Серия
Камерън (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Highland Conqueror, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 31 гласа)

Глава 21

Тя плака по целия път обратно към дома, викаше, сумтеше и виеше като бебе. Най-накрая Сигимор я взе върху своя кон, мърморейки, че ако продължава така, ще падне от коня си и ще си строши главата. Докато стигнаха до Дъбхайдленд тя бе плакала до изнемога и му се наложи да я отнесе на ръце до леглото им. Джолийн поклати глава, напълно отвратена от себе си. Толкова за достойнството и твърдостта.

Махайки мократа кърпа от лицето си, тя бавно огледа очите си в огледалото. Не бяха толкова подпухнали и зачервени, колкото когато се бе събудила. Лавандуловата вода бе помогнала да успокои и излекува вредите, които няколкото часа сън не бяха успели да преборят. Единственото добро нещо, произлязло от пълната й загуба на контрол, бе, че отложи за малко конфронтацията със Сигимор.

И все пак, помисли тя, поглеждайки за последно роклята си, за да се увери, че виси правилно на красиви плисета, този сблъсък може би още й предстоеше. Всичко зависеше от това колко ядосан е Сигимор за това, което бе направила. За един миг си помисли дали да не се престори, че има главоболие, или нещо подобно, и да пропусне вечерята в голямата зала.

— Не — заяви тя и се насочи към вратата, — край на страхливостта ми.

Насочвайки се към голямата зала, Джолийн изпъна гръб и си напомни, че сама е избрала този мъж. Беше обърнала гръб на семейството си, на дома и на държавата си заради него, съзнавайки, че може никога да не ги види отново. Със сигурност това би трябвало да е достатъчно да потуши всяка обида и всяка накърнена гордост от начина, по който си бе тръгнала. Той може да имаше право да се ядосва заради риска, който бе поела да тръгне сама, но това бе всичко.

Спирайки на входа на голямата зала, Джолийн призна пред себе си, че гневът му не бе това, от което се боеше да се изправи лице в лице. Тя се боеше, че той няма да разбере избора, пред който бе поставена, или ако го направи, няма да го признае. Беше възможно всичко да стане както преди, брак, в който се отнася с нея с уважение и доброта, брак, в който й дава страстта си, но нищо повече, и това я караше да се колебае да се изправи пред него. Имаше нужда от толкова много повече от този мъж. Точно този шанс, сляпата надежда, че би могла да получи повече, я бе накара да избере да остане с него. Ако той не виждаше изборът й като декларацията, която беше, или просто не го интересуваше, тя се боеше, че ще започне да мисли, че е направила много погрешен избор.

Докосване по ръката й я стресна, откъсвайки я от мислите й, и тя погледна надолу към Фъргъс. Погледът му бе много загрижен, а хватката около ръката й здрава. Джолийн осъзна, че момчето се пита дали тя ще опита да се отскубне от хватката му, или не. След това си помисли, че Сигимор може да изпитва същата тревожност, след начина, по който го бе напуснала. Ако бе така, мъжката му гордост щеше да понася удар всеки път, щом изпита подобно съмнение. Това бяха последици, които не бе обмислила.

— Още изглеждаш малко бледа и подута — каза Фъргъс.

— Наистина се чувствам малко бледа и подпухнала, но ще се оправя — отвърна тя, позволявайки му да я отведе до Сигимор.

— Братовчед ти ще се грижи много добре за Рейнард. Той ще си има семейство и ще се върне в дома, в който е роден.

— Така е, и ако знаех, че бих могла да го виждам всеки път, щом пожелая, нямаше да съм така тъжна, но ще се оправя. По-добре да го дам доброволно на мъж, на когото имам доверие, че ще го обича и ще се грижи за него, вместо да ми бъде отнет насила от краля и съда и да бъде даден на някой по техен избор. Голям късмет имаме, че Роджър е както моят избор, така и на краля.

Сигимор наблюдаваше как най-малкия му брат водеше Джолийн към него. Тя изглеждаше много по-деликатна, отколкото я бе виждал досега. Подозираше, че има нещо повече зад тази огромна мъка, и тя не бе само заради загубата на момчето, а и заради загубата на брат й. Имаше вероятност досега да не бе могла истински да оплаче Питър, тъй като веднага бе уловена в борбата с Харолд и трябваше да защитава Рейнард. Щом се увери, че тя няма да се поболее, я остави сама с мъката й, но това значеше, че му се наложи да се откаже от гнева си. Той все още бе стегнат като възел в гърдите му. Виждайки колко е бледа, не бе сигурен, че би могла да понесе последствията от недоволството му, и усети как този възел се стяга все повече.

Един бърз поглед към роднините му, щом Джолийн се настани на мястото си до Сигимор, му показа, че те няма да погледнат одобрително, ако той освободи гнева си срещу нея. Всички я гледаха с тревога и симпатия. Освен това поглеждаха към него, сякаш му отправяха предупреждение. Джолийн очевидно бе спечелила парченце от сърцата им през последните няколко дни. И макар това да беше нещо добро, фактът, че имат да кажат нещо по повод това как се отнася с жена си, не му допадаше. Интересът им към добруването на Джолийн и готовността им да отидат и да си я приберат у дома също така значеше, че каквото и да се случеше помежду им, вече нямаше да е толкова лично, колкото му се искаше.

Той отпи от ейла си, докато я гледаше как се храни. Беше доволен да види, че апетитът й не е спаднал, но погледите, които му хвърляше, показваха, че не се справя добре в прикриването на гнева си. Сигимор се надяваше поне несигурността, която изпитваше, да не бе толкова видна. Когато забеляза, че на изражението й започва да се изписва раздразнение, той всъщност почувства облекчение. Това беше нещо, с което можеше да се справи. Освен това надигащият й се гняв добави малко цвят на пребледнялото й лице.

— Какво, през цялото време ли ще седиш така мрачен? — попита най-после Джолийн, не можейки да понесе повече мълчанието.

— Не съм мрачен — отговори той със спокойствие, което я ядоса още повече.

— Просто стоиш там, мълчиш и ме гледаш. Ако не си мрачен, то значи се цупиш.

— Може би просто се чудя дали няма да се опиташ отново да избягаш от мен. Но не — каза той бързо, заглушавайки всяко възражение, което би могла да има, — ти гледаш преди това да изтощиш тялото на горкия си съпруг и да го оставиш в ослепял, щастлив ступор.

Сигимор почти се усмихна, като видя колко силно се зачервиха бузите й. Тя бе толкова ядосана, че заекваше и подскачаше на мястото си. Това беше добре. На това можеше лесно да отговори, дори и пред роднините си, някои от които изглеждаха така, сякаш искаха да му запушат устата. Но той нямаше намерение да спре точно сега, не и след като тя започваше да се разярява така хубаво. Имаше шанс да разчисти проблемите и той щеше напълно да се възползва.

Сипа си и още една купа със заешко задушено.

— Сега, като се замисля за това, най-добре да хапна още малко. Ако в главицата ти се вихрят нови заговори, ще е най-добре да имам сили да ги преживея. Поне така ще мога да се възстановя от твоята алчна страст, преди да си заминала прекалено надалеч. Или наистина да се изгубиш. — Очите му се разшириха леко от ругатните, които се изсипаха от устата й, когато тя скочи на крака, и си помисли, че ще му се наложи да говори с роднините да внимават какво приказват около нея. — Нима напускаш масата толкова рано? Не мислиш ли, че и ти трябва да хапнеш още малко? Начинът, по който обичаш да залисваш мъжа си, за да не осъзнае какво си намислила, изисква известна доза енергия, нали знаеш?

— Ти си най-непоносимият мъж, който някога съм срещала. Арогантен, груб…

— Щом имам толкова много недостатъци, защо се върна при мен?

— Защото съм побъркана, целуната от луната и изгубих целия разум, с който съм била надарена. Няма друго обяснение защо обичам един толкова противоречив, глупав простак! — Осъзнавайки какво бе казала, Джолийн изкрещя, грабна купата със задушеното, което Сигимор току-що бе сложил пред себе си, и я изсипа на главата му. — О! Проклет да си, виж какво ме накара да направя! Преди да те срещна бях възпитана!

Сигимор примигна под стичащото се задушено, гледайки как жена му напусна залата. Беше доволен, че тя се насочи към стълбището, водещо до спалнята им, а не към входната врата. Разбира се, той можеше да открие вратата на спалнята си залостена здраво пред него, помисли си, докато старата Нанси и Фъргъс опитваха да почистят задушеното от косата и лицето му. Смръщеното му изражение не успя да помрачи ухилените им физиономии, но той реши да игнорира държанието им засега. Налагаше му се да реши какво да прави след това.

— Наистина ли възнамеряваш просто да си седиш там? — попита Съмърлд, зле прикрито веселие трептеше в гласа му.

— Може би е по-разумно, дори по-безопасно — отвърна Сигимор, като махна на старата Нанси и на Фъргъс да се махнат от него. — В спалнята ми има доста остри оръжия. — Той най-после се ухили, когато думите, които бе казала тя, най-после се настаниха твърдо в сърцето и ума му. — Тя ме обича.

— Да, и може би е права да се съмнява в разума си. Освен това те нарече противоречив, глупав простак, и много от нас вероятно ще се съгласят с нея, ако не я последваш. Веднага.

— Променил си си мнението за нея, нали? Доскоро не беше доволен от брака ми.

— Никога не съм обичал англичаните и новината, че си се оженил за една от тях, не ми допадна, въпреки че изглеждаше добро момиче. Освен това не ми харесваше причините да се ожениш… за да я защитиш и заради похотта, която изпитваш към нея. Скоро обаче забелязах, че вие изпитвате един към друг много по-силни чувства, макар самите вие или не ги осъзнавахте, или не желаехте да ги видите. Е, сега се оказа, че и двете са правилни. Макар че го осъзнах със сигурност, когато се върна с теб. Момичето се отказа от много, за да бъдете заедно.

— Да, така е — каза Сигимор и се изправи, трепвайки леко, когато чу остатъци от заешкото да падат на пода. — Първо се налага да се изкъпя и преоблека. Не ми се иска да покрия със заешко задушено жена си и чаршафите на леглото ни. — Той игнорира високия смях на семейството си и се насочи към вратата.

— Трябва да ухажваш момичето — викна му Съмърлд.

— Говори й любовни думи — кресна му Лиъм.

— Да, да — каза Сигимор, махвайки им пренебрежително с ръка, докато излизаше. — И точно докъде мислите, че ще ни докара това? Съмърлд, ще взема назаем дрехи от теб — извика той през рамо и в мига, в който вече бе извън погледите им, той хукна нагоре, взимайки по две стъпала наведнъж.

* * *

Джолийн погледна Сигимор, който влезе в спалнята, и се зачуди защо не бе залостила вратата. За момент се бе почувствала наранена за това, че се бе забавил толкова много, преди да дойде при нея, но след това забеляза, че е с други дрехи и че косата му е мокра. Припомняйки си защо му се е наложило да се къпе, тя се обърна, за да погледне през прозореца, надявайки се да прикрие руменината, покриваща бузите й.

Щом усети как той застава зад нея, се напрегна. В миг на гняв бе разголила душата си и не само пред него, но пред цялата тълпа, събрана в голямата зала. Имаше ли момент на нежност, както си бе представяла? Имаше ли размяна на любовни думи и клетви за вярност? Не, тя го бе нарекла с какви ли не имена и бе изсипала купа със задушено на главата му. Джолийн се зачуди колко ли дълго ще й се налага да се крие в спалнята си, преди унижението, на което се бе подложила, да бъде забравено. Тя направи вътрешно гримаса, подозирайки, че ще чува да се споменава за това, докато побелее и остарее. Приеми го, каза си Джолийн, това вероятно щеше да е първата история, разказана на погребението ти.

Когато Сигимор се пресегна около нея и сложи ръце върху нейните, които почиваха върху каменния перваз пред прозореца, тя се намръщи. Можеше да почувства топлината му по целия си гръб. Тялото й започна да се сгрява и тя едва не изруга. Той можеше да разпали страстта й, дори като е потънала в срам и има желание да го пребие с тояга. Джолийн можеше само да се надява той да не подозира колко силно й въздействаше въпреки признанието й, че го обича.

Сигимор притисна устни към върха на главата й, борейки се да измисли какво да каже. Дори за собствено удивление, той се чу да казва.

— Значи ме обичаш, така ли? — Буквално можеше да чуе как цялото му семейство би простенало от отвращение, ако го бяха чули.

Джолийн сериозно се замисли да се обърне и да удари с всичка сила възлюбения си съпруг право по красивия нос. След това обаче въздъхна. Високо и ясно. Нямаше никакъв смисъл да отрича. Ако не друго, помисли си намръщена, имаше прекалено много свидетели, които щяха да потвърдят думите й.

— Да, това казах — отвърна тя. — Затова съм тук, вместо да яздя обратно към Дръмуич с Рейнард и Роджър.

Той се изненада, задето жена му си призна толкова лесно, и че не се опита да си вземе думите назад, след като ги бе изрекла в пристъп на гняв. Обаче в гласа й се долавяше тъга, сякаш й се искаше това да не е истина. Сигимор предполагаше, че може да разбере това. Любовта й към него й бе коствала много, а той не й бе отвърнал с нищо повече от страстта си, и имайки предвид това, Лиъм беше прав. Джолийн бе виждала мъжката страст само като плитко чувство, което не стига по-далеч от това един мъж да бъде похотлив. Тя бе прекалено невинна, за да може да види разликата между обикновената похот и страстта, която споделяха. Но това не беше нещо, което той би могъл да й обясни. Може да не бе добър в нежните думи като Лиъм, но и той знаеше, че не е разумно да кажеш на жена си, че знаеш разликата между страстта и похотта, тъй като си изпитвал второто много пъти. И това нямаше да е мъдро, особено след като тя е споделила, че те обича.

Но той знаеше, че трябва да каже нещо. Не можеше да продължи да стои тук като идиот, опиянен от факта, че тя го обича. Нежни думи, каза си той и направи гримаса. Колкото и да ровеше в ума си, Сигимор не можеше да измисли нищо, освен обикновените плоски ласкателства. Затова реши, че има нужда да прави любов с нея. Със страстта кипяща във вените му, той бе убеден, че ще успее да открие нежните любовни думи, които тя има нужда да чуе. Той плъзна ръце по нейните, докато не стигна до раменете й, и тогава я обърна към себе си.

— Щом ме обичаш, защо ме напусна? — попита той, като започна да откопчава роклята й, доволен, че тя не възрази, като се изключи, че се намръщи леко.

Джолийн го гледаше как сваля дрехите й. Дузина отговори прелитаха през ума й, но тя ги пропъди. Току-що бе обърнала гръб на семейството, дома и страната си заради този мъж. Беше крайно време да каже истината. Може би, ако той знаеше какво точно се случва в ума и сърцето й, ще й покаже какво се крие в неговите. Ако не друго, то поне би могла да открие какво да направи, че да получи онова, от което отчаяно се нуждаеше… неговата любов.

— Мислех, че мога да го направя, да удържа на клетвата, която дадох на Питър, че ще се грижа за Рейнард. Не исках да тръгвам, но едва когато се изправих истински пред избора, осъзнах, че не мога да тръгна. Предполагам, че сега смяташ да ме отведеш в леглото — довърши тя, щом той пусна настрани и последните й дрехи.

— Да, това смятам — отвърна той и започна да сваля собствените си дрехи.

Тя го гледаше и усещаше как желанието се разпалва в нея с всяка дреха, която той сваляше от себе си. Бе толкова красив мъж, голям, силен и много, много мъжествен, помисли си тя, когато и последните му дрехи паднаха на пода, разкривайки, че е повече от готов да задоволи страстта, която споделяха. Джолийн предположи, че би трябвало да се чувства поласкана задето умее да разпали така страстта в него, и наистина бе поласкана, но това вече не бе достатъчно за нея. Не беше сигурна дали някога е било. Знаеше, че никога няма да му обърне гръб, но копнееше за сърцето му. Истината бе, че се боеше един ден тази страст да не изчезне, и двамата да останат свързани един към друг, без да изпитват нищо по-дълбоко. Тази мисъл я накара да се вкопчи в него, докато той я отнасяше към леглото.

— Ах, съпруго моя, толкова си красива — промърмори той срещу устните й и я целуна.

Джолийн обви ръце около тила му и се отдаде на целувката, усещайки как тялото му се притиска към нейното. Повече нямаше да крие чувствата си към него. Тя щеше да го обича толкова много, че един ден щеше да се събуди и да осъзнае, че той също я обича. Може би това бе глупава мечта, но точно сега смяташе да се вкопчи в нея.

— Не бях никак доволен да се събудя и да открия, че си ме напуснала — каза Сигимор, прокарвайки пътечка от целувки към гърдите й. — Възнамерявах да те преследвам до портите на Дръмуич, ако се наложи, за да си върна това, което открадна от мен.

Стенейки тихо, когато той облиза зърната на гърдите й, Джолийн се бореше да изрече.

— Нищо не съм откраднала от теб.

— О, да, открадна. — Той засмука всяко от връхчетата преднамерено бавно, преди да вдигне глава към нея, за да види резултатите от действията си. — Ти открадна тези бледи красавици от мен, замина си, вземайки тези розови прекрасни зърна, които ми доставят толкова голямо удоволствие.

— Съжалявам, че нямаше как да ги оставя на възглавницата до теб, че да им се наслаждаваш, когато пожелаеш. — Джолийн подозираше, че дрезгавостта на гласа й бе заглушила донякъде сарказма в думите й.

Сигимор се усмихна леко срещу кожата й, преди да продължи да я целува надолу към стегнатия й корем. Острият й език бе едно от нещата, които той толкова много обичаше в нея, но не мислеше, че някога ще й ги признае. Той постави длан на стомаха й, представяйки си как се издува от детето му.

— И това хубаво бяло коремче, под което семето ми може вече да е пуснало корени. — Целуна корема й и почувства как през тялото й преминава тръпка. — Сигурно дълго време ще сънувам кошмари за това колко близо беше един Камерън да се роди в Англия. — Седна и помилва краката й. — И се опита да ми отнемеш удоволствието, които ми доставят тези прекрасни крака. Слаби и силни като на момче, но женствено оформени и гладки.

Той отдели няколко минути да целува и гали с език тези нейни крака. Нежните звуци на удоволствие, които издаваше тя, галеха слуха му като най-красивата музика. Тя винаги го караше да се чувства като най-великия любовник, раждал се някога. Когато започна да се извива на леглото в няма покана, той прокара ръка между бедрата й, без да откъсва поглед от нея, докато я милваше. Тя бе влажна и гореща, караше го да изгуби и последните частици от контрола си. Нямаше да успее да продължава повече с тази игра.

— Ах, но най-голямата ти кражба бе да отнемеш тази сладост от мен.

Джолийн извика от удоволствие и лек шок, когато ръката му бе заменена от устните му. Удоволствието беше несравнимо, такова, за което й се искаше да притежава контрола да изтърпи по-дълго, но знаеше, че вече губи битката. Ласкателствата му бяха непристойни, но въпреки това бе разпалил страстта й. Един умел ухажор вероятно би сметнал думите му за прекалено груби, прекалено смели, прекалено обикновени, но за нея бяха най-прекрасните на света.

Когато тя почувства, че е близо до върха, извика името му, но той я игнорира, изпращайки тръпки на удоволствие през тялото й само с устата си. Джолийн все още трепереше от силата на освобождението си, когато той я зацелува обратно нагоре по тялото. Тя почувства как страстта отново я завладява, когато той съедини нежно телата им, карайки я да затвори очи от прекрасното усещане. Как бе възможно да я кара да се чувства така, как можеше да бъде толкова нежен любовник, зачуди се тя, ако не я обичаше? Това бяха въпроси, на които не смееше да позволи да се задържат в ума й, тъй като се боеше, че биха могли да й дадат напразни надежди.

Тя осъзна, че той не се движи, и отвори очи. Стоеше неподвижно над нея, балансирайки теглото си на ръцете, и гледаше надолу към нея. Имаше нещо в начина, по който я гледаше, което я накара да трепне от емоциите, изливащи се от него.

— Сигимор? — прошепна тя, плъзгайки ръце по тялото му, докато не сграбчи тесния му ханш.

— Ще да откраднеш и това от мен — каза той и започна да се движи с бавен, ленив ритъм. — Дори не си се замислила колко щеше да ми липсва този копринен огън. — Опря челото си в нейното, омагьосан от начина, по който очите й променят цвета си, ставайки като шотландска буря, докато страстта я владееше. — Нито че ще оставиш този беден мъж студен, сам, прокълнат никога да не почувства отново това блаженство. Да, изостави го да скита сам нощем, измъчван от нужда да почувства този огън, който го обгражда, и да знае, че никога повече няма да го изпита.

Начинът, по той се движеше срещу нея, й пречеше да мисли ясно, но Джолийн се бореше да се съсредоточи върху думите му.

— Но аз се върнах…

— Да, върна се. — Знаейки, че контролът му се изплъзва бързо и усещайки, че Джолийн наближава върха, той забърза темпото. — Но всичко беше за добро. Защото в мига, в който се събудих, и открих, че си ме изоставила, заедно с останалите съкровища ти беше откраднала и нещо, без което никой мъж не би могъл да живее.

— Какво? — Тя се запита как може все още да мисли, но се молеше той да не се колебае повече.

— Сърцето и душата, красавице моя. Да, ти избяга със сърцето и душата ми. — Той притисна устни към нейните и прошепна: — Защото те обичам, Джолийн, теб, моята съпруга, моята сродна душа.

Джолийн усети как се разтрепери. Тя обви тялото си още по-здраво около него и простена името му, когато стигна до върха. Измина доста време, преди да успее да се съвземе от интензивността на любенето им, на думите и умелото му докосване. Едва след като той почисти и двама им с влажна кърпа и се върна в леглото, Джолийн успя да проговори. Когато Сигимор посегна към нея, тя бързо се настани върху него, наслаждавайки се на удоволствието да усеща голямото му силно тяло. Тя целуна носа му и му се усмихна.

— Значи ме обичаш, така ли? — Тя едва не се разсмя заради начина, по който той въздъхна и извъртя очи.

— Предполагам, че сега ще искаш да говорим за това, нали?

— Само малко. Кога? Кога разбра, че ме обичаш?

— А ти кога разбра? — попита той.

— Ах, ами, не дълго след като се венчахме, но се опитвах да го игнорирам.

— Заради Рейнард и клетвата, която си дала на брат ти.

Джолийн кимна и проследи с пръст интересния дизайн на татуировките на силните му ръце.

— За мен беше много важно да изпълня тази своя клетва. Освен това смятах, че Рейнард трябва да бъде преведен през всичко това много внимателно, тъй като е все още малко момченце. Измъкнах се така посред нощ, защото се боях, че с лекота ще успееш да ме разубедиш да не спазя този дълг. Едва когато видях Роджър, се изправих пред това, което щеше да причини заминаването ми, и тогава осъзнах, че не мога да го направя, въпреки че все още бях болезнено несигурна в чувствата, които може да изпитваш към мен. Осъзнах, че давайки Рейнард на грижите на Роджър, аз вече бях изпълнила дълга си и бях спазила клетвата си. Да замина с тях вече нямаше да е въпрос на чест, а страхливост, да избягам от страх, че може да бъда наранена, ако не успея да спечеля сърцето ти.

— Спечели го от мига, в който стъпи в килиите на Дръмуич. Просто не го бях осъзнал. Казвах си, че вината за това е твоя. — Той игнорира възмутеното й сумтене. — Не можех да заглуша гласа в главата си, който постоянно казваше, че си моя. Ти беше англичанка, с тъмна коса и толкова слабичка, че се боях, че мога да те счупя, ако опитам да правя любов с теб, но нищо от това не ме спираше да вярвам, че да бъдем заедно, е… ами, правилно, че ти си тази, която съм чакал през целия си живот. Моята половинка.

Нямаше как да не го целуне след тези му думи, а после се опита да го прегърне с цялото си тяло.

— Искам ми се да беше казал нещо. Щеше да спести и на двама ни много болка.

— Звучеше глупаво. Не ти давах любовни думи, защото не мислех, че съм влюбен. Не и преди да си помисля, че си ме напуснала. Истината е, че осъзнаването, че те обичам, започна да се заражда в мен, когато Харолд те отвлече и едва не те изгубих, но ти успя да му се изплъзнеш, преди да приема тази любов. — Той плъзна ръце по тесния й гръб и обгърна с длани стегнатото й задниче. — Но сега ти дадох любовните думи, от които, според всички, се нуждае всяко момиче, и ти също ми даде някои уверения, затова всичко е наред, нали?

Той изглеждаше толкова облекчен, че тя едва не се разсмя. Съпругът й не беше мъж, който постоянно ще я ласкае и ще реди любовни слова, но не я бе грижа. Сега, след като й каза, че я обича, тя знаеше, че ще може да види тази любов във всяко негово действие, щеше да може да я почувства във всяка негова целувка. Всичко това бе там от самото начало, но без думите тя не бе способна да се довери на собствената си преценка. Вероятно щеше да минава много време, преди да й ги повтори, но сега щеше да ги чува всеки път, щом й се скараше, че не се грижи за себе си, или всеки път щом прави любов с него. Разбира се, помисли си Джолийн, нямаше нужда да му го казва.

— Да, но едно момиче може да се почувства несигурно от време на време, може да се нуждае от напомняне — промърмори тя.

Сигимор обхвана лицето й с ръце, целуна носа й и погледна в очите й.

— Чуй ме, моя дребна съпруго сасенак, ти си моята половинка. Обичам те. Ето. Вече го казах два пъти. Ти си по-добрата половинка от мен. Ти си моето задоволство, моята радост, моята гордост, моята причина всеки ден да отварям очи и да се залавям с проблемите на живота. Никога не се съмнявай в това колко важна си за мен, иначе ще ми се наложи да напляскам хубавото ти задниче с надеждата, че никога няма да забравиш думите ми.

— О, Сигимор, обичам те, мой сладкодумен дяволе.

— Винаги — каза той тихо, но сериозно. — Забрави да кажеш винаги.

— Да, мой смели съпруже, винаги. Винаги и завинаги. Докато слънцето не забрави да изгрее на сутринта — прошепна тя между целувките, които в отговор й казваха всичко, което би искала да чуе.