Серия
Камерън (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Highland Conqueror, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 32 гласа)

Глава 14

— Исусе! Тя е англичанка!

Джолийн погледна мъжа на име Съмърлд, който бе същинско копие на съпруга й. Беше прекарала два дни на седлото, тъй като Сигимор налагаше убийствено темпо. Беше изтощена, мръсна, разранена и гладна. Удивеното изражение на лицето на мъжа, което беше вариация на израженията на останалите Камерън, събрани около тях, беше повече, отколкото можеше да понесе.

— Да, аз съм англичанка. Сасенак. Всъщност съм сестра на английски лорд. И какво от това? — сопна се тя и гневно отметна косата пред лицето си.

Макар да беше изкушен да се засмее, Сигимор се насили да остане сериозен. Беше му трудно. Роднините му изглеждаха по-скоро изумени, отколкото ужасени, сякаш малко мишле е скочило в опит да прегризе гърлото на Съмърлд. Джолийн изглеждаше готова да убива.

— Е, сега, Джолийн — започна той с възможно най-утешителния тон.

— Какво?! — Тя му хвърли кратък поглед, преди отново да се обърни към Съмърлд. — Наистина, ама много ми писна да виждам тази реакция всеки път, откакто пресякохме границата. Човек би си помислил, че съм заразена с чума. Какво става с шотландското гостоприемство, за което всички говорят, а? Това е просто грубост, ето какво.

— Ах, ето я старата Нанси. — Сигимор нежно я побутна към пълничката сивокоса жена, която пристъпи към Джолийн. — Тя ще те отведе до спалнята ни, където може да си вземеш гореща вана и да облечеш чисти дрехи. Може по-късно да продължим със запознанствата. Може би след като си починеш мъничко? Да, малко сън е точно това, от което имаш нужда.

— Не ми говори сякаш съм някоя побъркана, съпруже — изсъска му тя. — Къде е Рейнард?

— Момчето беше заспало, затова Лиъм го отведе в стаята, където спят децата.

— Добре. — Тя направи реверанс пред мъжете, хвана старата Нанси под ръка и се насочи далеч от тълпата, събрала се в голямата зала. — Може би, когато приключа, някои хора ще са се сетили къде са си забравили маниерите.

Сигимор я наблюдаваше внимателно, докато не се увери, че е достатъчно далеч, тогава започна да се смее. Кикотейки се на себе си, той отиде до масата, седна и си сипа чаша ейл. Докато утоляваше жаждата си, братята му насядаха около масата, а братовчедките им се събраха около тях.

— Може и да е било грубо — каза Съмърлд, — но, по дяволите, тя е англичанка! Какво си си мислил, че да се ожениш за англичанка?

— Че я искам за своя съпруга! — Сигимор въздъхна, когато семейството му просто го изгледа и след това им разказа всичко, което се беше случило от мига, в който напусна Дъбхайдленд, до мига, в който отново прекрачи прага на дома. — Някакви въпроси?

Преди някой да успее да каже нещо, Лиъм нахълта в залата. Той се ухили на мрачните изражения, докато крачеше към масата. Кимна на всички и седна, като остави стола отляво на Сигимор, на който обикновено седеше, за Джолийн.

— Пропуснах ли дежурното „О, господи, тя е англичанка!“? — попита той, докато си сипваше ейл.

— Да — отвърна Сигимор, — и цялата история за приключението ни.

— Е, аз говорих с Нанти. Върнал се преди няколко часа, мислейки, че вече сме тук. Казал е на семейството си почти всичко, което е чул за англичанина, и че пътува бързо. Все пак ще се оглеждат за него. Нанти каза, че ще ти разкаже всичко на сутринта. Спеше, когато напуснах стаята.

— Макар че Харолд не е близо до семейството му, е добре да знаят и да са нащрек. Ако копелето хване Джолийн или момчето, ще хукне към Англия. Тогава те ще могат да го спрат.

— Да, и той това им е казал.

— Не те ли тревожи това, че се е оженил за англичанка? — попита Съмърлд Лиъм.

— Не — отвърна Лиъм. — Защо да имам нещо против дребното девойче, което ме спаси да не изгния на бесилката?

— Спасила ви е, за да може да й помогнете.

— О, сигурен съм, че би го направила, дори да нямаше нужда от помощта ни, или ако й бяхме отказали, защото брат й беше изпратил вест да ни повикат. Освен това знаеше, че не сме сторили нищо нередно.

— Но да се ожениш за момиче, за което и да е момиче, само за да не може друг мъж да се ожени за нея, не ми се струва правилно.

— Е, имаше повече от това — каза Сигимор, игнорирайки смеха на Лиъм. — Тя е красиво девойче, с добра кръв, по-силна е, отколкото изглежда, и е добра компания. — Сигимор виждаше, че близнакът му изгаря от желание да го притисне още повече с въпроси, но се въздържа.

— Тя е темпераментна — заяви Съмърлд и няколко от роднините им промърмориха в съгласие.

— Ти я обиди, нали? Всъщност имаш късмет, че я ядоса, а не я нарани, защото тогава щеше да ти се наложи да се справяш с моя темперамент. Тя не разбира защо всички са толкова ужасени, нито пък аз.

— Може би са ужасени, че леърдът им се е оженил за английска девойка, а не за една от клана. Ако разберат, че е роднина на английски лорд, ще бъде още по-зле.

— Обаче ще го преживеят — каза Сигимор, хвърляйки поглед към роднините си. — Тя е просто едно дребно девойче. Да, дребно девойче, което е видяло брат й да умира, крещейки от болка, грабнало детето и се е крило три дни от убийците на брат й в стените на собствения си дом, и което през цялото това време е слушало писъците на хората, които Харолд е измъчвал, докато се е опитвал да ги накара да я предадат. И това дребно девойче спаси живота ми, заедно с тези на Лиъм, Тейт, Дейвид, Маркъс и Нанти.

— Истина е, но тя е поискала нещо от теб.

— Да. Поиска да й помогнем да спаси едно дете от Харолд, да го отдалечи от смъртоносната му хватка. Никога не е поискала нищо повече. И съм съгласен с Лиъм. Щеше да ни освободи така или иначе. Нямам нито капка съмнение в това. Ще убия Харолд, защото го искам, защото той уби мъж, който някога спаси живота ми, и защото иска да убие една жена и едно дете само заради алчността си. Ожених се за момичето, защото я желаех. Плановете на Харолд просто ми дадоха причина по-бързо да я завлека пред свещеника, причина, която й бе трудно да оспори, макар да се опита. Затова, чуйте ме много добре, тя е моя жена, вече е Камерън — каза той и беше доволен да чуе Лиъм да казва веднага след думите му:

— Това, което ме вълнува, е какви планове имаме за Харолд Узурпатора.

Сред настаналата тишина се чу тънък, момчешки глас.

— Ще убием копелето, което е посмяло да докосне нашата дама.

Сигимор погледна към най-малкия си брат, който все още нямаше тринадесет години. Висок за възрастта си и само кожа и кости, Фъргъс беше единственият от братята, като изключим Съмърлд, който приличаше на него. Когато видя как момчето започна да шава неспокойно на мястото си под смръщените погледи на роднините му, Сигимор му се усмихна широко. Начинът, по който момчето прие толкова бързо Джолийн, го трогна дълбоко. Щеше да се погрижи никой от останалите да не накаже момчето за това.

— Е — промърмори Фъргъс, окуражен от усмивката на Сигимор, — тя е просто дребно девойче, което се опитва да опази едно бебе.

— Именно — каза Сигимор, като се изправи. — Имам нужда от баня, чисти дрехи и малко почивка, преди да се съберем за вечеря. Може би дотогава всички вие ще загърбите предразсъдъците си и ще си напрегнете малко мозъците как мога да опазя жена си и онова дете от лапите на врага им.

Съмърлд погледна към Лиъм в мига, в който Сигимор напусна залата.

— Наистина ли не намираш нищо смущаващо в това?

— Не — отвърна Лиъм, — вгледай се в тях и ще разбереш защо не мисля, че е нередно.

— Да попречи на друг мъж да се ожени за нея не е достатъчна причина да се ожени за момичето.

— Да, освен, разбира се, ако не грабнеш тази причина с две ръце в опит да я убедиш да каже „да“. — Лиъм се ухили криво, когато видя, че Съмърлд се намръщи още повече. — Стой нащрек, но скоро ще видиш за какво е всичко това. Престани да се опитваш да убедиш Сигимор, че е направил грешен избор, като се е оженил за момичето. Старият Фингал се изтощи да му го казва, дори се опита да набута на Сигимор лейди Барбара Маклейн, вдовицата, която е питала за Сигимор, само защото е шотландка. В този момент най-тъмната сянка, тегнеща над този брак, е Харолд и много скоро той ще дойде да души из земите на Дъбхайдленд.

— И ще умре заради това — каза Съмърлд и повечето от роднините им извикаха в съгласие. — Успяхте да им избягате, нали?

— Не беше трудно. Изглежда мъжете са си загубили конете в земите на Макфингал. — Лиъм се засмя заедно с останалите мъже.

* * *

Харолд отпи от чашата кисел ейл, която прислужницата остави пред него. Всички в тази воняща кръчма наблюдаваха предпазливо него и мъжете му. Негостоприемството беше изсечено в смръщените им изражения. Не можеше да ги вини, че не искат да се задържат повече, отколкото се налага. Ако не беше отчаяната нужда от коне, никога не би спрял тук.

— Милорд — каза Мартин, колебливо сядайки на пейката срещу Харолд, — може би имаме проблем.

— Може би? Може би? — Харолд отпи голяма глътка от ейла си, за да си попречи да се разкрещи. — Наложи ни се да влезем в това гнездо на варвари. Онези проклети Макфингал откраднаха конете и провизиите ни. Ограбват ни отново, и отново, след като успеем да възстановим загубите си. О, и всеки мъж на това място с радост ще ни пререже гърлата. И сега ти ми казваш, че може би имаме проблем? Какво, по дяволите, си мислиш, че е това?

— Малка неприятност, ако това, което чувам, е истина — отвърна спокойно Мартин, когато прислужницата постави кана ейл пред него.

— Не, но се говори, че някой ни следва по петите. Казват, че не сме единствените англичани, които яздят към Дъбхайдленд.

Харолд подпря лакът върху надраната маса между него и Мартин и опря чело на ръката си. Започна да ругае тихо и яростно в продължение на няколко минути. Всичко се разпадаше. Беше превзел Дръмуич и се беше отървал от Питър. Всичко беше толкова удивително лесно и трябваше да е достатъчно. Вместо това той влачеше себе си и хората си през тази проклета страна, плащайки толкова пари за беззъби кобили, колкото у дома би платил за добре трениран жребец, и харчейки огромни суми за твърд хляб и вмирисано сирене. Харолд знаеше кой го преследва — някой от Джералд е открил какво се е случило в Дръмуич. Едва беше вкусил това, което толкова много бе желал, а сега всичко му се изплъзваше и за това бе виновен само един човек.

— Ще убия тази кучка — прошепна той с глас пропит със злоба. — Бавно.

— Ах — Мартин кимна, — похотта ти към нея вече изчезна, нали?

Сядайки отново изправен, Харолд довърши ейла си и махна на прислужницата да донесе още.

— Не, все още е тук. — Той замълча, докато прислужницата напълни чашата му, взе монетата си и се отдалечи. — Трябва да съставя няколко плана. Тази кучка съсипа всичко. Имах желаното, и ако не беше тя, щях да го задържа. Господи, заради нея над мен е надвиснала сянката на бесилото, но тя ще си плати прескъпо. И ще я направя моя, ще я използвам дори докато прерязвам гърлото й.

— Тези англичани може да не са след нас. Може да има друга причина за присъствието им и просто историите да са измислица.

— Знаеш, че не са, и също като мен много добре знаеш, че ме преследват. Ако не мен, то Джолийн и момчето. Но дори и това няма да ми спечели нищо, защото доберат ли се до нея, скоро ще са по петите ми. Сега какво? — попита той, щом чу шум откъм вратата, който привлече вниманието му.

Очите на Харолд се разшириха, когато към огъня, до който седяха той и Мартин, се приближи жена. Тя смъкна палтото си и го хвърли към слабия млад мъж, който стоеше зад нея. Беше първото хубаво нещо, което виждаше в тази страна. Малко по-висока от повечето жени, беше закръглена по начин, по който всеки мъж ставаше твърд като скала от желание. Косата й бе светлоруса, чертите й бяха самото съвършенство, а очите й — чисто, блестящо сини. Имайки предвид скъпата й синя рокля и бижутата, които носеше, жената определено не беше обикновено момиче. Изведнъж се зарадва, че си бе взел вана, и че се бе преоблякъл, докато мъжете му търсеха конете, от които се нуждаеше.

— Може да си вземем стая тук, преди да потеглим отново на сутринта — каза тя на младия мъж.

— Ще е хубаво да се приберем у дома. — Мъжът окачи палтото до камината.

— Ще спрем на още едно място, Доналд — каза тя и протегна ръце към огъня, за да ги стопли.

Доналд изруга и я погледна.

— Не се ли отказа от тази глупост? Той не е богат, нали знаеш това?

— Е, по-богат е от мен.

— Аз съм по-богат от теб.

— Ще отидем в Дъбхайдленд и това е последната ми дума. Имам нужда от съпруг, Доналд. Много скоро ще имам нужда от покрив над главата си. И щом аз ще имам нужда, това се отнася и за теб.

— Не, ще отида при сестра си. Тя ще ми позволи да остана при нея колкото пожелая. — Доналд поклати глава. — Може да спреш да гледаш толкова обнадеждено, Барбара. След като преспа със съпруга й, сестра ми само ще се наслади на мисълта, че ще спиш на улицата. Освен това не мисля, че Сигимор Камерън ще те посрещне с отворени обятия, не и след начина, по който го предаде. От всичко, което съм чувал за него, той не е глупакът, когото някога си излъгала. Да, освен това нямаше особен успех, когато се опита да хванеш окото му през последните десет години.

— Напомни ми защо се налага да страдам от компанията ти?

— Защото знаеш, че е много неразумно за жена да пътува сама.

— Отиваме в Дъбхайдленд. Веднага щом се стопля и се нахраним, заминаваме за там. Би трябвало да стигнем преди слънцето да залезе, затова няма да си харча парите в тази дупка.

— Сигимор Камерън ще затръшне портите пред лицата ни, щом ни види.

— Не, няма да го направи. — Барбара се усмихна и изтупа въображаема прашинка от полата си. — Ще си спомни за връзките, които имам, и няма да рискува да ги обиди, като ми откаже подслон.

— Не мислиш ли, че той вероятно знае как си скъсала почти всички тези връзки? Мъжът не е идиот, Барбара.

— Той ще ни позволи да влезем. Просто ще трябва да измисля начин да го накарам да ни позволи да останем повече от една вечер.

— Може би аз мога да ви помогна, милейди — каза Харолд, карайки двойката да подскочи стреснато.

— Но вие сте англичанин — каза Барбара. — Как бихте могли да ми помогнете? И защо бихте го направили?

— Защото и аз търся нещо в Дъбхайдленд.

— Какво?

— Съпругата на сър Сигимор Камерън.

— Той се е оженил? — Доналд поклати глава. — Е, това определено слага край на плана ти, не мислиш ли?

Барбара игнорира братовчед си, разпознавайки лукавостта на този англичанин, която съперничеше на нейната собствена.

— Сигурен ли сте, че говорим за един и същ мъж? Сигурен ли сте, че Сигимор Камерън, леърдът на Дъбхайдленд, е женен?

— Засега. — Харолд отпи от ейла си, давайки й време да обмисли думите му, преди да й представи себе си и Мартин. След като тя ги запозна с братовчед си, той попита: — Ще поговорим ли, милейди?

Харолд се усмихна, когато след леко колебание жената кимна. Доналд се подчини на нарежданията й, донесе стол и се присъедини към Харолд и Мартин на масата. Англичанинът знаеше, че може да използва жената, и че тя с радост ще стори всичко, ще жертва всеки, за да получи това, което желае. За пръв път, откакто бе научил, че Джолийн се е омъжила за леърда на Дъбхайдленд, Харолд почувства как част от гнева му се стопява. Дори това, че преби свещеника почти до смърт, не го бе успокоило. Знаеше, че чрез тази жена ще успее да си отмъсти на Джолийн за всичко, което бе изгубил по нейна вина.

* * *

Очите на Джолийн се разшириха, щом погледна към роклята, която й подаваше старата Нанси. Беше в дълбок зелен цвят. Бе убедена, че ще й седи много добре и изглежда щеше да й е напълно по мярка. Но тогава се намръщи, като се запита откъде ли Сигимор е взел тази рокля, или по-скоро от кого.

— Откъде взе това? — попита тя и по усмивката на старата Нанси разбра, че жената е доловила подозрителната нотка в гласа й.

— Ревнуваш, нали? Много добре. — Старата Нанси игнорира промърмореното отричане на Джолийн. — Принадлежи на сестрата на леърда. След като роди, си върна предишната стройна фигура, но в тялото й имаше значителни промени. Те бяха достатъчни, така че тази и още няколко от роклите така и не й станаха повече. Тя ги остави тук, в случай че някой има нужда от тях, или просто, ако няма какво да облече, щом дойде на гости.

— Красива е — каза Джолийн, възхищавайки се на меката вълна под пръстите си.

— И ще изглеждаш много красива в нея. Ще бъдеш пир за очите на нашия леърд и ще накараш останалите глупаци да си глътнат езиците.

— Може би трябва да вечерям тук. Това ще даде повече време на роднините на Сигимор да свикнат с идеята, че той се е оженил, и то за англичанка. — Джолийн се огледа из стаята и направи гримаса, тъй като единственият женствен акцент в стаята бе овчата кожа на пода пред камината.

— Да, има нужда от женско докосване — каза старата Нанси, побутвайки Джолийн към леглото. — Голяма част от Дъбхайдленд има нужда.

— Мебелите са много красиви. — Джолийн прокара ръка по красиво резбованите колони на леглото. — Странно е, че майките им не са оставили отпечатъка си тук.

— Ще видиш отпечатъка им в стаята за почивка, в кухнята и в билковата градина. Останалата част от крепостта беше оставена на момчетата. О, и малко в спалнята на Илса. Сега тя се използва от нея и съпруга й, когато ни гостуват, или ако в замъка отседне някоя дама. Но тук не идват много. Това място е мъжка обител от дълги години. Дори повечето от жените и момичетата, които работят тук, не спят в крепостта. Но може някои от тях да започнат да го правят, сега, след като има дама в крепостта. Ела, нека те облечем. Леърдът донесе роклята, преди да се събудиш и ще те чака.

Джолийн беше доволна от това. Започваше да се чувства виновна, докато старата Нанси й говореше на какво е способна като дама на Дъбхайдленд. Макар да знаеше, че това можеше да сложи край на времето й със Сигимор, тя искаше това изпитание да приключи. Искаше Харолд мъртъв и погребан. Искаше да знае кой ще бъде избран за настойник на Рейнард. Искаше изборът да е сложен пред нея, за да реши и да се свърши с това. Предстоеше й разбито сърце, без значение кой път щеше да избера, и искаше този удар да дойде най-после, за да спре да се бои от него.

— Сега, милейди, не е нужно да изглеждате толкова изплашена — каза старата Нанси, докато умело сплиташе косата й на плитка, преди да я завие нагоре и да я покрие с бледозелен воал. — Изглеждате много добре. Игнорирайте намръщените изражения и мърморенето, с които може да се сблъскате тази вечер. Всичките са добри момчета, но не обичат изненадите. И всички се тревожат за Сигимор, макар че той вероятно би ги пребил, ако знае за това.

Макар да знаеше, че жената просто иска да я успокои, последните й думи само помрачиха още повече настроението на Джолийн. Щом старата Нанси я поведе обратно към голямата зала, младата жена осъзна, че й предстои да се срещне с всичките му роднини, които щяха да я намразят в мига, в който избере Рейнард пред техния леърд. Ако не друго, то Сигимор щеше да бъде унижен, след като го напуснеше, за да се върне в Англия. Тя не само щеше да бъде с разбито сърце, но и щеше да знае, че цяла армия Камерън я проклина за решението й. Без съмнение Макфингал щяха да се присъединят към проклятията. Само мисълта за яростта, която щеше да предизвика, я караше да иска да се върне обратно в леглото.

Тогава забеляза Сигимор, който я чакаше на прага на залата. Той носеше плейд, богато украсен с червени и черни цветове, бяла риза и ботуши от нежна кожа на сърна. Джолийн едва се спря да не въздъхне високо като оглупяло от любов момиче. Той изглеждаше толкова голям, толкова силен и само леко нецивилизован. Ако в крайна сметка й се наложеше да го напусне, знаеше, че точно така щеше да го вижда в спомените си, до края на живота си. Джолийн се съмняваше, че някога щеше да си помисли за него, без да чувства болката от загубата му.

Сигимор я погледна и тя едва не припадна под одобрителния му поглед и широката усмивка. Наложи си да се стегне и да събере кураж, след което пристъпи напред, плъзвайки ръка в неговата. Той я огледа отново от глава до пети и се намръщи. Леко нервна, тя докосна бледия воал, прикриващ косата й.

— Какво е това на главата ти? — попита той. — Защо си си прикрила така косата?

— Омъжените момичета трябва да прикриват косата си — каза старата Нанси.

— Не и това омъжено момиче. — Сигимор бързо махна воала и го бутна в ръцете на старата Нанси. — Не ми харесва. — Не беше сигурен дали му допада цялата й коса да бъде вдигната така на главата, тъй като предпочиташе дългата й плитка, както я носеше обикновено, но реши точно сега да не спори за това. — Може да ми обясниш по-късно — каза той на старата Нанси, когато жената понечи да спори с него. — Ако е някакъв обичай, който жената трябва да следва, то Джолийн може да си го слага, като ходим в кралския двор, или нещо такова. Но не е нужно да го носи у дома. Не и когато е със семейството. Това е последният, Фъргъс — каза той, представяйки й най-малкия си брат, който се мотаеше около него. — Той е бебето в семейството. — Намигна на Джолийн, когато момчето го изгледа лошо. — Помоли да седне до теб.

— За мен ще е чест — каза младата жена, усмихвайки се на голобрадия юноша, който бе поне с една глава по-висок от нея.

Докато вървяха към главната маса, Джолийн спокойно отговаряше на въпросите, които момчето задаваше за Рейнард. Той беше удивен от факта, че едно толкова малко момче може едновременно да бъде и граф, и барон. Докато вървеше, тя оглеждаше мъжете в залата. Беше очевидно, че шокът им е изчезнал, но все още бяха предпазливи. Този, който я интересуваше най-много обаче, беше Съмърлд, близнакът на Сигимор. Той седеше изправен, докато тя приближаваше, и беше любезен, докато Сигимор я настаняваше отляво на себе си, но беше очевидно, че не одобрява мястото й като съпруга на Сигимор.

Приятелските усмивки от страна на Лиъм, Тейт, Дейвид и Маркъс успяха да я успокоят само частично. Но тя не можеше да разчита на тях да й помогнат да получи одобрението на останалата част от семейство Камерън. Когато си помисли как ли ще реагират, когато изостави Сигимор, настроението й отново се помрачи.

Тя се бореше да яде храната, която съпругът й слагаше в чинията й, и да игнорира погледите, фиксирани върху нея. Около нея се носеха разговори за това, което се беше случило със Сигимор, и тя огледа залата. Бе добре обзаведена със столове, пейки и маси, всичките от дъб. Имаше прекалено много столове, осъзна тя, много повече, отколкото бе виждала в английска зала. По-хубави чинии, прибори за хранене и красиви халби имаше на всички маси, не само на главната. По стените бяха окачени разни оръжия, повечето от които много добре изработени, богато извезан гоблен висеше на стената над огромната камина в другия край на залата. Джолийн започваше да мисли, че Камерън от Дъбхайдленд може и да не бяха богати по английските стандарти, но определено бяха далече от бедни.

Точно когато Съмърлд насочи погледа си към нея и Джолийн се напрегна, готова за конфронтация, се чу глъчка и шум от външната страна на вратата на залата. За миг англичанката се почувства доволна от прекъсването. Тогава красива, пищна блондинка беше почти внесена в залата от двама мъже. Един поглед към лицето на Сигимор, което изразяваше смайване и гняв, показа на Джолийн, че жената е лейди Барбара Маклейн. Неочаквано недоверието на армията Камерън вече не й се виждаше толкова неприятно.

Хватката й върху ножа за хранене се затегна, когато Сигимор се изправи да посрещне неканените гости, спирайки само за миг да каже на Съмърлд коя е жената, потвърждавайки подозренията на Джолийн. Начинът, по който лейди Барбара се хвърли цялата върху Сигимор, докато той й помагаше да седне до огъня, накара Джолийн да изскърца със зъби. Когато жената продължи да се държи за Сигимор, въпреки че бе удобно настанена на стола, Джолийн се изправи рязко от мястото си и тръгна към тях, почти несъзнаваща, че Фъргъс е плътно до нея.

— Какво й има? — попита Джолийн, едновременно вбесена и удивена от красотата на жената.

— Казва, че тя и спътниците й била нападнати от крадци. — Гледаше разяреното изражение на жена си с нарастващ интерес. — В схватката наранила глезена си. Или крака. Не беше особено сигурна.

Жената издаде оглушителен вопъл, когато Джолийн повдигна полите й, за да види краката й. Джолийн огледа за нараняване, но забеляза само няколко леки охлузвания на десния й крак. Макар да не бе експерт, нещо в охлузванията събуди интереса й. Просто не изглеждаха като наранявания, които човек може да получи, като падне или като бъде нападнат от друг човек. Бърз поглед към придружителите й разкри само леко омачкани дрехи и няколко драскотини по лицата им. Джолийн погледна към лейди Барбара и дълбоко в сърцето си бе убедена, че пред нея се разиграва театър.

— Какво правиш, момиче? — попита спокойно Сигимор, чудейки се дали не трябва да освободи Джолийн от кинжала й.

— Исках да видя раните й — отвърна Джолийн, забелязвайки, че Барбара беше доста бавна в покриването на краката си. — Ако костта е пробила плътта, ще трябва да се отреже крака, иначе ще започне да гние. — Погледът й се присви към Барбара, която стегна хватката си около ръката на Сигимор. — Все още може да се наложи да отрежем едно-две парчета.

— Може да използваш моя нож — предложи Фъргъс. — По-голям е.

Сигимор едва преглътна желанието си да се засмее. Игнорирайки смръщените им изражения, той нареди на Джолийн и Фъргъс да помогнат на старата Нанси да подготви стаи за гостите им. Макар да бе доволен от ревността, която проявяваше жена му, не му беше никак приятно случващото се. Барбара беше неприятност, винаги беше такава. А той нямаше нужда от още такива, особено в брака си. Щом Джолийн се отдалечи, той погледна към Барбара, питайки се колко ли време ще трябва да й оказва гостоприемството си, за да не обиди влиятелните й съюзници и семейство.