Серия
Камерън (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Highland Conqueror, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 34 гласа)

Глава 6

— Тичай, момиче!

Джолийн не се поколеба, навлизайки тичешком в гората. За миг се зачуди защо ли мъжете на Харолд звучат като шотландци. В следващия миг се появи Лиъм. Той мина пред нея, за да може да я води, но достатъчно близо, че да й се притече веднага на помощ, ако се наложи. Искаше да му каже, че единственото, от което се нуждаеше, е някой да й показва пътя, но реши да запази дъха си за тичането.

Лиъм я спря само веднъж. Той издаде звук имитирайки кос. Джолийн тъкмо щеше да му направи комплимент за добрата имитация, когато му отвърна същия звук. Осъзнавайки, че това е сигнал и останалите Камерън са наблизо, не й трябваше напомняне да започне отново да тича. Подозираше, че ако знаеше накъде да се насочи, щеше да изпревари Лиъм, толкова нетърпелива бе да се добере до Сигимор и останалите.

В мига, в който видя Сигимор, той й се намръщи. Джолийн не мислеше, че някога е виждала по-красива гледка. Тя се подаде на инстинкта, който не разбираше напълно, хуквайки към него. За нейно облекчение той отвори ръце и я улови, притискайки я почти болезнено към себе си. Младата жена обви ръце около него и се остави на чувството, че е отново в безопасност, да се разлее през тялото й.

— Неприятности? — Сигимор отпусна леко прегръдката си около Джолийн, но забеляза, че тя остана вкопчена в него.

— Харолд — каза Лиъм, докато поемаше дълбоко дъх.

— Следва ли ви?

— Вероятно ще се появи много скоро.

Сигимор се освободи от прегръдката й, карайки я да го погледне.

— Ще можеш ли да тичаш още малко?

— Да — отвърна тя. — Само ми покажи накъде.

— По-късно, като се отдалечим от Харолд, ще ни се наложи да обсъдим това.

Щом се затичаха към поляната, на която ги чакаха останалите, Джолийн си помисли, че вероятно обсъждането ще включва много неловки въпроси за Харолд. Но това сигурно щеше да се случи след лекцията, която щеше да й изнесе, което може би щеше да й даде достатъчно време да измисли какво да му отговори, така че да не го лъже, но и да не му каже цялата истина.

Тогава погледна към Лиъм и простена. Не беше напълно сигурна, но май именно той бе причината за възможността да избяга. Имаше шанс да е чул много от нещата, които каза Харолд, и нямаше да се поколебае да ги сподели с братовчед си. Когато най-после спряха, тя се надяваше, че има достатъчно сили, за да дискутира въпроса със Сигимор. Не беше сигурна какво би сторил, ако разбереше плановете на Харолд, но Джолийн предполагаше, че то ще значи най-вече проблеми за нея, а тя досега имаше доста на главата си.

Но в мига, в който стигнаха до другите, Сигимор единствено даде няколко резки заповеди на всички да потеглят. Той притисна Рейнард към гърдите си и Джолийн не възрази. Беше по-добър ездач и тежестта на малкото момченце нямаше да го затрудни така, както нея. Тя простена вътрешно, щом яхна коня си, но не се оплака. Напълно бе съгласна с плана на Сигимор, че трябва да се възползват максимално от малката си преднина и да оставят колкото се може километри между тях и Харолд. По-късно щеше да има достатъчно време да се погрижи за синините си и да се възстанови от преживяването.

Тъмнината най-после им попречи да продължат. Джолийн се бореше с желанието да се срине на земята, когато слязоха от конете. Тя взе Рейнард от Сигимор и помогна на детето да се облекчи. Племенникът й заспа в мига, в който дояде вечерята си, и тя му завидя. Никой не можеше да изпита дълбокия, освежаващ сън на невинното дете, а и бе имал комфорта да се притиска към гърдите на Сигимор през цялата тежка езда. Голямото, силно тяло на мъжа със сигурност бе предпазвало Рейнард от най-лошото по време на лудото препускане.

На Джолийн й се искаше и тя да бе притисната към гърдите на Сигимор. Бяха едни много хубави гърди, помисли си тя, насочвайки се към дърветата и гъсто обраслите храсти в далечния край на лагера им, надявайки се, че ще намери няколко минути усамотение, за да задоволи нуждите си. Широки, силни и гладки. Тя въздъхна, мислейки си колко приятно би било да отпусне буза на топлата му кожа, да плъзне ръка по гърдите му, особено ако той обвие тези свои дълги мускулести ръце около нея, притисне я към себе си и… Тя се намръщи, осъзнавайки, че чува зад себе си тихи стъпки. Джолийн се обърна и се изгледа лошо на Сигимор, който бе на крачка зад нея.

— Искам да остана за малко насаме — каза тя, но Сигимор не помръдна.

— Да, знам — отвърна той. — Ще те ескортирам.

— Как мога да остана насаме, ако дойдеш с мен?

— Може да си насаме от едната страна на дървото или храста, а аз ще съм от другата.

— Но така ще можеш да ме чуваш — прошепна тя. Гласът й бе дрезгав от шока.

— Мисля, че ще мога да го преживея.

Очите му светеха развеселено и шокът на Джолийн бързо бе заменен от раздразнение. Със същия успех можеше да захвърли на вятъра малкото скромност, която й бе останала. Младата жена копнееше да му се разкрещи, да спори заради това, че се налага над нея и усамотението й, но нуждите й й попречиха, болезнено напомняйки за себе си. Тя измърмори едно проклятие и тръгна към голямо дърво, гъсто обрасло с храсти в основата си.

В мига, в който клекна зад дървото, Джолийн осъзна, че няма да се получи. Нуждата все още беше налице, остра и настоятелна, но просто нищо не се случваше. Беше прекалено наясно, че Сигимор е наблизо, и че мъжът, към който изпитваше толкова силно привличане, щеше да я чуе как се облекчава. Въпреки че неудобството й бе силно, гневът й бе по-силен заради собствената й глупост и неудобната ситуация, в която я поставяше той в момента.

— Трябва да издаваш някакъв шум — сопна му се тя. — Пей!

— Да пея? О, не, момиче, наистина не искаш да го направя.

Можеше да чуе веселието в дълбокия му глас, стисна силно зъби:

— Направи го, или ще стоим тук цяла нощ и вероятно ще нанеса вреда на вътрешните си части.

— Защо ти не пееш?

— Сигимор! Би ли започнал просто да пееш, моля те?!

— Не казвай, че не съм те предупредил.

Той започна да пее и Джолийн бе толкова изумена, че си свърши работата, преди да усети какво прави. Използвайки малко парче лен, тя се почисти, след което използва вода от мяха си, за да си измие ръцете. После припряно оправи дрехите си, изтича покрай дървото и сложи ръка на устата му. Начинът, по който красивите му очи светеха развеселено, й показа, че не бива да се притеснява, че може да го обиди. В следващия миг обаче почувства как върхът на езика му погали дланта й. Цялата й ръка пламна и тя се отдръпна рязко от него.

— Предупредих те, момиче — провлече той, изучавайки леката руменина на бузите й, чудейки се дали е причинена от гняв, неудобство, или, както се надяваше, от внезапно появило се желание.

Джолийн се опита да се концентрира върху шума, който произвеждаше той, онзи, който изглежда бе накарал всяко живо същество в гората да замлъкне, и да не мисли за странната лека ласка.

— Не мога да разбера как мъж с толкова хубав глас може да пее по този начин. Нямаш никакво чувство за тон или мелодия, нали?

— Абсолютно никакво — заяви той весело и, сграбчвайки я за ръката, я поведе обратно.

Докато му позволяваше да я отведе към лагера, тя погледна към хванатите им ръце и се зачуди дали Сигимор не е някакъв магьосник. Беше странна мисъл, но не по-странна от усещането на топлина, разливаща се из тялото й само при усещането на докосването му. Не мислеше, че някога преди се е чувствала така, но точно сега не можеше и да си спомни някой мъж да е държал ръката й.

Сигимор спря, привличайки вниманието й. Бяха стигнали до лагера. Джолийн забеляза, че другите мъже ги гледат намръщено. С ъгъла на окото си видя, че Сигимор сочи към нея, което накара всички мъже да я погледнат удивени.

— Нима си поискала от него да пее? — попита Лиъм.

— Ами в онзи момент ми се струваше добра идея — промърмори тя, докато двамата със Сигимор сядаха пред огъня.

— Никога не е добра идея да караш Сигимор да пее.

— Той е достатъчно умен да знае мъката, която ще причини на невинните слушатели — промърмори Дейвид.

— О! Разбирам — разсмя се Джолийн и погледна Сигимор. — Приемаш доста леко критиките.

Той сви рамене:

— Това е един малък недостатък. — Той погледна към нея. — Не е голям като този да се изгубиш, тъй като се шляеш прекалено далеч, и в резултат на това да попаднеш в лапите на врага.

По изражението на Сигимор и останалите мъже Джолийн разбра, че сега щеше да бъде запозната с всичко, което е направила грешно, и с правилата, които очакват от нея да следва. Тя си сипа купа със заешко задушено, което един от мъжете бе приготвил. Нямаше никакво съмнение, че ще има нужда от силата, която ще й даде храната, ако ще само за да не започне да спори и да се ядосва. В сърцето си знаеше, че заслужава да бъде порицана. Бе невнимателна и изложи всички им на риск. Само се надяваше да запомни това, когато Сигимор започне да изрежда грешките й. Оказа се, че е доста по-опитен в това, отколкото бе брат й Питър, и на моменти Джолийн трябваше да прехапе устни, за да не се защити.

— И така, Лиъм, кажи ми в колко голяма беля се беше забъркала тя — каза Сигимор, доволен от начина, по който го гледаше Джолийн, защото знаеше, че е чула и разбрала всичко, което й бе казал.

— Ами, Харолд я беше заловил — отвърна Лиъм. — Той и двама от мъжете му…

— Нима ми казваш, че са били само трима? — Сигимор се намръщи, когато Лиъм кимна. — Бягали сме от трима мъже? Не се ли замисли, че моментът щеше да е идеален да сложим край на този глупак?

— Помислих си го, но те чакаха останалите мъже. Нямах време да отида и да видя дали са достатъчно близо. Нямаше да успеем да убием Харолд, ако изневиделица зад нас се бяха появили дузина от войните му. Реших, че ще е най-добре просто да измъкна момичето от там.

— Да, така е било най-добре. А след като го направи така или иначе, изгубихме всички шансове да ги изненадаме, освен това и ние се бяхме разделили. Е, как успя да я освободиш от тях?

— Пуснах пепелянка при конете и двамата глупаци, които ги пазеха. — Лиъм се усмихна леко с одобрение към Джолийн, когато каза: — Момичето веднага се възползва от шанса. Удари Харолд с камък по главата и хукна да бяха. Мъжът бе толкова омаян в заговорите и хвалбите си, че дори не я бе завързал.

— Какви заговори и хвалби?

— О, това са подмолните му планове да сложи ръце върху Дръмуич, естествено — отвърна бързо Джолийн, преди Лиъм да успее да отговори. — Но не каза нищо, което би могло да те накара да промениш плановете си. — Тя се опита да изглежда спокойна, дори невинна, под острия му поглед, но начинът, по който се присвиха очите му, й подсказа, че вероятно не е успяла.

— Какво го чу да казва, Лиъм?

— Той иска лейди Джолийн, за да се ожени за нея и така да подсигури властта си над Дръмуич. Ще я използва, за да насочи законите срещу нас и да върне Рейнард в крепостта си — отвърна Лиъм. — Беше прав да мислиш, че Харолд е научил всичко за нас и знае точно накъде сме се насочили. Нарича ни варвари, опозорени, известни с факта, че създаваме само червенокоси деца, и че сме ексцентрични. Заплаши както нашия живот, така и нейния, и този на детето. О, и за момент се зачуди дали не е взела някой от нас за любовник, но след това реши, че никога не би го направила. Това ли беше всичко, момиче?

Джолийн му хвърли поглед, който сякаш казваше „предател“, и кимна. След като Лиъм бе чул всичко това, вероятно бе чул и за зестрата й, но не каза нищо за нея. Или той по някаква случайност бе пропуснал тези думи на Харолд, или просто не го бе грижа за парите й.

— Подозирах, че ще я търси и по друга причина, не само заради Рейнард и това, което може да знае за смъртта на Питър. — Сигимор погледна Джолийн и в ума му се оформи идея, която го изненада, но по никакъв начин не го обезпокои. — Значи или се омъжваш за него, или умираш?

— Да — отвърна тя. — Изглежда Харолд е подготвил всичко, свещеникът чака и очевидно харчат много свободно богатството на Рейнард.

— Той не може да вярва, че ще бъдеш спокойна и мълчалива по време на сватбата, нали?

Джолийн се зачуди за миг дали няма скрита обида зад думите му.

— Не, но ще даде всичко от себе си, което вероятно значи, че ще ми причини доста болка. Освен това заплаши, че ще отреже езика ми, но в крайна сметка не разбрах какво е решението му за съдбата ми. Дали ще е смърт, или осакатяване. Разбира се, бих могла да напиша обвиненията си, но ако ме хване, вероятно ще отреже ръцете ми.

— Поне едната със сигурност. — Кръвта на Сигимор се бе вледенила от описанията на това, какво би могла да изживее в лапите на Харолд.

— Не. И двете. Мога да пиша и с двете си ръце, макар че почеркът ми е по-красив, когато пиша с дясната. Също така мога да пиша и с десния си крак. Господи, може да свърша като жалко подобие на човек. — Начинът, по който я гледаха мъжете, я накара да осъзнае какво бе признала пред тях току-що и се изчерви.

— Никой не може да пише с краката. Няма как да хванеш перото с пръстите на крака. Прекалено къси са.

— Повечето да. Но не и моите.

— Покажи ни.

— Определено няма да го направя.

— О, ами така или иначе нямаме перо и хартия. По-късно ще видим този твой трик. Но това сега не е важно — каза Сигимор и продължи, преди да му е възразила. — Сега знаем защо Харолд няма да се откаже и да се върне у дома. Той не иска само момчето. Не просто се бои, че би могла да поискаш от някой помощ, за да го накараш да плати за престъпленията си. — Сигимор се намръщи на Джолийн. — Трябваше да ни кажеш за намеренията му да се ожени за теб и да те използва, за да затвърди позицията си върху титлата, земите и детето.

— Тъй като нямах никакво намерение да участвам в плана му, се надявах, че просто ще се откаже.

— Мъж, уловен здраво от похотта си към една жена, не се отказва лесно. Да, той знае, че си заплаха за него, но също така знае, че ще си много полезна и жива, поне за известно време. Ще прави каквото си пожелае, докато не реши, че си прекалено голяма пречка. В неговите очи ти си толкова важна и богата плячка, колкото и момчето. В зависимост от това колко е силна похотта му към теб може да си дори по-голяма награда от детето.

— Харолд изпитва похот към почти всяка жена, която види, откакто е излязъл от детската стая.

— И подозирам, че се е опитвал да те докопа оттогава насам?

Джолийн наистина искаше да му възрази, но не можеше да се насили да каже толкова голяма лъжа. Тъй като подозренията на Сигимор бяха породени от това, което бе казала по време на кошмарите си, така или иначе щеше да бъде загуба на време. Интересът на Харолд към нея се бе зародил от мига, в който започна да се превръща от дете в жена, и така и повече не изчезна. Няколкото пъти, в които я бе приклещвал в ъгъла, все още я караха да сънува кошмари. Единственото й спасение бе фактът, че много от общите им роднини или не харесваха, или не се доверяваха на Харолд, и по тази причина тя го бе срещала много рядко през годините.

Искаше й се Лиъм да не бе чул и преразказал плановете на братовчед й. Това усложняваше положението, но не променяше плановете й. Без значение какви бяха кроежите на Харолд, тя все още трябваше да опази Рейнард и себе си далеч от обсега му. Независимо дали щеше да я принуди да се омъжи за него, или не, той все още бе заплаха, и щеше да бъде, докато не плати за престъпленията си. Не разбираше защо Сигимор я гледаше така, сякаш го бе излъгала. Тя просто бе пропуснала да спомене няколко от подробностите.

Обаче съжаляваше, че никога не бе казала на Питър за преследванията на Харолд, или за няколкото пъти, в които я бе нападнал. Беше засрамена, не искаше да причинява неприятности, или по-лошо, заради нея брат й да се изправи в схватка с Харолд, както и стотици други извинения, които сега й се виждаха напълно нелепи. Ако още първия път, когато този похотлив злодей я бе притиснал в ъгъла, за да мачка тялото й, бе казала на Питър, Харолд може би нямаше да е заплахата, каквато бе сега. Джолийн бе сигурна, че ако знаеше, брат й никога нямаше да му позволи да стъпи отново в Дръмуич.

Тя побърза да прогони тези мисли, които й носеха само мъка и силно чувство за вина. Имаше толкова много начини, по които тази трагедия би могла да бъде избегната, че щеше да полудее, ако постоянно се тревожеше за това. Джолийн знаеше, че няма за какво да се чувства отговорна. Харолд бе виновният тук и единствено той трябваше да си плати. И ако си го повтаряше достатъчно дълго, помисли си тя, сърцето й може би щеше един ден да повярва в това.

— Приключи ли с мисленето? — попита Сигимор.

Джолийн се стресна, погледна го и си спомни, че той чака отговора й:

— Да, от време на време Харолд ми причиняваше проблеми.

— И все пак Питър не го е убил?

— Избрах да не тревожа брат си с този въпрос. — Тя въздъхна. — Просто си мисля, че нещата щяха да са много по-различни, ако му бях казала още първия път.

— Да, щяха да бъдат. Питър щеше да убие копелето преди много години.

— Много ти благодаря, че ми предлагаш такава утеха и опрощение на греха ми.

— Това е самата истина. — Той едва сдържа усмивката си, щом забеляза как го гледа тя и бе доволен, че успя да прогони тъгата от погледа й. — И нямаш нужда от опрощение. Не си направила нищо, с което да застрашиш живота на брат си или да накараш Харолд да омърси ръцете си с кръв. Виновна е алчността му, не друго. Единствено той носи този грях.

Сигимор със сигурност щеше да я подлуди, помисли си Джолийн. В един момент казваше нещо, което да я накара да иска да го удари с голям, тежък предмет, и изглежда се наслаждаваше на това да я ядосва. А в следващата секунда казваше нещо, с което прогонваше гнева и я караше да омекне и да почувства топлина вътре в себе си. Ако това не бе достатъчно, че да накара една жена да си скубе косите, то тя не знаеше какво може да го направи.

— Точно това си казвах и аз — направи тя гримаса. — Много е притеснително, че Харолд е толкова близо до нас.

— Определено е дразнещо. След ден или малко повече, в зависимост от бързината, с която се придвижваме, ще можем да спрем в Скарглас. Ще си починем там няколко дни, докато планираме как да се измъкнем покрай Харолд и да спечелим малко преднина, преди глупакът да се е усетил, че сме напуснали крепостта.

— Още ли смяташ да не искаш помощ от братовчедите ни? — попита Лиъм. — Много лесно биха могли да ни помогнат да сложим край на това.

— Няма съмнение. Старият Фингал ще е повече от доволен да наниже на меча си няколко англичанина — каза Сигимор. — Но както казах преди това, нямам намерение да въвличам никой в този конфликт. Може да поискам само малко помощ, но нищо повече. Ние имаме правото да прережем гърлото на мъжа, а това ще се затвърди повече от всякога, ако го принудим да ни последва в Дъбхайдленд. Ако ще имаме проблеми за това, че в Шотландия е убит английски лорд, то нека тези проблеми дойдат пред нашите врати, а не пред тези на съюзниците и роднините ни.

Лиъм въздъхна и кимна.

— Така е честно. Даже имаме доказателство, че лорд Питър е поискал помощта ни.

— Именно. Освен това при нас е дамата на Дръмуич, която е помолила за помощта ни.

— Помолила? — промърмори Джолийн.

Сигимор игнорира възражението й.

— А и тя също има съюзници. — Той я погледна и повдигна едната си вежда. — Нали?

— Да — отвърна тя. — Имам съюзници. За нещастие Харолд знае кои са и е направил така, че всеки опит да ги достигна да се провали. Ти си единственият, за който той не знаеше. Историята, че е спасил живота на шотландски лорд, не е от тези, които Питър разказваше на всеки, и няколкото пъти, в които го е правил, той беше неясен и не споменаваше имена. Единствено на мен разказа всичко и то след като бе изпратил да те повикат. Братовчед ми не беше единственият изненадан от вашата поява. Опитах се да изпратя вест за смъртта на Питър, но Харолд се е погрижил много ефикасно никой да не разбере.

— А и ние не говорехме с никой, след като пристигнахме в Англия. Истината е, че направихме всичко възможно да ни забележат колкото се може по-малко хора и с това сме помогнали на Харолд да запази тайната си.

Приемайки мяха с вино, който й подаваше Сигимор, Джолийн отпи от него и го подаде на Тейт, който седеше до нея.

— Така е било най-мъдро. Може да не сме във война, но спомените за нападенията на шотландците все още са живи в паметта на хората. Сигурна съм, че много семейства между Дръмуич и границата са страдали по времето на набезите. — Въздъхна. — И много от вашите хора са страдали от ръцете на моите. За жалост Харолд не е успял да се натъкне на тези, които жадуват за малко английска кръв.

— Да, много от моите хора изглежда са успели да се сдържат, проклети да са. Дори разбойниците по границите не са ги закачили. Ако знаех, че ще стане така, никога нямаше да отпратя Нанти, както направих. Харолд се движи много по-бързо и без почти никакви проблеми, за разлика от това, което очаквах. Значи трябва да намерим начин да го спрем, начин, по който да му попречим да получи това, което иска, и да не докопа в мръсните си лапи теб и детето.

Джолийн зачака той да каже още нещо, да сподели един или два свои плана, но Сигимор просто мълчеше и я наблюдаваше внимателно. Тя погледна към останалите мъже, само да види, че и те я наблюдават съсредоточено. Сякаш всички те знаеха нещо, което тя не знаеше, и това я подразни. Шотландците очевидно бяха обсъдили плана си и бяха решили да не го споделят с нея. Тъй като тя бе дълбоко замесена в проблема, изглеждаше много нечестно да не й споделят намеренията си. В огромната си мъжка мъдрост вероятно бяха решили, че е нужна подобна потайност, за да пощадят деликатните й нежни чувства, помисли си тя намръщено.

— Е? Имаш ли намерение да споделиш плана или плановете си с мен? — попита тя най-накрая.

— Може би трябва да почакаме до сутринта — каза Сигимор. — След като си починеш.

Поемайки си дълбоко дъх, за да успокои надигащия й се темперамент, Джолийн му се усмихна сладко:

— Кажи ми сега!

Обичаше нрава й, помисли си Сигимор, докато се бореше да не се ухили. Жените много рядко стояха толкова смело пред него и никога не му показваха неодобрението си. Същото се отнасяше и за мъжете, но той смяташе това за нещо добро. Но не и тази малка англичанка. Тя не се колебаеше да му хвърля погледи, които казваха, че й се иска да го бие до несвяст всеки път, щом я ядосаше. Сигимор подозираше, че много мъже биха го взели за луд, но той намираше това нейно държание за много привлекателно.

— Наистина мисля, че ще е най-добре, ако почакаме до утре, когато не си толкова замаяна от изтощение.

— Единственият момент, в който съм замаяна, е, когато ме караш да побеснявам. Кажи ми сега! Моля те! — добави тя в момент на учтивост, който бе напълно съсипан от факта, че бе изрекла думата през стиснатите си зъби.

Сигимор сви рамене.

— Както искаш. Планът е… ти и аз да се венчаем.