Серия
Камерън (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Highland Conqueror, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 34 гласа)

Глава 2

Неочакваният блясък на светлина накара Сигимор да премигне, докато се опитваше да превъзмогне болката в очите и да види къде ги беше отвела малката англичанка. Докато не се озоват извън стените на Дръмуич и на път за Шотландия, най-добре щеше да бъде да бъде предпазлив около нея. Не беше сигурен какво може да е по-лошо от това да е окован в подземието в очакване на смъртта, но нямаше да остави нищо на случайността. Ако не друго, дължеше на петимата мъже със себе си силата, ума и разсъдливостта си, за да ги измъкне от Дръмуич живи и здрави.

Тих шум привлече вниманието му към леглото от одеяла и кожи на пода на малката стая. Той се приближи, виждайки малко момченце, което лежеше и го гледаше. Гарвановочерната, леко къдрава коса показваше, че е роднина на Джолийн, но очите му бяха блестящо светлосини. Когато момченцето му се усмихна, Сигимор отвърна на усмивката му.

— Невероятно — каза Джолийн, вдигайки на ръце племенника си. — Въобще не се изплаши от теб.

— Защо трябва да се плаши от мен? — поиска да узнае Сигимор.

— О, наистина, защо ли? Може би защото си грамаден като планина непознат, който мирише на нужник.

— Не мириша на нужник. — Той взе оръжията си от ухиления Лиъм. — Къде са провизиите?

Джолийн посочи към седемте внимателно подредени чанти.

— Ето, за всеки по една. Преди да избяга от крепостта, старият Томас подготви конете и напълни дисагите на седлата с всичките ви вещи и останалите неща, които биха могли да ни бъдат полезни за пътуването. За седлата има закачени мехове с вино и вода. — Тя се усмихна с благодарност на Лиъм, който се приближи, за да й помогне да увие детето в одеяло, преди да притисне малкото телце към гърдите си.

В мига, в който всички сложиха наметалата си, Сигимор се обърна към Джолийн:

— Води ни, момиче!

Тя кимна и след като Сигимор взе чантата, която възнамеряваше тя да носи, Джолийн взе факлата и ги изведе от малкото си скривалище. Очевидно някой от мъжете зад нея също бе взел факла и тя бе благодарна за допълнителната светлина. Въпреки убежището, което й бяха предоставили скритите коридори на крепостта, тя ги мразеше, мразеше задушаващата тъмнина в тях. Само в малката скрита стая си бе позволява да пали факли или свещи, за да прогони тъмнината. Единствената причина да се крие из студените скрити тунели на крепостта бе страхът й от Харолд. Но сега, когато зад себе си имаше шестима огромни и силни мъже, страховете й изчезнаха бързо, позволявайки й да излезе навън от скривалището си.

Когато стигна до дебелата дъбова врата, вкопана в каменната стена, погледна назад към Сигимор:

— Тази врата води до тунел, който ще ни отведе до конюшните. — Тя се намръщи леко. — Макар че е малко тясна за мъж с твоето телосложение.

— Не толкова тясна, колкото би била примката на палача — провлече Сигимор и пристъпи, за да отвори вратата.

Сигимор открехна тежката врата и през тунела премина вълна застоял въздух, Джолийн направи гримаса. Само веднъж, скоро след като Харолд дойде в Дръмуич, тя бе проверила прохода, за да се убеди, че може да бъде използван при нужда. Беше тъмен, влажен и тесен, а на места и доста нисък. Освен това я бе оставил разтреперана и толкова ужасена, че не се бе върнала през него, рискувайки да мине през конюшните. Не беше сигурна дали присъствието на шестимата огромни мъже ще направи промъкването по-лесно. Изправяйки се, тя стегна гръбнак и поведе шотландците през прохода. И все пак трепна, когато чу вратата да се затваря зад последния мъж.

Неравният под правеше невъзможно бързото придвижване и Джолийн постоянно се бореше с нуждата да се затича, да избяга от това място, което я смразяваше до мозъка на костите й. Докато стигнат до вратата, водеща към конюшнята, тя цялата трепереше. Усети, че Сигимор се приближава, за да отвори вратата, но не можеше да чака любезната му помощ. Тя я отвори толкова рязко, че се озова, олюлявайки се, в задната част на конюшнята и едва не падна върху балите сено и селскостопанските инструменти, които прикриваха вратата. Отне й миг да осъзнае, че не е единствената, която бе навън и си поемаше дълбоко въздух. Когато видя, че Сигимор вече се насочва към конете, без да показва признаци, че току-що е излязъл от място, подобно на гробница, на нея й се прииска да го ритне.

— Проклятие, Сигимор — изпуфтя Нанти, приближавайки се към него. — Има ли нещо, което е в състояние да те разтревожи?

— Да, мисълта за бесилото — отвърна Сигимор.

Той погледна към двамата мъже, който се бяха сринали върху бала сено и хъркаха шумно. Въпреки че се възхищаваше на всичко, което Джолийн бе направила, за да им помогне да избягат, той осъзна, че е малко обезпокоително как една дребна, фина жена бе победила всички силни мъже в крепостта. Освен това подозираше, че мъжете ще имат и друг мотив да тръгнат след нея, освен заповедите на Харолд. Много от тях ще поискат да си отмъстят за унижението.

Виждайки как Лиъм се насочва към Джолийн, за да й помогне да се качи на коня си, Сигимор го пресрещна. Той обви ръце около тънката й талия и я настани на гърба на коня й. След като се наслади на слабите й изваяни крака, той й помогна да нагласи полите си така, че да ги прикрие. Поради причина, която не можеше да обясни, не искаше другите петима мъже да видят краката й. Обърканият й поглед и ухиленото изражение на Лиъм го подразниха. Не знаеше какво е направил, за да я подразни, а Лиъм очевидно бе видял прекалено много и прекалено ясно. Мърморейки за това, че губят време, той яхна коня си и ги поведе навън от конюшнята, само за да извади меча си, когато близо до портите се появиха двама мъже.

— Не! — проплака Джолийн и приближи до него. — Това са стария Том и сина му. — Тя подкара коня пред този на Сигимор към възрастния мъж. — Казах ви да напуснете това място.

— Ще заминем веднага щом тръгнете, милейди — каза слугата. — Просто помислихме, че портите трябва да бъдат затворени плътно след вас и решихме да го направим ние, за да не се бавите. Не съм сигурен дали ще спечелите много, ако оставите нещата така, сякаш не се е случило нищо, но като намерят портите затворени, може би няма да се сетят на мига, че всички вие сте избягали, нали?

— Ти си добър мъж, Томас. Много ти благодаря. Просто гледайте да се отдалечите от тук възможно най-бързо.

— Ще го направя милейди, веднага щом се убедя, че всички са тръгнали, точно както наредихте, докато бяхме в конюшните. Вие заминавайте и не се тревожете. Копелето ще си плати за това.

— От твоите уста в божиите уши. Пазете се и двамата!

Когато преминаха през портите, Сигимор попита:

— И какво точно си направила в конюшните?

— Отрязала е всички ремъци на седлата и е омазала с нещо много мазно юздите — отвърна Нанти и се ухили към Джолийн.

— Умно момиче — промърмори Сигимор. — Това може да ни спечели ден, дори повече.

Джолийн кимна.

— И ние на това се надявахме, но Харолд може да бъде много находчив. — Тя целуна главичката на Рейнард. — И докато това момченце е живо, Дръмуич никога няма да бъде напълно във властта на Харолд.

Сигимор кимна бавно, обмисляйки това.

— Гняв и алчност. Могат да накарат един злодей да бъде безскрупулен. Най-добре да се отдалечим от Дръмуич възможно най-бързо.

Едва изрекъл тези думи той пришпори коня си в галоп, а останалите го последваха бързо. Сигимор прокле тъмнината на нощта, която забавяше бягството им, карайки ги да яздят много по-бавно, отколкото можеха. Това, за което копнееше той, бе преминаване на границата в пълен галоп, но щяха да изминат няколко часа, преди да може да го направи. Поглеждайки към Джолийн и момчето, той знаеше, че ще има и други пъти, в които щеше да им се наложи да спират или да яздят по-бавно, отколкото му се искаше. И дори тези забавяния да бяха малко, все пак можеха да ги накарат да изгубят преднината, която имаха. Навярно щеше да се окаже, че това е едно много трудно за печелене състезание към безопасността зад стените на Дъбхайдленд.

С помощта на красивия Нанти Джолийн бързо подаде в обятията му немирния Рейнард и слезе от коня си. Беше едва обед, а тя вече чувстваше болка от дългите, неудобни часове на седлото. Никой от мъжете не се оплака, но тя знаеше, че не им допада това, че се наложи да починат заради племенника й. Спираха едва за втори път и тя действаше възможно най-бързо, но можеше да усети почти физически нуждата на мъжете да продължат пътуването. Тя подозираше, че ако не бяха двамата с Рейнард, шотландците щяха да спрат препускането си към границата единствено заради конете си. Беше й трудно да прикрие трепването си, когато Сигимор отново ги поведе в галоп, явно преценил, че конете са си починали достатъчно за още едно дълго, няколкочасово препускане.

Тя се молеше братовчед й да не ги последва, но имаше вледеняващото чувство, че молбите й няма да бъдат чути. Харолд нямаше да повярва, че ще го остави на мира, и че не би му поискала сметка за стореното в мига, в който намери безопасност и съюзници. Нямаше да позволи синът на Питър да продължи да живее и да бъде използван срещу него, щом възмъжее и потърси правата над наследството си. Джолийн се съмняваше, че мъжът дори би се замислил, преди да хукне след тях, за да ги открие. Единственото й преимущество бе, че той нямаше как за кратко време да претърси цяла Шотландия, а и нямаше да получи помощ отникъде, щом истината за делата му започне да излиза наяве.

Но тя се бе сдобила със съюзници, помисли си, поглеждайки към шестимата мъже, с които яздеше. Въпреки че сър Сигимор Камерън дължеше живота си на брат й и сега имаше същия дълг към нея, тя се чувстваше гузна, задето го въвлича в неприятностите си. Харолд беше покварен, хитър и смъртоносен. Тя излагаше на риск живота на тези мъже и започваше да се пита дали това е редно и дали е справедливо. Английските земи и титли не значеха нищо за тях и никога нямаше да значат. Дори би могла да се обзаложи, че всички тези шотландци биха били доволни да видят цялата английска аристокрация издавена в морето.

Рейнард избъбри нещо за това, че бил видял елен, и Джолийн въздъхна, докато отговаряше. Беше невъзможно да отдели внимание на детето, когато бе уловена между тревожните си мисли и лудото препускане към границата. Краткият размисъл обаче й напомни за какво правеше всичко това. Можеше да изгаря от нужда да накара Харолд да си плати за смъртта на Питър, но опазването на живота на Рейнард бе най-важното в момента. Той бе част от Питър, живия спомен за брат й. Копнежите и всички планове, които брат й бе имал за Дръмуич, бяха свързани с детето му. Докато не победяха Харолд, всяка нейна стъпка, всяко нейно действие и всяка мисъл щяха да са насочени към това да опази Рейнард жив и здрав. Но това не можеше напълно да успокои тревогите й що се отнасяше до тези Камерън. Силно се надяваше, че щом Питър им се бе доверил, за да поиска помощта им срещу врага си, то и тя би могла да стори същото. И все пак, мъжете явно нямаха никакъв проблем да искат един от друг помощ, да искат един от друг да рискуват живота си. Честта и величието на битката, без значение каква е каузата, бяха като храната и водата за мъжете. Подозираше, че те не се замислят много върху вероятността да бъдат победени или да загинат. Но за нещастие, тя се замисляше над това. В мига, в който бе поискала помощта на тези мъже, бе поела отговорността за живота им и не бе сигурна дали може да понесе подобен товар. Но какъв избор имаше?

Все още се измъчваше от тези въпроси, когато слънцето залезе и те спряха, за да направят лагер за през нощта. Мъчителната болка в тялото й бързо бе отблъсната настрани. Джолийн трябваше да остане вкопчена в седлото няколко дълги минути след като слезе от коня, тъй като не бе сигурна, че краката й ще успеят да я задържат права. След като Рейнард беше заспал веднага след краткото спиране на обед, не бяха спирали нито за миг. Едва бяха забавили конете си, когато момчето се събуди и трябваше да се облекчи. Джолийн все още бе шокирана от начина, по който Сигимор бе държал детето, докато то свърши това, което трябваше да свърши, без да слизат или да спират хода на конете, макар че трябваше да признае, че Рейнард много се бе забавлявал. Тогава Сигимор беше взел малкото момче при него, а Джолийн неохотно бе признала, че му е благодарна за добротата.

Насочвайки се към огъня, който Лиъм бе запалил, Джолийн се зачуди дали би могла да седне поне с някакво подобие на грация. Положението не беше добро, реши тя, щом направи една крачка встрани от коня, а краката й започнаха да треперят. Притискайки се към коня си, тя се зачуди кога или дали въобще някой от мъжете ще забележи, че не се е присъединила към тях и че все още не се е погрижила за горкия си изтощен кон.

— Мисля, че момичето има малък проблем, Сигимор — каза Нанти, докато сядаше пред огъня.

Сигимор погледна към лейди Джолийн, която не бе направила нито една малка крачка встрани от коня си, след като бе слязла от гърба му.

— Не е свикнала да язди. Подозирам, че е яздила само на кратки разстояния в границите на земите на брат й.

— Дори аз се чувствам леко протрит. Никога не съм обичал да прекарвам цял ден на седлото. — Когато Нанти започна да се изправя, очевидно възнамерявайки да помогне на Джолийн, очите му се разшириха леко, тъй като Сигимор сложи ръка на рамото му, не позволявайки му да се изправи. — Ако не друго, то поне някой трябва да се погрижи за коня й.

— Аз ще се погрижа за нея. Наблюдавай детето!

Сигимор изучаваше внимателно лейди Джолийн, докато се приближаваше към нея. Тя изгледаше изтощена, бледа и раздърпана. За нещастие и в този си вид му се виждаше прекалено привлекателна. Макар и изморено, лицето й все още бе изключително красиво. Красиви гъсти мигли, сребристосиви очи, малко право носле и уста, която със своята плътност и красиво изписани устни можеше да изкуши и светец. Искаше му се да е подразнен от очевидната й слабост, от очевидната й неспособност да поддържа темпото им. Но вместо това изпитваше нужда да се погрижи за нея и да й отдаде уважението си за това как бе дала всичко от себе си, без да се оплаква. Това не беше никак добре, помисли си той и й се намръщи.

— Най-добре се поразходи малко, иначе ще се схванеш така, че няма да може да помръднеш — каза той и почти се ухили, когато тя му хвърли убийствен поглед.

— Много благодаря за милия съвет — отвърна Джолийн, неспособна да прикрие сарказма в думите си. — В мига, в който краката ми решат да правят това, което трябва, ще се погрижа да последвам съвета ти. — Тя си помисли, че с тежката си въздишка мъжът току-що си спечели силен ритник в пищяла, но точно сега не можеше да си достави това удоволствие. — Какво правиш? — изписка тя, когато той обви силните си ръце около раменете й и я отдалечи от коня.

— Помагам ти да ходиш. — Той се престори, че не забеляза как тя се препъна и обви пръсти около китката му, за да запази равновесие, макар че тялото му откликна на мига на докосването й. — Лиъм, погрижи се за коня й! — нареди той на братовчед си и започна да обикаля с Джолийн из малкото сечище, където бяха избрали да лагеруват.

— Мислех, че съм добре привикнала с язденето — промърмори тя, когато част от неудобството изчезна.

— Отнема години да се научиш да яздиш с дни.

— Дни?

— Да. Дни. Ако не е напълно наложително, ще яздим направо към Дъбхайдленд. Единствените съюзници, които имам по този път, са роднините ми Макфингал. Ако Харолд не успее да ни настигне, бихме могли да починем малко там.

— Колко далеч оттук са тези Макфингал?

— На четири дни непрестанна езда, ако ние и конете ни можем да го понесем.

Четири дни като този и със сигурност щеше да им се наложи да я отнесат в крепостта на Макфингал на носилка. Краката й най-после се държаха така, както трябваше, но сега тя осъзна колко зле са натъртени задните й части. Чу Рейнард да се кикоти и видя, че Нанти играе някаква игра с детето. Видяното не прогони мъката й, но успокои малко тревогите й. Момчето беше бъдещето на фамилията Джералд от Дръмуич. Малък физически дискомфорт бе нищожна цена за това.

— По-добре ли си? — попита Сигимор, когато застанаха пред огъня.

— Да. Малко. Дали има някъде малко вода, с която да отмия част от праха по себе си? — Тя почувства безпокойство от факта с каква неохота се отдръпна от мъжа, сякаш нещо вътре в нея не желаеше да поставя дистанция между нея и голямото му силно тяло.

— Ангелите ви се усмихнаха, милейди. Наблизо има малък поток. Може да се изкъпете, макар че банята ще е доста студена.

— Дори повърхността да е замръзнала, ще изкопая дупка в леда, само и само да мога да се измия.

— Тогава взимам каквото ти е нужно и да вървим, ще те придружа.

— Просто трябва да ми посочиш накъде да…

— Не. Няма да ходиш никъде сама.

— Но не мога да се къпя пред очите на мъж!

— Ще се обърна с гръб към теб. Това е единственият компромис, който ще направя. Нито ти, нито момчето ще бъдете оставяни сами и незащитени, докато Харолд вече не е заплаха за живота ви. — Той скръсти ръце на гърдите си и безмълвно я предизвика да възрази.

Джолийн отвори уста да направи точно това и улови погледа в красивите му зелени очи. Той нямаше да отстъпи. За разлика от някои мъже, бе готов да спори с нея, но щеше да бъде загуба на време. Беше помолила за помощта и защитата му, и явно той имаше някои много твърди идеи относно това, което се включва. Тъй като вече се бе доказал като мъж на честта, тя реши да приеме обещанието му, че няма да гледа, и бързо събра това, което щеше да й е нужно, за да отмие праха от пътуването и мръсотията, събрана през дните, в които се криеше в подземието на Дръмуич. След като погледна Рейнард, за да се убеди, че той се чувства добре под грижите на мъжете, тя побърза да последва Сигимор.

Мъжът имаше доста дълги крака, реши тя, след като й се наложи да подтичва след него, за да не изостава, въпреки че за шотландеца беше нормален ход. Дълги, добре оформени, силни крака, помисли си тя. Макар никога да не бе виждала и изучавала отблизо мъжките форми, трябваше да признае, че е истинско удоволствие да наблюдава мускулестите задни части на Сигимор, докато той вървеше. Беше облечен като англичанин, и макар дрехите му да не бяха много натруфени, той изглеждаше в тях много по-добре, отколкото други мъже, които бе виждала. Сигимор или беше малко суетен, или просто нямаше никаква идея колко перфектно са обгърнати краката му от тесните бричове, или колко добре подчертават оформените му задни части, които се виждаха под подгъва на късия му елек. Джолийн беше леко шокирана от факта колко й допадаше да го наблюдава как се движи. Това я караше да се чувства странно, едновременно объркана и доволна.

Днес, с настъпването на деня, имаше възможност да го огледа добре, докато яздеха, за да се отдалечат от Дръмуич. Той не притежаваше хубостта на Лиъм, но все пак беше много красив мъж. Косата му беше гъста, стигаше малко над раменете му и бе в невероятен тъмночервен цвят. Чертите му бяха много близки с тези на прекалено красивия му братовчед, но Сигимор имаше дълъг, прав нос с лека извивка, челюстта му беше малко по-силна, а формите на лицето му малко по-груби. Лиъм притежаваше сърце разбиваща красота, такава, която на мига улавяше погледа, докато тази на Сигимор имаше нужда от малко повече време, преди да има същия зашеметяващ ефект върху жените. Очите му бяха блестящо зелени, разположени под добре оформени вежди и обградени с кафяви мигли, толкова гъсти и дълги, че биха накарали всяка жена да му завиди. Освен това Сигимор имаше много привлекателна уста, нито твърде малка, нито твърде голяма, а устните му бяха достатъчно пълни, че събуждаха мисли за целувки. Джолийн реши, че той има лице, което никога не би се уморила да гледа, и се почувства малко разтревожена от тази мисъл.

Когато достигнаха до потока, Сигимор само махна с ръка към него и й обърна гръб. Джолийн не губи време и бързо съблече дрехите си, надявайки се, че студената вода ще бъде достатъчно освежаваща, че да прогони топлината, която изведнъж бе изпълнила тялото й. Тази горещина изчезна в мига, в който влезе в ледената вода, едва успявайки да потисне шокирания си вик. Банята й щеше да е доста бърза, помисли си тя, докато измиваше праха от себе си. Беше се пошегувала, когато каза, че би пробила дупка в леда, само за да се изкъпе, но водата беше толкова студена, че тя се чувстваше така, сякаш бе сторила именно това.

Сигимор упорито си повтаряше, че няма да е никак възпитано, ако опита да погледне Джолийн, докато се къпе, но след миг вътрешно прогони угризенията си. Беше обещал, че просто ще се обърне с гръб към нея. Нуждата да надникне само за миг и да успее да зърне тялото й бе прекалено силна, за да устои. Имаше шанс един бърз поглед към слабото й тяло да му напомни защо винаги е предпочитал закръглени жени и да прогони неприятната похот, която го измъчваше.

Точно когато той завъртя леко глава, колкото да я види, тя се изправи във водата. Сигимор си пое дъх толкова дълбоко, че за малко да се задави и да се издаде. Един поглед не му беше достатъчен. Вместо това му се наложи да се бори с желанието да съдере дрехите си и да се присъедини към нея. Той успя да потуши част от похотта си, като си напомни, че тя е знатна дама, най-вероятно девица, което значеше, че ако се приближи толкова внезапно, колкото му се искаше, вероятно щеше да я накара да хукне през гората, крещейки с пълно гърло. Запита се кога и защо бе решил да бъде сляп към красотата на тази дребна жена.

Кожата й бе красиво бледа и без никакви белези. Сигимор не мислеше, че някога е виждал толкова тесен кръст. И все пак нежната извивка на ханша и бедрата й и закръглената форма на дупето й бяха достатъчни да разпалят кръвта му. Краката й бяха слаби, с разстояние между тях, карайки го да копнее да го запълни. Кичури мокра черна коса се спускаха по нежния й гръб, подчертавайки деликатната бледност на прекрасната й кожа. Когато тя започна да се обръща бавно, Сигимор забеляза извивката на гърдите й. Бяха по-малки, отколкото си бе представял, но бяха прекрасно оформени, твърди и увенчани със светлорозови зърна, които се бяха втвърдили от студената вода. Когато тя започна да мие плоския си корем, той проследи как водата се стича към малкия триъгълник от черни къдрици между бедрата й и едва не простена.

Колебливо откъсна поглед от нея. Трябваше да обуздае нарастващата си похот. Модните бричове, които бе облякъл за пътуването към Англия, не го прикриваха особено, а той не искаше да я шокира. Отне му няколко минути, преди възбудата му да спадне достатъчно, че да се показва в присъствието на една дама. Радваше се, че си бе донесъл дрехи за преобличане, тъй като, очевидно, щеше да му се наложи да се потопи и той в ледената вода, за да може напълно да прогони възбудата си. Беше убеден, че няма да може да прогони от ума си спомена за бледото й слабо тяло, затова с радост щеше да се отърве от неудобните бричове, които само го ограничаваха. Лейди Джолийн може и да беше достатъчно невинна, за да не забележи знаците за възбудата му, но неговите мъже не бяха. Сигимор нямаше желание да подклажда веселието им.

— Точно от това имах нужда — каза Джолийн, щом се облече в чисти дрехи и започна да сресва косата си, за да я изсуши. — Беше доста студено, но си струваше.

Начинът, по който му се усмихваше, отново възбуди Сигимор и той нареди, ръмжейки.

— Обърни се! — Още докато изричаше думите, се приближи към брега и започна да се съблича.

Джолийн погледна към мъжа, стресната от рязката му команда. Очите й се разшириха и тя усети как цялата се изчервява, щом го видя как започва да се съблича, но просто не можеше да се насили да погледне встрани от него. Прехапа долната си устна, когато той разголи торса си. Раменете му бяха широки, гърбът — гладък и изправен, а кръстът изключително тесен. Кожата му не беше бледа, както би очаквала за мъж с червена коса, а с невероятен златист оттенък. Мускулите на ръцете му бяха огромни, но гладки, а не неравни и някак странни като мускулите на някои мъже, които бе виждала, а в горната част на всяка ръка имаше изрисувани интересни символи. В следващия миг той смъкна бричовете си и тя се почувства замаяна от пламъка, който се зароди в тялото й. Прекрасната златиста кожа покриваше цялото му тяло. Задните му части бяха толкова изваяни и оформени, както си ги бе представяла, а бедрата му излъчваха същата гладка сила като ръцете му.

Неочаквано осъзнавайки колко лесно може да бъде хваната, че го наблюдава, Джолийн му обърна гръб, борейки се с желанието да опита да хвърли поглед и към предната част на тялото му. Този мъж я превръщаше в безсрамно, безнравствено същество. Никога преди не бе проявявала толкова силен интерес към мъжките форми, нито пък бе така дълбоко привлечена при вида им. Не беше никак успокояващо да осъзнае, че един червенокос шотландец бе първият, който събуди женските й интереси и желания. Тя беше дъщеря, сестра и леля на английски графове. Да позволи кръвта й да се сгорещява и сърцето й да бие лудешки за един шотландски леърд бе пълна лудост. Мъртвите й роднини сигурно сега се преобръщаха в гробовете си.

Това я обърка. Как беше възможно в един момент да обръща малко внимание на мъжете, а в следващия да е толкова силно заинтригувана и толкова привлечена от някакъв червенокос шотландец? Естествено, като всяко момиче си бе мечтала за красив, галантен любим, който да възбуди в нея бегла привързаност, но това не бе увлечение, което можеше да посрещне с усмивка и скоро да забрави. Това бяха силни чувства, бурни и нежелани. Времето не бе никак подходящо да изпитва подобно влечение, което вероятно бе и истинска похот.

Сега трябваше да си наложи контрол. Пред нея, може би, се очертаваха няколко дълги седмици в компанията на Сигимор, без закрилата на нито един неин роднина. Щеше да й се наложи сама да брани добродетелта си. А това можеше да се окаже изключително трудно, имайки предвид, че я обливаха сладострастни вълни всеки път щом спреше поглед върху мъжа. За момента Сигимор не проявяваше особен интерес към нея като към жена, която би искал да прелъсти. Джолийн реши, че трябва да използва това време, за да потуши увлечението си към него. Беше прекарала двадесет и трите години от живота си, без да бъде привличана от който и да е било мъж. Нямаше да е толкова трудно да превъзмогне това прехласване.

Сигимор посегна към нея, хвана ръката й и я поведе обратно към лагера. Топлината от ръката му проникваше в тялото й с всеки удар на сърцето й. Жестът бе толкова невинен и все пак я накара да трепери вътрешно. Нямаше никакъв шанс да успее да погребе и тези свои чувства. Той седеше близо до нея, докато се хранеха, пазеше ги и им даваше сили. Когато тя нагласи примитивното си легло от одеяла върху твърдата земя, Сигимор подготви своята постеля на милиметри от нейната. Ако той възнамеряваше постоянно да стои толкова близо до нея, помисли си Джолийн, опитвайки се да игнорира мъжественото тяло, което бе на ръка разстояние от нея, тя бе убедена, че никога няма да излекува интереса, който изпитваше към него. Изглежда да опази Рейнард жив и в безопасност нямаше да бъде единствената трудна и опасна битка, пред която щеше да се изправи в бъдеще.