Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Камерън (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Highland Conqueror, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 48 гласа)

Информация

Издание:

Автор: Хана Хауъл

Заглавие: Шотландски завоевател

Преводач: Ralna

Година на превод: 2016

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Читанка

Година на издаване: 2016

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: galileo414; desi7y; ganinka

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10178

История

  1. — Добавяне

Глава 18

Вдишвайки дълбоко мекия аромат на лавандула, който се носеше от горещата вана, Джолийн почувства, че част от напрежението й изчезва. Беше успяла да игнорира това, срещу което сега се изправяше, колкото можа по-дълго. Но мисълта не напускаше ума й, откакто бе напуснала катакомбите, които се бяха превърнали в гроб на Харолд, и всичките й опити да не мисли за проблема си, бяха причината да бъде леко разсеяна. Беше сигурна, че Сигимор го е забелязал, но изглежда той смяташе, че това е само резултат от всичко случило се, след като бе пленена.

Това беше последната й нощ с него, помисли си тя, борейки се с нуждата да заплаче. В действителност нямаше как да направи друг избор. Рейнард беше дете и неговите нужди бяха на първо място пред тези на Сигимор и нейните. Беше се заклела пред умиращия си брат, че ще се грижи за детето му. Трудно би могла да спази думата си, ако просто го даде на някой в Дръмуич и никога да не погледне назад.

Част от нея настояваше да говори със Сигимор за това, да му каже за Роджър и срещата, но тя игнорира тихия глас на съвестта си. Боеше се, че той ще я убеди да остане с него, да обърне гръб на клетвите, на дълга си и на малкия Рейнард. А по-лошото бе страхът, че той може да не опита да я разубеди.

Излезе от ваната и подсуши тялото си. Когато взе деликатната нощна роба, която й бе дала Фиона, Джолийн още веднъж едва успя да преглътне сълзите си. Никога нямаше да я види, нито луничавото лице на Фъргъс. Никога нямаше да чуе старата Нанси да казва на някой от грамадните мъже, че се държи като дете. Никога нямаше да види отново някой Камерън или Макфингал.

И никога повече нямаше да почувства радостта от целувките на Сигимор, помисли си тя и седна на ръба на леглото. На Джолийн й трябваха няколко минути да преглътне мъката, която я заливаше на талази. Сигимор щеше да я види, да я усети, ако не успееше да я потисне. Щеше да се справя с нея по-късно. После щеше да плаче. Истината бе, че щеше да има година след година, през които щеше да живее в самота и да оплаква това, което бе изгубила.

Когато почувства, че е върнала част от контрола си, тя облече нощната роба. Тази нощ щеше да си набави спомени, които да я топлят през годините. Щеше да изтощи и себе си, и Сигимор, щеше да прави любов с него, докато повече не може да помръдне. Джолийн имаше няколко идеи за това, което иска да стори с него. Изчервяваше се дори като си мислеше, но нямаше да позволи скромността да помрачи тази нощ. Тази дива, чувствена жена вътре в нея, онази, която излизаше на свобода, когато Сигимор правеше любов с нея, тази нощ щеше да поеме пълен контрол.

Заставайки пред камината, тя започна да реши косата си и да я суши, докато чакаше. Точно така искаше да я вижда Сигимор в спомените си, след като вече я няма. Джолийн знаеше, че той ще се разгневи и гордостта му ще е наранена, но след време, може би щеше да успее да си спомня за нея с добро. И когато го направеше, тя искаше да си спомня как е стояла тук, чакайки го, за да прави любов с него.

Сигимор влезе в стаята и бавно затвори вратата след себе си. Гледката, която представляваше жена му, накара дъха да заседне в гърлото му. Той усещаше, че нещо я тревожи, още откакто се върнаха от църквата. Беше решил, че е шокирана от смъртта на Барбара и Клайд, че толкова хладнокръвното убийство я е белязало, но не бе напълно доволен от отговора, който бе намерил. Изглеждаше така, сякаш криеше нещо, но той не можеше да намери причина защо би скрила каквото и да е било от него.

Пристъпяйки към нея, когато тя му се усмихна, той реши, че ще мисли над това утре. Кръвта му се сгорещи, тялото му се стегна и той знаеше, че скоро нямаше да може да си спомни дори името. Взе четката от ръката й, прегърна я и я целуна. Имаше нотка на отчаяние в целувката й, но той реши, че това е следствие на жестоката смърт, на която бе станала свидетел днес. Такива неща винаги караха човек да закопнее за удоволствията на живота.

Когато той отстъпи и започна да съблича дрехите си, тя избута ръцете му и се зае сама с тази задача. Сигимор стисна силно зъби, когато меките й ръце се плъзнаха по кожата му. Тя се възползваше от всяка възможност, за да го помилва, докато го събличаше, и това бе повече, отколкото би могъл да понесе.

Джолийн коленичи в краката му да свали ботушите му. Щом той остана напълно гол, тя му попречи да я вдигне на ръце, както възнамеряваше, като се изправи и притисна устни в основата на гърлото му, докато ръцете й милваха голямото силно тяло, опитвайки се да запомнят всеки милиметър от него. Също толкова бавно започна да прокарва пътечка от целувки надолу по гърдите и корема му, близвайки с език кожата, за да прогони всяка сладка болка, предизвикана от игривите й захапвания. Тежкото дишане на съпруга й й показа, че и той се наслаждаваше на всичко това, колкото и тя.

Тих стон се откъсна от гърлото му, когато тя игнорира ерекцията му, целувайки надолу единия му крак, за да се върне нагоре по другия. Тя захапа леко и целуна вътрешната страна на бедрото му, след което обви пръсти около ерекцията му и започна да я милва. Той изруга тихо и тя се усмихна срещу него. Една от малките й мечти бе да го задоволи по този начин, както той бе задоволявал нея, и сега знаеше, че и той го иска.

— Момиче, на път си да ме подлудиш — каза Сигимор.

— Може би точно това възнамерявам да направя — промърмори тя срещу твърдия му корем и нарисува кръгче с езика си около пъпа му.

— Значи успяваш повече, отколкото си си мечтала.

— Ах, съпруже, нямаше никаква идея за какво си мечтая.

Тъкмо щеше да отговори на това, когато тя близна върха на члена му и вместо отговор той простена високо. Сигимор зарови пръсти в косата й и започна да стене, когато тя започна да прави любов с него с устата си. Усещането на топлите, меки устни и нежното докосване на езика й го накараха почти да ослепее от силната нужда. Той се бореше да сдържа страстта си, решен да се наслади на това удоволствие колкото се може по-дълго. Тогава тя го пое в устата си и той почувства как контрола му се разпръсква на хиляди парченца.

Макар отчаяно да искаше да продължи да се наслаждава на това, което тя го караше да изпитва, Сигимор трябваше да я накара да спре. Беше много близо до върха и се нуждаеше да бъде вътре в нея. Слагайки я да легне на килима, съблече нощната й роба. След това я целуна с цялата страст, която изпитваше, и плъзна ръка между бедрата й. За негова изненада и облекчение, тя беше гореща и влажна. Ласкателствата, които искаше да прошепне в ухото й, излязоха през устните му като нисък стон, когато съедини телата им. Когато бедрата й се обвиха около него и малкото й тяло се изви, за да го посрещне, той реши, че няма нужда от думи или мисли, и остави страстта да ги води.

* * *

— Съпруго — успя да каже той, когато най-после се надигна от нея и внимателно я отнесе до леглото, преди да се срине до нея, — да не би да искаш да ме убиеш?

— Само с удоволствие — каза тя и се сгуши в него, милвайки корема му.

— Ха! Мога да те накарам да припаднеш от удоволствие, ако реша.

— Нима долавям предизвикателство?

Чувствайки прилив на нови сили, Сигимор я бутна отново по гръб и се наведе над нея.

— Точно предизвикателство. Обзалагам се, че мога да те изтощя до такава степен, че да не можеш да си повдигнеш дори пръстчето, точно както направи ти с мен.

— О, не, съмнявам се.

— Сигурна ли си, че искаш да приемеш това предизвикателство, съпруго?

— Сигурен ли си, че можеш да се справиш със загубата?

— Нямам намерение да губя.

— Нито пък аз.

* * *

Сигимор отвори едното си око и забеляза, че огънят почти е изгаснал, а след това простена и го затвори, когато Джолийн прокара пръсти през лицето му.

— Предавам се — каза най-после той.

— Крайно време беше — каза Джолийн, която лежеше по гръб до него и позволи на ръката си да падне на леглото.

Изискваше му доста усилия, но той успя да обвие ръка около раменете й и да я притисне към себе си.

— Мисля, че ще е най-добре да ограничим подобни предизвикателства, съпруго — каза той, прозявайки се.

— Мисля, че ще е разумно.

— Би ми се искало да доживея до старини. — Той се усмихна сънено, когато тя се разсмя.

Скоро Джолийн усети как тялото му се отпуска. След миг Сигимор издаде странен тих звук, който не бе точно хъркане. Беше странно как това я накара отново да иска да заплаче, помисли си тя, докато се измъкна от обятията му и седна до него.

Тялото й бе натежало и задоволено, но сърцето й бе изпълнено с мъка. Той беше всичко, което някога бе искала да бъде съпругът й, а трябваше да го изостави. Поглеждайки към прозореца, знаеше, че не може да продължи да седи тук и да го гледа как спи. Щеше да бъде много внимателна, докато напуска Дъбхайдленд, а за да си внимателен трябваше време. Освен това й предстоеше да извърви дълъг път. Погледна отново към Сигимор и едва пребори желанието да го целуне, изплашена, че може да го събуди.

Примигвайки леко от болката в тялото си, тя се изправи бавно от леглото. Без да откъсва погледа си от него, се облече и взе малката си чанта, съдържаща вещите й, която бе скрила под леглото по-рано днес. За момент просто остана там, неспособна да направи първата крачка, но мислите за Рейнард и обещанието, което бе дала, отново изплува в ума й. Колкото можеше по-тихо излезе от стаята.

Да вземе Рейнард бе доста лесно. Той спеше до вратата в стаята с още няколко деца, които спяха непробудно. Уви го в одеялото му, взе малката чанта с дрехите му и бързо излезе от стаята.

Промъквайки се в стаята, която бе използвала Барбара, тя остави още спящия Рейнард на леглото и го облече. Той започна да се разбужда, когато Джолийн го настани в одеялото, което бе сложила на гърба си и бе завързала пред гърдите си. С ъгъла на окото си забеляза как очичките му се разшириха, щом се огледа и осъзна къде са.

— Тихо, любов моя — прошепна тя. — Не си в опасност. Ще отидем, за да посетим един човек.

— Кой?

— Братовчедът Роджър.

— О! Аз харесвам братовчеда Роджър.

— И аз също го харесвам. — Тя взе торбите им и се насочи към камината, за да отвори тайния проход.

— Защо минаваме оттук?

Взимайки факлата със свободната си ръка, тя отговори.

— Защото е много рано и не искаме да събудим останалите. Те са много изморени, след като ни спасиха вчера.

Детето не каза нищо повече и тя влезе в прохода. Лъжата, която бе изрекла, макар и малка, добави тежест върху огромната вина, която вече я измъчваше. Изтласка от ума си всички мисли за вина, лъжи, за спокойно спящия й съпруг, който щеше да се събуди сам на сутринта, и за това как мъката се вкоренява все по-дълбоко в нея с всяка стъпка, която правеше към пътя, който щеше да я отведе далеч от Дъбхайдленд. Предстоеше й дълъг път и само за да е сигурна, че няма да се изгуби, тя щеше да се концентрира върху пътуването, което й предстоеше.

Беше едва час след зазоряване, когато Джолийн стъпи на сечището, където Роджър трябваше да чака. За миг тя се изплаши, че братовчед й се е отказал и си е тръгнал, но тогава няколко мъже се появиха иззад дърветата. Тя се огледа за Роджър и се усмихна, щом го видя. Изглеждаше напълно изумен, но след миг забърза към нея и я прегърна.

С невероятно бърза ефективност хората му се погрижиха за Рейнард, а тя бе настанена на купчина одеяла пред огъня, пиейки вино. Разказа на Роджър за смъртта на Харолд, а той за всичко, което се беше случило след смъртта на Питър. Когато й каза, че е определен за настойник на Рейнард и че жена му вече е в Дръмуич и ги чака, тя беше изумена. Довърши виното си, изправи се и погледна в посока на Дъбхайдленд.

— Надявам се, че си доволна — каза Роджър, заставайки до нея.

— Изключително доволна — отвърна тя. — Точно това, което исках и аз.

— Относно съпруга, който научих, че имаш. Нали знаеш, че може да се анулира този брак? — Той се намръщи, когато тя поклати глава.

— Връщам се обратно — каза тя и въпреки факта, че трябваше да изостави Рейнард, усети как възелът в стомаха й се отпуска.

— Ще се върнеш обратно при сър Сигимор? Но, Джолийн, той е шотландец.

— Да, огромен, суров, червенокос шотландец. Той е мой съпруг. — Тя неочаквано се усмихна от радост и заради собствената си глупост. — И аз го обичам.

— Ах, разбирам. — Роджър прокара ръка през косата си. — След всичко, което си преживяла, вероятно се заблуждаваш за чувствата си. Малко време обратно в Дръмуич и ще видиш, че това не е подходящият брак за теб. — Той изруга, когато тя отново поклати глава. — Той обича ли те?

— Вероятно. Много е ревнив и собственически настроен.

— Повечето мъже са, но това не значи много.

— Винаги се грижи за удобството ми и не позволява на никого да ме обиди по какъвто и да е начин.

— Като всеки джентълмен.

— О, Сигимор не е точно джентълмен.

— Ето, виждаш ли, жена с твоето положение трябва да има за съпруг истински джентълмен.

— Той говори с мен за много неща и ме слуша, когато имам да кажа нещо.

— Джолийн…

— Ако му поискам обяснение, ми го дава. Опитва се да разбира настроенията ми и ми помага да ги преодолея.

— Той е шотландец!

— Около мен той е спокоен, както е с братята си и се смее с мен.

— Звучи като добър приятел, но…

Джолийн погледна братовчед си и макар да се изчерви силно, тя каза.

— Страстта му към мен е гореща и ненаситна и ме държи в обятията си през цялата нощ. — Тя видя, леко изненадана, че и Роджър се изчерви.

— Наистина ли възнамеряваш да се върнеш?

— Да, трябва да се върна при него. Обичам го, макар че вероятно ще мине известно време, преди да му го кажа. Мисля, че той може да ме обича, дори вероятно по някакъв начин е така. Но това е без значение. Трябва да се върна при него. Дори и да не ме обича сега, все пак е единственият съпруг, който желая.

— Ами Рейнард?

Тя погледна племенника си, който застана до тях.

— Рейнард, ти трябва да бъдеш смело малко момче. Аз ще се върна в Дъбхайдленд и ще живея със Сигимор, а ти ще се върнеш у дома и ще живееш с братовчеда Роджър и братовчедката Ема.

— Не, не искам.

Тя коленичи пред него и го целуна по бузата.

— И аз не искам да те оставям, мое сладко момче, но се налага. Вече имам съпруг. Трябва да бъда с него, а ти трябва да си в Англия.

— Защото съм наследник ли?

— Да, ти си наследник, освен това си граф и барон, и има много хора, които разчитат на теб, и се налага да бъдеш там, за да пораснеш и да станеш техен лорд. Сигимор вече е лорд и има нужда аз да го наглеждам. Така правят съпругите.

Тя го притисна в обятията си, когато детето се разплака. Беше й много трудно да не заплаче с него, но знаеше, че трябва да остане спокойна. Просто продължи да повтаря това, което вече бе казала. След няколко минути детето подсмръкна и отиде при останалите мъже. Тя се изправи и погледна Роджър.

— Ще боли много — прошепна тя.

— Разбира се, че ще боли — отвърна й той и я прегърна.

— Иска ми се да мога да се разделя на две, за да бъда и с него, и със Сигимор.

— Всички понякога искаме това.

— Сега смятам да поплача малко, но ако Рейнард се приближи, кажи ми, за да спра.

Роджър се засмя тихо и я задържа в обятията си, докато тя плачеше. Той галеше гърба й и гледаше в посоката, в която бе гледала и тя, докато говореше за съпруга си. Бавно, очите му се разшириха, когато от сенките на гората започнаха да излизат мъже. Един поглед наоколо му бе достатъчен, за да разкрие, че мъжете са напрегнати и готови за битка. Рейнард ги огледа, усмихна се и махна на един от тях, но фактът, че ги познава, никак не го успокои. Един от тези огромни, червенокоси мъже без съмнение беше съпругът на Джолийн и нито един от тях не изглеждаше особено приятелски настроен.