Александър Белтов
Фосикър (4)

3.

Срещата с Халил трябваше да се проведе в едно от многобройните кафенета, струпани в пресечките около Женския пазар. Слав не беше ходил в това кафене и изгуби известно време, докато го открие. Как дилърът посочваше местата за срещите помежду им, Слав не разбираше, но сигурно имаше някаква причина. Турчинът бе означил това с номер две.

Когато намери кафенето, погледна часовника и установи, че е закъснял почти двайсет минути. Надяваше се Халил да го чака.

Огледа се и като не забеляза нищо обезпокоително, бутна вратата. Лъхна го застоял въздух, в който разпозна ароматите на тютюн и канела. Помисли да остави вратата отворена, за да се проветри, но се отказа. Пристъпи и я пусна след себе си, а автоматът я затръшна зад гърба му. Слав се заоглежда, но никой не му обърна внимание.

Халил, с разгърдена жълта риза, бе там. Седеше сам на маса, държейки в шепите си стъклена чашка. Слав предположи какво има в нея — черен чай. Когато не му сервираха черен, се нервираше, но в крайна сметка се примиряваше и взимаше, какъвто му предложат.

Щом го видя, турчинът се понадигна и посочи стола пред себе си:

— Хайде, аби^[1], седни да изпиеш един чай, че виж как си подгизнал. Или може би искаш кафе? Хей, момче! — махна по посока на сервитьора.

— А, кафе искам — Слав потропа с крака, за да отръска водата от крачолите си. Шапката метна на стола до себе си и русолявата му коса щръкна. Той я приглади и обърса ръце в панталоните.

— Тц-тц — Халил зацъка с език. — Ама е време навън, та знае ли се… Няма спиране. И докога ще е така?

— Едно кафе — обърна се Слав към доближилия ги сервитьор.

Момчето кимна и се запъти към бара.

— И една вода — подвикна зад гърба му Халил. Онзи махна неопределено. — Как кафе без вода, аби? — турчинът се наведе напред — Не бива. Пази си стомаха.

Слав се отпусна. Доколкото бе видял, в кафенето имаше не повече от четири-пет човека. Отбеляза разположението на тоалетната, външната врата и служебния вход към склада зад бара. Халил с усмивка гладеше връхчетата на наболата си брада. Изглеждаше спокоен и Слав се довери на преценката му.

— То стана една… не ти е работа, аби. Като кажа „кафе“, налага се да уточнявам, че искам кафе, а не синия боклук.

— Какво? — разсеяно попита Слав.

— Онази гадория, синтезирания алкохол. Нали му викат „синьо кафе“. Вкарват го някъде от Азия. Виждаш ли какво прави от хората?

— А, да — потвърди Слав. Беше опитвал и той, но след втория път бе изпаднал в шок и това беше всичко. Имаше непоносимост към него.

— Ако питаш мен, това е шибан евтин наркотик. И колкото по-евтин, толкова по-предпочитан. Само в последните дни, пред нас намериха двама умрели и аз знам от какво.

— Гадост е — съгласи се Слав. — Трепе хората, ама по-бързо от алкохола.

Турчинът заклати глава. Двамата се умълчаха. След като допи чая си, Халил наведе глава:

— Носиш ли?

Слав кимна. Бръкна в джоба на суитшърта, но ръката му остана вътре, защото момчето от тезгяха се връщаше. Носеше табла на височината на очите си, като гънеше тяло, слаломирайки покрай столовете.

— Кафето — каза то и сложи чаша пред Слав.

— Браво! — обади се Халил.

— Вода? — момчето погледна въпросително. Турчинът посочи с ръка към Слав:

— За аркадаша.

— Нещо друго? — Зачервените очи на сервитьора примигаха в нервен тик.

— Локум за кафето няма ли? — скастри го Халил.

Младежът вдигна хилавите си рамене.

— Щом няма локум, друго не искаме.

— Добре — примири се момчето и се обърна.

— Брей, аби, няма да се научат, да знаеш… Тц-тц — зацъка подире му Халил. — Кафе без локум! — Мушна ръка в разтворената си риза и потри гърди.

Слав изчака момчето да се оттегли, наблюдавайки отпуснатото му тяло. Когато онзи се отдалечи, извади ръка от джоба и я протегна под масата. Същото направи Халил и металната кутийка смени притежателя си. При досега с ръката на турчина, Слав усети студенината на сребърния му пръстен. Беше го запомнил по големия жълт камък.

Слав се изправи и вдигна чашката. Ароматът на кафето погали ноздрите му. Сръбна и остави глътката в устата си. Обичаше го точно така — горчиво, без захар. Носът му протече и той заподсмърча.

— Не се стягай така! — усмихна се Халил. — Ще заподозрат, че продаваш нелицензирана дрога. Мани, голяма беля е това — подаде му смачкана салфетка.

— Не се бъзикай! Знаеш, че това моето е по-опасно от наркотиците — нацупи се Слав.

— И по-скъпо, аби, нали? — Халил хвърли лукав поглед.

Слав не отговори. Издуха носа си и пъхна салфетката в джоба. Нещо изтрака зад гърба му и той трепна. Насреща му Халил изглеждаше спокоен. Отпи от водата — топла и блудкава. Въпреки кафето, в устата му остана вкус на тиня. Щеше му се да плюе, но нямаше къде.

— Това ли е нещото, за което ми каза предния път? Сглоби ли го? — прекъсна терзанието му Халил. Иначе топлите кафяви очи на турчина, заблестяха. Показалецът му се заигра с дупката от цигара на покривката. Вкарваше го, завърташе и издърпваше навън, сякаш вадеше коркова тапа.

Слав кимна утвърдително.

— Тамам. Слушай сега! В джобовете си имам две различни суми за теб. В левия е за информацията, такава, каквато я беше изкопал. В другия — потупа десния си джоб, — са парите за цялата информация от сметката. Така че, аби, казвай с коя ръка да бъркам!

— Всичко — отвърна Слав. — Искам цялата сума, но кажи на твоя клиент, че банката по всяко време може да променя политиката си за сигурност. Освен това клиентите могат да преместят парите си на друго място и освен това…

— Стига! — прекъсна го Халил. — Знаят, всичко знаят. Ти за тях не бери грижа. То, ако не бяха сринали всичко, можеха и сами, но сега… Ама ако питаш мен, добре че стана така, та да има и за нас по нещо от тая работа, нали? Взимай! — наведе се и протегна ръка под масата. — Цялата сума. Можеш да изкараш месеци, без да работиш, ама ти ще работиш, нали, аби? Имаме сериозен бизнес.

Слав напипа пликчето и го издърпа от ръката на турчина. Изправи се и небрежно го мушна в джоба си. Вдигна глава и се огледа. Всичко сякаш беше наред и никой не скочи, за да го арестува за търговия със забранени стоки. А той правеше точно това. Търгуваше с открадната информация, и то не от къде да е, а от забранените за достъп остатъци на Мрежата.

Посегна да допие кафето.

— Не бързай, аби, спокойно. Още вали. Искаш ли да ударим една табла?

Слав вдигна очи.

— Хей, имате ли табла? — подвикна към момчето Халил, но онзи само вдигна рамене.

— Ето, и табла нямат!

— Аз табла не мога да играя — отвърна Слав.

— Защитаваш ли го? — посочи към сервитьора Халил. — Ей, на̀! Изпуснахме добрия момент да се научиш. Виж, навън времето.

— Имам друга работа — смотолеви Слав. — Ще тръгвам.

Надигна чашата и пи, докато утайката полепна по гърлото му. Взе водата, но си спомни за вкуса на тиня и я върна. Наложи се или да преглътне, или да се изплюе. Избра първото. Бръкна в джоба, за да плати, но Халил го спря:

— Аз черпя.

Слав грабна още мократа си шапка. Повъртя я в ръце, но не я сложи на главата. На стола, където бе стояла допреди малко, остана мокро петно.

— Хайде, аби, изкопай още една-две от тези работи, пък да видиш какъв ресторант ще направя. Най-добрата кухня в София ще бъде, да знаеш. „Кайзери“ ще му бъде името. Какво ще кажеш? С червени букви върху бял фон. Ти такава храна не си ял, заклевам се.

Слав се усмихна. Не беше ял такава храна и даже не си я представяше.

— А и табла да реши човек да поиграе, и табла ще имам. Седефена и с кокалени зарове. Нали, аби? Тъй де. Кефа да си направиш. Ресторант „Кайзери“, а? Те затова хората ще идват при мен. Не е ли така? И храната ми храна, и кафето с капка сакъз, поднесено с локумче. Та като хапне човек и му стане кеф, заровете да подхвърля — унесе се Халил.

— Екстра ще бъде — подхрани мечтата му Слав. — Обаче аз трябва да тръгвам.

— И ще изпуснеш да си направиш кефа?

— Стига с тоя кеф!

— Слушай, аби, трябва да погалиш душичката си, това знам аз. Ако сега не можеш я погали, на онзи свят ли ще можеш?

Слав се изправи.

— За какво се блъскаме, ако не за да й угодим, докат’ можем — продължи да нарежда Халил. — Все някога ще ни привикат в отвъдното и ако това не сме свършили тук, няма какво да очакваме за душичката оттатък.

— Е, ти пък.

— Душичката, аби, душичката е важна. От мен да знаеш. То за това ни е дадено това тяло тук, на земята. Тук да си я поглезим, че после…

— Добре де, ама аз тръгвам.

— Чакай, че и аз нещо имам работа — надигна се Халил и хвърли на масата няколко левчета. — Хей! — подвикна по посока на момчето зад бара и посочи към парите.

Онзи кимна, но остана на място.

— Така бакшиш не се изкарва — промърмори Халил.

Излязоха навън. Бурята беше отминала и дъждът спрял, но водата по улиците не се беше оттекла. Въздухът бе прозрачен. Прахът, тормозещ населението на столицата, сега под формата на кални вади, пътуваше към задръстените шахти на канализацията. Оттам се отвеждаше право към коритата на няколкото канала, пресичащи града.

— Ти кафе с капка сакъз пил ли си? — попита турчинът.

— Не.

— Тц-тц, аби — зацъка с език Халил. — Нищо не знаеш за кафето тогава.

Слав вдигна рамене — за пръв чуваше думата „сакъз“.

— Хайде, да се разкараме оттук! — рязко смени темата Халил. — Имам чувство, че тия джаджи ми бъркат в мозъка и тършуват там — той кимна към застиналото око на камерата, монтирана под защитен прозрачен купол.

— Уж са за наше добро, но по-далече от тях, знам аз — отвърна Слав.

— Добро ли? — подскочи Халил. — Да те разчекнат на улицата, няма кой да дойде… Виж обаче, ако те заподозрат, че членуваш в Агората, тогаз и под земята не мож’ се покри. Всичко виждат. А един аркадаш каза, че вече могат да чуват, защото имат микрофони, така че… Абе, и да не е истина, аз си знам.

„Не трябваше да излизаме заедно“ — просветна в главата на Слав, но вече бе късно. Знаеше за „прихващачите“ — ударната полицейска група за задържане. Казваха, че са огромни, здрави момчета. Появяваха се внезапно и прегрешилите изчезваха. Дори роднините на изчезналите бяха убеждавани да не ги търсят. А сега двамата с Халил фигурираха в нечий видеозапис. Бяха привързани като с невидима верига един за друг. Ако хванеха единия, неминуемо щяха да потърсят и другия.

Носът на Слав отново потече и той го забърса с ползваната вече салфетка. Вятърът, макар и загубил сила, напомни за себе си. Прониза темето на Слав и той нахлупи шапката. Така беше по-добре. Дори и влажна, щеше да свърши работа.

Присви очи и завъртя глава в различни посоки. Стори му се, че мирише на банкноти. На мястото, където бе мушнал плика с пари, му стана топло.

Халил сложи ръка пред устата си и едва доловимо каза:

— Ако изкопаеш нещо ново, да ме потърсиш!

Слав спря. Дилърът се сепна и се обърна към него:

— Сериозни клиенти имам, знаеш. Тамам?

— Тамам — отвърна Слав. Беше научил тази турска дума и сега тя му се стори на място.

Тръгнаха в посока Централни хали. Щом зърнаха силуета на голямата софийска синагога, се разделиха.

Слав се запъти към Лъвов мост. Оттам можеше да потърси някакъв транспорт за северните части на града. Трябваше да посети още едно място, защото имаше причина. Разполагаше с пари.

Ускори крачка. Имаше цел и трябваше да я следва.