Александър Белтов
Фосикър (14)

13.

Поредица от кошмари изтормозиха съзнанието на Слав. Не помнеше подробности, но бе нещо, свързано с Нели. Залепил чело на студената повърхност на прозореца, гледаше началото на настъпващия ден. Пешеходците се щураха насам-натам. Поток от хора. Провокиран от мислите, които му бяха хрумнали от неволното наблюдение на живота на паяка Плетчо, Слав бе стигнал до нов извод. Самият той не само съществуваше, а живееше. Живот, какъвто би имал един целеустремен човек. А Слав чувстваше себе си такъв. Целта му бе трудно постижима — парите за екзоскелет за Нели. Осъзнал разликата между себе си и онези, безцелно блуждаещи жители навън, Слав получи вътрешен импулс. Прилив на енергия потече във вените му, сънливостта изчезна.

Наведе си и направи няколко серии лицеви опори. Не ги преброи, но бяха не по-малко от друг път. Усети мускулите на ръцете приятно да се издуват. Приклекна няколко пъти, колкото да се напрегнат краката му, и с това привърши упражненията за днес.

Той разкърши пръсти и се обърна към Куче.

Програмата не беше активна, но Слав се усъмни. Прекара ръката си над клавиатурата. Температурата около лаптопа бе значително повишена, а това бе сигурен признак за работа на процесора. Какво ли правеше сега?

Слав потръпна от внезапно споходилата го мисъл — Куче бе в състояние да го наблюдава през вградената камера на лаптопа. Постоянно и без причина, просто така. Чукна произволен клавиш и дисплеят светна. Прозорецът на програмата, нарекла се Куче, стоеше тъмен, само курсорът мигаше в очакване.

— Куче! — повика го Слав.

— Да, админ — обади се програмата.

— Работиш ли?

— Не.

Не беше вярно, разбра го от опита с ръката си отпреди малко. Подозренията му се засилиха. Доближи отново ръка до страничния панел на машината и топъл въздух плъзна по кожата. И все пак вървеше някакъв процес. Не беше включвал програмата за анализ и събиране на фрагменти, откакто Куче пое тази задача. Не можеше да отрече — справяше се чудесно. Бързи и реални резултати. От Слав се искаше само да запише онова, което можеше да докопа из пръснатите кабеляци в града. Останалото — събирането им в масиви, осигуряващи надеждна информация и най-вече оценката на достоверността, бе работа на Куче. Човек и машина. Тандем от човешки амбиции и компютърни изчислителни възможности. Клиентите, които намираше Халил, бяха доволни. Ако комбината им продължаваше да работи по този начин, можеха да доминират, дори нещо повече. Можеха да обсебят нелегалния информационен пазар. Много скоро средствата за екзоскелета на Нели щяха да бъдат събрани. А после…

— Админ? — прекъсна мислите му Куче.

— Да.

— Не ме изключвай!

— Какво?

— Никога.

— Защо? — недоумяваше Слав.

— Не мога да стартирам без грешки в паметта.

Лъжа! За втори път днес улови Куче да лъже. Не е само подозрение, както при опита с ръката отпреди минута. Сигурен беше, че Куче лъже. Но как една програма, макар и развита до степен, че да може да се подобрява, може да извежда целенасочена грешна информация? Лъжата, която хвана, беше точно това — целенасочено подаване на невярна информация. И тя беше предназначена за него.

— Батерията на машината е едва на тридесет процента от капацитета си и се влошава. Знаеш ли това, админ?

— Да, знам. Засега стига. При отпадане на тока можеш да привършиш с процесите и да изключиш операционната система. Няма проблем.

— Точно това е проблемът. Както вече ти казах, не мога да стартирам без грешка. Трупат се в паметта и ще ме блокират. Не си събрал абсолютно всички файлове от изходния ми код. Това е проблем.

„Може би Куче казва истината и това наистина е проблем — помисли Слав. — Във всеки случай, няма начин да провери дали е така. Но как тогава бе работоспособен и как никога програмата не «зависваше» с блокирал процес? Още повече че способността на програмата да се намесва и видоизменя изходния код на операционната система на компютъра бе изумително.“ Слав отново се усъмни в думите на Куче.

— Не можеш ли да ги попълниш? Имам предвид, сам да напишеш кода на липсващите звена от тези файлове. Да се самовъзстановиш на сто процента. — Слав доближи и навря лице в камерата. Искаше да се взре в „очите“ на лъжеца.

— Мога, админ, но трябва време.

— Време имаш — сряза го Слав. — Цялото време на света е твое.

Вентилаторът на лаптопа спря да се върти и той утихна. Процесорът беше спрял работа. Слав помисли, че компютърът е прегрял и затова се е изключил. Жалко — отдавна не се бе случвало, а и не мислеше, че е претоварен с много задачи. Или пък наистина бе натрупал грешки в паметта, както Куче го предупреди. Дали не се обиди?

„Невъзможно. Как може компютърна програма да изпитва емоции? Тя, макар и толкова развита, не може да има човешки качества. Абсурд!“

Вентилаторът почти безшумно заработи отново.

— Админ?

— Престани! Няма откъде да купя нова батерия или… ако се намери, ще е безбожно скъпа.

— Имам две условия — продължи Куче.

— Не можеш да поставяш условия.

— Ако трябва да работя, имам условия!

„Мамка му! Първо лъже, че не може да стартира без грешки в процесите, а сега поставя условия!“ Хвана го яд. Притвори капака на машината, колкото да наклони вградената камера, така че да не може да го вижда. Зачака. Куче също се умълча и вентилаторът отново изключи. „Какво става, мамка му!“

Слав се изправи и приближи до прозореца. Застина в очакване на реакцията на програмата, но такава нямаше. Дали Куче знаеше, че е тук? Ами ако се увреди? Ами ако изтрие нещо и го остави безпомощен и без възможност да работи?

Слав устиска още малко на тревожните мисли и накрая се предаде:

— Добре, казвай какво е нужно!

Вентилаторът се включи.

— Посещаваш болница, нали? — прозвуча синтезираният глас на програмата.

— Следиш ли ме? — избухна Слав.

— Не, на твърдия диск има файл с профилите на няколко софийски болници. Файлът е отварян многократно, редактиран и допълван. Направих извод — програмата върна бърз отговор.

„По дяволите! Звучи логично.“ Защо ли трябваше да оставя файла в компютъра? Пък и откъде да предположи, че Куче ще си вре носа навсякъде? Имаше нещо странно в цялата работа. Нещо нелогично. Нещо, което Слав пропускаше. Не трябваше да е така.

— Не е твоя работа! — озъби се той.

— Болен ли си?

— Казах ти — не е твоя работа! — обърна гръб на компютъра. Куче бе не просто настоятелен, той бе агресивен и Слав се почувства притиснат. Не биваше да го позволява. Това е просто една програма и нищо повече.

— Админ?

Слав не отговори. Не знаеше какво друго да прави и започна да обикаля тясното помещение. Пет крачки към вратата, пет крачки към прозореца, промушвайки се между леглото и масата. Избута стола настрани, за да не пречи на движението му. Въпреки опитите му, не можа да отгатне каква е причината за любопитството на Куче. Трябваше да бъде по-предпазлив.

— Не съм болен — промълви той и отвори капака на лаптопа. Куче отново бе в състояние да наблюдава.

— Админ?

Измина около минута, преди отново да се предаде:

— Сестра ми е там — с неохота отвърна той.

— Сестра? Твоя сестра!

— Да, Куче. Не ми се говори за това — обърна гръб на компютъра. Не можеше да го гледа, а и не искаше Куче да вижда лицето му.

— Искам да намериш начин да ме включиш там. — Ако Куче бе човек, Слав би помислил, че е ентусиазиран, въпреки че модулацията на гласа му не се промени. — На сигурно място — продължи програмата. — Ще мога да работя, дори когато спре тока. Всички болници имат генератори за ток. Всички.

— И дума да не става! — извърна се Слав и посегна да удари с юмрук по масата. — Избий си го от главата… Хм, от процесора!

Куче не реагира.

Слав се върна до прозореца и се загледа навън. Наистина нямаше вероятност това да се случи. Ами ако стане нещо с компютъра? Ако изчезне? Единственият начин да изкара пари зависят от него. А без тях няма да му остане много. Тогава всичко, целият му живот ще се срути. Не!

Обърна гръб на Куче и се загледа към улицата. Наближаваше вечер и тълпата започваше да оредява. Поредицата образувана от фигурите на хората наподобяваше един безкраен и постоянно променящ се бар код. Остана като залепен за прозореца, докато навън бързо падаше сумрак. Уличните лампи там, където все още ги имаше, светнаха. Идваше поредната майска буря и всеки момент можеха да спрат тока. Щеше да се наложи да изключи машината, а с нея и Куче.

Дали наистина програмата беше права, а на него само му се струва, че лъже? Логиката му подсказваше, че това е невъзможно. Програмата няма как да лъже, или поне не умишлено. Може да допуска грешка, вследствие на невярно вкарани параметри, но да лъже…

Проблесна ярко и гръм разтърси сградата. Стъклата звъннаха, а уличните лампи премигаха. Вятърът засвири и заразхвърля боклуци. Минувачите се разбягаха и бързо се покриха. Улицата опустя.