Стив Олтън
Възкресяване (7) (Какво става с нас, след като умрем)

5

22 септември 2013 г.

Болница „Западна Бока“, Флорида

00:53

Доминик Васкес гледаше с трескави очи Едит Акслър. Тялото й се гърчеше в поредната конвулсия. Болката се надигаше нагоре… стигна гърдите и продължи…

Тя изстена през стиснати зъби:

— Упойка! Искам… упойка!

Едит се обърна към равин Стайнбърг, единствения присъстващ в стаята.

— Ричард, намери доктора.

Червендалестият равин скочи чевръсто, отключи вратата и изтича покрай двамата въоръжени пазачи.

В централния коридор цареше хаос. Десетина полицаи бяха оформили живи вериги пред трите стълбища и преграждаха пътя на напиращата тълпа репортери. Две сестри и един санитар се разправяха на регистратурата с хора от свитата на губернаторката, а самата Грейс Демърс спореше на висок глас с частната сестра на Доминик.

— … имахме уговорка, госпожо Клефнър.

— Виж, госпожо, обещах, че ще се обадя, и се обадих. Не съм виновна, че онази там горе не желае да вижда никого, освен старицата и евреина. Ако не ти харесва, взимай си парите и си ги натикай там, дето слънце не огрява!

— Чуй ме внимателно…

— Сестра Клефнър? — Равин Стайнбърг я улови за ръката и я дръпна настрани от губернаторката. — Къде е доктор Уишнов?

— Вие кой сте?

— Евреинът. Къде е докторът?

— Отиде да се разпореди за операционна зала.

Стайнбърг тръгна по коридора. Губернаторката го настигна.

— Трябва да поговорим. Вкарайте ме при родилката и ще ви осигуря всичко, от което се нуждаете.

Стайнбърг забеляза, че от другата страна се приближава Брус Уишнов, гинекологът на Доминик.

— Не бих се учудила, ако синагогата ви се нуждае от нов покрив — продължи Грейс почти шепнешком. — Или предпочитате кредит?

Кръвта на Стайнбърг кипна.

— Я се разкарай!

— Моля?

Равинът заобиколи едно яко ченге, което изтикваше двама репортери, затича се и настигна облечения в зелени дрехи доктор Уишнов.

— Къде се губите? На Доминик й трябва обезболяващо.

— Трябва й цезарово сечение. Операционната е готова, но тълпата става все по-неудържима. Нали Чейни щеше да прати Националната гвардия?

— Така поне каза.

Охраната направи място на доктора и равина да влязат. Едит стоеше до прозореца и надничаше през дървените щори. Нощта отвън бе разкъсана от сирени и мигащи лампи. Паркингът бе претъпкан с индианци, репортери и религиозни фанатици. От въздуха долиташе тътнежът на хеликоптери — прожекторите им кръстосваха из човешкото множество. Виждаха се вдигнати ръце, стиснати юмруци и бели лица.

— Сигурно са поне десет хиляди. Къде е Националната гвардия?

— Ооох! — изстена Доминик и повдигна гърди. Лицето й беше покрито с пот, чаршафите и възглавницата бяха мокри. — Изкарайте тези нещастни деца от мен!

— Стискай още мъничко — опита се да я успокои Уишнов. — Залата е почти готова.

— Не! Не! Никакво рязане! Време е… да излязат… аууу!

Докторът коленичи между краката на Доминик и повдигна нощницата.

— Права си, разкритието е десет сантиметра.

— Без майтап?

Глъчката на тълпата се усилваше.

— Добре, няма рязане. Ще го направим по естествения начин. Къде е сестрата?

— Продава ни на журналистите — отвърна равинът. — Не я искам тук.

Доктор Уишнов му хвърли свиреп поглед.

— В такъв случай си мий ръцете. Ще ми е нужна помощ.

 

 

Черната лимузина се движеше на север по шосе 441 и вече приближаваше болницата. Конструирана от военни инженери, „умната лимузина“ бе оборудвана с цял набор системи за наблюдение и отбрана. Подсилени бронирани стъкла и олекотена кевларова броня пазеха купето. Дръжките бяха снабдени с високоволтов електрошок, за разгонване на тълпите. Шофьорското табло бе оборудвано с монитори, показващи всичко, което се случваше пред и зад колата. Сгъваема антена и скрити камери осигуряваха дневно и нощно наблюдение и лазерен прицел.

Отпред седяха двама. Единият, с късо подстригана брада и черни мустаци, стиснал в скута си едрокалибрена пушка, се казваше Мичъл Курц. Със скромния си ръст от метър и седемдесет и жилестото си тяло, бившият агент на ЦРУ не изглеждаше никак опасен, но имаше зад гърба си над десетина убийства. Недостигът на физическа сила Курц обикновено компенсираше с апаратура. Лъскавите му „модерни“ очила с вградени в рамките микролазери осигуряваха обзорен поглед благодарение на монтираните миниатюрни камери с телескопични обективи, които можеха да се използват както денем, така и нощем. Към ръката му, под ръкава на ризата, бе пристегната „шокова пушка“, захранвана от закачения на колана мощен акумулатор. Замислена като оръжие за разпръскване на тълпи, пушката генерираше пулсации от милиметрови вълни, които загряваха кожата на жертвата, сякаш току-що се е допряла до нагорещена крушка. Шоковата пушка бе в състояние да разпръсне тълпа в радиус от сто метра и да нанесе смъртоносен удар на единична цел на дистанция половин миля.

Зад волана седеше Райън Бек, едър чернокож, който със своите 130 килограма бе като подвижна планина от мускули. Бившата зелена барета имаше черен колан по няколко бойни изкуства, умееше да борави перфектно с различни оръжия и ножове и дори веднъж бе поел с тялото си куршум, предназначен за губернатора на Калифорния Арнолд Шварценегер.

В Овалния кабинет двамата бяха известни като Сол и Пипер и бяха посветили последните десет месеца на охраната на един-единствен клиент.

Президентът Чейни гледаше през потъмненото стъкло на лимузината и мърмореше под нос. Някой отново се бе добрал до местонахождението на Доминик Васкес въпреки специалните мерки, които бяха взели от Службата за безопасност. А медиите бяха превърнали раждането на близнаците във Второ пришествие. Заплахите от терористични актове принудиха президента да се откаже от полета с вертолет до болницата, а нарочно пуснатият компютърен вирус бе объркал плановете на Службата за безопасност да предислоцира в района подразделения на Националната гвардия.

Президентът разтърка уморено слепоочията си. Лимузината спираше пред поредната полицейска барикада.

Ченге със смачкана фуражка и остър дъх на чесън надзърна през полуотворения прозорец.

— Съжалявам, братле, районът е затворен. Обръщай бракмата и подкарвай откъдето идваш.

Пипер показа пропуска си.

— Белият дом? Да бе, насмалко да ти повярвам.

Чейни се наведе между предните седалки.

— Очила ли ти трябват, „братле“, или си тъп по рождение?

Изражението на полицая се промени в мига, когато позна пътника на задната седалка.

— Господин президент? Уф, извинете, сър…

— Млъквай и ни пусни да минем, преди да се е наложило да те застреляме.

Пипер се ухили и вдигна прозореца под носа на ченгето. Лимузината заобиколи барикадата и продължи по шосе 441 още около три мили, преди да стигне отбивката за болницата.

Алеята бе задръстена от огромна тълпа.

Пипер поклати глава.

— Погледнете тия нещастници. По-зле е от събранията на републиканската партия.

Чейни се наведе и надзърна през предното стъкло. Точно отпред се виждаше голям плакат: „УБИЙТЕ АНТИХРИСТА!“

— Проклетият Питър Мейбас. Сол, опитай се да ги разчистиш.

— Всичките ли? И ченгетата?

— Всичките.

Курц кимна засмяно, отвори капака на тавана и се подаде отвън. Огледа бавно тълпата — лазерният далекомер определи разстоянието. Две момичета, оковани едно за друго с белезници и с татуировки по ръцете, се покатериха върху лимузината. Очевидно бяха надрусани с „екстази“.

— Ей, очилатко — подвикна му едната. — И ти ли си тук да присъстваш на раждането на близнаците — месии?

Курц нави ръкава си и им показа оръжието.

— Да. Аз и другите мъдреци от лимузината. Вдигайте ръце, че иде манната небесна.

Натисна спусъка на шоковата пушка и прокара невидим лъч през тълпата, която отвърна с ужасени викове. Десетина души наскачаха в близкия канал, останалите се пръснаха — чешеха се, сякаш кожата им гореше.

Татуираните девойки се гърчеха до колата.

— Време е за училище, дечица — подметна им той и се прибра в купето. Пипер подкара колата към опустелия вход на болницата.

 

 

— Вече виждам главата на първото… внимавай, сега ще му извъртя раменцата. Добре, напъвай!

Доминик си пое дъх и напъна с всички сили.

— Чудесно. — Доктор Уишнов вдигна на ръце мъничкото покрито с кървава слуз бебче и й го показа. То премигна с лазурносините си очи.

— Ей, не се зазяпвай! — викна му Доминик.

— Извинявам се. — Гинекологът аспирира с чевръсти движения устата на новороденото, за да почисти въздушните пътища, преряза пъпната връв и подаде детето на Стайнбърг.

Равинът не можеше да откъсне учуден поглед от очичките на детето. Нямаше и капчица съмнение, че то също го разглежда. Той поклати глава, за да прогони тази мисъл, и се обърна към Доминик тъкмо когато се раждаше второто дете.

 

 

Бел Глейд, Флорида

01:32

На четирийсет и седем мили по на север Маделина Аурелия се мяташе върху подгизналите от пот чаршафи и крещеше:

— Изкарай това проклето изчадие от мен!

— Не богохулствай, дете — скастри я Куентон Морхед, баптистки пастор, и я потупа успокояващо по ръката. — Акушерката ще дойде всеки момент.

— Майната ти! — Маделина стисна ръката му толкова силно, че го одра и му потече кръв. — Къде е Върджил?

— Не зная…

— Намери го!

Пасторът погледна още веднъж издутия корем на младата жена и неохотно се надигна. В същия миг зад вратата се чу шум.

— Амин! — въздъхна той.

— Върджил? — Маделина престана да се мята. — Върджил, ти ли си, миличък? Ти ли си, мръсен лъжлив кучи сине?

На прага стоеше чернокожата акушерка.

— Успокой се, миличка, всичко ще е наред.

Маделина се сгърчи от поредната контракция.

— Вър… джил!

Акушерката се извърна към пастора.

— Върви да го намериш. Аз ще се оправя тук.

Куентон излезе. Навън вече бе нощ.

 

 

Маделина Аурелия, единствено дете на Мигел и Сесилия Аурелия, бе родена в малкото мексиканско градче Морелос. Женитбата на Сесилия и Мигел бе уредена от чичо му, дон Рафело, човек, от когото се бояха всички. Както Сесилия узна впоследствие, този охо мак (лош човек) беше чистокръвен ацтек, далечен потомък на Монтесума.

Лошият късмет тръгна по дирите на младото семейство от самото раждане на Маделина. Сесилия едва не умря при раждането, а месец след него Мигел получи мозъчен удар и остана инвалид. Близки шепнеха, че дон Рафело бил хвърлил лошо око на Аурелия — искал я за себе си. Някой ги посъветва тайно да напуснат Морелос и да избягат колкото се може по-далече от охо мак.

Аурелия издържа, докато Маделина навърши четири години, след това се присъедини към берачите, които отиваха на сезонна работа в Щатите. През следващите две години незаконните имигранти се местеха между Тексас и Флорида, за да търсят препитание.

За Аурелия животът в Щатите се оказа също толкова тежък, колкото и в Морелос. Сесилия изгуби зрението на дясното си око след ужилване от пчела, а Мигел получи втори удар. И когато паянтовата им колиба изгоря до основи, суеверната Сесилия взе окончателно решение. Напусна Бел Глейд, като остави дъщеря си на стълбите на градската Семейна служба.

След месец шестгодишната Маделина бе предадена за отглеждане на преподобния Куентон Морхед и съпругата му Рейчъл.

Скоро стана ясно, че с малката мексиканка нещо не е наред. Налудничавото й поведение, включващо мастурбиране на обществени места и мазане на лицето с фекалии, накара богобоязливия Куентон да обяви, че била обладана от зли духове. Много по практичната му съпруга предположи, че става въпрос за заболяване, и заведе детето на психиатър.

След две посещения и доста изследвания докторът постави на Маделина диагнозата наследствена шизофрения. Предписа й лекарства и й препоръча съответна терапия.

След две седмици Рейчъл Морхед напипа бучка на лявата си гърда. Не изкара и година.

Дълбоко потиснат от загубата на съпругата си, Куентон се нагърби сам с отглеждането на Маделина. Категорично отказа да приеме псевдонаучните дрънканици на доктора и реши, че най-доброто лечение е да прогони сам бесовете от душата на момичето.

Пост и молитва, дори с насилствени средства — това бе веруюто на Куентон. Залягане над Библията и нощни служби, това бяха стъпките за прогонване на слугите на сатаната от душата й. Дълъг и изтощителен път към спасението, усложнен най-вече заради собственото заболяване на Куентон — алкохолизма.

Нерядко, вечер, след поредния запой, изтощеният пастор се събличаше гол, след което се прокрадваше в леглото на своята осиновена дъщеря. Ако Маделина имаше късмет, Куентон заспиваше почти веднага след това.

Ако нямаше обаче… той оставаше буден през цялата нощ.

Няколко седмици след първата подобна случка момичето започна да разговаря с невидими събеседници. Гласовете спираха едва след като Куентон започваше да я бие.

Когато Маделина стана на шестнадесет, шизофренията й премина в нова, още по-опасна фаза и пасторът започна да се безпокои, че ще бъде принуден да се грижи за своята приемна дъщеря до края на дните си.

Това, от което се нуждаеше, бе зет, на когото да прехвърли бремето. Бел Глейд не бе градче, кипящо от живот. Заради захарната промишленост тукашните компании предпочитаха да наемат на работа предимно тъмнокожи имигранти с яки тела и празни глави и местното училище не можеше да се похвали с кой знае какви постижения в образователната дейност. В Бел Глейд имаше три възможности — да работиш на полето, да продаваш наркотици или да те храни професионалният спорт.

Седемнайсетгодишният Върджил Робинсън умееше третото, особено що се отнася до футбола. След три години в гимназиалния отбор той си бе спечелил прозвището Най-гадният пробивач на защитни линии в щата. Ако не друго, никой не можеше да му отрече, че може да покрие четирийсет метра за 4,4 секунди и да завърши с еднометров вертикален скок. Още повече, младежът си падаше по директни стълкновения, особено когато имаше възможност да строши някоя челюст, без да дава обяснения в полицията.

— Не е въпросът само да го събориш — казваше той на съотборниците си. — Смачкай го така, че да кърви отвътре.

Съперниците му трепереха. Треньорите на останалите отбори го гледаха с лъскави погледи.

Родителите на Върджил бяха починали, когато той бе на шест, и го бяха оставили под попечителството на чичо му. Младежът почти не умееше да чете и да пише, но заради способностите си във футбола бе нещо като звезда на Бел Глейд. И когато стигна до последната година в гимназията, този успех взе да му носи нескончаеми радости в живота. Треньорът не спираше да го обсипва с похвали и обещания за бляскаво бъдеще, пари, коли и мадами. За него Върджил бе от онзи вид спортисти, които можеха да изведат някой губещ отбор до финала и да му поднесат купата на тепсия. Излишно бе да му обяснява за договорите с производители на спортна екипировка. Това, че Върджил бе почти неграмотен, нямаше особено значение. Нима всички милионери са висшисти? Докато поддържаше вкуса си към агресивния стил на игра, всичко щеше да върви по мед и масло.

За съжаление, освен към агресивния спорт, Върджил бе развил вкус и към агресивния начин на живот, момичета и наркотици, като последните усилваха склонността му към насилието. Вечерта, преди да го приемат в университета във Флорида — пак заради спортните му способности — звездата на гимназията реши да прекара една нощ в града в компанията на близки приятелчета. След като се надрусаха, момчетата тръгнаха към Клуистън, за да се натресат на вечеринката на своите съперници. Една от клуистънските мажоретки бе хванала окото на Върджил на последния мач и при мисълта за нея оная му работа се надигаше.

Момичето беше там, но танцуваше със своя приятел, който пък се оказа нападател на противниковия отбор. Върджил се приближи към двойката с насмешлива усмивка.

— Ей, сладурано, що не зарежеш тоя скапаняк? Аз ще ти покажа как го правят мъжете.

Нападателят се хвърли пръв и прасна Върджил по носа. Рукна кръв. Върджил дори не трепна, само изражението му се промени в нещо, което координаторът на отбора бе нарекъл Гневът на Робинсън. Той се пресегна, сграбчи противника си за врата, удари го два пъти с глава и го остави в несвяст на земята. Един бърз ритник в зъбите довърши започнатото.

Докато тълпата отстъпваше, Върджил насочи вниманието си към момичето. Сграбчи го през кръста, метна го на рамо и го помъкна като неандерталец избраната женска.

След като отнесе съпротивляващата се девойка в пикапа, Върджил я зашлеви няколко пъти, преди да й скъса гащичките. Около колата вече се бяха събрали хора, включително Уес Хобарт, треньорът по борба на местното училище. Хобарт отвори вратата, но Върджил скочи насреща му, сграбчи го за косата и му блъсна главата в прозореца на съседната кола. Извърна се да посрещне следващия нападател и се озова лице в лице с учителя по английски…

… който държеше ловна пушка.

Изстрелът — патроните бяха натъпкани със сачми за дребен дивеч — попадна в лявото коляно на Върджил, разби капачката и направи на кайма връзките и мускулите. След шестчасова операция Върджил се събуди в болницата, изгубил всякаква надежда да играе професионален футбол и принуден да се примири с кошмара на новото си ежедневие.

Бившата футболна звезда напусна болницата след седмица — пратиха го в затвора, за да чака присъдата. Съдията го осъди на три години.

Преподобният Морхед научи за нещастната участ на Върджил, срещна се със съдията и му предложи да го вземе в църквата по програмата за приобщаване на сгрешили пътя младежи към религиозния живот. В лицето на Върджил Куентон видя още една душа, която трябва да бъде спасена, и… потенциален зет.

И така, Върджил Робинсън се премести при преподобния Морхед и приемната му дъщеря Маделина. Окуражени от своя сват, двамата започнаха да излизат заедно. След три седмици преподобният обеща на Върджил, че ще използва цялото си влияние, за да му намали присъдата, в случай че склони да се ожени за Маделина.

Изправен пред риска да прекара две години зад решетките, Върджил охотно се съгласи.

Една набързо стъкмена неделна церемония и работата бе опечена. Като сватбен подарък Куентон позволи на младата двойка да се настани в изоставената къщичка, която бе притежание на църквата. Така двамата започнаха своя нов, съвместен живот.

В началото всичко изглеждаше добре. С помощта на Куентон Върджил бе нает за помощник-надзирател в една от компаниите за производство на захар. Денем наглеждаше работниците из полето, а нощем намираше утеха в прегръдките на своята възлюбена. Що се отнася до Маделина, тя се чувстваше в безопасност, след като Куентон вече бе далеч от нея. Лекарствата помагаха на гласовете да замлъкнат и тя дори започна да пести пари за по-хубава къща.

И тогава Върджил отново се пристрасти към дрогата.

Всичко започна съвсем невинно — няколко хапчета тук, няколко там. Но пристрастеността към наркотиците е болест, която не може да бъде овладяна, и когато Маделина най-сетне осъзна какво става, мъжът й бе профукал всичките им спестявания.

Принудена бе да посегне на парите си за лекарства, за да има какво да ядат. Депресията й се задълбочи, старите й страхове възкръснаха.

— Не забравяй, момиче — казваше й Куентон, — дяволът ще ти вземе душата, ако не си достатъчно силна…

Нещата се влошиха още повече, когато започна футболният сезон. Върджил не беше на себе си. Докато гледаше срещите на отбора на университета във Флорида, изпитваше неудържимо желание да удари нещо… или някого.

Маделина каза на Куентон, че си счупила ръката, докато поправяла покрива. При падането счупила и ребро, което пробило белия й дроб. В болницата пък обясни, че си строшила носа, защото се подхлъзнала във ваната.

Побоите бяха преустановени за кратко през януари 2013-а, когато Върджил разбра, че жена му е бременна. Новината, изглежда, поуспокои бъдещия баща и бивша футболна звезда. Син, когото да учи как да играе футбол. Върджил-младши може би щеше да изпълни мечтата, която се бе изплъзнала на баща му. Може би дори щяха да го вземат в Националната футболна лига. Току-виж след двайсетина години Върджил, вече пенсионер, заживее от богатствата на преуспелия си син.

Животът в семейство Робинсън се стабилизира… но само за кратко.

 

 

Преподобният Морхед влезе в стриптийз бара и настръхна от миризмата на алкохол и запотени жени. Отне му няколко минути да открие своя зет, който се бе усамотил в една задна стаичка в компанията на някаква стриптийзьорка.

— Върджил! Замъквай си задника у дома! Синът ти се ражда!

— О, мамка му, Куентон! Още няколко минутки!

— Веднага, момче!

— Кучи син такъв! — озъби се Върджил, но бутна настрани голото момиче. — По-късно ще те потърся, бебче — рече той и последва Куентон към паркинга.

 

 

Бока Ратон, Флорида

02:13

След като отрядът на Националната гвардия прочисти района около болницата, най-сетне се възцари тишина. Сега вече вътре допускаха само хора, които имаха разрешение от президента Чейни.

Доминик седеше в леглото и разглеждаше изпод натежалите си клепачи новото си семейство. Едит сияеше като горда баба, докато повиваше чернокосия близнак. Енис Чейни седеше във фотьойла до русокосия и търкаше набразденото си от бръчки лице.

— Е? — обърна се равин Стайнбърг към Доминик. — Измисли ли им имена? Нали знаеш какъв е еврейският обичай. Трябва да използваш инициалите на изгубения си възлюбен, за да го почетеш в смъртта му.

— Чернокосото ще се казва Имануел — на Изидор.

При споменаването на покойния й съпруг Едит вдигна глава и в очите й се появиха сълзи.

— Баща ти би се зарадвал много.

— За по-кратко ще му викаме Мани. Личи си, че в жилите му тече испанска кръв.

— Ами синеокият хубавец? — попита Чейни. — Той как ще се казва? На баща си ли?

— Баща му не е мъртъв! — сопна се Доминик.

— Успокой се, мила. — Едит се наведе над нея.

— Извинявайте… много съм уморена.

— Няма нищо.

Доминик погледна заспалото в ръцете на Чейни дете.

— Ще го кръстя Джейкъб — реши тя. — Дядо му е Джулиъс — да почва със същите букви.

— Чудесен избор — засмя се равинът. — Еврейското име Яков означава той ще попречи на съперника си.

— Освен това искам да приема фамилията на Мик. Отче, можете ли да ни венчаете в негово отсъствие?

Стайнбърг кимна.

— Мисля, че мога. Вече ще си Доминик Гейбриъл.

— Енис, ще те помоля да станеш кръстник на децата.

— Дъртофелник като мен? — засмя се той. — За мен ще бъде чест. Чуй ме сега… — Той продължи шепнешком: — Уредил съм семейството ти да бъде преместено в частен имот далече от шумотевицата на журналистите и тълпата. Ограда, охрана, личен готвач, гувернантки, двайсет и четири часово обслужване. Близнаците ще разполагат със свои учители, когато порастат, ще имате всичко, от което се нуждаете. Това бе обещанието ми към Мик.

— Благодаря. — Тя се усмихна облекчено през сълзи. — Само за още едно нещо ще те помоля. Джулиъс Гейбриъл имаше дневник. Конфискуваха му го, когато Мик… изчезна. Искам да го предам на близнаците. Искам да са… подготвени.

 

 

Бел Глейд, Флорида

02:13

Още от прага на къщата преподобният Морхед бе посрещнат от бебешки плач.

— Маделина?

Акушерката беше в кухнята, стиснала бебето в прегръдките си.

— Я виж. Дядо дойде. Кажи здрасти на дядо!

— Божичко, погледни му очите! Не съм виждал толкова сини очи!

— Не „му“, а „й“. Имате си хубаво момиченце.

— Момиче? — Побиха го тръпки.

— Къде е бащата?

— Повръща си червата отвън. Бързо вземай детето и…

Вратата се отвори с трясък и влезе Върджил. От устата му се стичаше слюнка, а едната му ноздра бе покрита с бял прашец.

— Я да видя момчето!

Куентон и акушерката се спогледаха уплашено.

— Виж, Върджил…

Пасторът застана между него и ревящото дете.

— Махни се от пътя ми, Куентон! Искам да си видя сина.

— Върджил, Господ Бог… Господ те е дарил с дете. Имаш дъщеричка…

Върджил замръзна. Лицето му се изкриви в гневна маска.

— Момиче?

— Спокойно, синко…

— Момиче! Още едно проклето гърло, което трябва да хрантутя! Той посочи ревящото бебе. — Дайте ми я!

— Не — не отстъпваше Куентон. Акушерката се отдръпна, готова да избяга с детето. — Върджил, искам първо да се успокоиш. Сега двамата с теб ще отидем вкъщи…

Върджил изрита пастора в слабините и го повали на земята. Акушерката пъхна бебето под мишница и сграбчи един кухненски нож.

— Изчезвай оттук, Върджил! Махай се!

Върджил втренчи поглед в блестящото стоманено острие. С едно светкавично движение улови негърката за ръката и й изтръгна ножа. Акушерката изпищя.

Върджил изгледа кръвнишки бебето, но в този момент откъм спалнята долетяха стоновете на Маделина.

— Проклета кучка… — Той влезе в спалнята и затръшна вратата.

— О, Божичко! О, Божичко! Куентон — ставай! Ставай, Куентон!

Пасторът се надигна и в същия миг от спалнята се чу шум от удари и виковете на Маделина. Куентон се обърна към акушерката.

— Бягай! Отнеси бебето при съседите и повикай полиция!

Тя хукна към задната врата.

Куентон заблъска с юмруци по заключената врата на спалнята.

— Върджил? Върджил, остави я на мира! Чуваш ли?

Писъците секнаха и се възцари зловеща тишина. Пасторът отстъпи назад, дочул зад вратата стъпки.

Появи се Върджил, ризата му бе оцапана с кръв. Изгледа навъсено пастора и се измъкна навън в нощта.

Куентон Морхед надзърна уплашено в стаята. Задави се и се прекръсти.

След час полицията арестува Върджил Робинсън в апартамента на Луанда Менендес, трийсет и девет годишна „танцьорка“.

Обезобразеното тяло на Маделина Лилит Аурелия бе погребано два дена по-късно.