Александър Белтов
Фосикър (28)

27.

Когато най-после достигна целта си, витрината на пекарната бе тъмна и сигурно не работеше. Доближи глава до стъклото и го забърса, за да надникне. Отнякъде се процеждаше слаба светлина и той разпозна силуетите на масите и дългия тезгях. Предположи, че в задната част, където бе фурната на Юсуф, може би има и жилищно помещение.

Имаше бутон за звънец и Слав го натисна. Звънецът потъна навътре, но звук не се чу. Докато бе вдигнал ръка, студена струйка се спусна по кожата на Слав и достига до лакътя му. Продължи да натиска бутона, но, изглежда, не работеше. Зад гърба му бурята вилнееше и вятърът го разклати.

Направи крачка встрани и тъкмо да почука по стъклото на пекарната, лампите отвътре светнаха. Разпозна фигурата на Юсуф да приближава, закопчавайки копчетата на кожен елек. Слав махна с ръка, като се надяваше симидчията да го познае. Свали качулката само за да покаже лицето си, и я нахлупи отново.

Юсуф отключи и отвори вратата. Отвътре лъхна на печени тестени изделия.

— А, ти ли си? — посрещна го симидчията. Не изглеждаше радостен. — По това време гевреци не печем.

— Мога ли да вляза? — Слав изпъна врат, за да погледне над рамото му. — Спешно е!

— Да не ми направиш някоя беля, бе, момче! — Юсуф се отдръпна и пропусна Слав. Той се усука около симидчията и влезе.

Вратата се затвори и Слав чу, как резето прищраква зад гърба му. Гласът на бурята утихна.

— Ела! — Юсуф го поведе навътре. Заобиколиха тезгяха и симидчията отдръпна плътната завеса, която делеше помещенията.

Пекарната се оказа не много голяма. По продължението стената бе закачен висок стелаж. Подредени по етажи, се виждаха краищата на няколко тави с увиснали дръжки. По средата бе разположен метален работен плот. Срещу себе си видя затворената врата на електрическа пещ. Лампите на контролните прибори не светеха. До нея стоеше сребриста машина, подобна на голяма делва, с набучена в средата бъркалка. По стените, окачени на дълга дървена закачалка, висяха плоски лопатки и два чифта огнеупорни ръкавици. Широките краища на лопатките бяха захабени и почернели. Ясно се виждаше потъмнялото място на стената, където бяха опрели.

Юсуф изгаси осветлението в предната част и влезе при него, като дръпна завесата зад себе си. Вече бяха отделени от салона за клиенти. „И от опасната близост на витрината“ — помисли Слав. Вода се стичаше по крачолите му и бе образувала малка локвичка. Когато видя какво бе причинил, му стана неудобно.

— Не се притеснявай! — Юсуф го потупа по рамото. — Селма ще се погрижи.

При споменаването на Източен бриз, радостна тръпка мина през Слав. Щеше да я види все пак. Носът му потече и той заподсмърча. Симидчията извади пакетче с носни кърпички и му го подаде. Слав разкъса пликчето и като извади няколко, започна да се бърше.

— Казвай сега! — Юсуф напрегнато го наблюдаваше. — Не си дошъл за симид, нали?

Слав приключи с носа си и закима. Не знаеше къде да изхвърли боклука и натъпка салфетките в джоба си. Там напипа отвертката, която бе взел от вкъщи. Оказа се полезен инструмент в мазето на кооперацията, а ставаше и за оръжие, ако се наложи. Той се почувства по-сигурен, макар да осъзнаваше, че не бе готов да го използва.

— Трябва ми Халил. Спешно е!

— Само това ли? — Юсуф повиши глас. — И затова наруши правилата?

— Важно е!

Слав свали раницата от гърба си и я остави в краката си. Гърбът му бе схванат. Започна да раздвижва плешките на гърба си и те се разпукаха силно.

— Поставяш ни в риск, момче. Осъзнаваш ли?

Слав сведе очи. Упрекът на Юсуф бе съвсем на място.

— Слушай какво ще направим — продължи симидчията. — Сега ще приготвя по един чай, за да се стоплиш, а после отиваш у дома и чакаш. Аз ще намина и ще ти дам знак. Стоиш там и чакаш. Тамам?

— Това е проблемът, няма къде да отида — изтърси Слав и от това му олекна.

Симидчията сви дебелите си устни, а тъмните очи заблестяха. Слав сведе глава.

— Значи така… — сякаш на себе си заговори пекарят. — Наистина си загазил, момче.

— Да.

— Предупредих те да не ми направиш беля — Юсуф закърши ръце. — Търсиш Халил, значи. Знаех си аз, че тази работа няма да продължи дълго.

Слав се наведе и вдигна раницата. На мястото остана мокро петно. Не знаеше какво да направи и я метна на гърба си. Беше готов да си тръгне. Идването му тук не бе добра идея, но той просто нямаше друга.

— Къде така? — сложи ръка на рамото му симидчията. — Казах ти, че ще направя чай. Я остави тази раница. Трижди проклет да съм, ако те оставя в беда, момче! Всевишният ми е свидетел — вдигна поглед нагоре, — Юсуф никого не е оставил току-така.

Пръстите на майстора се впиха в рамото му до болка и той се дръпна. Здрава ръка имаше старецът. Груба и силна. Симидчията се сепна и го пусна.

— Хайде, хайде! — с поомекнал глас го подкани той. — Остави раницата, де. Няма да ти избяга. Все ще измислим нещо.

— Ще ти се отблагодаря, да знаеш. Богато ще ти се отблагодаря — каза Слав и моментално съжали за думите си. — Искам да кажа, когато имам възможност за това. — Бе направил същата грешка, която бе допуснал и пред Халил. Хващаше се, че на моменти се изпускаше и казваше повече, отколкото бе необходимо.

Погледна реакцията на Юсуф. Не забеляза промяна в изражението му. Изглеждаше замислен и Слав се помоли, да не бе чул добре думите му.

— Селма, дъще! — повика не много силно той.

Сърцето на Слав заби в гърдите.

Появи се Източен бриз. Както и тогава, когато я беше видял за първи път, около момичето витаеше нещо невидимо. Невидимо за очите, а толкова красиво. Той не можеше да си обясни въздействието й върху него, но и нямаше нужда. Стигаше му да я гледа.

Слав пое дълбоко въздух. Можеше да отличи ароматите на канела и зелена ябълка.

— Да, татко! — продума момичето и Слав излезе от краткия си унес.

Юсуф тъкмо вдигна ръка, когато се заблъска по вратата. Ударите бяха толкова силни, че стените зазвъняха.

Симидчията се доближи до завесата и подаде глава през нея. Извърна се и викна към Селма:

— Прибирай се вътре, дъще, и не се показвай!

— Да, татко — отвърна тя и изчезна така бързо, както се бе появила само преди минута.

— Ти! — заби дебелия си показалец в гърдите на Слав толкова силно, че го заболя. — Дошъл си за разрешението ми да ухажваш Селма, но съм ти отказал. Разбра ли?

Той закима.

Юсуф замахна и му зашлеви плесница с тежката си длан. Ушите на Слав писнаха и той вдигна юмруци, за да се защити. Ударената му страна се зачерви и започна да гори.

— Извинявай, момче, ама така е по-истинско. Давай да излизаме, пък дано ни се размине — побутна Слав към завесата.

Той, държейки ръка на удареното, се подчини.

Когато се показаха в салона и светнаха, блъскането по вратата престана. Слав седна на стол, а Юсуф отключи вратата.

Почти прегазен, бе избутан от двама здравеняци, които нахълтаха в помещението. Бяха облечени еднотипно, в сиви и безлични дрехи от груб плат. Високите им обуща, привързани до глезените, чаткаха по мозайката. На левия си ръкав носеха червени ленти. Слав веднага позна първия — бръснатия. Прихващачите!

— Спокойно, чиче, ние сме от добрите — саркастично подхвърли първият към Юсуф — Затваряй и сядай!

Юсуф затътри крака и мълчаливо изпълни заповедта.

Бръснатият изчака и после посочи една от масите:

— Сядайте, де, какво стърчите прави! Само мирувайте!

Слав издърпа стол и седна, като сложи раницата в колената си. Срещу него, видимо спокоен, приседна Юсуф. Слав се възхити от начина, по който симидчията успява да запази самообладание. До тях се разположи първият прихващач, а другият мина зад гърба им и остана прав. Беше толкова близо, че Слав усещаше дъха му във врата си.

— Сами ли сте? — наведе глава първият през масата. Миризма на тютюн удари ноздрите на Слав.

— Сами — отвърна Юсуф. Гласът му бе гладък и без емоция.

— Аха — заклати глава бръснатият. — Така значи… Сами, казваш.

— Дъщеря ми е тук, но е отзад, в стаята си — продължи симидчията.

Бръснатият погледна към другия и му кимна. Онзи тръгна към завесата и я повдигна. Симидчията понечи да се изправи, но първият скочи и го дръпна за рамото, Юсуф се свлече на стола и той изскърца под тежестта на тялото.

— Спокойно, чиче! Нищо няма да й се случи, ако казваш истината. Стой мирен!

Вторият прихващач бе изчезнал.

Вцепенен на стола, Слав започна да обмисля ситуацията. Заедно с Юсуф бяха двама срещу двама прихващачи. Дали можеха да им се опълчат? Попипа джоба с отвертката. Едва ли. Освен че изглеждаха физически здрави, със сигурност имаха оръжия. А дали навън нямаше още от тях? Възможно бе и това. Дори със стареца да се справят с тях, какво следва после? Къде ще се скрият? Какво ще се случи с бизнеса на Юсуф? С пекарната?

Всички отговори на тези бързи въпроси задържаха Слав мирен и той реши да изпълнява разпорежданията на натрапниците.

Зад гърба си долови нечие движение. В помещението беше се върнал другият прихващач. Въпреки миризмата на тютюн, която бе донесъл бръснатият, Слав подуши ароматите на Източен бриз. Бяха я довели!

Гологлавият се обърна към другия. Онзи не каза нищо, но бръснатият бе получил отговор.

— Къщата има ли друг изход, освен този? — обърна се към Юсуф.

— Няма.

— Сигурен ли си?

— Да.

Прихващачът погледна другаря си. Онзи бе зад гърбовете им и Слав не разбра реакцията му. Очите на бръснатия отново се взряха в лицето на симидчията.

— И тази вечер никой друг, освен този тук — посочи притихналия Слав, — не е идвал, така ли?

Симидчията кимна:

— Да.

— Хайде сега, чиче, кажи какво прави този фосикър у вас? Като гледам така, не е дошъл да си купи геврек, нали? Прав ли съм?

Юсуф се приведе напред, а после извърна поглед към Слав:

— Фосикър? — изглеждаше изненадан или наистина играеше добре.

— Фосикър, ама ако не знаеш тази дума, ще ти кажа. Това е човек, който си завира носа там, където не му е работата. Това обяснява ли нещата?

— Не съм сигурен, че разбирам, ама както и да е…

Бръснатият се напрегна и сви устни. Дълбоки бръчки очертаха контрастни линии от крайчеца им до основата на челюстта. Пламъци заиграх в очите.

— Този тук — продължи невъзмутимо Юсуф, като посочи до себе си, но без да поглежда към Слав, — е дошъл да ухажва дъщеря ми. В моя собствен дом. Един…

Бръснатият се наведе.

— Друговерец! — довърши симидчията. Изрече думата натъртено и прозвуча искрено.

Прихващачът видимо се отпусна и лицето му се изглади. Погледът му се спря в пламтящата буза на Слав. Там все още се брояха пръстите на Юсуф.

— Май не лъже, а шефе? — за пръв път се обади вторият прихващач.

— Млъкни! — сряза го бръснатият.

Обърна се към Юсуф:

— Друговерец, казваш, а?

Юсуф кимна и се сви.

— С теб, чиче, ще се разправям друг път — стана и избута стола назад прихващачът. — Ти! — посочи към гърдите на Слав и на ръката му блесна металната верижка на часовник. — Идваш с нас!

„Милата ми сестричка!“, пробяга мисъл в главата на Слав. Стисна отвертката, но не знаеше как да удари. Разстоянието до бръснатия беше около метър, но другият беше зад гърба му.

Извади ръката от джоба — може би по-късно. Може би ще има възможност за това.

Стана от стола и примирен, с раница в ръка, повлече крака след бръснатия.