Стив Олтън
Възкресяване (3) (Какво става с нас, след като умрем)

1

21 януари 2013 г.

30 дни след ПСА (Почти сбъдналия се Армагедон)

Уелингтън, Флорида

„Додзо“ бе с дължина трийсет метра и ширина десет, стените му бяха облицовани с огледала, а подът беше от гладко полирано дърво. Учителят Густафу Поуп — черен колан, пети дан, бивш шампион по карате на Аржентина — се обърна към насядалите в поза „лотос“ покрай една от стените „буши“.

— Ричард Рапопорт. Андреа Смит.

Чула псевдонима си, трийсет и една годишната Доминик Васкес скочи на крака. Също като останалите ученици на Поуп, хубавата чернокоса млада жена бе облечена в богу — броня, защитаваща цялото й тяло. Гърдите и коремът й бяха прикрити с до, кръстът й бе обхванат от таре, а ръцете и китките й — скрити с ръкавици коте. Тя нахлузи шлема, известен като мен, и дръпна вързаната си на опашка коса. Плътният шлем защитаваше лицето, гърлото и слепоочията й от удари.

В ръката си стискаше шинай — меч, изплетен от четири бамбукови ленти, пристегнати с кожени връзки на дръжката и върха. Направен така, че да се огъва при удар в твърдо тяло, шинай, макар и на пръв поглед далеч по-безвреден от своите предшественици фукуроджинай и бокуто, все пак се смяташе за смъртоносно оръжие.

Тя прекоси половината от разстоянието, делящо я от нейния противник. Рич Рапопорт бе по-едър и по-силен от нея, но не можеше да се похвали с нейния опит, нито с пъргавината й.

— Рей! — извика Поуп.

Двамата ученици се изправиха един срещу друг и се поклониха.

— Готови!

Те вдигнаха бамбуковите мечове и заеха позиции.

— Започни!

Доминик се хвърли първа в атака, замахна отгоре и огласи залата с бойния си вик: „Мен“. Рапопорт блокира удара, но яростната атака продължи. Острието на меча се стрелна към челото и гърдите на едрия мъж. Доминик произнасяше на висок глас всяка от точките, които атакуваше, втренчила поглед през решетките на шлема в лицето на противника си.

— Уш! — извика учителят Поуп: Доминик бе спечелила точка от успешен удар по слепоочието на Рапопорт.

Двамата ученици се върнаха на местата си.

— Едно на нула. Готови… започни!

— Коте! — отекна гласът на Доминик и мечът й се извъртя към рамото на Рапопорт.

— Мен! — чу се, когато той успя да я удари по шията.

— Уш!

Доминик се подпря задъхано на коляно, мъчеше се да надмогне болката.

Учителят Поуп се наведе над нея.

— Госпожице Смит, можете ли да продължите?

Тя кимна.

— Едно на едно. По места.

Тя се върна на обозначеното място; усещаше как кръвта й пулсира в слепоочията.

— И… започни!

Доминик изригна като вулкан, подклаждан от кипящия й гняв, мускулите на ръцете й се издуваха при всяко рязко завъртане на меча. Рапопорт отби хладнокръвно всичките й атаки… и я посече през гърдите.

— Ууш! — Учителят Поуп даде знак на Рапопорт. — Две на едно, победна точка и край на мача. Стиснете си ръцете.

Рапопорт протегна ръка; сияеше от радост.

Доминик я стисна, но не го погледна в очите.

 

 

— Госпожице Смит, ще ми отделите ли малко време?

Доминик напъха шлема в сака си и последва учителя Поуп към кабинета му.

— Да, какво има?

— Как е шията ви?

— Добре.

Учителят Поуп се засмя.

— Добре, че носехте богу, инак сега щяхте да говорите през втора уста.

Тя кимна вежливо и се изчерви едва забележимо под мургавата си кожа.

— Андреа, вие сте прилежна ученичка. Честно казано, не съм срещал някой, който да се труди така упорито като вас. Но по време на бой техниката не е всичко. Кендо ни учи да наблюдаваме внимателно противника си и да изберем най-подходящата тактика, която да ни донесе победа. Вие се биете яростно, биете се, за да убивате, и по такъв начин разкривате пред противника си слабите си места.

— Така е, учителю.

— Пътят на меча е моралният код на всеки истински самурай. Изкуството на дзен трябва да върви ръка за ръка с изкуството на войната. Просветлението е осъзнаване на същността на обикновения живот.

„Обикновеният живот. Какво ли не бих дала да имам обикновен живот“.

— Учението Ай Уши повелява да се отнасяме към противника си така, както той се отнася към нас, да се обучаваме, без да влагаме чувства, да посветим живота си изцяло и да забравим страха.

— Изглеждам ли ви уплашена?

— Няма значение как ми изглеждате. Андреа, всеки от нас има свои демони. Надявам се, че кендо някой ден ще ви помогне да се изправите срещу вашите.

 

 

Доминик се преоблече във фланелка, къси панталонки и маратонки, прибра екипировката си в сака и тръгна към фитнес залата. Там вече я очакваше Крис Адеър, личният й треньор.

— Как е кендото?

— Добре — излъга тя.

— Време е за малко болка — рече той, отведе я до пейките в ъгъла и й подаде две петкилограмови гири. — Искам по двайсет изтласквания, после ще отидем на четирийсет и пет.

 

 

След два часа Доминик излезе от залата. Масажираното й тяло трепереше от изтощение. Натъпканият с мокри дрехи сак й тежеше и тя се подпираше на един бамбуков бастун.

До джипа я очакваше възрастна жена с яркооранжева, пристегната назад коса и широка усмивка. Очите й бяха скрити от слънчеви очила.

Доминик се приближи към нея предпазливо, стиснала бастуна в дясната си ръка. Под фалшивата му облицовка бе скрит катана, двуостър японски меч, наточен като бръснач.

— Здравей, Доминик.

— Съжалявам, но сигурно ме бъркате с някоя друга.

— Успокой се, скъпа, няма да ти направя нищо лошо.

Доминик спря на разстояние един удар с меч от жената.

— Какво искате?

— Първо, да сме колкото се може по-далеч оттук. Защо не дойдеш с мен у дома, в Сейнт Огъстин?

— Сейнт Огъстин? Госпожо, аз изобщо не ви познавам. Ако обичате…

— Не съм репортерка, Доминик. Нося ти вест.

— Добре де, от кого?

— От Мария Гейбриъл. Майката на Майкъл.

Доминик забеляза с периферното си зрение двама охранители, които се приближаваха от другия край на паркинга.

— Съжалявам, но не познавам никакъв Майкъл. — Тя се обърна.

— Мария знае, че носиш в утробата си нейните неродени внуци. Опасява се, че те дебне огромна опасност.

Доминик замръзна, лицето й пребледня.

— Коя сте вие? — прошепна тя. — Защо трябва да ви вярвам?

— Казвам се Ивлин Стронджин. — Жената си свали очилата и я погледна с искрящо сините си очи. — Мария Розън-Гейбриъл ми е сестра.

 

 

Далас, Тексас

Залата за три хиляди посетители пращеше по шевовете, както беше всяка вечер през последния месец. Камерите бяха готови.

Блеснаха ослепително ярки светлини. Завесата се вдигна и се видя овална, боядисана в червено арена, над която се издигаше триметров кръст.

Пред разпятието, разперил ръце, стоеше телеевангелистът.

Питър Мейбас бе едър петдесетгодишен мъж с правилни черти. Говореше с плътен алабамски акцент и току отмяташе назад лъскавия си перчем.

— Дами и господа — поде той, — ще ви разкажа историята на един човек, чието съществувание бе белязано със знака на една болест, която засяга не само тялото, но и духа. Болест, която заразява душата. Болест, която разрушава нашето общество. Да, приятели мои, говоря за болестта на име Алчност. Този човек имаше всички нейни симптоми. Егоизъм. Безчестие. Злонамереност. Завист. Той беше лъжец и измамник, корумпиран до мозъка на костите. Беше директор на една от най-големите ни отбранителни корпорации, с инвестиции в нефтената промишленост. Беше човек, който се отнасяше към жените като към вещи и се къпеше в нектара на насладата, с която го даряваха, докато цветът им не повехне и не умре. И после, един ден, дами и господа, докато това жалко подобие на човешко същество се изтягаше в махагоновото легло на своята огромна и луксозна къща, пред него се появи ангел. И ангелът го дари с видение. Това видение, дами и господа, бе на Разрухата, на бедствия и разрушения, на мъчения и неволи. На края на човечеството сред димящи руини. А после той видя и Господ Бог.

Питър Мейбас извърна лице към заслепяващата светлина на прожекторите.

— И Господ Бог му каза: „Синко, виждаш ли докъде води греховният ти път? Моите чада ме забравиха и позволиха на змията да се засели в градината“. И мъжът се изплаши, падна на колене и се покая. А Господ му рече: „И задето поиска прошка, ще пощадя човечеството, но само ако станеш и поведеш стадото“. А мъжът склони глава и Господ Бог го докосна по сърцето. Изчезнаха мигом алчността и омразата, лъжите и измамите бяха забравени. Мъжът се изправи, окъпан в божията светлина, и даде клетва.

Мейбас се отдалечи от разпятието.

— Аз бях този човек, дами и господа, и видението ме споходи преди четири месеца, деветдесет дни преди зимното равноденствие на 2012-а. От този миг съм верен слуга на нашия Господ и разнасям словото му по света. И когато удари съдбовният час и бомбите паднаха, нашият милосърден Господ Бог спази словото си и ни пощади.

Хорът запя „Амин“.

— А когато змията показа лицето си, лицето на дявола, Господ Бог я заслепи със светлината си и отново ни спаси.

— Амин, амин.

— Божествената намеса, чада мои, това бе божествената намеса. Ето ме, стоя сега пред вас, променен човек, и ви моля за подкрепа. Тъкмо нашите ръководители във Вашингтон предизвикаха Разрухата, политици като Клинтън, Буш, Малър и Чейни едва не ни унищожиха. Господ Бог ме дари с това видение, приятели мои, и поиска от мен да отнеса думите му първо във Вашингтон, а сетне и по целия свят. Той избра Америка, като най-велика сила на света, и ни даде втори шанс, който не бива да пропиляваме. Възправете се, чада мои, и ме последвайте…

Част от зрителите се надигнаха, останалите последваха примера им.

— … нека сега всеки от вас улови съседа си за ръка. Хайде. Вдигнете ръце високо във възхвала на Господа Бога. Ще го възхвалявате ли с мен?

— Да!

— Ще забравите ли греховния си живот, както го сторих аз?

— Да!

— Ще подкрепите ли кампанията ми за възстановяване на добропорядъчността на нашата нация, та никога вече човечеството да не се изправи пред опасността от унищожение?

— Да! Хвала на Бога!

— Защото ни чака много работа, приятели мои, толкова много, докато прогоним болестите, плъзнали по човечеството.

На арената се появи малък хор — мъже и жени, облечени в бели дрехи, подхванаха следващия псалм.

Мейбас погледна право в обектива на камерата.

— Време е да тръгнем и да разнесем словото Господне, дами и господа. Съберете се тази вечер и ни подкрепете, с каквото можете. Елате на празненството Господне, за да можем всички заедно да поемем на дългия поход към Белия дом. Това е видението, с което ме дари Господ Бог, нашият Спасител. Прати ми го, когато ни спаси от сигурна смърт. Спомнете си онзи ден, после бръкнете надълбоко в портфейлите си и покажете на Господ, че заслужавате втория шанс, който ви дава. Изправете се до мен, чада мои, подкрепете ме, за да подкрепите и Него, додето на Земята се възцари Небесното царство.

— Амин.

 

 

Гримьорната попи лъщящия крем по брадичката на Ричард К. Филипс и той се отправи към мястото си на политическия форум. Срещу него седеше Питър Мейбас.

— И така, господа — поде операторът, — включване в ефир след девет… осем… седем…

Ричард Филипс погледна към камерата, изчака отброяването да приключи и заговори:

— Добър вечер, драги зрители. Тази вечер в „Световни новини“ ще разговаряме с Питър Мейбас, бивш директор на компания „Мейбас“ и кандидат за президентските избори през 2016-а.

— Добър вечер, Ричард, и добър вечер на всички наши поддръжници. Бог е с вас.

— Господин Мейбас, да преминем направо към въпроса. Следващите президентски избори са чак след три години. Защо започнахте кампанията си толкова рано?

— Ричард, посланието, което нося, не е политическо. Дошло е време за промени и въпреки че все още не сме на власт, ние вярваме, че настоящата администрация трябва да изпълни волята на американския народ. Енис Чейни не успя да възстанови вярата в американското правителство, а без тази вяра администрацията ще рухне, и заедно с нея и Америка. Просто не можем да си позволим да чакаме още четири години.

— Държа да уточня, че президент Чейни встъпи в длъжност едва преди месец.

— Един политик или печели веднага вярата на хората, или не. Какъвто е случаят с Чейни.

— Господин Мейбас, вие открито обвинявате предишната администрация за изолацията, в която се озова тогавашното правителство. А същевременно вашата компания спечели от новоиздигнатите режими в Близкия изток и Азия.

— Ричард, кой по-добре познава тъмните пътеки на греха от самия грешник? След като съм се занимавал с тези неща, естествено е да зная кои корени на злото трябва да бъдат изтръгнати. Повече от всеки друг аз вярвам, че Бог е избрал тъкмо мен да поведа следапокалиптична Америка.

— Интересно. Вярно ли е обаче това, което посочват вашите противници — че внезапното ви навлизане в политиката се дължи на намеренията на Чейни да преустанови подкрепата на инициативата за стратегическа отбрана, чийто главен доставчик е вашата компания?

— Искате да кажете „бивша“ компания. Аз напуснах преди две седмици.

— И отнесохте със себе си двеста милиона долара.

— Дял, който ми се полагаше. Като вицепрезидент, Джордж Буш взе от „Халибъртън“ двайсет милиона, а под негово ръководство компанията понесе тежки загуби. Парите, които получих аз, са спечелени честно и сега ги инвестирам в тази кампания.

— Да поговорим за вашата нова политическа партия „Първо народът“.

— Струва ми се, че името казва всичко.

— Някои я определят като екстремистка.

— Екстремистка? Ричард, ако преобладаващата част от американското население споделя възгледите ни, как можете да ги обвините в екстремизъм? Ние вярваме в силата на семейството. И същевременно се опасяваме, че добрите стари християнски традиции са изместени от стремежа към безпорядъчни сексуални връзки и създаването на поколение, което няма да може да се превърне в гръбнак на обществото.

— Давате ли си сметка, когато говорите за християнски ценности, че внушавате страх на другите религиозни общности?

— Това е нелепо, Ричард. Аз обичам всички американци, независимо дали са евреи, индуисти, или каквито и да са там, стига да уважават християнското общество, както проповядват техните водачи.

— Осъзнавате ли, че думите ви са оскърбление за нашата конституция?

— Аз вярвам в конституцията, но нека приемем фактите. Изминаха едва четирийсет и пет дни, откакто нашите политически водачи едва не ни доведоха до унищожението на цялата страна. Ако това защитава конституцията, следователно там нещо не е наред. Нашият Бог и Спасител не ни измъкна от тресавището само за да присъства на още един подобен акт. Трябва да си вземем урок от събитията през две хиляди и дванайсета, преди да продължим нататък.

— И този път, с твърденията си, че сме спасени от Всевишния, вие противоречите на администрацията, според която истинският ни спасител е Майкъл Гейбриъл.

— Да не говорите за онези глупости за свръхчовеци и пирамиди? О, моля ви. — Мейбас се наведе напред и сключи вежди. — Позволете да ви кажа нещо за Майкъл Гейбриъл. Разговарях с много свещеници, които са абсолютно убедени, че той е Антихристът.

— Но, господин Мейбас, според всички наблюдатели Майкъл Гейбриъл е загинал като герой.

— И кои са тези наблюдатели? Хора на същото това правителство, което ни доведе до ядрена война! Добре известен факт е, че бащата на Гейбриъл, Джулиъс, е бил душевноболен, и същото се отнася за сина. Прекарал е единадесет години в психиатрията, заради нападение срещу бившия държавен секретар Питър Борджия. Този човек герой ли е според вас? Нищо чудно тъкмо Майкъл Гейбриъл да е причината за пробуждането на извънземния. Той твърди, че е проникнал в кораба му в Мексиканския залив, нали така? Заявява даже, че е установил контакт с демона.

— Да, но…

— Няма но. Всички сме гледали филма. Гейбриъл проникна в устата на змията и после и двамата изчезнаха. Толкова!

— За какво всъщност намеквате?

— Нищо не намеквам, казвам ви право в очите, че нашият господар и спасител се намеси в критичния миг и прати този Гейбриъл и змията там, откъдето са се взели — в пъкъла. Божествена намеса, Ричард, не някакви си индиански бръщолевеници. Но сега човечеството е на кръстопът. Или ще си вземем поука от унищожението, пред което бяхме изправени, и ще издигнем водачи, които да ни поведат по Божия път, или ще си пъхнем главите под гилотината, до идването на следващия Ден на Страшния съд.

 

 

Питър Мейбас даде още три автографа, после се качи на частния си самолет.

На стълбичката го очакваше организаторът на кампанията.

— Чудесна работа, Питър. Последните проучвания сочат, че сме достигнали двайсет и два процента. Нови два милиона в Далас. От Солт Лейк Сити са поискали още три турнета.

Мейбас го потупа по рамото и тръгна към вътрешността на самолета. Там вече го очакваше възрастен побелял мъж. Това бе мениджърът на кампанията, тексаският милиардер Джоузеф Х. Рандолф. Той отмести поглед от екрана.

— Добре беше, когато спомена за семейните ценности, но не биваше да се нахвърляш срещу Гейбриъл и да го наричаш Антихрист. Хората все още го смятат за герой, а той се слави с близки връзки с Чейни.

— Когато дойде време за избори през две хиляди и петнайсета, Майкъл Гейбриъл ще е отдавна забравен.

— Може, но не и детето му.

— Детето му?

Рандолф кимна и му подаде една папка. Мейбас я прелисти и усети как сърцето му учестява ударите си.

— Васкес е бременна?

— Да. И когато обществеността узнае, ще го сметнат за Второ пришествие, за непорочно зачатие, а детето ще се радва на обичта на Христос. Чейни дори няма да се нуждае от предизборна кампания — вторият мандат ще му бъде поднесен на тепсия.

— Господи! — Мейбас замахна и блъсна стената с юмрук. — Какво ще правим сега?

— Само едно. Ще се отървем от Васкес, преди обществото да узнае, че е бременна. Вече заръчах на хората си да я издирят. За щастие Службата за обществена безопасност все още е заинтересувана от нея и ще ни помогне.

— Направи го. Колкото и да струва. Искам тази кучка и малкото й демонче да са мъртви до края на седмицата.