Стив Олтън
Възкресяване (36) (Какво става с нас, след като умрем)

33

24 ноември 2033 г.

Болница „Хелт Саут“, Корал Гейбълс, Флорида Четвъртък сутринта

Лорън Бекмайър беше на предела на силите си.

Не изпитваше умора като от продължителни тренировки, по-скоро някакво безкрайно изтощение и отчаяние от мисълта, че е преследвана.

От мисълта за дебнещата смърт.

През последните трийсет и шест часа се бе скитала безцелно по улиците. Не можеше да се прибере в жилището си, не можеше да се свърже с родителите си, нито с приятелите, от страх, че убийците на професор Гейбхарт ще я намерят. Дори не беше яла — страхуваше се да не я проследят по кредитната карта.

Все още не знаеше кой е врагът й, но имаше някои подозрения. Късно предната нощ, докато лежеше на брега, умът й за кратко се проясни и тя сглоби картината.

Този, който бе искал Гейбхарт да умре, се бе страхувал, че професорът може да узнае истината за Йелоустоунския парк. А оттук следваха два извода — за да се решат на убийство, неизвестните поръчители бяха знаели за опасността, дебнеща в калдера, а може би дори очакваха изригването да е съвсем скоро!

Последното изригване в Йелоустоунския парк бе станало през Ледниковата епоха. Ако следващото предстоеше…

Лорън не можа да заспи — измъчваха я ужасни видения за предизвиканата от изригването на вулкана зима. Към кого да се обърне? Трябваше да намери някакъв начин да предупреди обществеността. Но тя беше никой, гласът й нямаше никаква тежест, не можеше да привлече интереса на медиите.

А и с какви доказателства разполагаше?

Всъщност… всъщност имаше един човек, когото медиите щяха да изслушат с удоволствие и да му обърнат много по-голямо внимание, отколкото на всеки учен.

Лорън отчаяно се нуждаеше от Сам.

 

 

— Къри! Ей, Кърк! — Лорън сви юмруче и заблъска по виртуалния шлем на Кърк Пийкок.

— Какво става? Ей, Лорън! Какво правиш тук?

— Дойдох да те видя. Знаех, че ще те настанят в Студентския медицински център. Оправяш ли се?

— Ами! Писна ми от системи и гадости. Взеха ми контактните лещи, свалиха ми всичките халки и обеци, на всичко отгоре не ми позволяват да се бръсна, та съм обрасъл целият…

— Е, нищо ти няма. Чуй ме, Кърк, трябва да ми помогнеш. Трябва да се измъкна за няколко дни. Ще ми услужиш ли с твоята амфибия? Срещу моята кола.

— Срещу твоята? Да не си се надрусала?

— Само за ден-два. Обещавам да я пазя.

— Потопи я ако щеш — хич не ми пука. Тя е на стареца.

— Какъв е кодът за достъп?

— Кодът за достъп… уф… мамка му… какъв беше? — Кърк вдигна десния си крак. Кодът бе татуиран на стъпалото му. — КП–3757-Д.

Лорън се постара да го запомни.

— Кърк, безкрайно съм ти задължена. Кога те пускат?

— Бе утре искат пак да ми точат кръвчицата за изследвания. Казах им, че ще им дам само ако я заместят с БЛИС. Ха-ха! Ей, накъде се забърза?

 

 

13 хангар, Космически център „Кенеди“

Кейп Канаверал, Флорида

Четвъртък следобед

Имануел Гейбриъл не можеше да се съсредоточи под втренчения, проницателен поглед на психиатъра. Мъжът срещу него имаше кестенява коса и едва забележими белези по ръба на челюстта, вероятно от реконструктивна хирургия.

— Ама наистина не приличате на психиатър.

Майк Снайдър се засмя.

— И как според теб трябва да изглежда един психиатър?

— Знам ли… Като доктор… Какво ви е на лицето?

— Бойни белези. Бях един от спаринг-партньорите на брат ти. Но изглежда, не съм му от категорията.

— Значи и Джейк идва при вас? — Имануел заинтригувано се понадигна. — Как е в игричките?

— Бива го. Разбира се, гледам да го оставя, за да видя докъде ще му стигне фантазията. Джейкъб е много самоуверен. Още на четиринайсет знаеше прекрасно какво иска да постигне в живота. Освен това не губи лесно самообладание.

— За разлика от мен.

Доктор Снайдър се засмя.

— Не трябва да си толкова жесток спрямо себе си. Ако някой ми каже, че трябва да се кача на някакъв звездолет и да отлетя един господ знае къде, сигурно ще се натъпча с успокояващи. Това, което обаче не бива да правиш, е да се поддаваш на психозата на брат си.

— Психоза? — Имануел се надигна. — Значи и вие не вярвате в тия истории за герои от времето на маите?

— Да повярвам, че вие двамата сте герои от легенда, измислена преди повече от петстотин години? Как ли пък не!

— Но Джейк вярва.

— Умът на Джейк попива всичко като гъба. За съжаление тези истории за маите са му набивани в главата още от съвсем малък. Сега вече му е ужасно трудно да раздели реалността от измислиците.

— Но… аз чух гласа на баща ми.

— Помисли малко, Мани. Къде беше тогава?

— В холозалата… програмирана от брат ми. Ах, негодникът! Момент обаче! Корабът на Закрилниците — него как ще го отречете?

— Че кой го отрича? Древен извънземен кораб, изкопан в Мексико. Казаха ми, че бил заровен преди повече от десет хиляди години. Няма съмнение, че това е едно от най-великите открития в историята на човечеството. Дали има нещо общо с баща ви? Разбира се — нали той го е открил.

— Значи не вярвате, че двамата с Джейк сме предопределени да полетим с този кораб?

— С този кораб? — Доктор Снайдър се изкиска. — Виж, Мани, вярно е, че доктор Мор вярва в тия измишльотини за маите също като Джейкъб, но дори той ще ти каже, че двигателите на този кораб не са работили от хиляди години и продължават да мълчат въпреки всички опити на НАСА. Единственият начин да го вдигнем в космоса е да го вържем за няколко от новите марсиански транспортни кораби.

Лицето на Имануел разцъфна в доволна усмивка.

— Докторе, заслужавате целувка.

— Запази я за майка ти. Тя наистина има нужда от целувки.

— Какво искате да кажете?

— Джейк може да е студен като камък, когато въпросът опира до чувства, но майка ти изгаря отвътре. Още не е наясно какво да мисли за смъртта на Мик и това я измъчва непрестанно.

— Сигурно. И в това виждам пръста на Джейкъб. Убедил я е, че след четири дни заминаваме за Ксибалба.

— Което означава, че след четири дни ще се изправи срещу реалността на собствената си психоза и тя ще го разкъса. Майка ти предчувства какво ще стане и това я плаши до смърт.

— Къде е тя? — попита изплашено Мани. — Искам да я видя.

 

 

Мек розов пясък.

Водата на лагуната е топла, нагазили са до глезените. Доминик държи ръката на Мик. Погледът й се рее към хоризонта.

— Мамо?

Мик отмества от нея тъжните си очи.

— Трябва да се разделим.

Доминик свали виртуалния шлем и примижа от ярката светлина в залата.

— Извинявай — каза Мани. — Попречих ли ти?

— Няма нищо. Но ми е мъчно за теб. Джейк сигурно много те притеснява. Не биваше да му позволявам да те доведе тук.

— Повече се безпокоя за теб, мамо.

— И откога? — засмя се тя.

— Откакто си дадох сметка колко ти е тежко… след раздялата с татко и всичко останало. Знаеш ли, мамо, той те манипулира.

— Въпросът не е само в Джейк. Та аз самата не мога да престана да вярвам. Когато баща ти ме напусна, наистина продължавах да мисля, че е жив. Не зная защо, но имаше нещо в мен, което ме изпълваше с подобна увереност. Но с годините тази увереност намаля. Баща ти е мъртъв, Мани. Време е да го приемем всички.

— Ами тренировките на Джейк, подготовката за полета?

— Моя грешка. Бях объркана… не биваше да му позволявам да чете дневниците на дядо ви. Оттам започна да се развива и психозата му. Докато разбера какво става, беше твърде късно.

— Ами проектът „Златното руно“? Всичките тези учени, които само му подсилват илюзиите? Защо се съгласи с това?

— Защо ли? Защото нямах избор. Вие двамата имате много врагове. Няколко седмици преди разиграната ви смърт ФБР разкри терористична група, която се готвеше да ни нападне у дома. Представяш ли си какво щеше да бъде, ако живеехме в някой обикновен квартал? Доктор Мор помогна с обучението на Джейк. Тук сме в безопасност. Можех ли да поискам друго?

— Джейк твърди, че можел да управлява „Балам“.

— Може да влиза вътре и да извиква някои астротопографски програми. Нищо повече от това.

— Ах, този русокос… хитрец. Пак ме преметна.

— Тъкмо затова доктор Мор не искаше да ти показват кораба. Знаеше, че Джейкъб ще го използва, за да те манипулира.

— Защо не ми го каза, преди да пристигнем? Няма значение, въобще не трябваше да идвам.

— Мани, Джейкъб не е виновен. Той е болен.

— Ами аз? Няма ли да стана като него един ден?

— Съмнявам се. Дори твоят Хунафу ген внезапно да стане доминантен, ти вече имаш изградени здрави връзки с реалността. Джейкъб е болен по рождение и е твърде упорит и прекалено умен, за да могат докторите да му повлияят. Може би ще е готов да отвори ума си за помощ, когато след четири дни открие, че и той като нас е обречен да живее на тази планета. Но има някои усложнения. Доктор Мор току-що научи, че целият проект „Златното руно“ е погълнат от „Надежда“.

— И какво ще стане с Джейк?

Тя отмести поглед.

— Мамо, тук съм, за да ти помогна… за да помогна на всички. Трябва да ми кажеш. Какво ще стане с Джейк в събота?

— Ще го приберат… в психиатрична клиника.

 

 

Четвъртък вечерта.

16:55

Имануел, доктор Мор и Джейкъб бяха в грамадния хангар, където се намираше „Балам“. Хангарът бе пуст — всички техници бяха освободени за празниците.

Доктор Мор спря под един от гигантските двигатели на кораба и се ухили на Джейкъб.

— Добре, момчето ми. Готов съм да опитаме още веднъж.

Джейкъб се протегна — преструваше се на скучаещ.

— Хайде, док, обясни на Мани как стоят нещата. Но не се увличай, защото той не е някое от твоите приятелчета, квантовите физици.

Имануел сръга брат си в ребрата.

— Добре, Мани, тоест, Сам, първото, което трябва да знаеш, когато става въпрос за космически пътешествия, е, че вселената е голяма. Най-бързото нещо, което познаваме, е светлината, която във вакуум се движи със скорост триста хиляди километра в секунда. Но дори при такава скорост ще са ни необходими цели четири години, за да достигнем най-близката звезда. Според звездните карти, до които брат ти има достъп, този кораб идва някъде от Пояса на Орион, което означава, че може да лети със скорости, по-големи от тази на светлината. Уповавайки се на този догадка, учените от „Златното руно“ се опитваха да осъществят реверсивно инженерство на двигателите, за да разберат как работят. Сега вече знаем, че корабът не е използвал конвенционални ракетни…

— Откъде знаете? — прекъсна го Мани. — Приличат на най-обикновени ускорители.

Мор се засмя.

— С ракети лесно може да се полети на Луната или на Марс, но не можеш да ги използваш за междузвездни пътешествия. Проблемът се корени в ракетното гориво, или пропелента. За разлика от самолета, който изтласква въздуха, космическият кораб не разполага с маса, която да избутва вакуума на космоса. Ето защо ракетата трябва да носи със себе си достатъчно маса, която да изтласква, за да може да се движи. Да речем, че искаме да използваме някой от нашите нови транспортни кораби, за да достигнем Проксима Кентавър, най-близката звезда до нашето слънце. Да забравим факта, че ще са ни необходими деветстотин години, за да пристигнем там. Проблемът е, че във вселената няма достатъчно голяма маса, която да ни свърши работа. Ако използваме термоядрен двигател, какъвто в момента разработват няколко космически агенции, все още ще са ни нужни хиляди супертанкери с ракетно гориво.

— Гледах предаване за някакви нови разработки за кораби до Марс. Смятаха да използват монтирани на Луната лазери и светлинни платна.

— Правилно, но тази технология все още не е подходяща за големи разстояния. Да речем, че се намираме на една светлинна година от Земята и искаме да променим курса. Ще изгубим две години, докато се свържем с наземния контрол и получим потвърждение.

— И какво е решението?

— Решението се състои от две части. Първо: да открием източник на енергия, който се съдържа в космическия вакуум, и второ: да намерим начин за въздействие върху връзката между маса и пространство-време. През хиляда деветстотин четирийсет и осма година един холандски физик, Хендрик Казимир, извършил опит с две метални пластини. Когато са достатъчно близо една до друга, те се привличат и разкриват непознат източник на енергия във вакуума. „Ефектът на Казимир“, както бил наречен по-късно, се дефинира като нулева енергия — случайните електромагнитни трептения, оставащи във вакуума, когато всички останали видове енергия бъдат премахнати. Точно какво количество от тази енергия има там, засега е неизвестно, но много учени са на мнение, че преди Големия взрив условията в нашата вселена са наподобявали тези във вътрешността на черна дупка. При минус двеста седемдесет и три градуса по Целзий, или абсолютната нула, спира движението на молекулите. Нулевата енергия не изчезва, дори напротив, възможно е да е толкова силна, че да е дала първоначалния тласък на Големия взрив, създавайки вселената такава, каквато я познаваме сега. Макар че не може да се види с просто око, по същество космосът е море от нулева енергия, която се нарича така, тъй като се намира навсякъде и винаги клони към нулата. Ако там горе наистина има нулева енергия, а ние вярваме, че е така, тогава в обем, равен на чаша кафе, ще се съдържа достатъчно от нея, за да изпари всички океани на Земята.

— Брей, че чаша кафе!

Доктор Мор се засмя.

— Така е. Задачата ни е обаче да се научим да използваме тази енергия. Според Айнщайновата теория на относителността скоростта на светлината е ограничаващият фактор за всички материални частици. Тардионите, частици, притежаващи ненулева остатъчна маса, могат да доближават скоростта на светлината, но не могат да я постигнат, в противен случай масата им ще стане безкрайна. В същото време луксоните — частици с нулева остатъчна маса, като фотони и неутрони — би трябвало във вакуум винаги да се движат със скоростта на светлината. — Доктор Мор посочи двигателите. — Тахионите са инверсни частици на тардионите — това са хипотетични субатомни частици, които летят само при скорости, по-високи от тази на светлината. Според мен това, с което разполагаме тук, е хипердвигател, канализиращ тахионната енергия. — Мор се обърна към Джейкъб. — Е, професор Гейбриъл? Прав ли съм?

Джейкъб се ухили.

— Имало една млада дама, казвала се Светла, чиято скорост надхвърляла далеч тази на светлината. Тя отлетяла един ден в относителността и се върнала предната нощ.

— Това пък какво означава?

— Брат ти иска да каже, че ако се движиш по-бързо от светлината, теоретически би могъл да пътуваш обратно във времето, създавайки всякакви парадокси.

Имануел погледна Джейкъб.

— Като… примка във времето?

— Шшт, не прекъсвай — скастри го Джейкъб. — Добре, докторе, справихте се отлично. До видим сега дали можете да ни обясните как по-точно действа този ваш хипердвигател.

Доктор Мор посочи обгорелите гнезда в задния край на двигателя — бяха с диаметър десетина метра.

— Когато корабът излезе на орбита, тези сопла се отварят и пропускат вътре потоци от тахиони. Компютърът на „Балам“ регулира курса и скоростта, като разширява или стеснява отворите.

Комуникаторът на Джейкъб замига и прекъсна дискусията.

— Джейк, вечерята е готова — чу се гласът на Доминик.

— Оп, време е да си вървя — сети се докторът. — Момчета, ще се видим утре сутринта.

Имануел го изпрати с поглед.

— Той май знае доста неща за кораба.

— Би трябвало — отвърна Джейкъб. — В края на краищата той го е пилотирал.

— Какво?

Джейкъб се наведе към него.

— Примката на времето, Мани. Когато Земята бъде сполетяна от катастрофата, доктор Мор ще е един от избраниците за Марсианската колония. Но няма да стигне там, защото корабът му, заедно с всички членове на екипажа, ще попадне в гравитационен вихър, който ще го вкара в хиперпространствен тунел.

— Доктор Мор е бил на Ксибалба?

— Да. За щастие той е един от малцината, успели да избягат, преди Изчадието да вземе властта.

— Чакай малко… да не искаш да кажеш, че доктор Мор е… е бил Закрилник?

— Бил е и ще бъде отново, освен ако не отидем на Ксибалба и не успеем. Той не го помни, разбира се, но тогава е носил името на великия маянски мъдрец Кукулкан.

 

 

Атлантическият океан

20:56

Лорън отпусна газта на амфибията, изви плавно към брега и остави колата лодка да се поклаща в плитчините. Изправи се в кабината и се протегна уморено. От три часа следваше неуморно бреговата линия на Флорида. Неведнъж си задаваше въпроса разумно ли е да предприема подобно рисковано пътешествие.

Отново провери местоположението си на екрана. Старият фар на Кейп Канаверал бе на половин миля северно. Точно пред нея се издигаше грамадната сграда на НАСА, която бе видяла по-рано откъм пътя.

Лорън скочи на пясъчния бряг, прекоси плажната ивица и спря пред високата ограда, която следваше бреговата линия.

ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ:

ЕЛЕКТРИЧЕСКА ОГРАДА. ПРЕМИНАВАНЕТО ЗАБРАНЕНО.

ПО НАРЕЖДАНЕ НА ПРАВИТЕЛСТВОТО НА САЩ.

Тя взе една мидена черупка и я хвърли към оградата.

Прас!

„Добре, Айнщайн. Сега какво?“

Ярък лъч светлина я накара да се наведе. Една голяма бяла лимузина приближаваше входа.

Лорън седна на пясъка, споходена от внезапен пристъп на deja vu.

 

 

Старши майстор Чон, Доминик, Джейкъб и Имануел стояха пред огледалното стъкло и наблюдаваха хората в съседното помещение.

Начело на заседателната маса седеше президентът Джон Зучуа. Вляво от него беше Алиса Попова, вдясно — представител на „Златното руно“.

— Дани Диас — прошепна Джейкъб. — Дясната ръка на Дейв Мор. Изглежда, тоя копелдак ни е продал.

В този момент самият доктор Мор влезе в помещението, следван от най-изумителната жена, която Имануел Гейбриъл бе виждал. Беше млада, приблизително на негова възраст, но видът й бе направо зашеметяващ. Имаше мургава кожа, високи скули и дълга катраненочерна коса, която се спускаше почти до кръста й. Устните й бяха пълни и блестящи, черните очила й придаваха загадъчен вид. Тя бавно заобиколи масата — пристъпваше внимателно, сякаш се боеше, че полупрозрачната „пижама“, с която се бе облякла, ще се смъкне всеки миг.

— Коя е тази? — Мани не сваляше очи от нея.

— Беда — отвърна през стиснати зъби Джейкъб.

Гласът на доктор Мор отекна от говорителите.

— Госпожо Мейбас, честно казано, не разбирам какво точно целите. В края на краищата ние работим над този кораб от десетки години.

— Моля ви, доктор Мор, нека не подхващаме пак този спор. — Гласът й бе нисък и съблазняващ. — Дейниъл?

Дани Диас включи холопроектора на стената.

— Успяхме да задействаме астротопографската програма на „Балам“. Освен това локализирахме източника на електромагнитното пулсово оръдие, което на практика ни спаси от унищожение през две хиляди и дванайсета.

Лилит отново закрачи из стаята и накрая спря пред огледалото, на сантиметри от Джейкъб и Мани.

— Коя е тя, Джейк? — прошепна Доминик.

Лилит внезапно се усмихна като заклинателна, после бавно повдигна горнището на дрехата си и извади на показ чудесно оформените си гърди.

Имануел се засмя.

Джейкъб усети, че сърцето му прескача.

И тогава жената свали тъмните си очила и се видяха лазурносините й очи.

Джейкъб сграбчи брат си за ръката и го издърпа от стаята.

— Джейк, спри…

— Не. Трябва да се махнеш. Веднага!

— Джейк, очите й… тя е…

— Да. А сега, слушай ме внимателно…

 

 

Стигнаха дъното на коридора и спряха пред врата с надпис „Екипировка“. Джейкъб въведе кода, после отвори вратата…

… зад която се виждаше изчезваща в мрака стълба.

— Оттук ще излезеш право на брега. Дай ми две минути и ще изключа електрическата ограда. Твоето момиче те чака отвън.

— Лорън е тук? Откъде знаеш?

— Не приказвай, а слушай. Тръгни на юг. Стой настрана от любопитни погледи. Намери Франк Стансбъри, той е приятел на нашето семейство. Живее в Делрей Бийч, в западните квартали.

— Ами ти?

Джейкъб го прегърна.

— Не задавай излишни въпроси. Бягай! Запомни — Франк Стансбъри. И не влизай във възела, иначе онази ще те надуши. А сега изчезвай!

Имануел затича надолу по стълбите. Изрита ръждясалата врата и се озова на брега. Посрещна го силен повей на вятъра и мокри пръски от прибоя. Затича се към оградата. Когато я наближи, спря и метна шепа пясък. Чу се тих пукот.

„Хайде, Джейк! Нали каза, че ще я изключиш!“

Пое си дъх, направи опит да се успокои, после хвърли нова шепа пясък.

Този път никакъв звук.

Мани скочи, улови се за горния край на оградата, прехвърли се от другата страна и тупна на пясъка.

И видя позната фигура да се отдалечава тичешком.

 

 

Лорън бягаше по брега — далеч от сирените и дирещата светлина на прожекторите. Вятърът свистеше в ушите й. Вече наближаваше поклащащата се в плитчините амфибия.

— Лорън, чакай!

„Сам?“

Тя спря и мъжът зад нея едва не я събори.

— Лорън? Божичко, наистина си ти!

— Сам, да знаеш как загазих… — изхлипа тя.

— И двамата загазихме, скъпа. Да се махаме оттук.

Той я задърпа към брега.

— Не, насам! — Тя му посочи амфибията.

Мани се огледа. Приближаваше се един от пазачите, с шокова палка в ръка.

„Не!“ Въпреки предупреждението на брат си той влезе във възела…

Времето послушно се забави.

Зад него, пулсираща като огромен разноцветен фонтан, бе шоковата палка, която излъчваше парализиращи вълни…

Мани сграбчи Лорън през кръста и скочи в амфибията.

„Усещам те, братовчеде. Защо бягаш? От какво се боиш?“

Той включи двигателя, нагласи автопилота, завъртя кормилото и насочи амфибията навътре в морето, далеч от брега на Маями…

… и тогава огромна вълна от енергия ги застигна и ги повали в безсъзнание.