Стив Олтън
Възкресяване (29) (Какво става с нас, след като умрем)

26

Космическата совалка е най-ефикасното оръжие за унищожаване на долари.

Конгресмен Дана Рорабахър

22 ноември 2033 г.

Студентски общежития на университета в Маями

Корал Гейбълс, Флорида

08:56

Черната лимузина го чакаше на паркинга пред блока.

Самюъл Ейглър се огледа крадешком. След като се увери, че наоколо не се навъртат никакви репортери, метна сака на рамо, прекоси улицата и се шмугна в колата…

… без да забележи кафявия шевролет, паркиран наблизо.

Лорън Бекмайър седеше зад волана, опряла ръце на таблото.

— Семейни работи, разправяй ги на шапката ми. Да видим къде отиваш… и с кого!

И включи водородния двигател.

 

 

— Е, къде отиваме? — Сам погледна майка си — носеше кремав костюм, изработен от последна мода „двойнодишащ“ плат.

— В Кейп Канаверал.

— „Златното руно“? — По гърба му пробягаха тръпки. — Необходимо ли е?

— Да, от гледна точка на безопасността.

Мичъл Курц приключи с програмирането на бордовата навигационна система, нагласи си седалката и се облегна назад. Седящият до него Райън Бек бе погълнат от новата стратегическа игра.

Като всички коли, одобрени за новите „свръхумни“ магистрали в Америка, лимузината бе оборудвана с автошофьор, част от „телематичната програма“, използваща вградени в пътя навигационни сензори, свързани с Глобалната позиционираща система. Разработени и напълно одобрени през 2017-а, като първият един милион километра бе приключен до 2019-а, новите компютризирани пътища на Щатите регулираха натоварването на трафика и скоростта, възпрепятстваха пътни злополуки и намалиха съществено престъпленията по пътищата. Към края на 2033 година всички регистрирани моторни превозни средства трябваше да са снабдени с водородни двигатели и автошофьори — технологии, които се смятаха за крайното решение в борбата със задръстените пътища и зависимостта на Америка от ОПЕК.

Лимузината се носеше с равномерна скорост по шосе СН–95. Ако натовареността на трафика се запазеше непроменена, щеше да преодолее 210-те мили до Кейп Канаверал за деветдесет и шест минути.

— Как мина вчерашната тренировка? — попита го Доминик.

— Не съм в настроение за приказки.

Тя го погледна обидено, обърна се на другата страна и си сложи виртуалния шлем. Приятна класическа музика заглуши едва доловимото бръмчене на лимузината и свистенето на гумите, пред погледа й изникна синя лагуна, заобиколена от тропическа джунгла. Сам я поглеждаше изпод вежди, гледаше ситните бръчици около очите й, без изобщо да се досеща, че годеницата му го следва през няколко коли по-назад.

 

 

Северно от Кокоа Бийч, на територия от 140000 акра, по-голямата част от които джунгли, са разположени два бариерни острова, които представляват портала на Америка към космоса.

По-малкият от тези острови се нарича Кейп Канаверал, бивше седалище на военновъздушната база „Канаверал“, откъдето се извършваха стартове на неуправляеми ракети. Западно от него лежи остров Мерит, чиито брегове се мият от две реки, Банана и Индиан. Този по-голям остров принадлежи на Космическия център „Кенеди“ и на него, освен сгради на НАСА е построен лагер на дъщерната й организация „Управляема експедиция до Марс“.

Американската космическа програма води началото си още от годините на Студената война, когато надпреварата между двете идеологии доведе и до надбягване за овладяване просторите на космоса. В началото всичко вървеше с твърде бавни темпове, но Америка бе пробудена от летаргията си на 4 октомври 1957-а, когато Съветският съюз извърши успешно изстрелване на „Спутник 1“. Осъзнал, че ръководи губещия отбор в надпреварата, президентът Дуайт Айзенхауер създаде Националната агенция по аеронавтика и космически изследвания (известна като НАСА), която трябваше да поеме управлението от ВВС и да обедини усилията на всички съществуващи центрове.

НАСА започна, като пренасочи по-голямата част от стомилионния си годишен бюджет към „Проект Меркурий“ — серия от изстрелвания и експерименти, чиято цел бе да се установи дали хората могат да оцеляват на орбита. Успехът на „Меркурий“ доведе до създаването на програмата „Джемини“, на която бе възложено да построи космически кораб за двучленен екипаж.

Президентът Джон Кенеди още в началото на управлението си заяви, че си поставя за цел да изпрати човек на Луната преди края на същото десетилетие. Това бе специфична цел, точно такава, от каквато се нуждаеше НАСА, и тя роди програмата „Аполо“. На 21 юли 1969 година астронавтът Нийл Армстронг произнесе историческите думи „Това е малка крачка за човека и огромен скок за човечеството“.

Но човечеството вече бе направило огромна крачка назад през 67-а, когато политиците за пореден път се намесиха в науката.

Група конгресмени и представители на Държавния департамент успяха да надделеят в Сената и голяма част от средствата за космически изследвания бяха прехвърлени за финансиране на Виетнамската война. За четири години поддръжката на космическите изследвания спадна с близо 45 процента.

Ако това не се бе случило, програмата „Аполо“ можеше да доведе до основаване на лунна база в началото на 80-те и до обединяване на свръхсилите, което щеше да предотврати термоядрената война от 2012-а.

Последваха и други, още по-разрушителни политически решения.

През 1969 година бе създадена специална група от учени, пред която бяха поставени три възможни направления за развитие: управляема експедиция до Марс, космическа станция в окололунна орбита с минимум петдесетчленен екипаж, снабдявана с редовни полети, или конструиране на космическа совалка — летателен апарат, който да излита като ракета и да се приземява като самолет.

Президентът Никсън се намеси в избора на групата и настоя за разработването на космическа совалка.

На 12 април 1981 година бе даден старт на първия полет на космическата совалка, която излетя от космодрума на центъра „Кенеди“. През следващите шест и половина години совалката извършваше периодични полети и се справяше чудесно с всички поставени задачи. Всеки от стартовете й струваше приблизително 600 милиона долара, сума, която с течение на времето започна да тежи все повече върху бюджета на Белия дом и която в края на краищата бе намалена, с всички произтичащи от това неприятни последствия.

След катастрофите на „Челинджър“ и „Колумбия“ и нарастващата убеденост на обществеността, че Международната космическа станция не е построена със строго научна цел, президентът Буш нареди да бъде извършена „реорганизация“ на космическата програма и стратегическото направление да се насочи не към изследвания на открития космос, а към изграждане на космическа ракетно отбранителна инсталация. Шест години и 120 милиарда долара по-късно единственото достижение на инициативата за стратегическа отбрана бе да предизвика зараждането на втора Студена война.

Още веднъж човечеството бе изправено пред труден избор.

Това, което всъщност неизменно липсваше на космическите програми, бе ясно определена цел. Изследователските сонди, пратени до Марс, имаха значение само ако предстоеше колонизиране на Червената планета. Но това, което хората искаха в действителност, бе космически туризъм.

Руснаците бяха първите, които подкрепиха тази идея, с построяването на космоплана „Космополис XXI (С–21)“, летателен съд, който се монтираше на гърба на самолет и се отделяше от него, за да продължи на собствен ход на височина осемнайсет километра.

Америка обаче продължи да следва предначертания си път. „Пророческата“ реч на президента Чейни на погребението на Джейкъб Гейбриъл бе възприета като призив да се възвърне вярата в Американската космическа програма. Два месеца след смъртта на близнаците президент Мариън Роло и новото ръководство на НАСА обявиха основаването на програма за управляем полет до Марс (УПМ) с първоначален бюджет от 143 милиарда долара и изграждане на поредица селища на повърхността на Червената планета до 2049 година.

Марс е единствената планета в Слънчевата система, която е снабдена с природни ресурси, необходими за оцеляването на човечеството. В почвата й се съдържа въглерод, водород, кислород и азот, как то и замръзнала вода. Атмосферата й е достатъчно плътна, за да предпазва заселниците от вредните лъчи на слънцето и да осигурява известен „парников“ ефект. В теоретичен аспект, Марсианската експедиция се базираше на разработките на Робърт Зурбин, старши инженер в „Локхийд Мартин“. Ключът към успешното осъществяване на плана „Марс“ бе да се лети с колкото се може по-малко екипировка и сменящи се екипажи, които да построят поредица станции, като използват наличните на повърхността ресурси. Почвата на Марс трябваше да осигурява храна, вода, материали и дори ракетно гориво.

През септември 2029 година на космодрума в Кейп Канаверал вече се издигаше нова многостепенна ракета за многократно използване, почти готова за старт.

Всичко се промени след половин година, когато на арената официално стъпи частният сектор.

През 2016 година група бивши астронавти, инженери и ракетни специалисти, прокудени от НАСА поради несъгласие с провежданата там политика, основаха програмата „Надежда — човечеството за единна планета Земя“. За разлика от частните ракетни компании, те не се интересуваха от изстрелване на телевизионни спътници. За тях космосът бе възможност да продължат забавлението.

Основателите на тази нова програма възнамеряваха да построят в близко бъдеще нов космически самолет с хоризонтално излитане, набиране на максимална височина и продължаване на полета с ракетни ускорители. След като самолетът излезеше на орбита, пътниците щяха да разполагат с дванайсет часа, за да се наслаждават на безтегловността и на пейзажите от Земята.

Това, от което се нуждаеше новата програма, бе голям инвеститор, който да построи заводите и да осигури средства за стартовете. И тук на сцената излезе Лусиен Мейбас, президент на „Мейбас Тех индъстрис“. Лусиен бе наследил ръководното място от баща си доста преди това, но то му носеше само скука. Това, от което се нуждаеше, бе ново предизвикателство.

Отговорът на световните пазари бе колкото неочакван, толкова и потресаващ. При начална цена от 22 долара, в края на първия ден акциите на новата компания се продаваха за 106 долара. До края на седмицата компанията успя да удвои капитала си, без да предприема никакви ходове.

Отношението във Вашингтон се промени за една нощ. Управата на военновъздушната база в Кейп Канаверал предложи да предислоцира разположената там 55-а ескадрила и да предостави всичките си налични средства на програмата „Надежда“. Лусиен Мейбас отказа предложението и заяви, че ще построи собствен комплекс в едно крайбрежно градче на Кокоа Бийч.

На 15 декември 2029 година първият „космобус“ на „Надежда“ стартира от новата площадка на комплекса. На борда си носеше 120 пасажери, между които политици, бизнесмени и представители на медиите. Нищо видяно или усетено не би могло да подготви пътниците за магията на космоса. Шестнайсетчасовият полет премина гладко, обслужването бе първокласно, а гледката бе незабравима.

След два месеца „Надежда“ изстрелваше по четири космобуса на седмица при цена на билета от 100000 долара. Въпреки високата цена списъкът на чакащите бе попълнен за две години напред.

През април 2032-ра към флотилията бяха добавени още три космобуса, което снижи цената на билета на 39000 долара. По това време над осем хиляди души бяха излизали на орбита около Земята. Мотото на компанията „Човечеството за единна планета“ се превърна в мантра. Мнозина вярваха, че неслучайно последното недемократично правителство падна тъкмо в епохата на космобусовете. Намаляха религиозните и расови напрежения. Световната икономика изживяваше бум. Като бе съсредоточило умовете на учените върху близкия космос, човечеството най-сетне бе надраснало детския си период.

Скоро след това започна подготовката по изграждането на Космопорт 1, първата космическа станция — хотел, предназначена да отговаря на нарасналите интереси на космотуризма. След завършването си Космопорт 1 щеше да се състои от три главни структури, всяка с формата на велосипедно колело. В най-горното от трите колела щеше да се помещава ресторантът, заедно с бар и гимнастически салон, както и неголяма обсерватория. Средното колело, до което се стигаше с асансьор или спираловидно стълбище, щеше да е хотелът, който щеше да се върти с достатъчна скорост, за да осигурява около една трета от земната гравитация. В третото колело се помещаваха сервизните помещения, както и докът за скачване с корабите.

Общо седемдесет и пет самостоятелни помещения щяха да осигуряват петзвездно обслужване на клиентите. Те нямаше да бъдат лишени от нищо. Всички стаи бяха обзаведени с видеофони, илюминатори и монитори за връзка с интернет. Забавленията включваха космически разходки, групови посещения на двигателния и доковия отсек, както и занимания в почти лишения от гравитация гимнастически салон. За още 30000 долара щастливците, добрали се до станцията, можеха да отлетят на двудневна екскурзия около Луната. Общият пакет за една почивка щеше да струва приблизително 120000 долара.

Половин година след обявяване на плановете за построяване на космическия хотел списъкът на желаещите да го посетят изчерпваше двугодишния му капацитет и три могъщи хотелски вериги преговаряха с „Надежда“ за построяване на хотел на Луната.

През това време Марсианската програма на НАСА се развиваше успешно и всеобщата изненада, когато Лусиен Мейбас обяви, че компанията му е в процес на завършване на свой собствен план за колонизиране на Марс, бе огромна. Първите совалки, с инженери и припаси, щяха да пристигнат на Червената планета през 2047-а — две години преди кораба на НАСА.

Ръководството на НАСА беше като попарено. Плановете на Лусиен Мейбас нямаха нищо общо с науката, нито с изследването на космоса: всичко се правеше с цел печалба.

Но нито НАСА, нито Мейбас си даваха сметка, че завладяването на космическите простори в най-скоро време щеше да придобие съвършено ново значение.

Шепот на мисли в океана на съществуванието

Като трансчовека Бил Рейби можех да прибягвам до телепатия, за да отварям вратите към недостъпните досега за нас сгради на чуждоземните. С разтуптяно сърце прекрачих прага на този мегаплекс — озовах се в сумрачно преддверие, което мигом се озари от стотици ярки виолетови светлини, сияещи от различни ъгли.

Отвъд преддверието започваше просторна зала и по някакъв начин осъзнах, че всичко, което човекът знае за своето съществуване, е на път да се промени.

Те бяха навсякъде, подредени вертикално върху прозрачни енергийни рафтове. Милиони криогенни стъклени пашкули, високи три метра и широки метър и половина… образци от зоологична лаборатория, скрити зад тънък слой скреж.

Приближих се към най-близкия пашкул, изтрих скрежа и надзърнах вътре.

Видях върлинесто двукрако същество, високо близо три метра, което се полюшваше в полупрозрачен гел. Голият му череп беше издължен като моя, но с много повече и по-изпъкнали подкожни кръвоносни съдове. От цепковидната му уста се подаваше дебела дихателна тръба, свързана с някакъв апарат в основата на пашкула.

Ноздрите и ушите му бяха запушени. Очите му бяха широко отворени, лазурносини, с огромни зеници.

Коленичих и изтрих скрежа, за да разгледам тялото надолу.

Съществото бе безкосмено и голо, не се виждаха никакви репродуктивни органи. Петте пръста на ръцете бяха дълги и възлести. Не виждах пръсти на краката.

Звездовидни електроди бяха прикрепени към слънчевия сплит, слабините и краката, общо на седем места, които разпознах като точките на чакрите — телесните енергийни центрове. Индийците открай време вярват, че през тези точки преминава душевната енергия.

По мои сметки около милион от тези хуманоиди бяха тук в състояние на хибернация, подредени на слоеве от енергийни полета. Невъзможно беше да определя точния им брой, тъй като „рафтовете“ се губеха нагоре в сумрака и изпълваха цялата вътрешност на сградата.

Знаех, че са живи, и усещах, че по някакъв начин ме наблюдават.

Те бяха постчовеци. Живи, но не напълно, съединени, ала въпреки това самотни… неспособни да докосват и чувстват.

Неспособни да обичат.

 

 

През хаотичните месеци, които последваха, всички незасегнати досега членове на колонията също трябваше да преживеят метаморфозата. При излизането си от комата бяхме като новородени, които изведнъж осъзнават, че притежават тяло, и всеки ден откриват нови чудеса, свързани с него. Освен невероятния интелектуален и физически напредък ние осъзнахме, че можем да общуваме по телепатичен път.

Още по-изумително бе, че бяхме придобили способността да удължаваме живота си.

Множество фактори предизвикват стареенето и смъртта на Хомо сапиенс. Един от тях е теломеразата, ензим, който удължава краищата на хромозомите. Всеки път, когато клетката седели, теломеразата се скъсява. Когато дължината й падне под един определен праг, човешките клетки престават да се делят и настъпва смъртта. Други протеини, като аполипопротеин Е, могат да отложат процеса на стареене, но са в ограничено количество, заради свободните радикали — разрушителни молекули, които, макар и продукт на организма, водят до неговото разболяване.

След като вече можехме да контролираме клетъчните си функции, открихме, че сме в състояние да изолираме и елиминираме свободните радикали и да увеличаваме продукцията на аполипопротеин Е и глутатион. Освен това вече знаехме как да се преборим със скъсяването на теломеразата и да увеличим продължителността на живота.

Но умовете ни не бяха съсредоточени само навътре. С помощта на телепатията можехме да проникваме в архивите на Нов Рай и така узнахме, че обществото на чуждоземните се е градяло на две противовесни култури.

Много преди да пристигнем тук светът, който наричахме Ксибалба, се е намирал под въздействие на тези две култури. Първата е принадлежала на трансчовеците, отговорни за построяването на летящия град. Почти нищо не се знае за техния произход, но няма съмнение, че те са въздействали на околната среда хиляди, може би дори милиони години. Били са космически пътешественици, господари на генетиката и много по-развити от нас във всяко отношение.

В някакъв момент от историята на Ксибалба била направено фантастично научно откритие, което позволило на тези вечно търсещи трансчовеци да преодолеят границите на триизмерния свят и да проникнат в царството на духовното. Решението да продължат развитието, или да забранят тази наука, довело до разделяне на ксибалбанската раса на две. Онази част, която въстанала срещу откритието, по-късно напуснала планетата и отпътувала в неизвестна посока, докато първата група продължила с насочената еволюция на телесната форма, твърдо решена един ден да се освободи от ограниченията й и да „закрачи в Божията сянка“.

Самопрограмиращи се, безсмъртни, с неограничени способности — съществата, които останали на планетата, еволюирали до постчовеци. Техните физични останки се съдържаха в криогенните пашкули.

Джейкъб, тъкмо следите от постчовешка ДНК ни превръщат в Хунафу.

 

 

Професор Йън Бобинац беше водещият генетик на колонията. На Земята той бе пионер в приложението на „ВГ“ — ваксиногени, генетично променени клетки, използвани за изграждането на антибактериални, антивирусни и противоракови тела в човешкото тяло. Бобинац беше гений още преди мозъкът му да еволюира. След метаморфозата той прекарваше по-голяма част от времето си съсредоточен във вътрешния си мир. Това, което в края на краищата го изведе от „вцепенението“, бяха загадъчните чертежи и надписи, оставени от чуждоземните по стените на залата.

Бобинац откри, че гигантската структура продължава да излъчва неразгадаеми послания — някаква форма на звукова комуникация с постоянна честота от 267000 цикъла в секунда. За сравнение човешката реч се предава със скромните 16–20 цикъла в секунда.

Чисто и просто професор Бобинац бе открил постчовешки език, съставен от 212 различни графеми (английският използва само 46 фонеми). И което бе още по-изумително, постчовешкият колективен ум продължаваше да разпръсква посланията си из цялата планета.

Но към кого се обръщаше?

Щом научих за това откритие, поисках да ме прехвърлят в неговата група. Бил Рейби, морският генетик, с когото делях тялото, веднага се досети за едни морски обитатели на планетата Земя, които комуникират със скорост от 267000 цикъла…

… китовете.

 

 

Докато последствията от нашата метаморфоза бяха в общи линии универсални, нашите новооткрити сили и способности въздействаха на всеки по различен начин, в зависимост от неговата личност.

Лилит Мейбас и синът й Девлин жадуваха за власт. Що се отнася до последния, социопатичните тенденции на ума му, комбинирани с въздействието, което му оказваше Лилит, го подтикваха да води живот на съвременен Калигула. Носеха се най-различни слухове — за тайни срещи, на които се практикували сатанински ритуали и се вихрели необуздани оргии. Истината бе, че повечето от нас бяха твърде заети с това да изучават новите си способности на „свръхсъщества“, за да обръщат внимание на подобни приказки. Но с наближаването на четвъртата годишнина от пристигането ни на Ксибалба самозваният водач на нашата група и злонамерената му майка взеха нещата в свои ръце.

Девлин и Лилит имаха свои планове за бъдещето.

 

 

Преди да последват ксибалбанския транспортен кораб към Земята, Закрилниците бяха взели ДНК образци от постчовешките тела. Малко след пристигането си на Земята бяха инжектирали разтвор на този супер еликсир на някои от представителите на Хомо сапиенс, ускорявайки по такъв начин движението им нагоре по еволюционната стълбица.

Никой в колонията нямаше и представа, че родителите на Девлин също притежават Хунафу ДНК. Хладен и пресметлив като човек, след еволюирането си Девлин бе усъвършенствал способността си да разшифрова и променя различни характеристики на своята ДНК.

Накратко, Девлин Мейбас се бе научил да еволюира.

Еволюцията може да бъде проследена назад още до първата бактерия, която се е зародила в „първичната супа“ на Земята. В нашите ДНК има записи за всяка фаза на еволюционните изменения — от обитатели на световния океан, през земноводни и насекоми, до бозайници и примати.

Останал в усамотение в продължение на седмици, Девлин бе проникнал в своя генетичен код и бе въздействал на главния ген, което му бе позволило да промени собствения си облик.

 

 

На сутринта на четвъртата годишнина колонистите на Нов Рай се събраха на най-големия площад, който се използваше за обществени цели.

И тогава на трибуната се появи Лилит и се обърна към тълпата:

— Приветствам ви, избраници на господаря на мрака, който ви помогна да прекосите безкрайното пространство и да се заселите на този нов свят. Той ни дари с частица от своята мъдрост и промени всеки от нас към по-добро. Той се вслушва в призивите на своите чада, той пита: „Кой от вас е съгрешил?“, „Кой от вас изпитва угризения?“ Вдигнете ръце и ще бъдете опростени!

Всички вдигнахме ръце, завладени от спомените за близки и любими, които бяхме оставили на Земята.

— Търсите ли спасение? Жадувате ли избавление?

Отново се разкрещяхме, с такава сила, че площадът се разтресе.

— Събрали сме се днес тук, заради едно чудо. Преди много време моят син, Девлин, бе споходен от видение. В него той съзря Земята като инкубатор, който захвърля надалеч своето яйце. Като един съвременен Ной, той получи инструкции да построи флотилия от космически кораби — космически Ноеви ковчези, — в които да приеме само онези, които са били посочени. Огледайте се и ми кажете не е ли така? Защото тъкмо видението на Девлин ни доведе тук. Благодарение на нашия създател сега всички сме спасени отново.

— Но ето че ни постигна и друго чудо — продължи тя. — Чул молбите за спасение, нашият истински създател ни прати своя архангел. Вижте сина ми — Девлин Серафима!

Двамата с Джуд се държахме за ръце и буквално замръзнахме, когато Девлин се появи от сянката на близкия портал и застана на светло. Тълпата се смълча.

Той беше съвсем гол, изправен пред нас като някаква оживяла скулптура на Давид. От масивния му мускулест гръб стърчаха криле — напълно разгънати, сигурно достигаха размах шест-седем метра.

Девлин бе използвал трансчовешкото си наследство и Хунафу способностите си, за да еволюира в летящ бозайник. Бе станал химера — генетично променено създание с непредсказуеми способности.

Беше станал серафим.

Пред изумените ни погледи той разпери криле и улови един възходящ въздушен поток, който бликаше от близката вентилационна шахта. Подобно на някакъв гигантски кондор, Девлин се издигна нагоре, в началото малко несръчно, но все по-величествено, сякаш бе огромна хищна птица.

Невероятна гледка! Колонистите започнаха да падат на колене, плачеха — а „богоизбраният ангел“ се рееше над главите ни и ни „благославяше“ с гъста струя топла урина.

Как да не повярваме на думите на Лилит? Та тя ни бе посочила за „богоизбрани“, определени свише да оцелеят да продължат рода. Всеки ден на Ксибалба бе истинско чудо. А когато накрая решихме, че сме обречени да измрем от ужасната чума. Създателят ни дари с трансчовечеството. Бяхме като деца, пред които Мойсей е разтворил водите на Червено море.

Но Девлин Мейбас — божествен ангел? За мен той бе по-скоро превъплъщение на дявола.

Усетил силата на момента, Девлин незабавно нареди част от ежедневното ни лично време да бъде посветено на молитви. Обявено бе създаването на нов религиозен орден, „Църквата на Мейбас“ — всички колонисти бяха длъжни да членуват в него.

Но сред нас имаше и такива, които виждаха в тези промени посегателство върху демокрацията и опит за изграждане на теократично общество.

Трябваше да се предприеме нещо.

Внимателно и крайно дискретно започнах да набирам членове на научния елит, за които знаех, че споделят моите възгледи относно Девлин и майка му. През следващите месеци успях да събера десетина верни съратници — инженери, астрономи, математици и биолози.

Така се роди Братството на закрилниците.

Сектата ни бе тайна, защото знаехме, че заловят ли ни да заговорничим срещу Девлин и майка му, ни очаква унищожение. И тъй като дори мислите ни можеха да бъдат подслушани по телепатичен път, всеки член на нашето братство трябваше да се обръща към останалите с техните прякори.

Решихме да се спрем на исторически имена. Аз, като основател на ордена, избрах името Озирис.

Първата задача, която си бяхме поставили, бе да намерим убежище, достатъчно далеч и безопасно от посегателствата на Девлин и майка му върху свободата на нашето съществуване. Имахме две възможности: или да открием друго подходящо място на планетата, или да се преместим на някоя от двете луни на Нов Рай.

Почти веднага си дадохме сметка, че оставането на Нов Рай ще е само временно решение. Трябваше да търсим път към луните.

Един от членовете на ордена, бивш ракетен инженер от НАСА и с прякор Кукулкан, бе убеден, че ще успее да набави достатъчно гориво за полета. Започнахме да обмисляме как да откраднем совалка. Междувременно друг учен разработи устройство, което заглушаваше електромагнитните вълни, излъчвани от мозъка, и по такъв начин възпрепятстваше подслушването на мисли.

Трите совалки, които ни бяха докарали на Нов Рай, все още бяха на покрива на най-високата сграда. Докато Кукулкан подготвяше една от тях за полет, ние променихме конструкцията на скафандри те, за да могат да побират издължените ни глави, и трупахме хранителни припаси и лекарства.

Денят на отпътуването ни наближаваше и ние бяхме подготвени за всичко друго…

… но не и за факта, че в редиците ни имаше предател…