Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3,7 (× 7 гласа)

Информация

Форматиране
WizardBGR (2017)
Корекция
taliezin (2019)

Издание:

Автор: Александър Белтов

Заглавие: Фосикър

Издание: първо

Издател: GAIANA Book&Art Studio

Град на издателя: Русе

Година на издаване: 2017

Тип: роман

Националност: българска

Излязла от печат: 31.05.2017г.

Редактор: Йорданка Белтова

Художник: Гергана Грънчарова

Коректор: Виктория Каралийчева

ISBN: 978-619-7354-30-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2643

История

  1. — Добавяне

12.

Разходката из улиците на София не е добро място за отдих и размисъл, но Слав нямаше алтернатива. В града бе мрачно, шумно и мръсно. Обаче в така наречения „полис“ — мястото, където обитаваха матрикантите, беше различно. Говореше се, че било чисто и безопасно. Самият полис беше ограден и непристъпен за хората.

Слав — като човек, който живееше от няколко години в столицата, трябваше да търпи всички несгоди, присъщи на големите градове. Хората, в опита си да не бъдат обект на посегателства, бяха се отчуждили един от друг. Намръщени и мълчаливи, стояха винаги нащрек. Предпочитаха да се движат в група или по двойки, защото това им даваше някакво чувство за сигурност, но Слав знаеше, че това е твърде наивно.

Приседна в крайчеца на очукана пейка в Докторската градина. Не знаеше защо малкият парк се нарича така. Беше виждал нашарените със спрей отломки на някакъв паметник, но никога не бе виждал какво пише на него.

Очите му обходиха разлятата снага на Националната библиотека. Искаше му се да влезе, да вземе няколко книги и чрез тях да се пренесе в друго време. Какво ли щеше да намери там, не знаеше, но бе любопитен да разбере. Някой път.

На плоския покрив на сградата бяха накацали птици. Застинали, надвесени над ръба като вкаменени грифони. Клюновете им, подобно малки остри ками, сочеха главите на минувачите. В позицията си приличаха на безмълвни пазачи. А може би избираха жертва? Той се почуди — ако се спуснат и атакуват някого, дали други хора ще му помогнат.

Сведе глава и между бедрата си мярна потъмняла драсканица. Върху дървото с нещо остро беше изрязано: „Д и В бяха тук“.

„И какво от това? — помисли той. — С какво ще бъдат запомнени, освен че са издълбали инициалите си върху пейката? А онези, които дори това не бяха успели да направят? Родили се, блуждали по тази земя и накрая изчезнали в небитието. И това е всичко.“

Слав отново заби поглед между краката си. Боята беше олющена от времето, но можеше да се предположи първоначалният цвят на пейката — кафяв. Металните й крака бяха закопани поне педя в циментовата алея. Макар и с единствените си оцелели две дъски, пейката все още вършеше работа. Няколко стърчащи винта показваха къде са били захванати останалите дъски. Единият от тях беше извит, като че ударен с нещо тежко. Слав можеше да различи наръбените белези от това. Винтът приличаше на сгърчен червей.

Започна да драска с нокътя на показалеца си върху боята. Искаше да изпише инициалите си върху пейката, но се оказа болезнено. Разтърка с възглавничката на палеца си пострадалия нокът. Оттам се поръсиха кафяв прах и една-две люспички.

Тропна с юмрук върху дървото и вдигна глава. Голяма група хора пресичаше парка. Почти не можеше да отличи нечие лице или фигура. Всички по някакъв начин си приличаха. Същото се отнасяше и за дрехите им. Еднотипни индивиди, събрани накуп, представляваха подвижна биологична маса. Той не се самозалъга — беше част от нея. След време, също като тях, самият той щеше да изчезне в небитието. Без следа и без спомен.

Наведе глава. Инициалите на Д и В си бяха тук. Който и да седне, щеше да види това. Д и В са били тук. Д и В бяха оставили следа, следователно бяха съществували.

Забърка по джобовете си за нещо подходящо. Монета можеше да свърши работа.

Едър тип приседна до него и от тежестта на тялото му дъските се огънаха. Мъжът се наведе и започна да завързва връзката на едната си обувка, макар от това нямаше нужда. Слав усети зад гърба си нечие присъствие. Не бе видял сянка, не бе чул звук, но знаеше, че е така. Стана рязко и се присъедини към минаваща група хора, преди едрият да се изправи. Не се извърна, за да види какво става, но между телата на непознатите се почувства в безопасност. Беше му все едно накъде са се запътили. Само да е по-далеч от подозрителни типове.

В главата му отново се зародиха планове. Всички те обаче бяха свързани с Куче. Макар и плашещо, програмата показа изключителни способности. Слав беше убеден, че с помощта на Куче ще се справи много по-бързо със задачата по сглобяване на реликтоинформация. Халил ще бъде доволен, клиентите ще бъдат доволни, а Слав бързо ще събере парите за екзоскелет.

Наведе глава и се загледа в краката си. Продължи да се движи по инерция, затиснат между човешки тела. Усети на бедрото си топлина и погледна натам. В левия си джоб завари чужда ръка. Стисна силно и някой изохка. Извади трофея от джоба си. Беше тънка ръчичка, принадлежаща на слабовато момиче. Детето бе около десет — дванайсетгодишно. Вдигна ръката на крадлата и видя, че е само с четири пръстчета. На мястото, където би трябвало да бъде палецът, имаше шев с белези от дебел конец. Кожата там бе яркочервена.

— Искаш да прекърша още някой от пръстите ти? — кресна в лицето й Слав.

— Ще ми направиш услуга — сви се момичето.

Завъртя длан да зашлеви наглата джебчийка, но се оказа, че няма къде да я халоса. Продълговатото личице вече бе обработено от друга ръка. Скулата под окото подута, а над веждата — коричка засъхнала кръв.

Момичето замижа и миглите затрептяха. Устничките образуваха тънка безцветна линия, която по краищата се изкриви надолу. Крадлата сви вратле в опит да го предпази от тласъка на очаквания удар.

Слав пусна ръка и вместо това я стисна за раменцата, като я разтърси. Костите се размърдаха изпод пръстите му. Дори му се стори, че ги чува да тропат. Главата на крадлата се разклати и кичури сплъстена коса покриха челото.

— Виж, нямам нищо! — наведе се, за да викне в лицето й.

Момичето колебливо отвори очи, а Слав извади хастара на десния си джоб. В ръката му остана само връзката с ключове. Джебчийката жадно впи поглед в тях.

— Дори не си го помисляй! — както бе наведен, го лъхна неприятна миризма от дрехите на детето. Долният край на едното му ухо бе раздрано по такъв начин, като че е имало обичка, която някой е откъснал. — Сега се разкарай, докато не съм променил решението си!

Детето се отскубна и обърна гръб. Обувките му бяха поне номер по-големи и хлопаха на петите. Преди да изчезне зад стената от хора, се обърна и му се изплези.

Слав напъха обратно хастара на джоба си. Ами ако беше намерила там някоя джаджа и я беше свила? Много опасности трябваше да се предвиждат, а той все пропускаше по нещо. За да успее, ще трябва да остане фокусиран.

Някой извика нещо, друг му отговори, но думите им така и не достигнаха до съзнанието му. Изсушен като чироз тип, седнал и опрял гръб на стара кооперация, въртеше нефокусирания си поглед. Бръкна в джоба и налапа нещо от шепата си. Слав предположи, че мъжът се друсаше със синьо кафе. Светът на делириума е по-интересен от реалния, който и без това не продължаваше дълго.

Мисълта му се прехвърли върху Нели. Имаше надежда и тя ставаше все по-близка. Брат и сестра щяха отново да са заедно и този път той нямаше да позволи да й се случи нищо лошо. Не и този път! В това беше сигурен, но трябваше да остане фокусиран.

Мисълта му отново се върна към библиотеката. Някой път, обеща си той. Някой път непременно ще го направи. Ще влезе.

Остра миризма удари ноздрите му. Вдигна подметка и видя, че бе стъпил в конски фъшкии.