Александър Белтов
Фосикър (10)

9.

Адресът, който бе получил от неизвестния информатор по телефона, се оказа сбутан рибен магазин на улица „Пиротска“. Върху ниска маса отпред беше сложена метална тава с разперени дръжки. Минавайки оттам, установи, че тавата е пълна с разтапящи се ледени късове. Нямаше риба, но долови характерната миризма. Наложи се да премине два пъти оттам, за да се увери за точността на адреса. Нямаше съмнение — същият номер беше изписан на табелата.

Събра смелост, отвори вратата и влезе. Стресна го малкото звънче, закачено с тел точно над главата му. Вдигна поглед, но неволно срита очукана кофа, замотала се в краката му. Тя отскочи и се опря в стената. На дъното й зърна дузина рибени опашки и няколко омазани с кръв глави. Помътнелите им очи въпросително бяха вперени в него и той се извърна.

Някъде се отвори врата и през стена от шумолящи пластмасови ленти, с полепнали по тях останки от дребни мушици, се показа продавачът — закръглен мъж с подпухнали бели китки. Препасал до земята престилка, забърса ръце в нея. Обувките му звучно чаткаха по мозайката. Видя Слав и се ухили, показвайки липсата на долни зъби:

— Влизай, момче. То, стока много не остана — зафъфли и закърши ръце, — ама все ще те обслужим, нали така. Ние клиенти не връщаме.

— Аз, такова… — пристъпи Слав. — Търся един човек.

Продавачът скри усмивката си:

— Какъв човек, бе, момче? Тук е магазин за риба, нали така?

Слав отстъпи крачка назад. Беше грешка, ако не по-лошо. Може да е капан и той глупаво се бе набутал в него. Прецени, че ако няма засада отвън, лесно би могъл да излезе, а после да изчезне по най-бързия начин.

— Кой, бе, момче? — продължи мъжът, пристъпвайки напред. Вече се бе доближил достатъчно и отстъплението на Слав стана проблемно. Приготви се — нямаше да се даде без бой.

— Дадоха ми този адрес… Един човек по телефона ми го продиктува.

Мъжът разтвори ръце и се ухили, като отново показа празнината в устата си:

— Ми така кажи бе, че да те разберем. Нали така? — вгледа се от упор в очите на Слав и каза:

— Чакай тук.

Продавачът обърна гръб и изчезна зад спуснати от тавана пластмасови ленти. Слав се заоглежда. Можеше да избяга, но реши, че е на прав път и петстотинте лева не са отишли напразно.

Не мина много време и отново чу чаткането на обувките. Мъжът с престилката отдръпна лентите и надникна. Огледа се набързо и се върна, а зад него се появи върлинестото тяло на пъпчив мъж. Макар да не изглеждаше възрастен, слепоочията му бяха прошарени. Косата, издърпана назад и привързана с ластик, приличаше на конска опашка. Дрехите му стояха така, като да бяха с номер по-големи.

„Пръчката“ — помисли Слав. По-подходящ прякор едва ли можеше да се измисли.

Продавачът кимна по посока на Слав и се зае да върши нещо.

— Казаха ми, че ме търсиш — подхвана Пръчката.

— Аха — отвърна Слав. — Ти ли си… — прехапа устни, за да не спомене името. Държеше се като глупак. — Трябва ми нещо.

— Е, кажи, де. Тук сме си свои.

Слав извърна поглед към мъжа с престилката. Беше изсипал кофата с рибешките глави и опашки в голяма ръчна мелачка и сега въртеше ръкохватката. От цедката, направо в тенекиена тава, бавно се точеше сивкава каша. Мъжът изглеждаше съсредоточен в работата си и не им обръщаше внимание.

— Нещо ново има ли? — обърна се Слав към върлинестия.

— Зависи от това, кой задава въпроса.

— Имам две неща — поколеба се Слав. — За кабели… Нали се сещаш. Сега търся нещо ново, по-добро, ако може.

— Аха — почеса се зад ухото Пръчката, — значи ти си от ония. Хъм, как ще ми докажеш, че не ме пързаляш? Нали така? — извърна се към мъжа с престилката.

Въпреки че бе зает с мелачката, онзи кимна и се ухили. Сега бе ред на Слав да се огледа. В магазина бяха само тримата, плюс тавата със смлените глави. Бръкна в джоба на суичъра и извади оптичната вендуза. Вдигна я пред очите на Пръчката:

— Това брои ли се?

— Аха — присви очи върлинестият. — Брои се. Дори се досещам кой я е изработил. Добра е.

Мъжът с престилката изпусна приглушена въздишка.

— Малко пастетец да ти сложа ли? — подвикна от мястото си. — Няма да съжаляваш, нали така.

— Няма нужда — отвърна Слав и прибра ОВето обратно в джоба си.

Мина известно време, преди някой да наруши тишината. Слав се загледа в стрелката на секундарника на стенния часовник. Опитваше да прескочи в следващото поле, но така и не успяваше и в резултат само потреперваше.

— Не е копой — обади се мъжът с престилката.

Върлинестият кимна:

— И аз мисля така.

Сянка на минувач полази витрината и изчезна. Продавачът се доближи до вратата и заключи. За по-сигурно обърна табелата „Затворено“:

— Хайде, оправяйте се по-бързо, че да не изпуснем някой клиент. Нали така — обърна се към тях.

— Ела! — Пръчката махна с ръка към Слав, — да влезем навътре.

Отгърна стената от пластмасови ленти и изчезна зад тях. Слав го последва.

Озоваха се пред малък хладилен склад. Пръчката се пресегна и завъртя ключа на стената. Лампите светнаха, като разкриха безпорядъка вътре. Имаше множество рафтове, но до един бяха празни. По земята се търкаляха пластмасови тави без капаци. Краката им стъпиха върху сплескани картонени кутии. По тях личаха следи от обувки. Хладилната инсталация не работеше и температурата беше нормална. Остра миризма подразни обонянието.

— Гле’й сега — върлинестият бръкна в някаква кутия и оттам извади риба. — Какво е това? — обърна се към Слав.

— Знам ли? Риба — отвърна той. — Не ги познавам.

— Браво, бе! Видя ли? — ухили се Пръчката. — Умник си бил!

— Какво? — заби поглед в рибата Слав. Тялото й се огъваше в ръцете на дългия. Главата беше увиснала и не виждаше очите. Хрилете също не мърдаха и тя със сигурност бе мъртва.

— Умряла е — констатира той. — Това ли ме питаш?

— Ха-ха-ха! — Пръчката размаха рибата пред лицето му. Главата и опашката се затресоха в такт. — Как ще е умряла, като никога не е била жива?

— Стига, бе! — Слав посегна, за да я пипне. — Вярно ли?

Пръчката му я подаде и застина в очакване. На пипане рибата изглеждаше истинска — сплескано люспесто тяло. Само че имаше нещо друго. Нещо не беше така. О, да, разбира се — тялото беше топло. И още — не усещаше слуз.

— Съвършена имитация, нали? — върлинестият се ухили. — И най-важното, сещаш ли се?

Слав вдигна рамене и върна рибата на Пръчката.

— Може да плува. Сещаш ли се сега? — подкачи го мъжът. — Там, във водата, не можеш да я отличиш.

Слав се замисли. Какво пък, това е само една изкуствена риба.

— Това ли е? — разочаровано попита той. Не му се стоеше повече в миризливия склад. — Това ли искаше да ми покажеш?

— Аха — потвърди Пръчката, — ще ти кажа как да я ползваш.

— Как?

— Както разбираш, това е робот. Има собствена система за управление и вградена навигация. Сега сещаш ли се?

Слав не отговори. Не разбираше накъде бие Пръчката.

— Пускаш я в канала и тя обикаля навсякъде. Там, където никога не можеш да достигнеш. После се връща при теб. Програмирането е лесно. За теб ще бъде фасулска работа. И сам ще се оправиш.

— И? — повдигна вежди Слав.

— И може да картографира всички налични кабели, до които е достигнала. Има собствена памет. Един вид, начертава топологията на Мрежата. Нали това искаш да знаеш?

Слав се плесна по челото:

— А можеш ли да я направиш така, че да мога да използвам вендузата чрез нея.

— Коя? Онази, която ми показа?

— Аха. Същата или подобна.

— Мога, но ми трябва време.

— Колко? — изстреля Слав.

Пръчката се почеса по тила:

— Три-четири дни.

— А цената?

— Хм, цената — внимателно заопипва брадичката си. — Гледай сега. Не струва по-малко от пет бона.

— Фиу — изсвири Слав.

— Ще се разберем, бе — разпери дългите си ръце майсторът. — Значи, може и на вноски. Ти само поискай.

Слав сбърчи чело, но след миг грейна:

— На вноски казваш.

— Аха.

— Дай пак да видя — протегна ръка.

Пръчката я положи в дланта му. Наистина изглеждаше като истинска. Дори и да я намерят в него, никой няма да забележи разликата, а това значително намалява риска. Колкото до полезността, тук изобщо не може да има съмнение.

— Ще дойда след три дни — каза той и върна робота на върлинестия. — Ако си направил така, че да става и с вендузата, ще говорим за парите. Аз съм сериозен, да знаеш.

— Ми така кажи, де — ухили се Пръчката. — Това вече е мъжка приказка. Ще се разберем.

Слав кимна.

На излизане го дариха с малък буркан рибен пастет. Нямаше да го яде, но трябваше да оправдае дългото си присъствие в магазина. Подари го на някакъв бездомник, като се надяваше да не му причини отравяне.

По-късно намина до един от каналите, пресичащи столицата. Беше пълноводен. В допълнение, бе част от други подобни и взаимно свързани чрез общата канализация на града. И най-важното — с достъп до занемарените и наводнени кабелни трасета.