Ребека Занети
Преследван (29)

Глава 29

Конн се бореше да задържи изражението си безизразно, когато хеликоптерът се наведе рязко на дясно. Костите му бяха оздравели, но нараняванията на вътрешните му органи все още не бяха преминали и всяко движение изпращаше остра болка през нервните му окончания. Той седеше до Джейс, затворил очи, стараейки се да затвори всичко, което усеща в кутия. Дейдж и Талън седяха на предната седалка, докато Джордан и Кейн, летяха ниско след тях с още два хеликоптера Блек Хоук.

Слънцето на запад залязваше и ослепителни лъчи от червено, оранжево и жълто осветяваха кабината. Пръстите на Джейс летяха по клавиатурата на лаптопа му.

— Сигурен ли си, че си готов за това, Конн?

— Да. — Конн опита да се свърже с половинката си и се намръщи, когато не получи отговор.

Джейс кимна.

— Открих мястото на Треван в Каскадите. Подготвил се е за нас.

Конн отвори очи, поглеждайки към екрана.

— Къщата е разположена в средата на пет акра земя. На пръв поглед, виждам мини, външни капани и сензори. Тридесет охранителя, в екипи по трима, кръстосват периметъра. — Той щеше да избие всичките. — Къщата е защитена… не мога да засека никакви източници на топлина. — Имаше шанс Треван да е затворил жените в мазето, някъде на сигурно място. Той затвори отново очи, търсейки. — Не мога да се свържа с половинката си. — Гняв примесен с непознат до сега страх сви стомаха му. Защо не може да се свърже с нея?

Джейс се намръщи.

— Как може да задържиш вещица против волята й?

Като я изпратиш в безсъзнание, или я убиеш.

— Не знам. — Тежестта на оръжията по тялото на Конн му помогнаха да се съсредоточи. — Демидов е мъртвец.

Дейдж направи рязко завой на ляво с хеликоптера.

— Предполагам, че завличайки някой против волята му през измеренията, за известно време ще потисне уменията му. Дори ако е вещица. — Сребристите му очи блеснаха и под тях се показа вампирско синьо. — Демидов няма да живее дълго. Но за сега ми трябва жив.

— Той ще умре.

— Не и преди да разберем как може да телепортира хора против волята им. — Дейдж погледна през прозореца. — След това може да го убиеш.

— Никакъв проблем. — Конн се облегна назад на седалката си. Единственият въпрос тук бе кой ще се добере пръв до Демидов, Конн или Талън. — Ако Кара е ранена, няма да успееш да спреш Талън. — Никой от тях нямаше да успее. Конн дори нямаше да пробва да го направи.

— Знам — Дейдж стисна толкова силно юмруци, че кокалчетата му побеляха.

Конн се бореше със страха стиснал корема му. Кара бе бременна… беше принудена да пътува през измеренията и това едва ли е добре за нея или за бебето. Неговият племенник. Тя бе успяла да се свърже с Талън само за няколко секунди… защото бебето бе на път.

Ръмженето на Талън проехтя в кабината.

— Келл се обади току-що. Имало е проследяващо устройство на компютъра на Брена. Така Треван е научил къде се намира Мойра, преди да ги отвлече.

Студен. Гласът на брат му бе толкова нисък и студен… тон, който Конн никога преди не бе чувал. Да научи, че половинката му е започнала да ражда, докато е в плен, едва не бе изпратила вампира през ръба.

— Мойра е Седмата, Талън. Тя е силна, умна и надарена. Тя ще пази Кара и бебето ти. — Докато изговаряше думите, Конн прозря абсолютната истина зад тях. Жена му бе боец, при това адски добър. Тя си знаеше работата.

За това той най-добре да свърши своята.

— Добре. Искам четири екипа. Ще ги ударим от север и изток. Дейдж, спусни мен и Талън на покрива на къщата. И се погрижи войниците да не ни стигнат. — Конн трябваше да пази гърба на Талън и да му попречи да не бъде убит, тъй като бе изцяло съсредоточен върху половинката си.

— Ясно — каза Дейдж.

Конн се озъби. Обикновено обичаше да държи лидера им близо до себе си по време на битка, имайки предвид, че никога не би оставил краля да загине. Пък какво остава за брат му.

— Пази се, кралю. — Не очакваше с нетърпение деня, в който той и Талън ще тропнат с крак и ще кажат на Дейдж, че не може да влезе в битка. Поне не докато войната нарастваше и приятелите им се превръщаха във врагове. Кралят трябваше да бъде защитен на всяка цена.

Дейдж повдигна вежди.

— Успех с това.

— Стой настрани от главата ми, тъпанар.

— Извинявай. Но мислите ти буквално крещят. — Дейдж зави на ляво. — Кацаме след три минути.

Джейс пъхна лаптопа под седалката и отвори страничната врата. Конн го последва, насочил поглед през редиците борови дървета под тях. Той бе запаметил всеки аспект на земята, над която летяха, както и местонахождението на всеки един войник долу. Вятърът блъсна лицето му, носейки аромата на бор и смърч. — Не забравяйте каква мощ е нужна, за да телепортираш членове на Сбора на Деветимата против волята им. Демидов вероятно работи с някой. — Той погледна Джейс. — Искам буря. Масивна, мощна и опасна. Толкова голяма, колкото успееш да направиш.

Очите на Джейс светнаха нетърпеливо.

— Ураган или снежни топки с размера на баскетболни.

— Градушка. Силна и смъртоносна. — Достатъчно шумна, че да прикрие движението им през гората.

— Никакъв проблем. — Джейс се наведе през вратата, държейки се с една ръка. — Но трябва да знаете, че ако я направя толкова мощна, няма да мога да я спра лесно.

— Знам. — Това бе проблем, с който Конн щеше да се занимава по-късно. Засега имаха нужда от прикритие.

От земята към тях полетяха ракети. Дейдж избегна една, насочвайки се към покрива на къщата, докато останалите хеликоптери отвръщаха на стрелбата.

— Пригответе се.

Конн се хвана за вратата, навеждайки се навън. Когато хеликоптерът бе на около три метра над покрива, те скочиха. Той се приземи в унисон със светкавицата, която разцепи небето. От нищото се появиха облаци, сипейки късове лед с големината на баскетболна топка. Проклятие, Джейс бе адски добър.

Тъмна форма улови погледа на Конн и Талън се приземи върху керемидите близо до него.

— Да хванем копелето. — Очите му блестяха неестествено в нощта.

— Да. — Конн се изправи и се затича към прозорците на покрива. Какъв арогантен тъпанар трябва да си, че да имаш такива, в къща, в която държиш заложници?

— Този идиот не ни очаква. Сигурно е планирал да премести жените бързо от тук. — Нямаше нужда да се придвижват незабелязано. Мястото бе осветено от гърмежите долу. Скачайки нагоре, той заби кубинката си в стъклото и влетя в стаята отдолу.

Приземи се приклекнал… в господарската спалня. Плюшеният килим бе зелен, също като цвета на красивите очи на половинката му. Напомнянето накара резците му да се удължат, а цялото му тяло завибрира от хищника вътре в него, който искаше да излезе на свобода. Животно изпитваше нужда да защитава, да брани половинката си. Около тях бе напълно тихо.

Талън се приземи до него, оглеждайки мястото.

— Дейдж го иска жив. — Ядосан и раздразнен, бе очевидно, че гласът му идва иззад стиснати резци.

Конн се изправи и извади пистолета от кобура си.

— Какви са шансовете за това?

— Нулеви. — Талън изрита вратата, отваряйки я. — Къде са всички?

Идиотът наистина не ги бе очаквал.

— Пазачите са на вън, бият се… Треван сигурно е имал път за бягство. Трябва да побързаме. — Източниците на топлина все още не бяха видими, което значеше, че би трябвало жените да са под земята. Ако все още са тук. Страх сви стомаха на Конн, но той го избута безпощадно настрани.

Безценни картини украсяваха коридора, напомняйки на Конн да изискания салон на майка му. Той се завъртя на всички страни, насочил пистолета си напред, докато забърза към стълбите и тръгна надолу по извитото стълбище към дневната с огромна каменна камина. В далечината ехтяха експлозии.

Той зави през друг коридор, насочвайки се към още едно стълбище, водещо до стая за игра с маси за билярд, аркадни игри и бар. Предупреждение запулсира в основата на тила му.

— Назад.

Талън се скри зад ъгъла, точно когато избухна стрелба от оръжие. Картините експлодираха и навсякъде се пръснаха счупени стъкла. Спускайки се на колене, Конн излезе от прикритието си, стреляйки към бара. Талън го последва, целейки се към мъжа зад масата за билярд. Един изкрещя от болка.

Куршумите на Конн бяха улучили целта, обезвреждайки двамата мъже със зелени лазерни пистолети зад бара. Бутилките се пръснаха на парчета. Въздухът се изпълни с миризмата на бърбън, скоч… и кръв. С рев Талън прелетя над масата за билярд, замахвайки с ножа в ръката си. Пръски кръв обляха прозореца като дъга от смърт. Когато Талън се изправи, братът на Конн вече го нямаше. На негово място стоеше отмъщението.

Кимайки рязко и кратко, Конн се приведе и се затича към друго стълбище. Надолу. Той щеше да продължи да слиза надолу, докато не намери жена си.

Лек шепот от нея достигна сетивата му. Аромат на люляк. Дивакът в него надигна глава. Да отнемат половинката му, от сигурността, да я отнемат от него, вбесяваше войника в него. Същото изпита и животното в дълбините на душата му.

Тя бе тяхна.

Войникът лесно, почти прекалено доброволно, отстъпи пред хищника. Разумът му изчезна, милостта му изчезна. Всеки, който стоеше между него и половинката му, щеше да умре. Бавно, бързо, вече не го бе грижа. Времето им щеше да изтече.

Ръмжейки, животното прие водаческата роля, доминантност и чист инстинкт сега го управляваха изцяло.

Талън огледа района, насочвайки вниманието си към дебелата дъбова врата в края на коридора. Конн кимна и я изрита мощно с обутия си в кубинка крак. Вратата се отвори, разкривайки широки циментови стъпала водещи още по-надолу. Мразеше мазетата.

— Долу.

 

 

Металната врата се отвори и Треван нахълта вътре, затръшвайки я след себе си. Мойра сграбчи решетките с две ръце, прикривайки Кара и бебето от погледа му. Тя се насили да се усмихне.

— Е предполагам, че имаме компания. — Макар и приглушен, звукът от изстрели можеше да се чуе в далечината. И с всяка изминала минута тя можеше да почувства приближаването на Конн. Може и да не е успяла все още да влезе в главата му, но цялото му същество сякаш вибрираше, изпращайки й сигнали.

Треван се хвърли към нея, а погледът му бе подивял.

— Как ни намериха, по дяволите? — Той махна с ръка към стените. — Няма начин да си успяла да им изпратиш съобщение.

Той не знаеше за умението на Кара да се свързва с половинката си. Това бе строго пазена тайна, тайна, която Мойра бе крила през годините.

— По-силна съм, отколкото си мислиш, тъпако.

От джоба му се чу пиукане и той измъкна телефона си, за да прочете съобщението. През лицето му премина гняв, карайки кожата му да пламне в червено.

— Преминали са през последната врата. Ключалките на тази ще ги забавят, но евентуално ще успеят да влязат. — Усмивката му смрази кръвта й. Той извади пистолет насочвайки го към нея.

— Нима ще ме застреляш, Треван? — Нито за секунда не можеше да повярва, че той ще се отърве от разменната си монета.

— Не. — Той направи крачка назад и след това насочи пистолета настрани.

Изстрелът проехтя в стаята.

— Не — изкрещя Мойра и скочи да прикрие Кара и бебето, в същото време, в което го направи и Симон.

Куршумът улучи родилката, отхвърляйки я назад към стената. Кръв опръска лицето на Мойра. Мощен рев огласи нощта от другата страна на вратата. Мойра се хвърли напред, притискайки ръце към раната в дясното рамо на Кара… на няколко сантиметра от главата на бебето.

Кара отвори уста. Кожата й пребледня, сините й очи бяха насочени към Треван.

— Талън ще те убие. — Ръцете й обгръщаха главичката на бебето милвайки го, когато проплака.

Мойра взе хавлията, която Симон бе донесла и я притисна силно към раната.

— Кара. Фокусирай се, скъпа. Изпадаш в шок. — Гняв изпълни тялото на Мойра. Талън нямаше да има шанс да убие Треван. Тя го стрелна с поглед през рамо. — Какво си мислиш, по дяволите? — Кой би стрелял по родилка държаща бебето си? Какво чудовище бе той?

Симон се отпусна на колене пред леглото.

— Кара, нека за миг да подържа детето, за да може да ти огледаме раната. — Гласът й трепереше осезаемо.

— Не. — Кара стисна по-силно бебето си, а очите й се напълниха със сълзи. Шокът бе накарал зениците й да се разширят.

Треван пристъпи настрани, насочил пистолет към главата на Кара. Мойра кимна към Симон, притискайки ръцете й към кърпата, за да спре кървенето.

След това, Мойра се изправи пред тях, прикривайки ги.

— Защо?

Треван насочи дулото между очите й, посягайки на страни, за да въведе някакъв код. Решетките се отвориха.

— Ела тук. Направи едно погрешно движение и ще застрелям бебето.

Гняв прикова краката й. Но навън, до него, тя имаше шанс да вземе оръжието му. Трябваше да отвлече вниманието му от Кара. Затова Мойра излезе навън, опитвайки се да бъде бавна, докато на ум съставяше плана си. Той сграбчи косата й и я дръпна настрани, затваряйки вратата и притискайки Мойра към себе си. Тя усети студенината на някакъв метал около главата си.

След това той сложи кожена лента около шията й.

Крайниците й изведнъж умаляха. Кръвта й се забави. Вътрешностите й се свиха.

Той я завъртя и се чу тихо щракване. Тя посегна нагоре, а очите й се разшириха шокирано.

— Какво е това, по дяволите? — Погледът й се премрежи. Буца страх падна тежко в стомаха й. О, Господи. Не може да бъде.

Треван се ухили.

— Планакайт. Каишка точно като за теб, кучко.

С тих вик, тя впи нокти в кожата, пръстите й горяха. Кожа смесена с планакайт. Срещу югуларната й вена, срещу плътта й. Тя я задърпа. Нищо. Нито един мускул в тялото й не трепна. Минералът не бива да докосва кожата й така. Може никога да не успее да се възстанови. Очите й се изпълниха със сълзи, но тя се насили да ги преглътне.

Треван въведе нов код и в далечната стена се отвори проход. Той я задърпа през килията.

— Симон. Надявах се, всичко това да свърши различно. — Той сграбчи ръката на Мойра и я бутна пред себе си. Вратата се затвори зад тях и на тавана се включи осветление. Той я бутна да седне на седалката на голф количка. — Е, сега, предполагам, че плановете за всеки случай са добра идея, нали, Седма?

Тя се опитваше да мисли. Вкопчвайки се в седалката, гледаше да задържи баланса си.

— Защо простреля Кара? — Думите излязоха от устните й бавно и трудно.

Той натисна педала на газта, карайки количката да полети напред към тунела.

— Който и Кеърс да се появи, ще спре, за да се увери, че тя и бебето са добре. Ще ми спечели времето, от което имам нужда.

Мойра се бореше да остане изправена. Миризмата на мокра пръст изпълни ноздрите й. Светлините примигнаха и тя също замига с очи, залитайки леко.

Треван сграбчи ръката й.

— Не припадай точно сега. Тялото ти ще се приспособи към каишката. Няма да имаш никакви сили, но скоро ще можеш да стоиш права. — Гласът му ехтеше сякаш от далече.

Тя изгуби представа за времето. Или може би за реалността. Най-после стигнаха до края на тунела. Треван скочи навън и отвори старата врата. Сняг и вятър нахълтаха вътре и Мойра завъртя глава на страни, прикривайки очите си. Толкова студено. Бавно мислите й започнаха да се подреждат.

Треван сграбчи косата й и я издърпа от седалката.

Тя протестираше, докато той я влачеше навън в бурята. Вдясно от тях се простираше хълм, пълен с дървета и камъни. На върха на хълма имаше грамадна хижа. Градушката започна да удря кожата й, оставяйки синини. Но болката й помогна да се концентрира. Докато не се спъна в един камък, падайки на земята. Ръцете й поеха част от падането, но в дланите й болезнено се забиха изпадалите от дърветата шишарки. Студено, бе толкова студено. Треван стисна по-силно косата й, влачейки я след себе си през горската пътека.

Коленете на дънките й се разкъсаха. Тя се спъваше и падаше след него, неволно дърпайки главата си назад. Вятърът за малко да я събори отново на ръце и колене. Трябваше да избяга.

Треван сграбчи предната част на блузата й, докато я принуждаваше да върви покрай дърветата. Пред тях имаше стръмни скали. Той се пресегна напред и прокара ръка по камъка, карайки от него да се появи малка клавиатура.

Главата на Мойра се замая. Камъкът се раздвижи. Мамка му. Асансьор? Умът й искаше да се бие. Тялото й искаше да спи със седмици.

— Свали каишката, Треван. — Тя бе издърпана в асансьора и се хвана за стената, за да остане права.

— Не. — Вратата се затвори зад тях и асансьорът започна да се издига. — Половинката ти няма да намери асансьора, Мойра. Ще бъдем в безопасност, докато дойдат хората ми.

Никой нямаше да види асансьора. Но Конн щеше да щурмува планината, за да я спаси. Нищо в това нямаше смисъл. Каишката притъпяваше усещанията й, замъглявайки ума й.

Асансьорът спря и вратите се отвориха. Бурята нахълта вътре. Писъкът на вятъра прониза болезнено тъпанчетата на Мойра. Тя се дръпна, когато Треван сграбчи отново ръката й и я задърпа навън в бурята, все едно тя не оказваше никаква съпротива.

Градушката се сипеше върху тях, по късия път до каменната хижа. С облекчена въздишка Треван отвори вратата и издърпа Мойра вътре.