Александър Белтов
Фосикър (33)

32.

Вратата се отвори и в рамката застана набитата фигура на командер. Огледа се, преценявайки обстановката, и после пристъпи решително. Автоматичен механизъм безшумно затвори вратата след него.

— Преди да отидеш там, момче, имаме да свършим една работа. Много важна работа — бръснатият вдигна ръка. Беше стиснал метален цилиндър. Единият му край бе оцветен в червено и оттам висеше халка.

— Какво е това? — Слав се отдръпна инстинктивно.

— На какво ти прилича? Толкова ли си недосетлив?

— Не, не мога да го направя! — Слав притисна раницата до гърдите си.

— Можеш! — прихващачът пристъпи крачка напред.

— Не!

— Тогава аз ще го направя! Дай ми това тук! — посегна с ръка към ремъка на раницата.

Слав се извърна. Искаше му се да може да даде отпор на бръснатия, но не беше сигурен в силите си.

— Но защо? — приплака той.

— Защото така трябва, копачо. Дай ми раницата, че нямаме време. Онези не си поплюват, а това не трябва да попада в техни ръце.

— Нека поне да им я продадем, а? — отвори широко очи.

— Ти не чу ли какво казах? — бръснатият стоеше с протегната ръка. — Нищо няма да им продаваме!

Слав стисна още по-здраво.

— Ако искаш, мога да ти дам да сдъвчеш синьо кафе. Имам цяла купа от тях. Ще се почувстваш по-добре, обещавам. Дай!

Слав изложи рамото си срещу бръснатия. Искаше да се брани от това посегателство, но не знаеше как.

Прихващачът обви тялото на Слав и юмрукът му сграбчи плата на раницата. Тютюневият дъх на командер попадна в лицето му. „Но аз никога не съм го виждал да пуши цигара“, странна мисъл пробяга в съзнанието му. Раницата, а с нея и Куче, започна да се изплъзва от прегръдката му, а заедно с това и всички надежди за Нели. Той се задърпа с всички сили и приклекна, за да се измъкне от хвата на командер. Двамата мъже се озоваха на пода. Слав зарита с крака и подби пръстите си в твърда преграда. Мъжът изохка, но вместо да отпусне, стисна още по-силно. Слав се оказа в положение, в което едва успяваше да поеме дъх. Гърдите му бяха притиснати не само от здравите лапи на бръснатия, но и от неговите собствени, борещи се да задържат раницата, прилепена към тялото му. Започна да се задушава. От очите му потекоха сълзи, които замъглиха и без това нереално ярката картина. Всичко се сля в общо бяло петно. Прихващачът продължаваше да стиска и петното започна да разширява размерите си, а после всичко изчезна. Ръцете му се отпуснаха и тялото се предаде.

Когато отново прогледна, прихващачът беше извадил лаптопа от раницата, но още не бе отворил капака. Отстрани лицето му изглеждаше доста по-издължено, а брадичката му стърчеше напред. Унесен в мислите си, сякаш бе забравил за чуждото присъствие.

„Той не знае как да извади информацията от компютъра“ — помисли Слав.

— Аха, ето те и теб — обърна се към него командер, щом усети движенията му. — Надявам се, че си добре. Ще се оправиш.

Слав остана леко превит, като се стараеше да вкара колкото се може повече кислород в изпразнените си гърди. От устата му се проточиха слюнки и увиснаха като дебели конци.

— Значи не желаеш да го унищожиш, така ли?

— А ти… защо си промени мнението? — изфъфли Слав. — Трябва само да съобщя на момичето за това. Това, де…

— Това де — повтори думите му бръснатият. Иронизираше. — Нямаме право на грешки, ясно? Матрикантите са по петите ти.

— Но на мен ми трябва този компютър — проплака Слав — Имам неща… Има и друго… — на върха на езика му бе да спомене за Нели, но разумът му надделя: „Ами ако все пак успея да се измъкна, а той вече знае за Нели?“

— Компютърът, казваш… Трябва ти…

Слав се понадигна. Болка пулсираше в лявото му коляно и върху панталона си забеляза протъркано петно. Не знаеше колко е пострадал и дали, ако се наложи да бяга, ще може да го направи.

— Не, не можем да рискуваме! — отсече командер. — Ще го направим! Лесно е. Издърпваш халката и имаш десет секунди — достатъчно време, за да се прикриеш.

— Добре, нека аз тогава — примирено каза Слав, или поне така искаше да изглежда. Мъчеше се да намери някакво решение, което да сработи. Включиха се и другите, притъпени до този момент сетива. До ушите му достигна дълбок тътен. Вибрация премина през цялото му тяло. Буря?

Куполът над главата му започна да притъмнява. Той вдигна глава и видя плъзгащи се външни щори да покриват овалната повърхност. Чу се характерният звук на метална верига. Не бе силен, но достатъчно, за да породи у Слав усещането, че е затворен в капан.

— Пак се опитваш да ме излъжеш, момче — сякаш прочел мисълта му каза бръснатият. — Погледни ме в очите! Лъжеш!

Слав се насили и вдигна очи. Опитваше се да издържи на погледа на прихващача, колкото се може по-дълго.

— Не се опитвай да го правиш, момче! Не можеш — засмя се командер и Слав извърна очи. Беше загубил битката.

Стърженето над главите им утихна. Лампите се бяха включили, а щората беше запечатала отвън стъкления купол.

— Нека поне изчакаме да премине бурята, а — промълви той.

— Печелиш време — засмя се командер. — Ти губиш, хлапе! Нима не разбираш, че всяка минута, в която това нещо е в теб, е риск за живота ти?

— Това е моят живот — повиши тон Слав. — Все пак, това е моят живот, нали?

— Ха-ха-ха — прогърмя гласът на прихващача. — Ти, момче, нямаш собствен живот. Никой няма собствен живот. Не и в този свят.

Слав се завъртя по оста си и се заоглежда. Търсеше нещо, но сам не знаеше какво. Някакво оръжие или поне нещо, което да му помогне в битката му с командер. Не намери нищо подходящо.

— Няма да ти позволя!

— Няма ли? — мъжът остави лаптопа и приближи.

— Не ме приближавай! — сви се като пашкул Слав. Наведе глава и зачака. Пулсът му заблъска в слепоочието му и му пречеше да размишлява. Усети присъствието на прихващача над себе си, импулсивно замахна с ръка и го удари с юмрук. Онзи като че отстъпи и изруга нещо, което Слав не разбра. Мъжът сграбчи косата му и го изправи. Болеше, ушите му запукаха и той започна да скимти.

— Абе, момче, не разбра ли, че нямаш избор? — тютюневият дъх на мъжа лъхна лицето му от упор.

Слав напъна цялото си тяло, изблъсквайки прихващача пред себе си. Движението му бе толкова рязко, че изненада противника му и той отстъпи.

— Няма да ти позволя! — повтори Слав и този път гласът му бе твърд. Изпотеното му и зачервено лице се изопна. С два скока стигна лаптопа и го набута в раницата. Раницата скри зад краката си.

Мъжът гледаше безмълвно.

— И какво ще направиш, за да ми попречиш? — усмихна се командер, когато Слав изправи глава. Опримчените с бръчки очи на мъжа бляскаха.

— Каквото трябва.

— Ще ме убиеш? — приближи прихващачът.

— Ако трябва, и това ще направя — изправи ръце пред гърдите си със свити юмруци Слав.

Командер спря. Не изглеждаше уплашен, по-скоро бе изненадан. Крайчетата на устните му се извиха, но това бе трудно да се нарече усмивка.

— Искаш да използваш технологията на матрикантите ли? Едва ли ще успееш, дори да знаеш как. Нямаш необходимите условия, за да възпроизведеш технологията. Или просто искаш да я продадеш?

Слав продължи да стиска юмруци.

— Не, нищо от това — Чувстваше се готов за битка, пък дори тя да бе последната в живота му. Струваше си да опита. Цената нямаше измерение.

Не разбра, кога бръснатият бе замахнал, но едва когато усети въздушната вълна да блъска лицето му, видя пестницата на мъжа. Бе спряла на милиметри от носа му, а той изобщо не бе успял да реагира.