Стив Олтън
Възкресяване (45) (Какво става с нас, след като умрем)

42

Доминик почака улиците да опустеят, излезе от скривалището си и се затича към езерото, хлъзгайки се в лепкавата кал.

„Божичко, моля те, нека само да е жив“.

Приближи се към дървото и кръста, на който висеше разпънатата, изгубила съзнание жертва.

— Джейк? Джейк, миличък, аз съм! — Тя протегна ръце към разпятието с човешката фигура на него…

… и изведнъж очите се отвориха, а на лицето се изписа зловеща усмивка.

— Девлин… — успя да промълви Доминик.

Серафимът разпери криле, скочи от кръста, ритна Доминик в гърдите и заби нокти в бронирания й костюм.

После се наведе над нея, но внезапно замръзна.

— Ти не си Имануел? — Носът му опря в шията й и той започна да я души. — Първородната майка! Къде е синът ти? Кажи ми, иначе ще убия Джейкъб!

— Ще ти кажа… но първо… искам да го видя!

Девлин отново размаха крила, изправи се, дръпна я за косата и я повлече към дървото.

Джейкъб лежеше по гръб, прикован от няколко дебели корена.

— Говори, инак той ще умре.

— Мани не дойде с нас. Аз заех неговото място.

— Невъзможно. — Очите на Девлин се изцъклиха.

— Но е истина.

— Ааааа! — Девлин я удари с юмрук по главата и тя падна в безсъзнание на земята.

 

 

Серафимът затвори очи и се прехвърли във възела. Лилит вече го очакваше там, обгърната с млечновата мъгла.

„Майко, Имануел не е тук. Близнаците са променили плана!“

„Няма значение. Важното е да отворим портала към ада и да освободим Луцифер“.

„Но за да отворим портала, трябва и двамата близнаци да са наблизо“.

„Забрави ли, че при нас все още е Първият Хунафу? Присъствието му, заедно с това на Джейкъб, ще ни осигури енергията, нужна за отваряне на портата“.

„Да, но не можем да черпим от енергията му, докато се намира в своята защитена сфера“.

„Този път ще излезе. Ще го примамим с тези, които са тук“.

 

 

Доминик се събуди от остра болка. Девлин я влачеше за косата към сияещото дърво.

Серафимът застана в подножието му и размърда криле.

— Отвори очи, Хунафу. Искам да видиш лицето на твоята любима, преди да я поругая пред твоя Бог!

Девлин натисна Доминик с коляно в гърба и я просна в калта.

Тя усети как острите му нокти разкъсват останките от защитния костюм и изпищя, когато я разголи напълно.

Задави се, когато силните му ръце я вдигнаха и я наместиха върху голите му слабини.

— Отвори портата, Хунафу, инак, кълна се в Луцифер, ще я измъчвам и насилвам до края на света!

На бялата кора на дървото се появиха две сини точки, после около тях постепенно се оформи човешко лице.

Изведнъж гладкото езеро се набразди от вълнички, сякаш нещо огромно се надигаше от дълбините.

Девлин не можеше да откъсне поглед от сребристата повърхност.

„Получи се! Порталът се отваря!“

* * *

Джейкъб отвори очи.

По тавана на подземния свят трепкаха оранжеви и кехлибарени отражения. Той понечи да седне, но някаква непосилна тежест го притискаше през шията, а друга бе приковала гърдите му към земята.

Изведнъж чу виковете на майка си. Долови присъствието на баща си.

Затвори очи и се премести във възела.

 

 

Щом попадна във възела, Джейкъб Гейбриъл забеляза млечноватото сияние.

„Измина цяла вечност, любов моя. Липсвах ли ти?“

Първо чу гласа й, чак сетне долови примамливата миризма. Накрая видя очите й.

Тя разглеждаше раната на ръката му.

„Приближи се, братовчеде. Дай да ти оближа раните“.

Джейкъб отстъпи назад.

„Още ли се боиш от мен?“

„Девлин… това чудовище мой син ли е?“

„Той е син на Луцифер“.

„Лилит, не биваше да постъпваш така“.

„Ах, сега ли се сети? — Очите й блеснаха ядно. — Родила съм се в ада и в него ще умра, но не като жертва, а като победителка. Господ Бог ме изостави, но се намериха други, които ми протегнаха ръка“.

„Те не са истински, Лилит. Това са само гласове в главата ти“.

„Ти също беше само глас в главата ми, но аз те обичах. И какво направи? Изостави ме, когато имах нужда от теб. Позволи да засеят в душата ми семето на покварата. Сега събирай, каквото си посадил!“

Лицето на Лилит бе изкривено от злоба. Устата й, някога съблазнителна и чувствена, сега наподобяваше отвратителна вертикална цепка.

Тя се приближи бавно към него и смъкна тънката си прозрачна нощница. Отдолу се показа напъпилата й женственост.

Джейкъб се олюля, неспособен да се овладее. Възелът се завъртя около него.

Тя скочи и го събори назад, сякаш го бе ударила с гигантски чук. Яхна го и започна да разкъсва останките от предпазния костюм, цепковидната й уста се надвеси над лицето му, разкривайки няколко реда остри като бръснач зъби.

Джейкъб извъртя глава, отвратен от задушливия й дъх. Сграбчи я за гърлото с дясната си ръка, а с лявата я заблъска в корема, за да й попречи да се съеши с него.

 

 

Потънал в спокойствието на своя затворен свят, Майкъл Гейбриъл внезапно долови някакво раздвижване във възела. Там ставаше нещо, което сигурно щеше да заплаши мъничкото му царство.

 

 

Девлин остави Доминик и тръгна към брега, неспособен да откъсне хипнотизирания си поглед от сияещата повърхност на езерото.

— Татко, чуй ме. Прати своите демони пазачи. Покажи ми портата на ада, за да мога да те освободя!

Доминик запълзя към Джейкъб.

— Джейк? Джейк, събуди се!

Джейкъб бе прикован под яките корени на дървото и се мяташе със затворени очи, като човек, споходен от ужасен кошмар.

В далечината отново отекна звукът на гонга.

Селището на низвергнатите се опразни — жителите му бързаха отново да се подредят покрай брега на променящото се езеро.

 

 

Джейкъб полагаше сетни сили да задържи Сукубус на разстояние от себе си.

Лицето й се бе променило до неузнаваемост и сега тя приличаше на горгона. Амебовидни червеи се подаваха от разязвената й плът и отделяха отвратителна миризма и нечовешки феромони.

Джейкъб въртеше глава, за да потисне гаденето си. Изтощен душевно, надвит физически, прикован към земята, той се чувстваше пленник на сила, която заплашваше да го разкъса.

От голите слабини на Сукубус се стичаше гореща като вряла вода слуз.

„Господи, остави ме да умра, моля те…“

И изведнъж той забеляза една мъглява фигура да се появява от заобикалящата ги мъгла и да се приближава към тях.

„Татко…“

Майкъл Гейбриъл сграбчи Изчадието за врата и я запокити вън от мъглата и далеч от възела.

Джейкъб се надигна и попадна право в обятията на баща си.

„Татко… трябва да излезем от възела“.

„Не мога, сине. Не и докато не бъдат освободени нефилимите“.

Баритоново ръмжене.

Две червени точки… последвани от злобно лице и уста като цепка.

„О, какво виждам! Първият Хунафу. Най-сетне примамен извън клетката си. Двамата със сина ти ще ни осигурите достатъчно енергия, за да отворим портата на ада“.

Тя изчезна в мъглата.

„Татко, какво искаше да каже тя? — попита Джейкъб. — Луцифер наистина ли идва?“

„Няма Луцифер, сине — прошепна в съзнанието му Майкъл. — Няма и ад“.

„Но тя…“

„Девлин е човешко създание, не божествено. Създание на злото, което се корени в човешката природа. Адът не е нищо повече от самоналожен затвор в духовния свят. Това чистилище… то не е реално, а сътворено от болното въображение на Девлин Мейбас и измъчените умове на нефилимите. Аз също бях пленник на своя гняв и омразата си, докато не почувствах твоята обич. Но предпочетох да остана… за да помогна на нефилимите. Да им позволя да се къпят в моята топлина“.

„В такъв случай аз трябва да убия Девлин и Лилит“.

„Не можеш, Джейкъб. Те вече са мъртви“.

„Какво?!“

„Убих ги много отдавна, още през две хиляди и дванайсета, когато се опитаха да използват Тескатлипока, за да се върнат на Земята. Влязох в устата на змията, за да ги пресрещна. Те се опитаха да ме измамят, но аз прозрях измамата и ги убих — и двамата“.

„Но…“

„Господ Бог не би позволил на злото да проникне в царството му. Лилит му бе толкова сърдита, че отказа да приеме условията му. Двамата с Девлин създадоха този свят и го заселиха с обърканите, нещастни души на нефилимите, които се терзаят от собственото си чувство за вина. Тук могат да ги изтезават на воля и да ги държат далеч от всепрочистващите лъчи на божията светлина, а Девлин, възползвайки се от своето Хунафу наследство, се храни от енергията им, за да изгражда своята версия на ада.“

„Но защо нефилимите изпитват чувство на вина?“

„Защото са оцелели след катастрофата, унищожила човечеството. Моята аура успокоява душите им, както твоята въздейства върху мен. Ти си проводник на божията светлина… Лилит заглушава тази светлина, като пропуска съвсем малко от нея до нефилимите, но им казва, че идва от Луцифер, за да ги държи под контрол“.

„И нефилимите ли са мъртви?“

„Да. Загинали са много отдавна, когато се опитали да се прехвърлят в духовното царство“.

„Знаят ли, че са умрели?“

„Не. Девлин и майка му също не знаят. Те са абсолютно убедени, че са тук, за да спасят Луцифер. И сега само истината ще ги направи свободни“.

„Но защо… защо Лилит и Девлин са толкова убедени, че могат да отворят портите на ада?“

„Девлин долавя притока на енергия, но това е само вълната на наближаващото изригване“.

„Свръхновата?“

„Да. Девлин е Хунафу и притежава способността да черпи от подобни сили. Дори в този момент умът му канализира енергия, а подсъзнанието му вдъхва живот на демона пазач“.

„Татко, какво ще стане, когато Сириус се превърне в свръхнова?“

„Енергийното ниво ще се повиши рязко и съзнанието на Девлин ще роди Луцифер — или поне неговата представа за Луцифер, сътворена от болния му мозък“.

„И тогава… ще се сбъднат най-страшните пророчества?“

„Да, отново ще се затвори примката на времето. С всеки нов парадокс ние се изместваме все по-далеч от божествената светлина“.

„И миналото ще се повтори?“

„Да, от момента, когато Закрилниците влизат в черната дупка. Още веднъж дяволът ще попадне в Райската градина“.

„Татко, за всичко съм виновен аз… аз отблъснах Лилит и дадох живот на Девлин в миг на слабост“.

„Не си виновен. И ти, като мен, си жертва на обстоятелствата“.

„Както и Лилит. А също и Мани, Ивлин и милиони други на Земята. Татко, трябва да сложа край на това безумие… Трябва да сложа край, веднъж и завинаги!“

„Как?“

„Като победя Девлин. Като спася нефилимите“.

„Не можеш да победиш Девлин сам, а аз не съм в състояние да напусна възела, за да ти помогна“.

„Има и друг начин да успея, но пак ще се нуждая от помощта ти. Можеш ли да отвлечеш вниманието на Лилит?“

„Ще се опитам. Но виж, за часовоя… ще сме нужни и двамата“.

„Аз ще се справя с часовоя. Ти се погрижи за Лилит“.

 

 

Девлин стоеше на брега на езерото, разперил крила.

Сребристата повърхност се набразди от вълни, после забълбука и постепенно се завъртя в огромен мощен водовъртеж. Само след секунди доскоро спокойното езеро се превърна в кипящ котел, насред който се оформи широк овален отвор — третата уста на змията.

— Това е порталът. Портата към ада!

Съзнанието на Девлин се пресегна отвъд пределите на пространството и времето и започна да черпи енергия право от хаотичната повърхност на червения свръхгигант. Брегът под краката му се разтресе и нефилимите се проснаха ужасени в калта.

Змийската паст започна да сияе в зелено, докато поглъщаше огромните потоци енергия.

 

 

Баща и син свързаха умовете си и призоваха Лилит, чието съзнание продължаваше да се рее в покрайнините на мъглата.

„Обичам те, татко“.

„И аз, Джейкъб. А сега — върви“.

Джейкъб напусна възела.

Майкъл Гейбриъл се извърна, за да посрещне вечния си враг. „Сега сме само ти и аз. Синът ми ми даде от силата си… и ти обещавам, че онези нещастни създания никога вече няма да са твои!“

 

 

Джейкъб отвори очи.

Лежеше по гръб. Корените, които доскоро го приковаваха към земята, се бяха отпуснали. Той се измъкна изпод тях и седна. Беше като зашеметен от неземното изумрудено сияние, което бликаше от петизмерната шахта.

От отвора в центъра на езерото се надигаше демоничното творение на Девлин — същото, с което се бе сражавал безброй пъти в холозалата и което го бе спохождало в най-страшните му кошмари. Могъщи крайници, начупени на отделни сегменти, поддържаха ъглесто мускулесто тяло, от което се стичаха сребристи капки.

— Избий ги! Избий ги всичките! — посрещна Девлин своето творение.

Силициевият демон излезе на брега и разпери могъщите си ръце. Острите като бръснач нокти започнаха да посичат нефилимите.

Низвергнатите надаваха ужасени писъци, от раните им шуртеше синкава плазма. Настъпи страхотна блъсканица.

— Джейк! — Доминик му подаде меча. — Добре ли си? Къде е Мик?

— Охранява възела. — Той я прегърна. — Обичам те, мамо. Прости ми… за всички тези години.

— Джейк, какво ще правиш сега?

— Ще изпълня предначертаното.

Доминик понечи да каже нещо, но се отказа, заобиколи го и се скри зад дървото.

Демонът се приближи и втренчи поглед в Джейкъб. Малката цепка, която разсичаше долната част на лицето му, бе изкривена в зла усмивка. Отровните му нокти разцепиха въздуха и Джейкъб отстъпи встрани от дървото и стисна по-силно дръжката на меча.

Внезапно демонът премина към действие — за част от мига прекоси половината от разстоянието, което ги делеше. Джейкъб не чака — претърколи се напред, вдигнал меча над себе си, и заби острието в задната част на мускулестото бедро на чудовището.

Демонът изкрещя от болка и започна да кълне на неразбираем език.

Джейкъб се изправи и отново стисна меча с две ръце.

Демонът го обикаляше бавно, печелеше време. От раната на крака му бликаше тъмножълтеникава течност.

Очертанията на чудовището отново се размазаха — и в следващия миг ноктите му раздраха въздуха съвсем близо до Джейкъб.

Джейкъб парира удара, след това изпълни безупречен пирует, при излизането, от който посече отзад лявата ръка на противника си.

Отново болезнен рев и ругатни на неразгадаемо наречие. Чудовището отстъпи, олюля се и Джейкъб го последва, размахал меча. Нанесе няколко бързи удара в гърдите и корема на съществото и то се покри цялото със слузестата жълтеникава течност.

Шляпане на криле, придружено от предупредителния вик на Доминик.

Джейкъб се наведе, извъртя се рязко и промуши Девлин в корема тъкмо когато серафимът се спусна върху него.

Девлин отлетя и кацна на десетина крачки. Притискаше раната си с ръка.

— Джейк! — извика Доминик.

Изпод разкъсания му защитен костюм се стичаше синкава кръв. Изглежда, демонът бе успял да го рани.

— Стой настрана! — извика Джейкъб и пое с пълни гърди въздух от шланга, за да неутрализира действието на токсините. Мускулите му трепереха от изтощение. Той хвърли поглед към Девлин, след това се извърна към тежко ранения демон, който се поклащаше замаяно, нададе гърлен боен вик, вдигна меча и с едно рязко и мощно движение отсече главата му.

Девлин засъска яростно, но не смееше да се приближи.

Изплашените нефилими се трупаха около дървото — не знаеха какво да правят.

Джейкъб коленичи и щеше да падне, ако Доминик не го бе подкрепила.

— Джейк… не… о, Боже… моля те… — Тя го притисна към гърдите си. — Джейк, не ме напускай.

Той вдигна ръка и посочи дървото.

 

 

Умът на Майкъл Гейбриъл постепенно потъваше в бездната на злото, която се разкриваше в алените очи на Изчадието. Шепнещият й глас ечеше в съзнанието му. „Битката приключи. Аз ще изпия живота от теб, а трупа на Първородната майка ще отнеса на олтара на пъкъла“.

Последните думи събудиха истински вихър от чувства в душата на Майкъл.

— Доминик!

 

 

Някой прошепна името й — но шепотът проехтя като изстрел в съзнанието й.

Джейкъб се задави от собствената си кръв.

— Освободи го!

Тя положи главата на сина си на земята и се изправи. Сграбчи меча с две ръце. Приближи се към сияещото дърво…

… и с всичка сила заби острието в стъблото.

 

 

Пронизителен писък отекна в ума на Майкъл и изведнъж мъглата се разсея.

Сукубус държеше ранения си хълбок, откъдето — като от нефтен кладенец — бликаше лъскава черна течност. Тя се извърна и демоничните й очи го поляха с омраза.

„Не! Невъзможно!“

Майкъл Гейбриъл се усмихваше триумфално.

„Никога не подценявай силата на любовта“.

Разцъфна още една рана — този път на гърлото й. Тя се просна по гръб и започна да се дави…

… и в същия миг Майкъл почувства как невидимите окови изчезват.

 

 

Сиянието на дървото се засилваше. Уловени в паяжината на разноцветните му лъчи, се мятаха две фигури. Едната беше Лилит, чиято бледа кожа бе покрита с мазни екскременти, а втората — Майкъл Гейбриъл, който все още се гърчеше в ноктите на Сукубус.

— Махни се от мъжа ми, кучко! — Доминик замахна с меча и отсече ръцете на Лилит.

Девлин кръжеше над тях, но не смееше да навлезе в зоната на светлината.

Доминик подхвана отпуснатото тяло на Мик и го изтегли настрани.

— Джейк, той не диша! — Тя смъкна мундщука на шланга и долепи устни до неговите.

— Хайде, Майк — дишай! — Тя го разтърси и отново му даде глътка кислород. — О, Боже… недей, след всичко, което преживяхме. — Смъкна последната бутилка с кислород, нагласи маската върху устата на Майк и започна сърдечен масаж.

Изведнъж до нея се появи втора сияеща фигура, която излъчваше неземна топлина.

Доминик втрещи очи в нея.

— Джейк?

Ярката живителна сила, която бе Джейк Гейбриъл, се издигна над мъртвото тяло. Хвърляйки отблясъци надалече в духовното измерение.

Изведнъж нефилимите протегнаха ръце и се втурнаха към нейния източник.

— Като нощни пеперуди на светлина… — прошепна Доминик.

Енергията, която се излъчваше от душата на Джейк, имаше чудодеен ефект върху телата на низвергнатите. Раните им зарастваха, ампутираните крайници никнеха наново, а зловещите сияещи сфери помръкваха и падаха от тях.

Доминик гледаше замаяна. И изведнъж в съзнанието й отекнаха думите на Ивлин Стронджин:

„Доминик, има ад, но той не е реално съществуващо място. Тези, които отиват в задгробния живот, заредени с отрицателна енергия, попадат в създаден от тях самите ад. Чувството за вина е една от причините да унищожиш своето его. Единственият начин да прогоним мрака от душите си е да допуснем там любовта…“

— Любовта…

Сълзи на радост се стичаха по страните й, докато една по една изгубените души на колонистите от Нов Рай, държани толкова дълго в това създадено от самите тях чистилище на вината и срама, изчезваха в сияещата небесна светлина.

Девлин се рееше високо над множеството и от време на време тя чуваше кресливия му глас:

— Не! Махнете се от него! Оставете го!

Но нефилимите се скупчваха все по-плътно около Джейкъб, нетърпеливи да потънат в обятията на своя нов спасител.

Накрая изчезнаха, всички, освен Джейкъб, който се приближаваше към нея, окъпан в мека светлина.

Докосната от тази светлина, от самотното дърво се стичаше смола, която изцеляваше раните на Лилит и възвръщаше неземната й красота.

Джейкъб коленичи до нея. Докосна лицето й.

Лилит отвори очи, в които сега се четеше детска невинност. Той я улови за ръката, после се обърна към майка си. Посочи Майкъл, който вече дишаше сам.

— Бъдете щастливи.

Доминик се задави от буца в гърлото.

— Обичам те.

Джейкъб се усмихна. После двамата с Лилит изчезнаха.

Майкъл изстена.

Доминик го погали по косата и се взря в очите му, които светеха с налудничав блясък.

— Какво са направили с теб, мили?

Подземният свят се разтресе от мощен тътен. Алени пламъци бликнаха от зейналата паст на змията, последва изумрудено изригване на чиста енергия, която се изливаше от петизмерния кладенец. Покривът на Подземния свят се покри с пукнатини, през които си пробиваше път ярка бяла светлина.

Изведнъж над нея се появи Девлин, свил крилата си като връхлитащ ястреб. Спускаше се надолу с яростно ръмжене.

И всичко изчезна.

 

 

Доминик се озова коленичила на брега на изкуственото езеро. Духаше ураганен вятър и заплашваше да я помете във вихрите си. Тя се огледа, заслепена от вулканичната прах.

Майкъл лежеше до нея, а на двайсетина метра зад него се поклащаше спасителната капсула. Тя преметна дясната ръка на Майк през раменете си, повдигна го, като го държеше през кръста, и го задърпа към капсулата. Внесе го вътре и затвори люка.

— Компютър, закарай ни на борда на транспортния кораб. Колкото се може по-бързо!

Капсулата започна да се издига, бореше се с ураганния вятър. Доминик затвори очи. Изведнъж в съзнанието й се пробудиха спомени от психиатричната клиника в Маями, в онзи далечен ден, когато с доктор Антонио Фолета обсъждаха състоянието на новия пациент.

„Какъв е проблемът с господин Гейбриъл?“

„Имал е прояви на агресия. Поставена му е диагноза параноидна шизофрения. Съдът е постановил принудително лечение… Вероятно причината е наследствена. Още родителите му, Джулиъс и Мария Гейбриъл, са били убедени, че човечеството е заплашено от пълно изтребление заради гигантски катаклизъм. Майкъл страда от същите маниакални представи. Твърди, че зад затварянето му в психиатрични заведения стои някаква правителствена организация. Изживява се като жертва, а същевременно е уверен, че само той може да спаси света“.

Нов спомен — първото й посещение при Майкъл: красивият параноиден шизофреник се приближава към нея и прошепва: „Кълна се, че няма да ти направя нищо лошо“.

По-късно са в Мексиканския залив, след като му е помогнала да избяга:

„Мик, когато бяхме в клиниката, ти ме попита вярвам ли в злото. Какво искаше да кажеш?“

„Попитах те също дали вярваш в Бог… или в друга висша сила“.

„Вярвам, че някой ни наблюдава и докосва душите ни на някаква по-висша плоскост на съществуването. А ти какво мислиш?“

„Аз вярвам, че ние притежаваме духовна енергия, която съществува в друго измерение. Там е и висшата силя, до която се докосваме, когато умрем“.

А после в Чичен Ица, в деня на зимното слънцестоене през две хиляди и дванайсета. Енис Чейни я държи за ръката и не я пуска, а Майкъл крачи право срещу разтворената паст на мъртвата чуждоземна змия — входа към възела.

„Пусни ме, Енис! Мик, какво правиш…“

Той прекрачва долния ред зъби и изчезва в гърлото на змията… напуска завинаги.

Завинаги…

„Обичам те, Доминик…“

Завинаги.

„Мамо… благодаря ти… обичам те“.

Завинаги…

„Бъдете щастливи“.

Тя отвори очи и извика:

— Джейкъб!

Капсулата се бе издигнала над урагана и се готвеше да напусне атмосферата.

— Не… не! — простена Майкъл.

Доминик го притисна в обятията си.

— Успокой се… няма страшно.

— Не! Аз съм Хунафу! Аз съм Хунафу!

— Мик, аз съм, Доминик…

— Изчадието… опитва се да ме убие… прониква в мислите ми… аз съм Хунафу… аз контролирам ума си, не Изчадието. — Той започна да си скубе косите. — О, божичко! Боже! Боже! Боже!

Доминик се опитваше да го успокои. Корабът летеше, насочван от невидима ръка.

Мик започна да се дърпа, завладян от поредния пристъп.

— Умът ми е… безопасно пристанище. Той е… сигурна пещера. О, Боже… остави ме да умра. Остави ме да умра!

На екрана се появи корабът на Закрилниците. В корпуса му се виждаше вдлъбнатина с размерите на кратер.

— Изчадието! Изчадието! Ще се скрия в пещерата и то няма да ми направи нищо!

— Мик, престани — аз съм, Доминик!

Един насочващ лъч улови капсулата и я приземи върху площадката. Люкът се отвори и видяха тримата Закрилници.

Мик крещеше и се дърпаше уплашено.

Жената се наведе над него и сложи длан на челото му.

Заспивай.

Мик потъна в дълбок сън.

По-младият закрилник го улови за ръцете и го вдигна без никакво видимо усилие, сякаш носеше малко дете.

Жената подаде ръка на Доминик. Тя я отблъсна.

— Ти ни излъга. Защо не ни каза, че ще се върнем на Земята? Защо не ни предупреди, че нефилимите са мъртви?

Жената я погледна с майчинска нежност… и докосна и нейното чело.

Доминик заспа.

 

 

Синя лагуна, заобиколена от тропическа джунгла. Прохладен ветрец разклаща листата на палмите.

Доминик се изтяга на надуваемия дюшек, който се носи из лагуната.

 

 

— Доминик? Доминик, скъпа, време е да ставаш.

Тя отвори очи.

— Къде съм?

— В безопасност. На транспортния кораб.

Доминик седна. Виеше й се свят. Жената Закрилник й помогна да стане, после посочи стената, на която се бе появил екран. Виждаше се мракът на космоса и един сребрист свят в далечината.

„Джейк…“

Доминик се извърна към жената.

— Джейкъб е мъртъв. Защо позволихте да умре? За да спаси някакви злобни хорица.

— Нефилимите, скъпа, не са злобни хорица. Те са изгубено стадо, на което трябваше да се помогне. Божията воля изискваше да бъдат спасени. С жертвата си Джейкъб спаси и своята душа, и техните.

— А Девлин?

— За него не зная.

Доминик разтърка очи.

— И какво ще стане сега?

— Земята, която познаваме, е изчезнала отдавна. Но като се върнем през черната дупка в миналото, може би ще успеем да предотвратим катастрофата, унищожила човечеството.

Жената млъкна, сякаш слушаше някакъв неуловим глас.

— Ела. Майкъл има нужда от теб.

 

 

Доминик я последва по един къс коридор до главната каюткомпания на транспортния кораб на трансчовеците. Спря и се огледа удивена.

Сигурно бяха милион — триметрови криогенни вани, подредени покрай стените на дългия осемнайсет мили кораб.

Доближи една от ваните и надникна през заскреженото стъкло.

— Постчовеци?

Жената кимна.

— Душите им най-сетне намериха покой.

Тя поведе Доминик през една огромна врата към сърцето на кораба. Тук имаше просторна сферична зала.

— Тази зала е напълно изолирана от останалата част на кораба и разполага с автономно енергозахранване и животоподдържащи системи. Стените й генерират „бял шум“, който пречи на намиращите се вътре да общуват по телепатичен път и създава абсолютна тишина.

В центъра на залата имаше две криогенни вани, от които излизаха безброй кабели и шлангове. Наоколо бяха подредени сложни апарати и машини.

В едната вана бе положен Майкъл Гейбриъл. Беше съвсем гол, в безсъзнание. Възрастният Закрилник прилепваше звездовидни електроди към различни части на тялото му.

— Какво ще правите с него? — попита Доминик.

— Усилията от продължителната схватка с Изчадието са увредили ума му. Единственият начин да му помогнем, е да възстановим спомените му.

Жената улови Доминик за ръка.

— Постчовешките технологии ни дават възможност да манипулираме ума на Майкъл, да го поставим в успокояваща виртуална среда и да спечелим необходимото време за оздравителния процес. Но лечението изисква някой, който да го познава добре… някой, комуто има доверие.

Доминик погледна празната криогенна вана.

— Какво трябва да направя?

— И двамата ще бъдете анестезирани, после ще свържем ума ти с неговия — каза възрастният Закрилник. — Твоето съзнание ще запази пълен контрол върху положението и ще има достъп до мислите му, което ще ти позволи да го поведеш към възстановяването.

— А защо е необходим анестетикът?

— Виртуалната връзка няма да се задейства, докато не навлезеш в REM^[1] сън. Анестетикът ще ти помогне за това. Предлагам ти да започнем незабавно.

— Лечение! — изсумтя Доминик. — Все така се срещаме ние двамата.

Жената се усмихна.

— Той те обича, скъпа. Лечението не само ще повлияе на увредения му мозък, но ще ви позволи да сте заедно. Свържете ли умовете си, няма да можете да различавате виртуалния от истинския свят.

Едва сега Доминик осъзна, че е на предела на силите си.

— Мисля, че една почивка ще ми се отрази добре.

— Свали си дрехите.

Тя се съблече, влезе във ваната и възрастният Закрилник почна да нагласява електродите върху чакра точките й.

— Студено ми е — прошепна Доминик.

— След секунди ще се стоплиш.

Жената се надвеси над нея.

— Приятни сънища, мила.

Мила…

Мила…

Мила…

 

 

Възрастният Закрилник следеше виталните показатели на Доминик.

„Стабилно състояние. Трябва да побързаме, преди звездата да изригне в свръхнова“.

Той постави трахеална тръба, интравенозна система и катетри на Мик и Доминик.

„Необходимо ли беше да ги въвеждаме в хибернация?“

„Вече го обсъждахме. Умът на Първия Хунафу е объркан, но той все още е съхранил достатъчно сили и може да влиза във възела. Ако не го наглеждаме, може да въздейства върху курса на кораба. Докато е в хибернация, ще го държим настрана от по-висшите измерения“.

„Първородната майка?“

„Щеше да се съпротивлява, ако й бяхме разкрили всичко. Можеше да забави процеса на лечение“.

„Не съм съгласна“.

„Което е твое право. Компютър, затвори ваните. Стартирай процеса на хибернация“.

Прозрачна, подобна на гел течност започна да изпълва ваните. Плексигласовите капаци се покриха със скреж.

 

 

Възрастният Закрилник влезе в контролната зала и мигновено получи телепатична информация за текущото състояние от останалите Закрилници.

„Балам“?

„Няма го. Изчезна преди часове в черната дупка“.

„Крайно обезпокояващо“.

„Възможно ли е да е под контрола на Първия Хунафу?“

„Трудно е да се каже. Произходът на «Балам» си остава загадка“.

„Пригответе се за навлизане в черната дупка“.

На екрана се появи изумруденото отвърстие на черната дупка, която сякаш ги подканваше.

Гигантският кораб се приближи към нея и пресече границите на пространство-времето.

Миг по-късно Сириус Б се превърна в свръхнова — изригна със силата на сто милиона слънца.

 

 

Мъжки глас… чиито викове отекваха в мрака.

Съзнанието на Доминик се придвижваше през стария коридор на психиатричната лечебница в Масачузетс — следваше надписите: „Към изолаторното“.

Тя стигна там и натисна дръжката.

Беше заключено.

„Не забравяй, че ти контролираш нещата“.

— Отворете, ако обичате.

Вратата се отключи.

Зад нея имаше тясна килия с циментов под и влажни, покрити с плесен стени. Строшена тоалетна чиния. Гола крушка на тавана.

На отсрещната стена с кръв бяха надраскани черти.

Мик се бе свил на матрака на пода. Извърна се и я погледна с изцъклени очи.

— Коя… сити?

Тя се усмихна.

— Твоя приятелка.

Мик седна.

— Доктор Фолета не ми позволява посещения.

— Доктор Фолета беше преместен. Сега аз отговарям за теб. — Тя протегна ръка. — Казвам се Доминик и дойдох да ти помогна.

 

 

Транспортният кораб се носеше из пространствения тунел като камък през градински маркуч, преследван от взривната вълна на свръх новата. Най-сетне гигантският кораб излетя от другата страна.

Отново го заобиколи непрогледният мрак на космоса.

У дома.

Корабът забави скорост и излезе на орбита около покрита с огромни океани планета.

 

 

„Какво стана? — попита възрастният Закрилник. — Нали всичко беше точно изчислено?“

„Изглежда, не съвсем точно — отвърна по-младият. — «Балам» навлезе в черната дупка преди нас. Присъствието му там може да е променило траекторията на пространствения тунел“.

„Според картографите — докладва жената — сме прескочили три и четириизмерните координати. — Тя посочи планетата на екрана. — Тази планета не е Земята, а Марс. Марс преди много милиони години. Малкият спътник до него със сигурност е Деймос“.

„Марс е с две луни, не с една. Къде е Фобос?“

„Мисля, че ние сме Фобос“.

„И колко далеч в миналото сме се озовали?“ — попита възрастният Закрилник.

„Около сто и трийсет милиона години преди епохата на Озирис“.

„А пространственият тунел?“

„Затворен е. Изолирани сме в този период“.

Замигаха тревожни светлини, придружени от телепатични сигнали.

Предупреждение: Тахионният двигател е прегрял. Първата и втората охладителни системи отказаха. Опасност от експлозия.

Жената се наведе над мониторите. Не само двигателите, но и щитовете заплашваха да откажат.

 

 

Страховитата вътрешна експлозия разкъса обшивката и предизвика пожар, който поглъщаше всичко. Преградните стени се топяха и рушаха, Закрилниците гинеха от нетърпимата горещина и пламъците.

След като и криогенните вани започнаха да се топят, коридорите се изпълниха с дим. Похлупаците се пукаха и течността от ваните изтичаше на пода и се изпаряваше.

Всичко приключи също така бързо, както започна. След броени секунди вакуумът погълна оскъдните количества въздух, които напуснаха пробития корпус, и корабът се превърна в гигантска гробница.

Разрушеният метален спътник продължаваше да кръжи около Марс с безжизнения си товар…

… с изключение на двете тела във вътрешната зала.

 

 

Синя лагуна, заобиколена от тропическа растителност. Прохладен ветрец разклаща листата на дърветата.

Доминик лежи гола на белия пясък и гледа как Майкъл се катери по водопада.

— Дом, гледай!

— Гледам те. Но внимавай къде се държиш.

Мик се усмихва с момчешка палавост и скача в лагуната.

— Това беше малко… страшно — казва Доминик, когато той изплува на повърхността.

— Благодаря. — Той плува към нея. Тялото му има бронзов загар. — Ела при мен.

Тя влиза в лагуната и се отпуска в прегръдките му.

— Знаеш ли колко ми липсваше! — прошепва той.

— Да.

Прегръщат се — Адам и Ева в Рая, — единствените две души, които не се интересуват от нищо, освен от безкрайното си щастие…

… до онзи далечен и омразен ден, когато змията отново ще се промъкне в градината.