам те.“

Болка експлодира в главата й. И след това нищо. Каквато и връзка да бяха осъществили изчезна.

Тя едва сдържа сълзите си.

— Боли го. Не може да вижда и не знае къде е. — Беше казал, че я обича. — Мисля, че изпадна в безсъзнание, защото на края всичко почерня и го изгубих. — Конн беше припаднал. Нямаше усещането, че е мъртъв. — Не почувствах нож в гърлото му или нещо от сорта. Гласът й се прекърши и тя прочисти гърлото си, чудейки се кой иска да убеди, Кейн или себе си?

Кейн притисна ръка към устата си, а очите му почерняха. Вампирите имаха два цвята на ирисите и вторият цвят се проявяваше, когато вампирът изпитваше много силни емоции. Беше се чудила какъв ли е втория цвят на Кейн. Сега й се искаше да не го знае.

— Надушваш ли нещо?

Тя вирна брадичка, затваряйки очи.

— Кръв и прах.

— Чуваш ли нещо?

— Сякаш… вода капе върху камък. Има ехо, макар и леко далечно.

— Усещаш ли нещо друго, освен болка? — Кейн не можеше да спре да я разпитва, не й даваше шанс да спре и да помисли.

— Въжета около китките ми… ръцете ми са протегнати високо нагоре. — Те го изтезаваха. Гняв премина през тялото й, нуждата да пролее кръв спусна пелена пред погледа й. Тя щеше да го открие. И щеше да откъсне главите на тези, които го държаха.

— Виждаш ли нещо?

— Не. Само тъмнина. — Мойра скочи на крака. — Трябва да тръгваме. Трябва да вървим и да го намерим. Веднага! — Може да бе адски объркана относно чувствата си към него, но нямаше да позволи на никой да измъчва половинката й.