Серия
Камерън (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Highland Conqueror, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 32 гласа)

Глава 13

— Харолд все още обикаля наоколо.

Джолийн въздъхна и погледна към Сигимор, който нахълта в стаята, където тя и Фиона си играеха с децата. Беше се насладила на спокойствието от последните два дни, колкото и измамно да бе то. Не я изненада вестта, че Харолд ги бе последвал до Скарглас, но се беше надявала неспособността му да ги залови да го обезкуражи. Или това, или нестандартните действия на Макфингал. Никой не й бе казал какво точно правят, но те определено се наслаждаваха.

— Може би защото няма достатъчно коне — каза тя, нагласяйки Ахрън, невръстния син на Фиона, в ръцете си. — Конете, които видях да водят вчера, бяха неговите, нали? — Тя гледаше развеселено как Рейнард, Кирън и още няколко малки момченца нападаха Сигимор.

— Да, момиче, неговите бяха — отвърна той и насочи вниманието си към децата, като ги гъделичкаше и се бореше с тях.

Гледайки го, Джолийн осъзна, че той обича децата, и че те също го обичат. От него щеше да излезе страхотен баща, помисли си тя, галейки гръбчето на Ахрън, докато усещаше как нов глад започва да расте вътре в нея. Винаги бе мечтала да има деца и сега ужасно много искаше да зачене детето на Сигимор. Животът й ставаше все по-сложен, помисли си тя нещастно. Харолд, съпруг, жена от миналото на съпруга й, която иска да си го върне, и сега неочаквана нужда да има дете от мъж, с който все още не бе сигурна дали ще остане.

Веселият смях на Рейнард привлече вниманието й. Той бе в такова блажено неведение за опасността, в която се намираше. Момчето истински се наслаждаваше на играта и тя осъзна, че досега не е имало много възможност да се забавлява с деца. Като наследник се стараеха да го държат възможно най-далеч от другите малчугани. Питър би бил ужасен да види как синът му си играе с копелетата на стария леърд Макфингал, или с децата на синовете му, чийто майки бяха обикновени жени. По своя си начин брат й винаги беше прекалено горд от мястото си в живота. Той имаше още три деца от случайни жени или слугини, но никога не им позволи да се доближат до сина му, точно както баща им държеше копелетата си далеч от нея и Питър. Беше засрамена, че го е приемала. Едва сега осъзнаваше колко нечестно е било това. Рейнард очевидно харесваше да си играе с други деца, а кой бе по-подходящ за това от собствените ти роднини, без значение дали са законни, или не. Ако имаше думата за живота на племенника си, след като всичко приключеше, тя щеше да се погрижи това да се промени.

Когато Фиона дойде да вземе спящото дете от ръцете й, Джолийн го даде с неохота. Краткият поглед, изпълнен със симпатия, който й отправи Фиона, й показа, че жената разбира неочаквано появилия се копнеж, който чувстваше. Когато домакинята излезе с бебето, няколко от момченцата я последваха, а Джолийн скръсти ръце пред себе си в слаб опит да запълни празнината, която почувства изведнъж.

Сигимор се отскубна от момчетата и насочи вниманието си към съпругата си. Той се зачуди какво е предизвикало тъжния израз на лицето й, който се задържа само за миг, преди тя да му се усмихне. Обикновено споменаването на Харолд предизвикваше страх в нея.

— Значи братовчедите ти не са успели да прогонят Харолд? — попита тя, когато той се присъедини към нея пред камината, сядайки на тежкия дъбов стол. — Предполагам, че това са намеренията им.

— Някои от тях — отвърна Сигимор и се усмихна, когато момчетата изведнъж скочиха на крака и изтичаха вън от стаята. — Хукнаха да завладяват нови територии вероятно.

— Рейнард се наслаждава на компанията на другите деца. Едва сега осъзнавам, че винаги сме го държали сам, а е очевидно, че му харесва да е с момчета, да си играе с тях, да вдига шум и да се цапа.

— В Дръмуич нямаше ли други деца?

— Имаше, но никое не беше с равни на неговите рождени права. Питър има още три деца, но те не значеха нищо за него, и единственото, което правеше за тях, бе да се погрижи да не гладуват и да имат покрив над главите си. Баща ми правеше същото с копелетата си. Точно се порицавах, че съм приемала това, сякаш е нещо нормално.

— Съмнявам се, че би могла да промениш мнението им.

— Вероятно не. Чичо ти е много странен — започна тя.

— Никой няма да оспори това.

Тя се усмихна леко, преди да продължи.

— Странен и откровен до болка. И все пак никой не може да го обвини за това как се грижи за децата си, за всичките си деца. Повечето лордове игнорират децата си, които са заченати извън брачното ложе, или поне Питър и баща ми правеха така. Хвърляха няколко монети към тях и мислеха, че са изключително щедри. А чичо ти ги събира всички около себе си, отглежда ги наравно със законните си деца и им дава шанс за по-добър живот. Прави същото и за хора, които са прогонени от домовете си.

— Да, чичо ми събира изгубените и изгонените. Винаги го е правил. Освен това създава повече врагове, отколкото приятели, затова сега Юън е леърд. Горкият ми братовчед смятал, че баща му е луд, докато Фиона не го убеди, че не е, а е просто разглезено дете в тялото на възрастен мъж. — Той направи гримаса, когато тя се засмя, но след миг стана сериозен и хвана ръцете й в своите. — Тази нощ ще си тръгнем оттук, момиче.

— Ах, помислих си, че ще е така, след като ме видя и заговори за Харолд. Все пак той беше наоколо през цялото време, през което бяхме тук.

— Да, надявах се на добра възможност да излезе на светло, но не го направи. И въпреки това трябва да напуснем това място, водейки Харолд и битката, която предвещава, далеч от тук.

Джолийн кимна. Знаеше, че е прав, и все пак не искаше да напуска Скарглас. В началото бе леко объркана от всичките хора тук, но свикна много бързо. За два дни беше в безопасност, чувстваше се уютно и бе открила добра приятелка в лицето на Фиона. И всичко това въпреки присъствието на Харолд. Мразеше мисълта, че трябва да се откаже от това и да се върне към изтощителното преследване, докато достигнат Дъбхайдленд, където щеше да й се наложи да се изправи пред нова група непознати.

Накрая направи гримаса, мислейки за Рейнард. Той също нямаше да е доволен да напусне новите си приятели, с които си играеше толкова хубаво. Не им беше от никаква помощ и това, че детето е прекалено малко, за да разбере неотложната нужда от заминаване.

— Ще харесаш Дъбхайдленд, съпруго — каза Сигимор, опитвайки се да звучи по-уверен, отколкото бе в действителност.

— О, сигурна съм. Но не мисля, че Рейнард ще бъде очарован от новината за заминаването ни.

— О, това ли е проблемът? Искаш ли да говоря с него?

— Ще бъде проява на страхливост от моя страна — каза тя, бунтувайки се срещу желанието веднага да се съгласи с него и да го изпрати да свърши това вместо нея.

— Не. Защо ще искаш ти да му съобщиш лошата новина, а той ще я приеме именно така, особено след като ще му е много трудно да разбере. Имам план, затова ще му кажа аз. Ще гледам Кирън и другите момчета да са там, когато го направя.

— Ще има ли полза?

— Когато и другите момчета са там и слушат, той ще трябва да приеме новината като мъж.

— Като мъж ли? Той е на три годинки!

— Това е без значение, няма да иска момчетата да го мислят за бебе. И ако другите малчугани знаят, че трябва да е така, ще бъде по-лесно. Рейнард е много умно дете, говори добре и умее да разбира много неща, които деца на неговата възраст не могат. Обаче понякога едно дете може да накара друго дете да разбере нещо много по-добре, отколкото ако му го каже възрастен. Затова другите момчета ще му кажат истината, както я виждат, след като ги оставя.

— На език, който той ще разбере най-добре — каза Джолийн и кимна, — тогава нека съм страхливка. Може да му кажеш.

Сигимор се изтегна на стола си и й се ухили.

— Все още ми изглеждаш малко виновна. Не се тревожи. Напоследък ти се наложи да съобщиш на момчето много лоши новини и го накара да прави неща, които или не иска, или не разбира напълно. Направила си достатъчно. Няма лошо в това да оставиш друг да ти помогне.

— Предполагам, че не, макар че това не ме тревожи толкова, колкото преди. Мисля си, че е така заради двата спокойни дни и че той е толкова щастлив точно сега.

— Да, така е. А сега ми кажи защо изглеждаше толкова тъжна, когато Фиона взе от ръцете ти бебето, а аз седнах срещу теб?

Уловена в мислите си за това какво още ще се наложи на Рейнард да преживява заради Харолд, Джолийн не се замисли и каза цялата истина.

— Усещането за Ахрън в ръцете ми беше толкова хубаво. На двадесет и три години съм, нямам деца, а повечето жени на моята възраст вече са родили поне няколко. — Тя се изчерви, осъзнавайки какво е признала току-що. — Не е нищо важно.

Сигимор се изправи и се наведе над нея, целувайки я нежно.

— Важно е, щом те натъжава. Чувството е повече от естествено, женски копнеж за твое собствено дете. — Той й намигна, като се изправи, за да излезе от стаята. — Не се тревожи. Скоро ще държиш собственото си дете в ръце. Да, ще ти дам колкото деца пожелаеш.

— Самохвалко — извика тя след него, но той просто се засмя.

Тя въздъхна и се огледа в празната стая. Когато пристигна, дори не си бе помисляла, че само след два кратки дни с такава неохота ще си тръгне от това място. Джолийн знаеше, че една от причините е защото не бе сигурна дали някога ще види пак хората, с които се бе запознала тук. Ако разкажеше на познатите си в Англия за Шотландия и жителите й, вероятно щяха да я помислят за луда, че иска да остане, но тук се чувстваше в безопасност. Беше добре дошла, въпреки непрестанното мърморене на стария леърд, че била англичанка. Най-много щеше да й липсва Фиона, първата истинска приятелка, която някога е имала. Бяха като сродни души, които са се разпознали на мига, и тази близост беше нещо, за което Джолийн копнееше да задържи.

Тогава си спомни за обещанието на Сигимор, който се похвали, че ще й даде колкото бебета пожелае, и й се доплака. Макар този копнеж да се бе появил едва сега, вече беше пуснал дълбоки корени в сърцето й. Да, тя все още не бе сигурна дали ще остане с него, затова не смееше да мечтае за червенокоси бебета. Макар здравият разум да й казваше да не мисли за това, този копнеж си оставаше. Както и мъката заради възможността да го напусне, отказвайки се от тази мечта.

Разтревожена, че затъва все повече в меланхоличното си настроение, Джолийн се изправи и отиде да събере вещите си. Всичко това беше по вина на Харолд, каза си тя, вкопчвайки се в гнева, който прогони болката в сърцето й. Ако не беше неговата алчност, тя все още щеше да е в Дръмуич, все още щеше да има Питър и щеше да се подготвя за някой приемлив брак. Нямаше да срещне Сигимор или Фиона. Със сигурност нямаше да тъжи за червенокосите бебета, които все още не бе заченала. Докато стигна до спалнята си, тя бе истински разярена, скръбта й бе забравена, а умът й бе пълен с мисли за това как да накара Харолд да плати за всичките си престъпления.

* * *

— Гледай да я задържиш — каза Юън, приближавайки се към Сигимор на осветения от факли двор на крепостта.

Сигимор откъсна поглед от жена си и Фиона, които се сбогуваха, и се намръщи на Юън.

— Защо да не я задържа?

— Нещата не са напълно уредени, нали? Дори когато сложиш край на заплахата, която представлява Харолд, бъдещето на момченцето все още ще е под въпрос. Заради обещанието, което жена ти е дала на умиращия си брат, нейната съдба също е несигурна.

— Бъдещето й е с мен. Тя ми е съпруга.

— Освен това тя е настойник на момчето, макар че законът едва ли ще я признае за такъв. Обаче точно такава я е направил брат й, когато е поставил живота и здравето на наследника си в ръцете й. Не си затваряй очите за тази истина.

— Двамата ще се изправим пред този проблем, когато му дойде времето — каза Сигимор и игнорира тихото проклятие на Юън. — Момичетата ни много бързо станаха близки приятелки, нали?

— Да — отвърна Юън, приемайки смяната на темата. — Съпругата ми казва, че са като сродни души или нещо такова, и че са се разпознали почти на мига. Освен това казва, че макар жена ти да не го вижда, е била сама почти през целия си живот. Фиона ми обърна внимание, че Джолийн се е привързала към тукашните глупаци, братовчедите ти, и че ще е най-добре да направиш така, че да изпита същото и към групичката идиоти в Дъбхайдленд. Тя и момчето са държани далеч от останалите, или поне така вярва жена ми. Брат й очевидно много е държал на кръвната линия и е бил поставил много ясна бариера между семейството на леърда и останалите хора.

Сигимор кимна.

— Джолийн каза нещо такова по-рано днес. Цяло чудо е, че не е повлияна от всичко това. — Той сви рамене. — Може би затова е сама. Била е поставена там, където не й е било мястото.

— Може да е така. Е, вече е намерила мястото си, нали? И Фиона иска да ти кажа, че ако не направиш така, че да я задържиш, ще те накара да страдаш. Разбира се, казах й, че ако изгубиш това момиче, няма нужда да се занимава, тъй като ти вече ще кървиш много силно от загубата.

Малко разтревожен от думите на братовчед си, Сигимор просто кимна. Не искаше да мисли за това какво ще се случи след смъртта на Харолд. Имаше план и щеше да се концентрира върху него. Джолийн беше неговата половинка и щеше да го заобича. Едва когато чу смеха на Юън, осъзна, че бе изрекъл мислите си на глас.

— Добър план, братовчеде — каза Юън, — желая ти успех с него. — Той погледна към Фиона й се усмихна широко. — Ако успееш да я накараш да ти каже, че те обича, нека да каже и че е завинаги. Мъжът на сестра ти е съгласен с мен. Това е нещо, което не знаеш, докато не го чуеш. Да, накарай я да каже „завинаги“.

Сигимор отвори уста, за да попита защо, но бързо я затвори. Той щеше да чуе Джолийн да му казва, че го обича, и щеше да я накара да му обещае, че е завинаги.

 

 

— Чуй ме, Джолийн — каза Фиона, хващайки и двете ръце на Джолийн, — помисли си много, много, ама много добре, преди да вземеш решението си. Да, това малко момченце е много важно, но също толкова важно е и това, което имате със Сигимор.

— Не съм сигурна какво имам със Сигимор — каза Джолийн.

— Може още да не си сигурна, когато дойде времето да избираш. Сигимор е като моя Юън и като брат ми Конър. В някои случаи и като брат ми Дърмот. Те дълго се борят с любовта, макар да не могат да се откъснат от жената, която е разпалила в тях тези странни чувства. Да, и не са привикнали да изричат захаросани думи. Трябва да гледаш какво правят и как се държат.

— Но как мога да се доверя на собствената си преценка? Много лесно мога да видя само това, което желая, без наистина то да съществува.

Фиона се усмихна с пълно разбиране.

— Трудно е, но не е невъзможно. А ако мъж като Сигимор ти отдаде сърцето си, то това е завинаги. Когато такъв мъж обикне момиче, той обича с любов толкова силна, че никога не изчезва. Те взимат своята половинка и това е за цял живот. Много малко момичета със синя кръв като нас получават такава благословия в брака си.

— О, Фиона, как ми се иска да имам такъв брак, но…

— Не, не мисли какво ти е казал, за да се ожени за теб. Началото не е от значение. Обикновено те лъжат сами себе си за причините, които са ги довели дотук. Когато дойде времето да направиш избора си, се запитай няколко въпроса. Страстта ви силна и споделена ли е? — Фиона кимна, когато Джолийн се изчерви. — Бях сигурна, че е. Мога да го видя в очите на Сигимор, когато те гледа.

— Това е просто похот.

— Сигимор не е много различен от моя Юън. Той утолява нуждата, когато стане прекалено силна, но не и преди това. От време на време си купува това облекчение. Той няма любовници и не ухажва дами от добри семейства. Спи сам. С изключение на тази младежка глупост с лейди Барбара, никога не е правил друга. И все пак изглежда не може да си държи ръцете далеч от теб. Не бъркай това с похот. Сега, тъй като гледам, че Сигимор се готви за тръгване, най-добре да ти кажа и останалите въпроси, които да си зададеш. Той прави ли всичко по силите си, за да ти е удобно? Проявява ли чувство на притежание и ненужна ревност? Говори ли с теб? Настръхва ли срещу всеки, който си позволи да те обиди дори по най-дребния начин? Дава ли ти обяснения, когато го попиташ нещо? Изслушва ли те? Разпознава ли настроенията ти и опитва ли се да ти помогне, да не се чувстваш така? Спокоен ли е в компанията ти и смее ли се заедно с теб? И държи ли те в обятията си, докато спите нощем?

— Това важни неща ли са? — попита Джолийн, докато гледаше да запази въпросите в паметта си.

— Много са важни. Иска ми се да ти кажа повече, но, моля те, обещай ми, че ще си зададеш тези въпроси, когато ти се наложи да избираш между момчето и мъжа, и че ще помислиш много сериозно върху отговорите.

— Кълна се.

Фиона я прегърна и погледна към Сигимор, който се появи зад Джолийн и обви с ръка раменете й.

— Готови ли сте за тръгване?

— Да — отвърна Сигимор. — Фингал каза, че момчетата държат Харолд и мъжете му много заети.

— Изглежда нечестно да ги излагаме на риск — промърмори Джолийн. — Проблемът е мой, не техен.

— Те не са в опасност — каза Юън, който застана зад Фиона и я прегърна. — Те му се присмиват и го подкачат, карайки сасенака да се върти в кръг, докато му се завие свят. И ще го правят, докато се съмне. Дотогава ще имате доста добра преднина пред глупака.

— Да — съгласи се Сигимор. — А и ще му се наложи да си намери нови коне.

Фактът, че мъжете така се наслаждаваха на тези игрички, накара Джолийн да извърти очи. Тя видя Фиона да прави същото, разкривайки й отново в каква хармония бяха двете. Тогава Юън я изненада, като пусна Фиона и й даде бърза, но не толкова братска целувка. В мига, в който мъжът я пусна, Джолийн беше задърпана към коня и се озова на седлото, метната там от много намръщения Сигимор. Юън и Фиона стояха ръка за ръка, ухилени широко над това, което според Джолийн бе изпълнена с ревност реакция на Сигимор по повод целувката за довиждане на Юън. Младата жена си помисли, че няма да е никак изненадана, ако научи, че Фиона и Юън са планирали това, само за да видят как ще реагира Сигимор.

Когато тръгнаха да излизат от Скарглас, Джолийн погледна назад и видя, че приятелката й е вдигнала във въздуха единия си пръст. Нямаше как да не се усмихне и да не й помаха, преди да насочи вниманието си напред, така че да не изостава от Камерън. Предполагаше, че сега има отговор на един от въпросите, които Фиона я накара да обещае да си зададе. Този беше един от лесните, тъй като и преди Сигимор ясно бе показвал собственическите чувства, които изпитва към нея. Джолийн осъзна, че отговорите на десетте въпроса щяха да обрисуват една доста добра картина за това какво изпитва съпруга й към нея. Тя беше обещала на Фиона да обмисли отговорите на въпросите, просто защото жената й беше приятелка, но сега, като се замисли, щеше да го направи за свое добро.

Безшумното им напускане на Скарглас й напомни много силно за заплахата, тегнеща над живота й, както и този на Рейнард, затова тя реши в момента да не мисли за тревогите си. Сигимор бе настанил детето при Лиъм, само за всеки случай, ако нещата се объркат и им се наложи да яздят бързо, за да избягат от преследващия ги Харолд. Още един ясен знак за несигурността, която ги обграждаше, и щеше да продължи да е така, докато Харолд не умреше.

— Стой близо до мен — каза й Сигимор, когато намали малко темпото, яздейки до нея. — Слънцето няма да изгрее още няколко часа и не искаш да ни изгубиш в тъмнината.

— Определено не искам. Ще гледам да стоя близо — увери го тя. — Ако усетя, че изоставам, ще завържа юздите си за опашката на коня ти.

— А ако ни изгубиш от поглед?

— Ще спра и няма да помръдна нито крачка — отвърна тя, спомняйки си уроците, които й бе преподал, след като веднъж попадна в лапите на Харолд. — И може да попея малко.

— Ах, и имаш някакъв усет са музика и мелодия, нали?

— Да, някакъв. — Тя му се ухили. — Със сигурност по-добър от твоя.

— Обзалагам се, че е така. — Той й намигна, когато тя се засмя, доволен, че тъгата й малко по-малко изчезва. — Хареса Фиона, нали?

— О, да. Случвало ли ти се е да срещнеш някой и просто да знаеш, че се допълвате идеално?

На езика му бе да й каже, че е почувствал това с нея, но не беше нито времето, нито мястото за това.

— Да. Когато разбираш, че някой ти е приятел в мига, в който го срещнеш, нали?

Джолийн кимна.

— Именно. Такъв човек, който те кара да осъзнаеш, че повечето хора, които познаваш и които смяташ за приятели, в действителност са просто познати. Това изпитвам с Фиона, истинска връзка. Осъзнах, че никога преди не съм имала приятелка. — Тя направи гримаса. — Звучи толкова жалко, все пак имах Питър.

— Питър е бил твой брат и граф. Да, не се съмнявам, че сте били близки, но не е същото. Брат ми Съмърлд е мой близнак, расли сме заедно в утробата, не мисля, че двама роднини могат да бъдат по-близки от това. Имам голямо семейство и всички сме много близки. И все пак знам какво имаш предвид с това, че срещайки някого, чувстваш, че между вас има силна връзка.

— И ти изпитвал ли си такова чувство?

— Два пъти. С Лиъм, макар че ми е братовчед, и с Нанти. Всъщност май трябва да включа и Юън. Почувствах го, но с различията между семействата и с това, че той сложи ръце на Фиона, трябваше да съм предпазлив. Но съм го почувствал истински, защото, въпреки че той взе я за заложница и се ожени за нея, без дори да се срещне с роднините й, аз не го убих.

— Много добре сте направил, милорд. Мисля, че и Фиона е доволна.

— Да, макар брат й Конър да беше малко разочарован, задето не понатупах глупака.

— О, боже. Той също не го е направил, нали?

— Не, защото сестра му вече му бе писала, че е избрала мъжа.

— Ах, и разбира се, вероятността Фиона да те нарани, ако посегнеш на Юън, въобще не е играла ключова роля.

Сигимор се засмя.

— О, да. Би го направила, не се и съмнявам. — Той забеляза как тя погледна през рамо, присвивайки очи към тъмния път. — Не, момиче, той не ни следва. Ако трябва да съм честен, подозирам, че ще сме в безопасност в Дъбхайдленд, преди да успее да тръгне след нас. Ако не друго, той и мъжете му ще бъдат правени на глупаци, докато напуснем земите на Макфингал.

Джолийн се усмихна и поклати глава.

— Имам чувството, че от месеци държи нож опрян в гърлото ми, а не от дни. Доказа, че е много по-добър в това, отколкото мислехме.

— В началото просто искаше да ви залови, защото имаше голям план. Сега мисля, че вече е отчаян и има нужда от теб и детето, за да се защити. Би трябвало да знае, че с всеки изминал ден шансът роднините ти да научат какво прави и да тръгнат след него е много голям.

— О, на това се надявам.

— Чуй ме, съпруго, ако Харолд научи, че твоите роднини са тръгнали след него, животът ти може да бъде в още по-голяма опасност.

— Как бих могла да съм в по-голяма опасност? Той иска да ме убие.

— Но не веднага, нали? Иска да те използва, за да подсили хватката си върху Дръмуич. Обаче ако разбере, че роднините ти са научили за престъпленията му и са тръгнали след него, за да го накарат да си плати, бракът му с теб няма да го спаси. Тогава, мислите му ще се насочат към отмъщението. Нямам никакво съмнение, че ще вини теб за всичките си провали.

— И Рейнард ли? — попита тя шепнешком, страхът за племенника й си личеше от всяка нейна дума.

— От всичко, което е направил, и всичко, което си ми разказвала за него, вярвам, че знам с какъв за дявол си имаме работа, затова не, не вярвам да вини Рейнард. Веднъж щом Харолд реши, че е загубил играта, не мисля, че дори ще се сети за момчето, освен ако не измисли план как да откупи живота си в замяна на живота на Рейнард. Ти си тази, която го е отхвърлила, ти взе момчето и избяга от Дръмуич, и продължаваш да бягаш от него из страната, оставяйки го да изгуби всеки шанс да получи това, което желае. Подозирам, че за него ти си причината за всяка синина, всяка драскотина, всеки неудобен момент, всяка похарчена монета и всяко унижение и обида.

Ако не знаеше по-добре, Джолийн би решила, че Сигимор познава братовчед й от години, толкова верен бе в преценката си. Харолд със сигурност щеше да я вини за всичко, което се е объркало, след като бе убил Питър. Щеше да иска да я накара да си плати прескъпо, да страда заради неговите собствени грешки. Самата мисъл бе ужасяваща и въпреки факта, че така щеше да откъсне вниманието на Харолд от Рейнард, тя пак почувства вледеняваща тръпка да преминава през тялото й.

Бързо прогони страха, който я сковаваше. Не беше време да мисли за това. По един или друг начин краят се приближаваше. Джолийн знаеше, че това, което тя и Камерън бяха направили и продължаваха да правят, бе всичко нужно да опазят двама им с Рейнард живи и здрави. Освен това имаше огромна вяра в Сигимор. Ако той не може да го победи, съмняваше се, че който и друг да бе избрала, би могъл да го стори. Щеше да насочи мислите си единствено върху предстоящата битка, а не върху страха от възможен провал.

— Прав си — каза тя. — Той ще иска аз да си платя. Харолд винаги е бил добър в това да обвинява другите за своите провали. Но почти стигаме Дъбхайдленд и тогава ще е негов ред да поглежда през рамо.

— Да, съпруго, точно така ще стане. Затова съм толкова нетърпелив да стигнем у дома. — Той се пресегна и помилва крака й. — По тази причина ще яздим, докато не стигнем портите — каза той и подкара коня си напред, за да застане до брат си Тейт.

Джолийн въздъхна и се опита да не мисли, как ще усеща задните си части в края на тази дълга езда.