Стив Олтън
Възкресяване (39) (Какво става с нас, след като умрем)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Домейн (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Resurrection, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,1 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2017)
Корекция и форматиране
VeGan (2019)

Издание:

Автор: Стив Олтън

Заглавие: Възкресяване

Преводач: Юлиян Стойнов

Година на превод: 2004

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2004

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 954-585-576-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2678

История

  1. — Добавяне

Седма част
Задгробен живот

Господ Бог ни подлага на изпитания, за да види ще можем ли да убием Сатаната в нас…

„Нощ“, Ели Уайзъл

Мракът не може да прогони нашия мрак, само светлината може.

Мартин Лутър Кинг

Всеки от нас гради своя затвор и всеки може сам да се освободи от него.

Джулиъс Гейбриъл

Любовта е всичко, от което се нуждаеш…

Бийтълс

36

На борда на „Балам“

Дългият почти двеста метра звездолет „Балам“ е разделен на две главни палуби. Долната, разположена от средата до кърмата, е двигателният отсек, в който се намира масивна слънчева енергостанция, захранваща всички останали системи на кораба, сред които водните дестилатори, гравитационните възглавници и хилядите други машини, отговорни за силовото поле и оръжейните системи.

В сърцето на „Балам“ е централната „мозъчна кора“, която всъщност представлява огромен биохимичен мозък. Затворен в гигантска вана от желатинова течност, този кошер от нано електронни вериги черпи неимоверни количества енергия.

Останалата част от долната палуба е отделена за хипердвигателя и „черпака“, който загребва тахионни частици от космоса и ги насочва към вентилиращите „хриле“, разположени под крилата, като по такъв начин „дърпа“ „Балам“ през космическото пространство.

Навсякъде — в пода, стените и тавана — са вградени гравитационни емитери, нагласени да поддържат постоянна земна гравитация. Инерционни демпфери защитават екипажа от всякакви възможни увреждания при внезапно ускорение, забавяне или промяна на посоката. Чрез гласов контрол във всяка стая могат да се настроят светлината, температурата и влажността.

Горната палуба е конструирана така, че да осигурява максимален комфорт на пътниците. Тук има хидропонни вани, преработвателни станции за биологични отпадъци, химични контейнери за синтез на най-различни вещества и „астрофизични“ камери, наподобяващи саркофази (те предизвикваха у Доминик пристъп на клаустрофобия). Главният коридор води към жилищния отсек, в който се намират кухнята, банята, тоалетните, работилниците, виртуалната зала, гимнастическият салон и спалните.

В предната част на горната палуба е разположена контролната зала. Под нея, през къси, леко наклонени шахти, се стига до спасителните капсули.

 

 

Доминик Гейбриъл отвори очи. Завесите, закриващи леглото й, се бяха отместили. Тя се протегна, разкопча коланите и се надигна, но по инерция отлетя към тавана.

Веднага се намръщи от острата болка в главата.

Летяха само от два дена, а вече имаше космическа болест. Освен че я болеше главата, й се виеше свят и имаше периодични пристъпи на гадене.

— Компютър, включи гравиемитерите.

Заедно с гравитацията се върна и чувството за гадене. Тя изстена и се подпря на леглото.

— Компютър, локализирай сина ми.

Джейкъб Гейбриъл е в спалня пашкул.

През първата нощ на борда тя също се бе опитала да спи в пашкул, но не можа да привикне.

— Джейк?

Джейкъб се мяташе в пашкула, сякаш бе нападнат от рояк пчели.

Доминик вдигна прозрачния капак и го дръпна за ръката.

— Джейк — събуди се! Джейкъб!

Сините очи я погледнаха. В тях се четеше ужас.

— Джейк, всичко е наред… Джейкъб, не ме стискай толкова силно!

— А? — Той втренчи поглед в нея, но спря да се дърпа.

— Пак ли кошмар?

— Беше като видение. Последно предупреждение от баща ми.

— Кажи ми. — Тя коленичи до него.

Той поклати глава.

— Джейкъб… моля те.

Той я изгледа, после бавно кимна.

— Бях дълбоко във възела, заобиколен от плътна вълна. Тялото ми бе изчезнало, представлявах само свободно рееща се мисъл. Изведнъж видях две виолетови точки… две очи, които сияеха сред мъглата. Това беше Лилит. Тя прошепна: „Джейкъб, очакваме те“. И тогава я видях. Мамо, дори видът й е интоксикиращ, като ужасно силна отрова. „Ела при мен, Джейкъб“ — повика ме тя. Умът ми крещеше да не го правя, но почувствах докосването й и то бе по-силно от най-големия екстаз, който бях изпитвал. Усещах топлия й дъх в ухото си. Целият настръхнах, когато тя погали центровете ми на удоволствие и разля върху съществото ми нектар на неописуема наслада.

— Бих могъл да остана там завинаги — продължи той. — Да й позволя да ме изстиска докрай и да умра като щастливец. Но тогава отнякъде изникнаха синкави искрици — две други очи, които ме наблюдаваха от мъглата. Това беше баща ми. „Ти пусна змията в градината — каза той — и отново позволи да те измамят“. И тогава мъглата се вдигна и видях истинския облик на Изчадието. Тя беше получовек полудемон. С призрачнобяла кожа и дълга черна коса. Очите й бяха виолетови в ъгълчетата и червени около зениците. Но от всичко най-страшна бе устата й — вертикална цепка, като рана или вагина, само дето отвътре се виждаха стотици малки черни зъбки. По лицето й бе размазана кръв — моята кръв! И тогава разбрах, че съм в ада. Макар да нямах тяло, можех да чувствам топлината й, която бе толкова интензивна, че топеше костите ми. Тя протегна крайниците си и бръкна с тях дълбоко в ума ми, а тазът й се намести върху несъществуващия ми орган.

— Божичко…

Джейкъб изтри сълзите си.

— Започнах да потъвам в този отровен водовъртеж, надавах ужасени писъци… и изведнъж се озовах в оазис на спокойствието. По някакъв начин Мик се беше намесил и ме беше спасил. Все още усещах, че Изчадието се е вкопчило в гърба ми и ме изкушава да я погледна. Но въпреки това се бях измъкнал от ада и имах достатъчно воля, за да си наложа да не се обръщам. Баща ми ме притегли в обятията си и ми прошепна, че вече съм истински Хунафу, месията на нефилимите, и че той ще е винаги близо до мен, за да ми помага в неволя и беда.

— Как изглеждаше той? — попита Доминик.

— Уморен. А после изчезна в бялата светлина.

Откъм коридора долетя тревожен сигнал.

— Компютър, доклад — нареди Джейкъб.

Участък от изкривен космос, курс две-нула-три-знак-шест. Време до пресичане — четири минути и двайсет секунди.

— Причина за изкривяване на пространството?

Гравитационна гънка.

— Пространственият тунел? — попита Доминик.

Джейкъб кимна.

— Компютър, задай пресечен курс. Мисля, че ще е най-добре да си сложим коланите — обърна се той към Доминик.

На стенния екран се появи изображение, което напомняше вихрушка. Това бе входът в хиперпространствения тунел. Издълженият корпус на кораба се гмурна право в центъра на тунела, засмукван навътре от невероятни по мащаби гравитационни сили, които му придаваха допълнително ускорение. Корабът започна да се тресе и Доминик стисна зъби. Едва успяваше да следи екрана.

Стените на тунела бяха небесносини, като летен небосвод, само в центъра се виждаше една черна точка, която се уголемяваше… и уголемяваше…

И изведнъж отново се озоваха сред черната пустош на космоса.

А пред тях се виждаше непозната сребърночервена планета.

— Ксибалба — прошепна Доминик.

Джейкъб кимна.

— Компютър, включи главния двигател. Задай курс към по-голямата от двете луни.

От лунната повърхност са изстреляни две сонди, които се приближават към гравитационната гънка.

— Прехвърли на задния екран.

Отново видяха отвора на тунела, само че оттук той бе оцветен в зелено. По периметъра му заемаха позиция стотици сонди — премигваха като фосфоресциращи фарове.

— Какво става? — попита объркано Доминик.

— Някой стабилизира тунела и предпазва гравитационното му поле от срив.

— Закрилниците?

— Да се надяваме. Компютър, излез на орбита около по-голямата луна. Приготви спасителната капсула за полет до повърхността на луната.