Серия
Камерън (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Highland Conqueror, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 32 гласа)

Глава 4

— Харолд е в Шотландия.

Думите на Лиъм накараха Джолийн да потръпне ужасена, смразявайки я до мозъка на костите й. Само допреди миг тя яздеше до Сигимор, чудейки се дали трябва да му се скара, задето бе дръзнал да я целуне миналата нощ, или трябва да опита да го накара да го стори отново. Сега бруталната реалност й напомни защо е със Сигимор и мъжете му, и защо бе отпътувала за Шотландия. Несъзнателно стисна юздите на коня си, карайки го да се завърти в нервното си объркване.

Сигимор се пресегна и погали бедрото й, без да откъсва поглед от Лиъм. За удивление на Джолийн, тя почувства, че се успокоява от докосването му. То бе като безмълвно напомняне, че не е сама. Все още изпитваше лека вина за това, че ги бе замесила в проблемите си, но тя малко по малко избледняваше. Всеки път щом някой от мъжете изречеше името на Харолд, в гласовете им се долавяше такъв гняв и омраза, че тя осъзна, че и мъжете също като нея искат да си отмъстят. Все пак бяха на крачка да умрат в ръцете му. Джолийн знаеше, че никой от тях не би се поколебал да помогне на жена или дете, но те също така възнамеряваха да накарат Харолд да си плати, задето ги бе затворил и за намерението му да ги обеси.

— Сигурен ли си? — попита Сигимор, неохотно отдръпвайки ръка от бедрото на Джолийн, щом видя, че се е успокоила.

— Да. Доста е безочлив в търсенето си. — Лиъм се ухили и поклати глава. — Питал е за нас. Разправя, че преследва изчезналата си съпруга, и че жената е избягала с теб заедно с детето им. Глупакът вероятно си мисли, че с подобна история ще предизвика достатъчно възмущение, че хората да го насочат по следите ни.

— И получава ли се?

— Пред него, да. Но не и зад гърба му. Той е англичанин и мнозина смятат, че това е достатъчна причина, за да го заблудят. Фактът, че английски лорд е изгубил дамата си заради смел шотландец, буди възхита в повечето мъже, с които говорих. Само се чудя колко дълго ще успяват да го заблудят.

— Дълго, но се боя, че няма да е достатъчно. — Джолийн най-после се усмихна, когато двамата мъже я погледнаха. — Харолд презира всеки с низше потекло и всеки, който не е англичанин. — Тя направи гримаса. — Смята, че всички шотландци са невежи варвари.

— Да, той показа това много ясно, когато ни хвърли в тъмницата — каза Сигимор.

— За нещастие не е пълен глупак. Скоро ще осъзнае, че го подвеждат, и ще смени тактиката си.

Сигимор се замисли над това за миг и кимна.

— Да, така е. Може да реши да се покрие.

— Мислиш ли, че ще успее? — попита Лиъм.

— Мисля, че ще се справи достатъчно добре, че да не ни е толкова лесно да знаем къде се намира. Ако има и пари, може да успее да си купи един-двама, които да му помагат или да разпитват вместо него. Някои мъже биха направили всичко за пълна с монети торбичка, дори и да помогнат на англичанин. Колко мъже яздят с него?

— Не знам точно, но съдейки по това, което чух, би трябвало да са около дузина.

— Достатъчно, за да са заплаха, но не достатъчно, че да разтревожат хората и някой да помисли, че Англия ни напада. Освен това е много вероятно вече да знае накъде яздим, затова не е наложително да се опитва да ни настигне.

Джолийн се намръщи, чудейки се кога и как Харолд би могъл да научи откъде е Сигимор.

— Сигурен ли си, че знае накъде пътуваме? Не вярвам Питър да му е казал нещо. Когато изпрати да те повикат, брат ми вече изпитваше силни подозрения към него.

— Дори Харолд да не знае откъде точно сме или къде е Дъбхайдленд, няма да му отнеме много време да научи — отвърна Сигимор. — Може да не сме много богати и много влиятелни, но почти всички знаят кои сме и откъде идваме.

Сигимор й обърна гръб, насочвайки вниманието си към Нанти, преди Джолийн да попита откъде хората ще ги знаят, след като не са нито богати, нито влиятелни. Тя не можеше да повярва, че са познати с шокиращо или зло поведение. Мъж, който би предложил помощта си на жена и дете, имайки предвид, че са от държавата, която шотландците вероятно проклинат ежедневно, не можеше да е зъл. Откакто бе с тях, никой от мъжете не се бе държал с нея невъзпитано, като изключим целувката, която си бе откраднал Сигимор. Но със сигурност някой скандален мъж не би се отнесъл по такъв джентълменски начин. И все пак Сигимор звучеше доста убеден, че Камерън от Дъбхайдленд са добре известни. Поглеждайки към шестимата си пазители, тя се зачуди разсеяно дали невероятната красота на мъжете от Дъбхайдленд не е причината за известността им. Мислите й бяха рязко прекъснати от това, което Сигимор казваше на Нанти.

— Мисля, че трябва да разпространим вестта, че Харолд ни преследва, и че не искаме да ни хване неподготвени. Колко далеч са Армстронг от Ейгбал?

— Разбирам. — Нанти се ухили и подаде заспалия Рейнард на Джолийн. — Не са далече. Въобще не са далеч.

— Много добре. Заминавай и им кажи за проблемите ни и за това, че трябва да държим под око копелето.

— Не искаш ли да го ограбят?

— Би ми харесало, но е най-добре никой друг да не цапа меча си с кръвта на английски лорд. Ако Харолд е достатъчно глупав да продължи да ни преследва и да предизвиква тази конфронтация, то ние ще се изправим пред него и ще го погребем. Поне ние имаме правото да го сторим, тъй като той ни заплашва. Но не искаме проблема между нас да се разпростре и към други.

Нанти кимна в съгласие:

— Ако мина по правилния път, мога да разпространя новината и към други кланове. На Мъри и със сигурност на братята му. Къде да се срещна отново с теб?

— Мисля да спрем за ден или два в Скарглас при братовчед ми. След това заминаваме към Дъбхайдленд.

— Ако не ви настигна в Скарглас, ще дойда в Дъбхайдленд.

 

 

Джолийн отиде при останалите, за да се сбогува с Нанти, когато Рейнард започна да плаче. Детето изричаше името на Нанти и не откъсваше поглед от отпътуващия мъж. Тя почувства лека ревност, но си каза, че се държи глупаво. Рейнард харесваше всички мъже и след всичко, което бе преживяло клетото дете след идването на Харолд в Дръмуич, не бе изненадващо, че се разстройва, виждайки един от мъжете да си тръгва. Но й беше трудно да потисне ревността, когато Сигимор взе Рейнард от ръцете й и детето на мига спря да плаче.

— Нанти има много важна работа — каза Сигимор, настанявайки детето пред себе си на седлото. — Когато я свърши, той ще се върне, за да те види отново.

— Нанти ми е приятел — каза Рейнард.

— Да, такъв е — съгласи се Сигимор и подкара коня си в лек галоп, — но също така е и мъж с много важна работа. Понякога, когато един мъж има работа, се налага да напусне за кратко приятелите и семейството си.

— Като татко ли?

— Да, точно като татко ти.

— Но татко няма да се върне.

— Не, сега той трябва да работи за ангелите.

— Кога ангелите ще му позволят да се върне?

— О, дете, ангелите няма да го изпратят у дома. — Сигимор погали гъстата черна коса на детето. — За жалост никой не се връща от Рая, но баща ти те гледа и чува. Той винаги ще бди над теб и ще те наблюдава как порастваш хубав силен мъж, който ще се грижи за хората и земите му.

— Ще изритаме братовчеда Харолд по задника, защото той открадна Дръмуич и изпрати татко при ангелите.

Сигимор едва не се ухили, виждайки шокираното изражение на Джолийн.

— Да, момчето ми, ще направим точно това.

Джолийн насочи коня си напред, далеч от Сигимор и Рейнард, борейки се със сълзите, изпълнили очите й и завързали възел в гърлото й. Племенникът й осъзнаваше много повече, отколкото бе предполагала. Освен това, очевидно бе чул и някои не особено възпитани изрази. И бе дълбоко трогната от начина, по който Сигимор обясни на детето загубата на Питър. Той беше грамаден, силен мъж без изискани обноски, който често казваше възмутителни неща, и все пак бе мил и нежен към малкото момченце, бе готов да се грижи за него и бе изненадващо търпелив.

В интерес на истината всички мъже, които яздеха с нея, бяха много добри към Рейнард. Макар никой в Дръмуич да не е бил лош към детето, единствено Питър и двамата мъже, които бяха убити с него, отделяха време да общуват с него. С неохота обаче трябваше да признае, че Питър и приятелите му не бяха толкова търпеливи и разбиращи като тези шотландци. Те се държаха почти майчински, помисли си тя и се ухили, знаейки, че вероятно ще паднат от седлата си от ужас, ако им го кажеше.

Но най-много я удивяваше Сигимор и поведението му към Рейнард. Това бе мъжът, който бе сравнил английските дами с куче, и все пак говореше на детето за ангели. Тревожеше я най-вече начина, по който се чувстваше. Засилваше всички неканени копнежи, които изпитваше, карайки я да омеква, когато трябваше да затвори сърцето си за него. За бога, мъжът галеше косата на Рейнард и говореше за ангели. Как би могла да предпази сърцето си от това?

— На няколко часа от тук има село с чиста странноприемница — каза Сигимор, яздейки до нея. — Ще спрем там за през нощта.

Отърсвайки се от мислите си, Джолийн се намръщи леко:

— Ако спрем в странноприемницата, няма ли да могат да ни намерят по-лесно?

— Да, ако Харолд ни последва в селото, но не вярвам, че това има голямо значение. Сега, след като осъзнах, че той може и ще разбере къде е Дъбхайдленд, не виждам причина да не можем да се насладим на малкия комфорт, който е на една ръка разстояние. — Той погледна към небето. — Особено с приближаващата се буря.

Джолийн погледна към небето, но реши да не задава въпроси.

— Чисто легло и, може би, вана?

— Да. Изкушена ли си?

— Ужасно много. Но не бих искала комфорта ми да доведе Харолд пред вратата ни и да изложи Рейнард на опасност.

— Както казах, момиче, без значение колко сме умни, Харолд скоро ще е пред портите ни. Ако е решен да ни открие, ще го стори. А и откъде ти хрумна, че мисля за твоя комфорт?

Тя се загледа в гърба му, когато той пришпори коня си напред, заставайки начело до Лиъм. Този мъж щеше да я подлуди. В единия миг се чувстваше приятно и удобно до него, а в следващия й се искаше да бъде грамадна и силна, за да може да го събори в калта.

 

 

Странноприемницата „Двата гарвана“ действително бе чиста и неочаквано красива, въпреки странното си име. От кухнята се носеше много изкусително ухание и Джолийн почувства как стомаха й се свива в очакване. Единственото, което не разбираше, бе защо всички я гледаха със смесица от ужас и веселие. Вероятно щеше да е добре да беше запазила мълчание и да бе оставила Сигимор да поръча банята й вместо нея.

— По дяволите, тя е англичанка — промърмори съдържателят и се намръщи на Сигимор. — Какво си мислиш, че водиш тук една проклета сасенак? И къде въобще я намери?

Сигимор скръсти ръце на гърдите си и погледна надолу към много по-ниския и много по-закръглен съдържател. Джолийн почти съжали мъжа, но той бе изключително груб. Поглеждайки към другите четирима огромни и силни мъже с нея, тя се зачуди как домакина Дънбар може да бъде така упорит. Силата на погледите им трябваше да го е накарала да трепери. Съдържателят явно не забелязваше колко тънък е ледът, по който се движеше. Макар останалите в странноприемницата да я гледаха недружелюбно, поне имаха здравия разум да запазят мълчание. Джолийн се почувства леко наранена от реакцията им на присъствието й и се надяваше Сигимор да успее да промени държанието на съдържателя Дънбар.

— Да, тя е англичанка — провлече Сигимор. — Дребно, прекалено хилаво момиче сасенак.

Може би, помисли си Джолийн, щеше да е най-добре да го ритне.

— Не осъзнавах, че толкова много смели мъже биха се изплашили така силно от присъствието й — Сигимор сви рамене, — но щом ви е страх от нея…

— Разбира се, че не ни е страх — сопна се съдържателя, говорейки силно, за да надвика гневната врява, надигнала се от клиентите му. — Дребно и кльощаво момиче като нея не може да е заплаха за един мъж. Значи е твоя?

— Да. — Сигимор бе разкъсван между това да се ухили на намусеното изражение на Джолийн и да удари един на съдържателя. Но така нямаше да получи нито мекото легло, нито топлата вана, която искаше.

— Не можа ли да си намериш хубава шотландска девойка? Изглеждаш ми свестен момък.

— Такъв съм, но бях обвързан с кръвен дълг. Брат й спаси живота ми.

— Поискал е голяма цена.

— Да, така е — Сигимор не откъсваше поглед от Джолийн, — но не е толкова зле. Англичаните тренират добре жените си. Учат ги да говорят и да се държат нежно, да са мили с всички, да умеят да тъкат и да шият, да водят умело домакинството, да са пестеливи, покорни и добри съпруги на своите лордове, да им осигуряват спокойствие и удобство, когато са си у дома.

— Боже! Нима тези глупаци си мислят, че обучават някое куче?

— Да, човек може да се замисли над това.

Джолийн се подаде на желанието и ритна Сигимор по пищяла, игнорирайки преувеличената му гримаса. Това й спечели вниманието на всички в странноприемницата и те се обърнаха ухилени към нея. Щеше й се да са развеселени от факта, че е показала малко дух, но имаше неприятното чувство, че причината за усмивките им е в това, че една перфектна английска дама бе сравнена с куче… отново.

— Не мисля, че си е научила всичките уроци — промърмори съдържателят.

Сигимор едва успя да сдържи смеха си, виждайки погледа, с който Джолийн стрелна Дънбар. Той обви ръка около раменете й, задържайки я близо до себе си, докато двамата със съдържателя се разберат за стаите, баните и цената. Докато следваха пълничката прислужница към стаите си, той се зачуди кога Джолийн ще осъзнае, че ще споделят една стая.

* * *

След като провери дали леглото е толкова чисто, колкото изглеждаше, Джолийн сложи задрямалия Рейнард на дебелата покривка. Щеше да е приятно да прекара нощта в хубаво легло, с хубав покрив над главата си. Тя свали наметалото си и го метна накрая на леглото, преди да осъзнае, че Сигимор все още е в стаята с нея. Той се бе облегнал на затворената врата със скръстени на гърдите ръце, гледайки я очаквателно, което я накара да се почувства неловко.

— Стаята е приемлива, милорд — каза тя. — Не е нужно да стоите повече тук. Може да отидете да потърсите собствената си стая.

— Това е собствената ми стая — отвърна Сигимор и се ухили.

Джолийн премигна няколко пъти, шокирана, преди да поклати глава.

— Това е неприемливо. Не мога да прекарам нощта в една стая с мъж. Няма да е прилично.

— А да споделяш лагер с шестима мъже е прилично?

Разбира се, че не беше, но Джолийн би вървяла боса по нагорещени въглени, преди да го признае. И определено нямаше да му каже истинската причина, поради която не искаше да споделят една стая. Последното нещо, което трябваше да узнае, бе, че е чакала с нетърпение тези часове насаме, далеч от него, в които да опита да прогони желанието, което изпитваше към този шотландец. Беше странно, но имаше чувството, че да споделя стаята с него ще е много по-интимно, отколкото когато спяха един до друг на земята.

— Има само едно легло — каза тя и намусено си помисли защо изричането на думите я накара да се изчерви.

— Да, но не се бой. Достатъчно голямо е.

Преди да успее да му отвърне нещо, почукване на вратата обяви пристигането на водата за банята й. Джолийн искаше да продължи да спори по този въпрос, но инстинктите й нашепваха, че не бива да го прави пред прислужницата и двете момчета, които й помагаха. Бързо стана очевидно, че те я смятаха за съпруга на Сигимор, а Рейнард за техен син. Когато Джолийн си припомни враждебното посрещане, което бе получила, реши, че объркването вероятно е за добро. Когато прислужницата разпъна параван пред кръглата дървена вана, Джолийн изпита желание да се намръщи както към него, така и към Сигимор. Имаше неприятното чувство, че мъжът не смята да напусне стаята, докато тя се къпе.

В мига, в който останаха насаме, тя сложи ръце на кръста си и му се намръщи:

— Е?

— Какво, е?

— Нямаш ли намерение да отидеш другаде, за да се изкъпеш?

— Е, само тази вана е. След като си готова, момчетата ще донесат няколко кофи с топла вода и за мен. Лиъм и останалите също искаха да се изкъпят, а ваните в странноприемницата са само две. — Сигимор пристъпи към леглото и се излегна до Рейнард, повдигайки едната си вежда към Джолийн. — Е, залавяй се, жено. Не оставяй водата да изстине. О, и гледай да не направиш така, че водата да замирише прекалено много на цветя.

Джолийн отвори уста, за да спори, но след миг размисли. Инстинктите й нашепваха, че този мъж няма намерение да се помръдне от мястото си, а горещата вана, за която копнееше, вече я чакаше. Хвърляйки му намръщен поглед, тя взе сапуна си с аромат на лавандула, чисти дрехи и пристъпи зад паравана. Той бе много по-добра защита от това да му се довери, че ще стои с гръб към нея, както когато бяха на потока. Това пътуване се оказа огромно изпитание за скромността й.

Въпреки раздразнението си, тя въздъхна от удоволствие, след като се потопи в горещата вода. За няколко минути просто остана потопена във ваната, но скоро вроденото й чувство за съобразителност и за справедливост я накараха да се забърза. Мъжът заслужаваше да се изкъпе в студена вода и тя започна да се мие, решавайки, че силният аромат на лавандула ще е достатъчно наказание. Докато се изкъпе, облече и подсуши косата си с кърпа, така че от нея спре да капе вода, настроението й се бе подобрило значително. Тя подуши водата и все още се усмихваше, когато излезе иззад паравана.

 

 

— Надушвам цветя — заяви Сигимор, взе кофата с гореща вода и се насочи зад паравана за ваната си.

— Френска лавандула — заяви Джолийн, като седна пред малката камина, за да изсуши косата си. — Много хубав сапун.

Въздишайки шумно, Сигимор остави кофата до ваната и се приближи към нея, протягайки ръка.

— Нямам сапун.

— Оставих моя да съхне на стола до ваната. — Тя срещна смръщеното му изражение с усмивка, едва потискайки смеха си.

Щом отиде зад паравана, Сигимор изсипа едната кофа вода във ваната, а другата остави, за да може после да измие сапуна от косата си. Съблече се, влезе във ваната и отново въздъхна тежко, когато около него се разнесе нежния аромат на лавандула. Ако не избягваше братята и братовчедите си, докато миризмата не изчезне, беше сигурен, че ще му се наложи да ги набие, за да ги накара да спрат да му се подиграват. Той изруга, когато взе сапуна и усети колко силен е ароматът му, а след това за малко да изругае повторно, когато чу зле прикрития смях на Джолийн. Докато се къпеше, той се закле безмълвно винаги да носи сапун със себе си, такъв с мъжествена миризма.

По времето, когато приключи с банята си и помогна на Джолийн да изкъпе Рейнард и да изпере дрехите им, храната им бе донесена. Той погледна сериозно към младата жена, за да й попречи да се шегува с него, и седна на леглото до детето, докато лакеите изнасяха ваната. Беше невъзможно да откъсне погледа си от Джолийн, докато тя бързо започна да сплита влажната си коса. Никога не бе харесвал жени с тъмни коси, но гъстата й черна коса го изпълваше с копнеж. Искаше да я види разстлана под крехкото й тяло, докато тя лежи върху чаршафите на леглото му и го приветства в обятията си. Лиъм вероятно бе прав. Със сигурност биха могли да почувстват желанието му. Изглежда то бе прекалено силно, за да се бори с него.

Осъзнавайки, че възбудата му ще стане по-очевидна, той пренасочи интереса си към Рейнард. Помогна на Джолийн да нахрани детето, след което го постави в малкото легло, което съдържателят им бе донесъл, и насочи вниманието си към собствената си храна. Точно когато бе решил, че е възвърнал контрола си, той погледна през малката кръгла маса към Джолийн, която в същия миг облизваше капка вино от устните си. Простена вътрешно, когато желанието се завърна с пълна сила.

— Лиъм случайно научил ли е колко близо е Харолд? — попита Джолийн, когато започна да бели една ябълка със специално гравирания кинжал, който Питър й бе подарил за осемнадесетия й рожден ден.

— По-близо, отколкото ми допада — отвърна Сигимор.

— О! Изгубили сме преднината си, нали?

— По-голямата част от нея. Глупакът или е на крачка да убие конете си от изтощение, или ги сменя през целия път. — Той забеляза как Джолийн пребледня и се възхити на умението й да държи страха си под контрол. — Не бъди толкова учудена. Подозирах, че ако ни последва, ще го стори бързо. Ние не можем да поддържаме толкова брутален ход.

— Заради мен и Рейнард.

— Най-вече заради Рейнард. Ако беше само заради теб, щях да ти кажа да стегнеш малкото си дупе и да страдаш мълчаливо. Рейнард е силно, здраво момче, но все пак е прекалено малък, за да издържи на една бърза езда до Дъбхайдленд.

Джолийн погледна към спящото дете и въздъхна. Момченцето вече бе крайно изтощено. Те умишлено се движеха бавно заради племенника й. На нея й се искаше да препуска напред далеч от Харолд, но Сигимор беше прав. Едно толкова малко дете щеше да страда по време на тежко пътуване.

Тя с е опитваше да измисли някакъв компромис, когато прислужницата дойде, за да изнесе остатъците от вечерята им. Беше време да лягат и това остро напомни на Джолийн за наличието на само едно легло. Изражението на лицето на Сигимор й подсказа, че и сега няма да има никакъв компромис от негова страна, но тя почувства нужда да го осведоми за възраженията си.

— Може да спиш на пода — каза му тя.

— Когато под ръка има чисто, меко, голямо легло? Не — заяви той и поклати глава щом видя, че е готова да спори. — Харолд е по петите ни, момиче. Ти и детето не трябва да оставате без надзор. Не можете да бъдете без защита и тук, където всички знаят, че си англичанка, и не са особено доволни от този факт. Сега лягай в леглото. Имаш нужда от почивка, както и аз. Ще спя върху завивките на леглото, а ти може да спиш в безопасност под тях.

Макар да не бе доволна от решението му, тя се приближи до леглото и съблече роклята си. Макар долната й риза да бе много скромна и не разкриваше нищо повече от това, което и роклята, тя почувства как лицето й пламна, докато бързо се шмугна под завивките. Скромността, каза си тя, беше нещо, което нямаше как да запази, имайки предвид обстоятелствата. Докато стигнеха до Дъбхайдленд, Сигимор и останалите шотландци щяха да са близо до нея и Рейнард. Беше глупаво от нейна страна да мисли, че мъже като тях ще се съобразяват със стеснителността на една жена.

Тя направи вътрешно гримаса и веднага затвори очи, когато Сигимор свали панталоните си. Виждайки го в почти цялата му силна и мъжествена светлина, тя си спомни точно защо не желаеше да споделя леглото с него. Изкушението да докосне стегнатото му тяло бе изключително силно. А ако му се отдадеше, щеше да си навлече само куп нови проблеми. Тя тъкмо се чудеше дали това не е някакъв вид тест за морала й, когато го почувства да се движи близо до нея. Джолийн отвори очи, за да го смъмри, и откри, че той се е надвесил над нея, а красивото му лице е на милиметри от нейното. Погледът в прекрасните му зелени очи я накара да трепне вътрешно, от това, което според нея вероятно бе похот.

— Искаш ли да ми кажеш нещо, преди да заспим? — попита тя, доволна, че звучи изключително спокойна и възпитана.

— Не. Просто искам да си взема една малка целувка за лека нощ. — Той се ухили, когато очите й се разшириха, и я целуна.

Джолийн сложи ръце на раменете му с намерението да го отблъсне, но се разсея от усещането на гладката, топла кожа под дланите си. Тя понечи да обвие ръце зад тила му, чувствайки отчаяна нужда да го държи близо до себе си, когато той се отдръпна. Сигимор й се усмихна леко, пожела й лека нощ и се върна в своята част на леглото, обръщайки й гръб. Един много пленителен гръб, помисли си тя, докато се бореше да успокои лудо туптящото си сърце, да потуши огъня в кръвта си и да прогони замайването. Широк, силен и гладък. Когато забеляза как се повдига и спуска от дишането му, бавно и равно, реши, че в този безценен момент този красив мъжествен гръб щеше да изглежда още по-добре с кинжала й, забит между лопатките на раменете му.