Александър Белтов
Фосикър (8)

7.

На следващия ден се събуди в късния следобед. Погледна часовника — беше спал повече от петнадесет часа. Това бе добре дошло за тялото и най-вече за мозъка му. Можеше да спи още, но усещаше глад, жажда, а пикочният му мехур беше издут до пръсване. Когато оставаше буден до късно, резултатът беше един и същ. Главата му тежеше така, сякаш бе сдъвкал цяла шепа синьо кафе. Не се чувстваше в състояние за работа, но трябваше да се мобилизира.

Стана с неохота и се разкърши. Установи, че гърбът му бе схванат, а движението на врата — ограничено. Нахлузи чехлите и повлече крака към тоалетната. Имаше мускулна треска и бедрата го боляха. Пътьом блъсна острия ръб на масата и това му причини допълнителна болка. Усърдно заразтрива удареното, за да не получи синина. Реши да премести масата оттам, но почти на минутата забрави за нея.

След като се облекчи и изми лицето си, се метна обратно в леглото. Искаше му се да полежи още. Програмата за анализ и събиране на фрагменти информация работеше, но щеше да отнеме време. Беше заредил в нея почти пълна вендуза с разкъсани файлове. Прикачването му към оптичния кабел в шахтата се бе оказало успешно и очакваше процесът по обединяването на информацията да отнеме дни. На всичкото отгоре — с неясен изход за краен резултат. Той обаче никога не се отчайваше от неуспехите. Нямаше право на това.

Замижа. Шумът от улицата проникваше в съзнанието, но нямаше начин да изключи този дразнител. Запушваше ушите си, но не издържаше дълго и отпускаше длани.

Отвори очи и се загледа в тавана. Видя застиналото тяло на паяка Плетчо. „А може би не е Плетчо, а някой подобен на него паяк. Едва ли.“ Замисли се, защо през всичкото това време не бе виждал друг паяк. Нямаше ли нужда от другар малкият му съквартирант? Всъщност, изглежда, той нямаше нужда от нищо друго, освен от храна. В такъв случай това може ли да се нарече живот? Или е просто съществуване, както например съществува камъчето, скрито в чакъла на улицата. Съществуването като материална форма. Защото камъчето притежаваше точно това — материална форма, заемаща част от пространството. Но в такъв случай, защо му е на Плетчо биологично тяло, което трябва да поддържа с хранене, ако не му е нужно за живот? Има ли Плетчо усещания, чувства, стремежи?

Слав започна да обърква понятията си. Дали и при хората е така? Онези от тях, които се стремят единствено да задоволяват физическите си нужди, живеят или просто съществуват? И ако потребностите на човек могат да се делят на физически и духовни, дали онези, които имат духовни нужди, живеят, а другите, които задоволяват само физическите, съществуват единствено като материя? Дори да е биологично изградена, но просто материя. В крайна сметка, самият той, ежедневно изправен пред предизвикателството да осигури своето битие, съществува или живее? Направи си извод, но не му хареса, а и не бе в състояние да промени нещо.

А как можеше да се определи състоянието на Нели? И какъв преход трябваше да направи с поставянето на екзоскелет. От вегетативно състояние на организъм към пълноценно, изпълнено с движение. От съществуване към живот? Но само движението ли определя пълноценността? Не, не е това. А в такъв случай, щеше ли да има преход при нея?

Реши да не се занимава с такива размисли. Водят към неприятни емоции, а и след всеки отговор възникват нови въпроси. Бе нещо като лавина, която, веднъж отприщена, не може да бъде спряна. Не и от съзнанието му. Лавина, която помита разума, измива представите за битието, а на тяхно място не формира нови. Единственият резултат е пълно объркване и загуба на ориентация. Стори му се, че това би трябвало да занимава мислите на философите. Той самият не бе срещал философ, не бе чел нищо написано от философ и се съмняваше, че някой би имал нужда от подобни хора. Светът е такъв, какъвто е — непроменлив.

Завъртя се на хълбок и затвори очи. Вдишваше и издишваше. Бавно и равномерно. Стараеше се по този начин да притъпи работата на мозъка. Да го успокои и разсее. А най-добре да го приспи. Само в онова време — благодатта на сънищата, можеше до някаква степен да управлява полето на въображението си. Тогава светът за него бе наистина цветен, безкраен. „Живея само тогава, когато спя и сънувам“, прелетя през съзнанието му. Искаше му се да поспи още малко, отчаяно желаеше това, но мозъкът отказа да се подчини. Бе разстроен и разбунтуван.

Изправи се и потърси Плетчо.

Гледай го ти! Нищо и никакво дребосъче — да посегнеш с пръст и ще го размажеш, а беше успяло с присъствието си да провокира в главата на Слав ненужни мисли.

„Защо не беше с мен на ръба на двайсет и петия етаж? Ловуваш си тук, на топло и спокойно, и единствената ти задача е да объркваш ума ми.“ Какъв, в крайна сметка, бе светът за Плетчо? Ловувай за прехрана, яж и почивай. Отново и отново — същия цикъл, в същата поредност. И така още и още. Докато по естествен път се изчерпи жизненият цикъл на биологичното тяло и с него се приключи завинаги. Ловувай, яж, почивай! Достатъчно за съществуване. Не повече. Светът на Плетчо. Но това бе онзи, същият свят, който обитаваше и Слав. И двамата се намират в един момент от времето на едно място. Това би трябвало да бъде една реалност.

В апартамента на съседите се разкрещяха. Без да напряга слуха си, можеше да различи двата гласа. Пискливият проклетисваше, а другият — нисък и боботещ, оставаше неразбираем. Жената взе надмощие и мъжкият съвсем притихна. Нещо тежко заудря по стената и Слав извърна очи натам. Битката бе започнала. Вибрациите се предаваха на пода, а оттам на леглото. Уплаши се за целостта на мазилката и вдигна глава, за да провери. Тъкмо реши, че трябва да направи нещо, когато блъскането оттатък спря. Нещо издрънча, а после всичко утихна.