Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3,7 (× 7 гласа)

Информация

Форматиране
WizardBGR (2017)
Корекция
taliezin (2019)

Издание:

Автор: Александър Белтов

Заглавие: Фосикър

Издание: първо

Издател: GAIANA Book&Art Studio

Град на издателя: Русе

Година на издаване: 2017

Тип: роман

Националност: българска

Излязла от печат: 31.05.2017г.

Редактор: Йорданка Белтова

Художник: Гергана Грънчарова

Коректор: Виктория Каралийчева

ISBN: 978-619-7354-30-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2643

История

  1. — Добавяне

10.

Слав, макар и често да срещаше Юсуф, никога не беше влизал в пекарната му. Знаеше къде се намира и това бе всичко. Симидчията, както бе известен в квартала, продаваше гевреци и малки тънки хлебчета направо на улицата. За целта използваше дървена количка, с изпотен от топлината на стоката стъклен похлупак. Хората не се и запитваха откъде идва всичко това. Бяха свикнали с присъствието му на улицата и го приемаха за даденост.

Сега беше повикан от Юсуф, но не знаеше защо. Не беше обичайно съобщение от Халил и в началото това го бе смутило, но все пак прие. Симидчията бе доверен човек на Халил, а значи и на Слав.

Помещението, в което пристъпи уверено, бе малко и горещо. Разделено на две от дървен тезгях, с издълбани орнаменти в краищата. От тавана, спуснати на еднометрови жици, грееха две електрически крушки. Ухаеше на прясно печен хляб и това му се хареса. Не помнеше откога не бе усещал подобно привличащо въздействие. Под стъкления похлупак, на широк съд бяха наредени жълти курабии, поръсени със снежнобяла пудра захар. На стената беше закачена неголяма картина, изобразяваща червено лале. Стана му интересно и я доближи. Цветето беше стилизирано с контурите си върху странно провлачен синьо-зелен фон.

Иззад завесата, деляща малкия салон от работилницата, се показа младо момиче и застана зад тезгяха.

— Добре дошъл! Заповядай! — усмихна се девойката със зачервени от топлината бузи. Ниският тембър на гласа звучеше интересно, неочаквано, еротично.

— Здравей — отвърна той.

— Това е ебру — уловила интереса на госта си, поясни по посока на картината.

— Така ли? Аз пък мислех, че е някакво цвете. Лале.

— Е, да. Цветето наистина е лале, но техниката на рисуване се нарича „ебру“. Рисува се с бои върху вода, а след това отпечатъкът от водната рисунка се изтегля на хартия. Хартията се изсушава и така се запечатва образът.

— За пръв път чувам за това — призна Слав. — Да се рисува върху вода.

— Да, наистина е върху вода — потвърди момичето. — Аз съм Селма… дъщерята на Юсуф.

В тъмнокафявите очи на девойката блесна искра. По черната, дълга до раменете коса, тук-там бяха полепнали бели снежинки. Слав предположи, че са брашнени петна. Носеше синя престилка, която развърза и свали от себе си. Когато се пресегна да я закачи на пирон зад гърба си, блузката се опъна и очерта неголям бюст.

Той се бе смутил толкова, че забрави да каже името си. Макар да живееха в един и същ квартал и купуваше гевреци от баща й, не знаеше за съществуването на момичето.

— Ти си Слав, нали? — изведе го от вцепенението тя. — Баща ми каза, че ще дойдеш. Заповядай! — Селма посочи един от столовете, вмъкнати под масата, покрита с мушама на червени цветя. „Навсякъде цветя“ — отбеляза Слав.

— Да, той ме повика, но къде е? Не е ли тук? — седна на стола.

— Татко отиде да продава и не знам кога ще се върне, но това няма значение.

— Как така няма значение? — повдигна вежди. — Нали той ме повика тук?

— Всеки момент ще дойде един друг човек — момичето взе кърпа и започна да търка плота пред себе си, сякаш забравила за госта си.

Очите на Слав се заковаха върху лекото поклащане на гърдите й. Тя, изглежда разбра какво беше привлякло вниманието му и червенината на бузите й се разрасна. Спря, леко изтупа кърпата до бедрото си и я остави.

Той я наблюдаваше, търсеше не непременно недостатъци, но особености. Леко щръкнали и почти прозрачни уши, наличие на двойна гуша и хлътнали, към леко издълженото чене, бузи. Пред него стоеше уникално създание, каквото можеше единствено въображението на велик творец да извае. Не можеше да откъсне поглед от нея.

Вратата зад гърба му се отвори, това го извади от унеса и Слав извърна глава. В пекарната влезе клиент — стройно момиче, облечено в дъждобран. С непознатата нахлу студен въздух. Тя затвори след себе си и пристъпи напред.

— Добре дошла! — поздрави дъщерята на симидчията.

— Добре заварила! — отвърна новодошлата.

Селма кимна по посока на Слав. Момичето безцеремонно издърпа стол и се настани срещу него. Още преди да се опомни, момичето взе инициативата:

— Ако ти си Слав, значи чакаш мен.

Той се обърна към Селма, но нея вече я нямаше. Само завесата, зад която бе изчезнала леко потрепваше.

— Аз съм — върна погледа си към момичето, — но мислех, че някой друг… Някой мъж…

— Е, не бъди сексист — отвърна момичето.

„Какво ли може да иска от мен?“ — помисли той. Никога не бе имал директен контакт с клиент. За това се грижеше Халил.

— Наричай ме Фея — представи се девойката, като кокетно оправи непослушен кичур на челото си. Ръката й бе тънка, по детски крехка, а кожата — почти прозрачна. На дланта забеляза малко петно. Леко набръчкано, то приличаше на разтворена роза. Предположи, че е стар белег.

Тя проследи погледа му и той сведе очи.

— Фея? — разглеждаше мушамата на покривката.

— Да, Фея.

— Като от приказките? — Слав вдигна поглед и очите им се срещнаха.

— Като от приказките — усмихна се тя.

Лицето й бе приветливо, но твърде обикновено. Освен леко навирено носле, нямаше нищо забележително. Беше облекла сив дъждобран, прихванат на кръста с колан. Под него прозираше бяла блузка, нещо рядко срещано. По-надолу нямаше как да види, тъй като масата помежду им пречеше. На безименния пръст на момичето мерна бяло пръстенче.

— Опасно е да ходиш така по улиците — посочи ръката й Слав.

— За мен не е. — Каза го толкова убедително, сякаш вярваше в това.

Той наведе глава. Безопасността на непознатата не бе негова работа.

Завесата се отдръпна и оттам се появи Селма. Носеше малка сребърна табла, върху която димяха две тънки стъклени чашки.

Момичето внимателно заобиколи плота и се доближи до масата.

— Чай. Да ви е сладко! — усмихна се тя.

Когато момичето се наведе да остави чашката, излъчи странна смес благоухание. Полъхът идваше от гладката кожа на момичето. „Източен бриз“ — хрумна му и така я нарече в себе си.

— Благодаря! — каза Фея.

— Благодаря! — повтори Слав. Без да иска, докосна с коляно краката на Фея и смутено го отдръпна. В движението си бутна и разтърси масата. Чашите се разклатиха, неговата преля и напълни порцелановата чинийка. — Аз, такова… — смотолеви той. — Без да искам.

— Няма нищо. Да ви е сладко — Селма остави книжна салфетка пред Слав. Усмивката не слизаше от лицето й. Със ситни стъпки се прибра зад тезгяха, а само след секунди се изниза зад завесата.

Слав успя да попие със салфетката дъното на чинийката.

Като по команда вдигнаха чашки, но чаят бе твърде горещ и те се отказаха. Все така едновременно ги оставиха в чинийките. Сцената му се стори комична, но остана сериозен.

— Е? — обърна се към девойката. — Слушам.

Фея хвърли бърз поглед към входната врата.

— Ти си фосикър, нали? — обърна се към него.

— Къде си чула това?

— А как се наричат хората, които тършуват в остатъците от Мрежата?

Слав прехапа устни. Защо Юсуф би казал на непознатата за него? След кратко колебание реши, че няма смисъл да отрича. Просто трябва да изчака, за да разбере намеренията й.

— Да, такъв съм. Фосикър.

— И сигурно искаш да изкараш малко пари?

— Зависи — Слав потопи лъжичката в чая и започна да бърка, като леко почукваше стените на чашката. Момичето се втренчи в ръката му. Той извади лъжичката и я облиза. Беше гореща. Намръщи се и я остави обратно върху чинийката.

— От какво? — попита Фея, щом той изправи глава. — Каза, че зависи от нещо.

— От цената — засмя се Слав.

Тя също се засмя. Тихо и някак много чисто, по детски, ала очите й останаха сериозни. Той спря и хлъцна. Беше напрегнат и се опасяваше, че това ще проличи. Надигна чашката и отпи. Чаят го парна по небцето и той го повъртя в устата си, докато преглътне. Момичето мълчеше и Слав заби поглед в ръцете си.

— Цената е едната страна на въпроса — поде отново Фея.

— Каква е другата?

— Има риск. Готов ли си да го поемеш?

— Че коя работа няма риск?

Фея се забави с отговора.

— Рискът си струва, Фос, ако мога така да те наричам. Мога ли? По-кратко е от фосикър.

Слав кимна:

— Тогава аз съм Фос, ти си Фея. — Остана доволен от факта, че не е нужно да разкрива пълната си самоличност.

Двамата помълчаха известно време.

„Ето че нещата със събирането на парите за екзоскелета на Нели започват да се подреждат — помисли той. — Супер!“

— А какво ще кажеш за работа в името на върховна кауза? — Фея прекъсна унеса на Слав. Минаха няколко мига, преди смисълът на въпроса да стигне до съзнанието му. Изобщо не беше сигурен, че иска да чува думата „кауза“. Стори му се нещо отнесено. Нещо, което съществува извън материалния свят. Имагинерно. Но битието няма имагинерни стойности. А самото битие няма алтернатива в реалността. Единствено то прави възможно физическото съществуване.

— Кауза? — повтори той думите на Фея. — Има ли кауза, която да ме нахрани?

— Така е, но не само твоето съществуване е важно. Не си ли съгласен? — отвърна момичето — Ако дори за миг приемеш, че това, което правиш, е дар за колективното благо, то тогава „кауза“ придобива нов смисъл, нали?

— Дар? — повтори Слав. Това момиче не бе наред. Странни думи изричаше пред него. — Дар. Принос към останалите.

Той започна да се обърква. „Какви ги бръщолеви? Кои останали? Останалите хора? Тези от улицата, от магазина, от болницата, хазяите? Всички, които го гледат в ръцете, или по-скоро в джоба му, когато говорят с него?“

— Пари! — натърти той. — Само това има смисъл.

— Пари?

— Нали преди малко ти говори за пари? Кинти, мъни, или както се нарича. Онова, с което преживяваме. Това е моята кауза, нали разбираш?

— Да, разбира се, и пари ще има. Може би под очакванията ти, а може би не, но не това е цената, за която ще работиш… Ако се съгласиш да ни помогнеш. Това исках да ти кажа.

Слав изсумтя.

— Малко пари, голям риск — започна да пресмята на глас. — Защо да го правя?

— А не помисли ли, защо аз го правя? — контрира Фея. — Да, точно така. Сигурно ти е странно, но каузата за мен е по-висока награда от някакви си пари.

„Наивница!“ — помисли Слав, но не каза нищо.

Допиха в мълчание изстиналия чай. Той побутна чашката пред себе си. Завесата се отдръпна и оттам се показа Селма. Слав се надигна, беше приключил.

Селма се приближи, вдигна чашките и ги постави на сребърния поднос. Ароматът на „Източен бриз“ погали обонянието на Слав и разпали въображението му. Съвсем не на място и време, но той не му се противопостави. Затвори очи и видя себе си и момичето — в дървена лодка, рееща се в езеро с бели лилии.

— Е? — въпросът на Фея го изкара от унеса, в който беше изпаднал. Не беше със Селма и не се намираха по средата на езеро с бели лилии. Беше в реалността — в симидчийницата на Юсуф. Никога не беше виждал на живо такава природа, познаваше я само от стари видео кадри. Дали наистина тази картина съществува на земята, не знаеше.

— Пет хиляди — отсече той.

— Добре — Фея изненадващо бързо се съгласи и Слав помисли, че е могъл да поиска повече. С тези пари ще може да купи рибата робот, но можеше да добави нещо и за невронния екзоскелет.

— Но за какво?

— Ще получиш инструкции по-късно. Ние ще те повикаме. Вземи това, може да ти потрябва — пъхна цветна картичка в ръката му. Беше сгъната надве. — Аз ще поостана, докато се отдалечиш оттук.

— Какво е това? — Слав отвори картичката. Отвътре го погледна изцапано детско лице. Очите му бяха тъжни, но такива бяха очите на всяко дете, което бе срещал навън. С ръкописен шрифт, леко разкрачен по детски, надпис — 1 лев.

— Картичка за дарителска кампания.

Слав забърка из джобовете си, но тя го спря:

— Друг път. Сега за теб е платено.

Слав се изчерви, но не каза нищо.

На вратата се обърна към Селма:

— Ще ми покажеш ли някой път как се рисува върху вода?

По лицето й се плъзна тънка усмивка. Това му даде криле и крачката му стана бърза и лека.

Срещу вратата на фурната мерна числото осемнайсет.

Малко по-нататък се размина с някакъв тип, който му се стори познат. Някъде го беше виждал, но не можеше да си спомни. Мъжът се размина с него, забил поглед в нещо далеч зад гърба му. След стотина метра наближи тъмносин минибус. Беше спрял, а до него мъж бе вдигнал глава към покрива на стара кооперация.

Когато Слав мина между него и колата, мъжът рязко се обърна и го блъсна силно към отворената странична врата. Тялото на Слав поддаде и той влетя в затвореното пространство. Преди да реагира, две яки ръце стиснаха реверите му. Мъжът от улицата скочи след него и затвори вратата. Само след миг Слав се оказа затиснат на пода. Остро и тежко коляно болезнено мачкаше гърдите му. Двигателят на колата запали и бусът потегли. Светнаха плафона в купето и нечие огромно лице се надвеси над него. Беше толкова близо, че можеше да усети парещия тютюнев дъх на мъжа. Сега разбра, защо в началото лицето му му се бе сторило огромно — мъжът бе избръснал главата си, включително и веждите. Видът му бе страховит. Слав трудно успяваше да си поеме дъх.

— Какво ти каза тя? — проговори мъчителят му.

— Кой? — изсвистя от гърлото на Слав.

Мъжът усили натиска върху гърдите му. Свистенето от устата на Слав се превърна в хрип. Слюнка изби в ъгълчето на устата и се наду в прозрачен мехур. Опита се да изтегли ръцете си, но нямаше никакъв шанс. Жилести пръсти безсрамно запълзяха по тялото му. Другият мъж претърсваше дрехите на Слав, като вадеше всичко. Редеше нещата върху отворена седалка. Портфейл с дребни пари, ключове, отворено пакетче салфетки. Намери картичката и я отвори. Бръснатият заби поглед в нея. Слав вече бе започнал да губи съзнание, когато мъжът отпусна натиска.

— Сега спомни ли си кой? — тикна пред очите му картичката.

Измина известно време, преди шарените кръгове пред очите на Слав да изчезнат. Виждаше размазано, но постепенно погледът му се избистри и прочете надписа — 1 лев.

— Нищо не знам — прошепна едва. — Дарителска кампания някаква.

Мъжът го зашлеви през лицето и макар да не вложи сила, разби носа на Слав. Кръв потече към гърлото му и започна да го дави.

— Чакайте бе, хора! — изхриптя той. Насили се и надигна глава, за да може да диша. — Хъм — опита се да се прокашля. — Бъркате нещо.

Мъжът вдигна коляно и освободи гърдите на Слав. Той се извърна и се изплю на пода. Задиша учестено и шумно.

— Дарителска кампания, казваш — продължи бръснатият.

— Да-а.

Отпуснаха едната му ръка и той я вдигна, за да забърше лицето си. Сега можа да се огледа си и освен двамата в купето, видя още една фигура. „Шофьорът“ — заключи той. Въпреки че седеше с гръб към тях, мъжът изглеждаше внушителен.

— Хм, и така, случайно, се озова на място, където правят дарителска кампания? Явно приказките ти се усладиха, та цели двайсет минути си бъбрихте с момичето? — сръчка го в ребрата бръснатият.

Слав сви ръка, за да се предпази.

— Хайде, де! — подкани го мъжът. — Убеди ни, че е случайно!

Сега можа да разгледа лицето и на втория нападател. Беше онзи, който го набута в минибуса. Кожата му бе грапава като на жаба и осеяна с дупки. За разлика от спътника си, веждите бяха големи и рунтави дотолкова, че почти скриваха очите му. Под тях, подути и натежали, тъмни торбички стигаха почти до скулите. Косата му, окапала в по-голямата си част, стоеше на туфи. Тялото му обаче бе здраво и това личеше дори изпод под дрехите.

„Прихващачите!“ — ужаси се Слав.

— Как да ви убедя? — гласът му трепереше. — Нямам нищо. Само това — посочи с очи дарителската картичка.

— Какво ще кажеш? — бръснатият подвикна към шофьора.

— Може и така да е — отвърна с дрезгав глас онзи, без да се обръща.

— Да ти вярваме ли, а, момче? — надвеси лицето си мъжът, притиснал гърдите му.

Усетил колебанието на мъжете, Слав закима.

— Ти с какво се занимаваш?

— Ами, нямам работа. Тъкмо за това влязох да питам. Търся.

— В пекарната? И си купуваш дарителска картичка? — приближи лице мъжът. Слав усети заплахата.

— Ами… да. Ако знаех, че не трябва да дарявам…

— Безработен, пък дарява, а? — обърна се към другите двама бръснатият и звучно се разсмя. Те не останаха по-назад. Засмя се и Слав, като се опита това да прозвучи естествено.

— Безработен дарява… Ха-ха-ха. Че кой изобщо дарява нещо, бе? Глупак!

Мъжете затресоха тела. Бръснатият го пусна и се отмести. Слав, усетил свободата на тялото си, седна на пода. Забърса нос и пръстите му почервеняха. Мъжът с рунтавите вежди му подаде пликчето с носни кърпички: — Добре е, че си го предвидил, брато! Често ли те бият?

Слав разбра подигравката, но се престори, че му е смешно. Стараеше се да изглежда естествено.

— Хайде, прибирай си нещата и се пръждосвай! Не си ни виждал, нали?

Слав закима. Набързо набута нещата си по джобовете и се сви.

Чак сега видя и широкия компютърен монитор, окачен на една от страните на колата. Светеше със сивия си образ, разделен на множество правоъгълници. Под всеки от тях беше изобразен символ на изключен звук. Камери! Беше се озовал в подвижен наблюдателен център.

Не след дълго спирачките на минибуса изскърцаха и колата спря. Страничната врата се плъзна навън и силен ритник даде тласък в гърба на Слав. Той разпери ръце и успя да запази стабилност. Плочникът под краката му се разклати. Замижа от силната дневна светлина. Когато отвори очи, разпозна мястото: беше се озовал на Женския пазар. Обърна се, но минибусът вече се отдалечаваше.

Пренебрегнал любопитните погледи върху себе си, тръгна в посока, обратна на квартирата си. Помисли, че днес нищо не беше така, както изглежда на пръв поглед. При всяко вдишване гърдите го боляха и бе принуден да намали крачката си. Бръснатият прихващач беше едър мъж с тежко тяло. Това обаче беше най-малкият проблем. Имаше късмет, че изобщо го пуснаха.