Стив Олтън
Възкресяване (28) (Какво става с нас, след като умрем)

25

22 ноември 2033 г.

Маналапан, Флорида

07:35

Докато Лилит се пристягаше с колана на задната седалка, Кен Бекър въведе координатите в автопилота на четириместния хеликоптер.

— Не ме събуждай, докато не стигнем Вашингтон — нареди Лилит, прибра косата си назад, нахлузи си виртуалния шлем и затвори очи.

— Разбрано, госпожо. — Бекър включи двигателя и издигна плавно машината. На хиляда и триста стъпки премина към реактивен полет. Сгънатите назад криле заеха хоризонтална позиция под хеликоптера и реактивните двигатели поеха полета от роторите.

Хеликоптерът — самолет се понесе право на север, към столицата.

 

 

Убедена, че Джейкъб Гейбриъл е мъртъв, Лилит Ева Робинсън знаеше, че е дошло време да потърси някакво по-възвишено призвание. Насочвана от новия си съветник дон Рафело, продукт на собствената й шизофрения, петнайсетгодишната девойка напусна Щатите в края на 2028 година — използва наследството на Куентон, за да се върне в страната на предците си: Латинска Америка, дом на маите и ацтеките.

 

 

Пещерите на скритата жена, или Грутас де Кстакумбилксунаан, са разположени недалеч от Болончен, Мексико. В нощта, след като пристигна в селото, въоръжена с фенер, въже, карта и запаси, Лилит Робинсън последва въображаемия си чичо до една едва забележима пътечка, която извиваше през джунглата и стигаше подножието на скалиста планина. Тук, скрит в гъсти шубраци, бе входът на пещерата.

— Какво има вътре? — попита Лилит.

— Твоята съдба — отвърна дон Рафело.

Стиснала фенера в зъби, Лилит пропълзя през тесния вход. Светлината озари нисък тунел, който едва я побираше. Почти половин час девойката лазеше на четири крака, докато най-сетне тунелът не излезе в подземна кухина с размери на гимнастически салон.

Стените лъщяха в розово на светлината на фенера. Звукът от падащи капки отекваше глухо. Таванът и подът бяха обрасли със сталактити и сталагмити.

Тя се обърна към дон Рафело, който се появи зад нея.

— Къде сме, чичо?

— Това е Ксибалба Бе, пътят към Подземния свят. Трябва да се спуснем още пет нива, за да стигнем галерията на Луцифер, и това ще е само началото.

Лилит насочи лъча на фенерчето към следващия тунел, който се спускаше надолу към недрата на Земята.

— Оттам ли?

— Щом той го иска.

Тя завърза края на въжето за един сталагмит и започна да се спуска по хлъзгавия тунел, чиито стени хвърляха виолетови отблясъци.

След стотина стъпки подът на тунела се изравни. Заобикаляше я непрогледен мрак. Тежки леденостудени капки падаха върху нея. Отпред се чуваше тихо шумолене.

Лилит насочи светлината натам.

Прилепи. Десетки хиляди.

— Нищо няма да ти направят — успокои я дон Рафело.

Тя продължи. Темето й опираше във влажния таван. Стигна отвора на кладенец, който се спускаше отвесно надолу. Колкото и да бе странно, изглежда, тук някога бе имало обитатели, защото към стената на кладенеца бе прикрепена бамбукова стълба. Докато я разглеждаше на светлината на фенера, тя забеляза ярки отблясъци, сякаш кладенецът бе издълбан в кварцова жила.

Полазиха я студени тръпки.

— Чичо… страх ме е.

— Няма от какво да те е страх. Попаднеш ли в обятията на истинския си баща, и ти като мен все няма да се боиш от нищо на този свят. Ще опознаеш скритите в теб сили и ще видиш вселената по начин, който не си и сънувала.

— Падналият ангел ще разговаря ли с мен?

— Да. Ще усетиш присъствието му, когато се появи в мислите ти, когато докосне душата ти, дари те с мъдрост и те поведе.

— Води ме при него. Искам да изпитам обичта му.

Двайсет метра… трийсет…

Лилит се препъна, когато земята изникна неочаквано под нея.

Беше на дъното на кладенеца, сред останки от древно човешко жертвоприношение. Под краката й пукаха натрошени кости. Виждаха се човешки черепи и потъмнели накити.

Преди хиляди години кладенецът бе пресъхнал и останките на дъното бяха станали жертва на плъхове.

— Кои са били тези хора? — попита тя дон Рафело.

— Последователи на култа на Тескатлипока. Виждаш ли? Неговият дух сочи пътя.

Лъчът на фенера освети тесен проход — изсъхнала подземна река. Лилит събра кураж и продължи.

След опасно четирийсетминутно спускане през виещия се тунел тя стигна друга пещера, голяма колкото стадион. В нея имаше езеро.

— Петото ниво — каза дон Рафело. — Вече стигна.

— Защо блестят стените?

— Пещерата е издълбана в кварцов кристал. Този кристал е жив организъм и притежава запаси от електрическа енергия. Блещуканията са мислите му.

Тя го последва до брега на подземното езеро — повърхността му бе гладка като стъкло. Дъното обаче не се виждаше, сякаш забулено в мъгла.

— Това е свещеното езеро — обясни дон Рафело. — Оттук до океана е близо. Съблечи се, време е за кръщението ти.

Лилит се съблече и като потреперваше от студ, пристъпи в езерото.

— Студено е!

— Плувай към средата. Там има скала, на която можеш да стъпиш.

Лилит заплува в мрака, дишаше на пресекулки. Стигна средата на езерото, пръстите й напипаха невидима в мрака скала и тя се покатери на хлъзгавата й повърхност. Зъбите й тракаха. Тя зачака, втренчила поглед в светлинната на фенера, мъждукаща откъм брега.

Дългата сянка на дон Рафело затанцува над нея и той подхвана с напевен глас:

— Царю на падналите, господарю на ада, доведох ти твоята съпруга Лилит, демоничната кралица, открила в себе си Сукубус, за да може да властва над всички твои чада — в този свят и отвъд него!

Изведнъж покрай брега лумнаха десетки огньове и около тях затанцуваха сатанински последователи, голи и с кози маски.

— Да живее Сукубус! Да живее Лилит, кралицата!

— Говори с твоя господар, Лилит. Призови го да те вземе.

— Паднали ангеле… това съм аз, твоята невеста, наследницата на драконовата кралица на сътворението, която те вика от огньовете на ада. Разкрий се пред мен, позволи ми да вкуся от твоята същност. Поведи ме, за да може един ден моето дете да отвори вратите на Геената и да те освободи!

 

 

Човешкият мозък функционира чрез предаване на електрически сигнали от една нервна клетка на друга. Тези електростатични мозъчни вълни имат ритъм, който може да бъде разделен на четири категории.

Бета-вълните се характеризират с 13–40 цикъла в секунда и са най-бързите и доминиращи от четирите категории вълни; асоциират се обикновено с тревога, бодърстване и концентрация. За разлика от тях, алфа-вълните са с по-ниска честота (8–13 херца) и са свързани със състоянието на съзерцателност и медитация.

Със задълбочаване на спокойствието и настъпване на сънливост мозъкът превключва на още по-бавните тета-вълни, с честота 4–8 херца. Тета-вълните доминират при детските спомени, внезапните прозрения и творчеството. Смята се, че те също така са отговорни за пророческите видения, сънищата и фантазиите.

Най-бавният ритъм се достига при делта-вълните, когато човек спи или е в безсъзнание.

Електромагнитни вълни присъстват неизменно и в атмосферата. Земята резонира с постоянна честота от 7,8 херца. Някои електростатични отклонения, като пренатоварени електропроводници, могат да изложат човешкия мозък на честоти, надхвърлящи 60 херца. Дълготрайно излагане на подобни честоти може да доведе до органични увреждания на подклетъчно ниво.

В мексиканската пещера имаше мощно електростатично поле, породено от останките на някакъв предмет, който се бе ударил в дъното на Мексиканския залив преди 65 милиона години. Без да си дава сметка, със своите напевни призиви Лилит бе пробудила съхранената в кварцовите стени на подземната кухина енергия и бе увеличила неимоверно електро статическото й напрежение. Крайният ефект на тези електрически импулси бе преминаването на нейния мозък към тета-вълни.

Докато подвикваше ритмично в тъмнината, честотата на мозъчните й вълни внезапно падна под 6 херца. В ушите й изпукаха електростатични заряди. От стомаха й се надигна киселина и блъвна през ноздрите й като пари на погребална клада.

И в този момент й се стори, че вътре в нея проговаря нечий глас:

„Аз съм всичко, което си и ти. Двамата заедно ще унищожим нашите врагове и ще свалим тираничния Йехова от трона му“.

„Кажи ми какво да правя… татко“.

Нечие ледено присъствие я накара да отвори очи. В шизофреничния си делириум тя видя как я обгръща кална пелена, която продължи да се извисява над нея.

Аленочервени очи.

Уши, заострени като на прилеп.

Мускулесто тяло с четири крайника, което се поклащаше в мъглата пред нея.

Дяволското създание сякаш вдиша миризмата й и дългият му език се протегна да вкуси от тялото й.

Делта-вълните надделяха напълно, съзнанието й се замъгли, дъхът на демона я обгръщаше със зловонни изпарения.

„Сега ще те отведа, Лилит.

Ще ти покажа пътя за Ксибалба“.