Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Камерън (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Highland Conqueror, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 48 гласа)

Информация

Издание:

Автор: Хана Хауъл

Заглавие: Шотландски завоевател

Преводач: Ralna

Година на превод: 2016

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Читанка

Година на издаване: 2016

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: galileo414; desi7y; ganinka

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10178

История

  1. — Добавяне

Глава 3

Джолийн изруга изненадано, когато изведнъж мъжете от ескорта й изкрещяха силно и пришпориха конете си в галоп. Конят й не изчака нейната команда и се присъедини към лудото препускане. Тя погледна през рамо, докато се опитваше да усмири животното, но не видя някой да ги преследва. Бяха се движили бързо през целия ден, внимателно отбягвайки хора и градове, за да може на Харолд да му е по-трудно да ги проследи. Затова неочакваното и доста шумно поведение на мъжете бе повече от странно. Още по-странен бе начинът, по който Нанти и Лиъм се държаха, така сякаш изведнъж са полудели. Яздейки до Сигимор, Джолийн гледаше удивена как двамата мъже скочиха от конете си и започнаха да целуват земята.

— Глупаци — каза Сигимор, но на устните му се виждаше лека развеселена усмивка.

— Предполагам, че има някакво разумно обяснение за всичко това — каза Джолийн.

— Вече сме в Шотландия, момиче.

— Ах! Разбирам. — Искаше й се и тя да се почувства толкова доволна, колкото и те, но сега Джолийн беше чужденката и знаеше, че всеки, когото срещнат, нямаше да я приеме топло.

— Не се плаши. Тук ще си в безопасност.

— Със сигурност в по-голяма безопасност, отколкото в Дръмуич — въздъхна тя. — Посещението ви в Англия не бе от най-приятните. Не е никаква изненада, че толкова се радвате на завръщането си на родна земя.

— Малко англичани биха посрещнали с радост някой шотландец.

— И малко шотландци биха посрещнали англичанин с усмивка.

— Но тъй като ти си едно дребно девойче, не мисля, че ще срещнеш много неприятности. — Той си пое дълбоко дъх. — Хубаво е да се върнеш в Шотландия. Ако не друго, то поне лесно ще знаем къде е врагът ни.

— Как така?

— В мига, в който Харолд прекрачи границата, ще бъде наблюдаван непрестанно. Всеки шотландец, който го зърне, на мига ще разпространи новината къде е, накъде пътува и кой язди с него. Освен това той и мъжете му ще бъдат голямо изкушение за доста хора. Ще разбере, че няма да му е никак лесно да ни залови тук. Дори тези, които не обичат клана Камерън, ще искат да му навредят. Никой няма да му помогне. Или поне никой, който е истински шотландец.

— Аха, обединени срещу общия враг.

Сигимор кимна, след което слезе от коня и помогна на Джолийн да слезе от своя.

— Мислиш ли, че Харолд ще ни последва в Шотландия? — попита Лиъм, като пристъпи към Сигимор, подавайки му меха си с вино.

— Да. — Сигимор не откъсна нито за миг поглед от дърветата, зад които бе изчезнала Джолийн, докато отпиваше от виното. — Мъжът вече си е позволил да убие човек, за да докопа Дръмуич в алчните си лапи. Не мисля, че границата ще го спре да стори всичко, което е нужно, за да се подсигури, че ще задържи крепостта.

— Значи мислиш, че ще ни се наложи да убием един английски лорд?

— Да. Това ще е бой до смърт. Мисля, че лейди Джолийн го знае. — Той се намръщи и потърка брадичката си. — Харолд няма да стои и да се надява, че тя просто ще изчезне и ще остане скрита от страх за живота си. Бягството ни от Дръмуич със сигурност ще му подскаже, че тя не е някое немощно девойче, което би могъл да смачка в юмрука си. Ако не я убие, ще се бои постоянно, че тя ще намери някой съюзник в Англия, някой лорд с достатъчно власт, че да го измъкне от Дръмуич и да го накара да плати за престъпленията си.

— Значи ще му се наложи да издири и всички слуги, които избягаха, нали?

— Не, не мисля така. Дори и някой от тях да посмее да се приближи до някой с титла, малко лордове биха повярвали на думите на един беден мъж срещу тези на някой, който им е равен. Това не значи, че той ще се поколебае да пререже гърлото на всеки слуга, който открие, но не мисля, че ще вижда в тях потенциална опасност.

— Арогантността ще го заслепи. Защото те са хората, които са помогнали на едно слабо момиче да победи него и войниците му.

— Да, и това със сигурност го е вбесило. Но той ще вини нея за това свое унижение. — Сигимор отпи още една глътка от виното, преди да го върне на Лиъм. — Не знам защо, но мисля, че в тази история има нещо повече, нещо, което момичето не ни казва.

— Защо? Защото лорд Харолд не я е убил, когато е убил брат й?

— Този въпрос кара човек да се замисли. Ако я беше убил, той щеше да стане попечител на момчето, поставяйки наследника в ръцете на убиеца, който да прави с него каквото пожелае. Ако организира всичко като хората, никой няма да се усъмни в смъртта на детето. Прекалено много деца умират като малки. Много лесно е могъл да й даде от смъртоносното ястие, което е погубило лорд Питър. Замислих се как би могъл да я използва, за да стегне хватката си около Дръмуич. Тя е сестрата на мъртвия лорд и дребната пленителна лейди на Дръмуич.

— Брак? — Лиъм се намръщи. — Те са братовчеди, при това не особено далечни. Имат много тясна кръвна връзка.

— Свещениците биха могли да си затворят очите, а хазната на Дръмуич е достатъчно пълна да ги купи. Освен това подозирам, че момичето има доста голяма зестра, която може да не остане в Харолд, ако е мъртва.

— Освен това е доста красиво, дребно девойче.

Сигимор се намръщи на Лиъм, щом забеляза как братовчед му наблюдава Джолийн, която се приближаваше към тях.

— Да, доста е хубава за едно толкова мъничко и кльощаво момиче. — Той игнорира усмивката, която цъфна на лицето на братовчед му. — Сигурен съм, че копелето иска дребната лейди мъртва, и то колкото се може по-скоро, но се чудя дали наистина е склонен да се отърве от нея.

— Смяташ ли да я притиснеш, за да ти отговори на някои от тези въпроси?

— Не. Все още не. Няма да промени нищо. А момичето е достатъчно умно да знае, че дори той да не е склонен още да я убие, накрая ще го стори. Ако не, тя ще го подтикне към това, защото няма да стои нито минута, без да се опита да му отмъсти за смъртта на брат си и племенника си. Може да е достатъчно глупав да мисли, че лесно ще я изплаши и подчини, но тя много скоро ще му покаже колко греши.

— И така ще го подтикне да я убие. Прав си. Без значение какво биха могли да направят, всички възможности водят към гроба, нейния и на детето.

Сигимор все още мислеше над този въпрос, когато тръгнаха отново на път, отдалечавайки се от границата достатъчно бързо, но без да изтощават конете. По тези земи се скитаха мъже, отхвърлени от обществото, и връзките на Нанти с клана Армстронг можеше да не са им от особена полза. Но те щяха да са още по-голяма заплаха за Харолд, помисли си Сигимор и почти се усмихна. Едва ли обаче щяха да имат късмета крадците и убийците по тези земи да го отърват от врага им. Тези мисли доведоха до други и той погледна към Джолийн, която яздеше до него.

— Защо не си омъжена или сгодена? — попита я той.

Джолийн се намръщи, въпреки че се почувства леко объркана от въпроса.

— Бях сгодена веднъж, но мъжът умря, когато бях на шестнадесет.

— И оттогава не е уреждано нищо друго? Сега си на колко, двадесет?

— Двадесет и три — призна тя, игнорирайки повдигнатата му вежда. — Татко почина, преди да успее да уреди съюз, който да му хареса. Питър възнамеряваше да направи нещо по въпроса, дори веднъж или два пъти се опита, но не излезе нищо. Питър искаше изборът да бъде както негов, така и мой. Когато съпругата му почина, аз станах господарка на дома. Питър възнамеряваше да се ожени отново, затова предполагам, че се е оглеждал за съпруг и за мен.

— Но тогава е дошъл Харолд.

— Да. Питър никога не го е харесвал, нито му се е доверявал, но той ни беше роднина, братовчед. — Тя сви рамене. — Без реално доказателство за предателство, Питър нямаше друг избор, освен да покани този убиец в залата си. Харолд обясни наличието на толкова много въоръжени мъже с това, че преследвал престъпници. Не ни отне много време да осъзнаем, че сме затворници в собствената си крепост, но горкият Питър нямаше време да измисли план, с който да ни освободи. Не искаше да започва открита битка, тъй като Харолд имаше повече преимущества. Едно от които бе, че е убиец. — Тя въздъхна и поклати глава, а в гърдите й мъката се стегна в здрав възел. — Харолд удари бързо, хората му бяха по местата си, а Питър беше мъртъв, преди да успеем да се отърсим от шока заради това предателство.

Сигимор кимна:

— Умно. И е използвал честта на Питър и уважението му към роднинската ви връзка срещу него. Вероятно е знаел, че макар брат ти да не му се е доверявал и да не го е харесвал, не би и помислил, че може да стане жертва на такова престъпление. Питър беше добър мъж, умен и силен, и никога не е играл нечестно.

— Мислиш ли, че ако беше нечестен, щеше да му е от полза?

— О, да. Ако имаше поне малко непочтеност в него, вероятно би предвидил какво може да направи Харолд и би бил подготвен за предателството.

Навярно имаше право, но Джолийн трябваше да защити брат си.

— Може би е предполагал нещо, след като е изпратил да те повикат.

— Да, но все пак го е пуснал в залата си, нали?

Фактът, че Питър бе направил сериозна грешка, беше неоспорим, грешка, която му бе коствала живота, но въпреки това тя не можеше да понесе да слуша критики за брат си.

— А ти нямаше ли?

— Не, особено с армията въоръжени мъже, които е водел със себе си. — Той й намигна. — Аз играя нечестно. Първата ми мисъл щеше да бъде защо мъж, който не харесвам и на който нямам пълно доверие, има нужда от толкова въоръжени мъже, за да посети свой роднина.

— И Питър се чудеше, но учтивостта…

— Учтивостта не изисква да поканиш един мъж да ти забие нож в гърба. Или да изложи наследника ти на опасност — добави той, поглеждайки към неспирно бърборещия Рейнард, който яздеше с Нанти. — Кръвен роднина или не, щях да оставя тези въоръжени мъже извън стените си и да ги наблюдавам внимателно. Мъжът не е стоял по-високо в йерархията от Питър и по тази причина не е могъл да изиска присъствието на всичките си мъже в крепостта.

Джолийн не бе сигурна в това, но реши да не спори. Беше умолявала Питър да не пуска всичките мъже на Харолд в крепостта, но той бе заявил, че е въпрос на чест и не би могъл да им откаже подслон без причина. Нямаше никакво съмнение, че Сигимор е мъж на честта, но той очевидно не се тревожеше, че може да не бъде перфектният рицар, какъвто бе Питър. Брат й, реши тя, се бе уповавал на високите си идеали. Докато Сигимор разчиташе на здравия разум. Питър беше високо ценен, перфектен и нежен рицар. Шотландецът беше мъж, който умееше да оцелява. Тя бе обичала брат си, но й се искаше той да бе притежавал част от суровата практичност на Сигимор. Ако беше така, сега все още можеше да е жив.

— Ти си дяволита — каза Сигимор, усмихвайки й се.

Джолийн бе толкова очарована от усмивката му, че й трябваше минута да осъзнае какво бе казал и да му се намръщи.

— Не съм.

— Да, такава си. Начинът, по който изведе всички ни от Дръмуич, показва, че си доста дяволита. Беше много умен и хитър трик.

— Предполагам смяташ, че ми правиш комплимент.

— Така е, но след като си дребно нежно девойче, ми се струва, че не го виждаш по същия начин.

Погледът в красивите му зелени очи й показваше, че той я предизвиква.

— В Англия една жена не се стреми да бъде дяволита и хитра.

— Така ли, а към какво се стремят жените?

— Към учтивост. Дамата трябва да говори и да се държи нежно, да е мила с всички, особено с тези, които работят под надзора й, да умее да тъче и да шие, да може умело да води домакинството, да е пестелива, покорна и добра съпруга на своя лорд, да му осигурява спокойствие и удобство, когато си е у дома. — Джолийн не бе сигурна, че й допада начина, по който Сигимор се беше ухилил срещу нея.

— Колко от тези качества смяташ, че притежаваш?

— Много от тях — отвърна му, опитвайки се да срещне погледа му, без да се изчерви от лъжата си.

В погледа на Джолийн имаше нещо, което предупреждаваше Сигимор, че няма да е мъдро от негова страна да се разсмее или да я нарече лъжкиня, а това го развесели още повече.

— Е, винаги съм вярвал, че англичаните могат да бъдат пълни идиоти. Ха! Като изключим уменията с иглата, управляването на домакинството и пестеливостта, изглежда английските мъже искат жените им да бъдат като моята Маги.

— Коя е Маги? — Джолийн не бе напълно сигурна, че е успяла да потисне ненадейно надигналата се ревност, така че да не проличи в гласа й.

— Кучето ми. Е, подозирам, че повечето от вас ще миришат по-добре от нея.

Джолийн се загледа в широкия му гръб, когато той пришпори коня си напред. Раздразнението й се прибави към факта, че не можеше да бъде сигурна дали току-що я бе обидил, че не е изискана дама, или й бе направил комплимент по същата причина. В защита на английските жени, особено на тези, които се трудят много, за да станат идеала за женственост, тя се обиди на Сигимор, задето ги сравняваше с кучето си. Обикновено мислеше абсолютно същото, но това бе нейно право като жена, която е страдала под тези правила и вярвания. Тя си каза, че като мъж присмехът му е лицемерен, тъй като бе един от онези, които държаха жените си в подчинение, но й беше трудно да повярва, че и той се държи като останалите мъже. В опит да прогони тези свои мисли, тя пришпори коня съм към Нанти с намерението да насочи вниманието си върху Рейнард.

 

 

Сигимор погледна нагоре, докато завиваше с допълнително одеяло спящите Джолийн и Рейнард, и улови развеселения поглед на Лиъм.

— Студено е, а те са много слаби — измърмори той и се насочи към дърветата около тях, ругаейки, щом Лиъм го последва.

— Да, тя е дребно, слабо момиче — провлече Лиъм.

— Да, освен това е и глезена английска дама.

— Обаче е красива. Има толкова хубава кожа. Забеляза млечнобялата й нежна кожа, нали?

— Забелязах я — изръмжа той през стиснати зъби, и макар да знаеше, че го предизвикват, не успя напълно да скрие факта, че Лиъм се справя много добре.

— Е, добре е, че знам за предпочитанията ти към пълнички девойки със светли коси, иначе бих помислил, че изпитваш влечение към дребното девойче.

— Мислиш прекалено много. Това е задето си седял толкова време при монасите.

Лиъм се засмя.

— След като не се интересуваш от кльощавото момиче, тогава може би аз…

Сигимор се завъртя толкова бързо към Лиъм, че накара братовчед си да се отстъпи няколко крачки назад, препъвайки се със задоволителна липса на грация.

— И може би ще е най-добре да се замислиш как твоята така очарователна усмивка ще успее да омае някое момиче, ако останеш без зъби. Спри да се хилиш. Приличаш на глупак. — Той се насочи обратно към лагера и въздъхна тежко, когато Лиъм го последва.

— Защо си толкова сприхав, братовчеде? — попита Лиъм. — Къде е проблемът в това да бъдеш привлечен от едно толкова красиво дребно девойче? Тя ти е равна по рождение, целомъдрена е и вероятно има много доба зестра.

— Това подозрително ми приличат на качества, за които човек трябва да се оглежда, когато си търси съпруга. — Сигимор почувства лека тревога, задето на мига не отхвърли и не се възпротиви срещу мисълта да се ожени за Джолийн.

— Крайно време е да си вземеш съпруга.

— Защо? Нямам нужда от наследник. Дъбхайдленд е пълен с тях.

— Така е, но това не значи, че нямаш нужда от жена и собствени деца.

Сигимор спря, обърна се бавно към Лиъм и скръсти ръце на гърдите си. Беше силно изкушен да навре лицето на братовчед си в калта, задето вкарва подобни идеи в ума му, тъй като Лиъм бе прав, и така събуждаше в него нужди, които Сигимор се опитваше да отрече. Логиката му казваше, че лейди Джолийн Джералд бе възможно най-грешният избор за него, и въпреки това всичко в него продължаваше да нашепва „моя“.

— Забеляза размерите й, нали? А моите? — Фактът, че очевидният сарказъм в думите му изглежда нямаше никакъв ефект върху Лиъм, само подразни още повече Сигимор — Ако създам дете в утробата й, то вероятно ще я разкъса на две.

Лиъм скръсти ръце на гърдите си и погледна отвратено към Сигимор.

— Това са глупости и ти много добре го знаеш.

— Тя е англичанка. Вероятно дори е нелегално да се женя за нея.

— Може би в Англия е така, макар че там законите се променят с всеки изминал ден. Подозирам, че вероятно няма да можеш да предявиш претенции над земите й, ако има такива, но ти така или иначе няма да ги искаш, нали?

— Защо си впил така зъби в тази тема?

— Може би защото това е първата благородна лейди, към която показваш някакъв интерес. Не си прави труда да го отричаш и вероятно тя е прекалено наивна да го забележи, но всички останали виждаме кристално ясно, че я желаеш. На моменти желанието, което изпитваш към нея, е направо осезаемо. Ти си на тридесет и три години и никога не си правил повече от това да задоволиш нуждите си с някоя закръглена курва. Никога не си си вземал любовница. Ти, братовчеде, си мъж, който трябва да се ожени.

Сигимор знаеше, че Лиъм е прав, но по-скоро би предпочел да счупят всичките му пръсти, отколкото да го признае. Той имаше силен апетит към плътските страсти, но не задоволяваше често тези свои нужди. Макар да се наслаждаваше на случайните забежки с добре закръглени слугинчета от кръчмите, те не можеха да го задоволят напълно. Винаги бе напълно наясно, че парите му са тези, които са довели жените в леглото му, и че всеки друг мъж би бил толкова добре дошъл, колкото и той. Няколкото пъти, в които се бе опитал да ухажва дами от добри семейства, се бе провалял. Такива жени или се бояха от размерите му, или нелюбезно се присмиваха на характера му, или просто с тях не се чувстваше така, сякаш е правилно. Това не бе нещо, което би признал пред друг човек, тъй като звучеше противно романтично, но му харесваше идеята да има жена, която е само негова, такава, с която би могъл да говори, жена, с която да споделя проблемите в дома и семейството. Той искаше своята друга половинка. Само веднъж, преди десет години, бе помислил, че е открил такава жена, и се бе оказало, че е сгрешил ужасно. Поради това сега бе предпазлив и предпочиташе да не изпитва това, което изпитваше към деликатната англичанка.

— И какво те кара да мислиш, че тази дама е добрият избор? — попита той, вътрешно проклинайки нотката на любопитство, с която бе пропит въпроса му.

— Тя те гледа.

— Вероятно за да бъде сигурна, че няма да се спъна и да падна върху нея, смачквайки я на земята.

— Идиот. Тя те гледа. Не показва никакъв интерес към останалите мъже в този малък поход.

— Дори не и към теб — промърмори Сигимор, спомняйки си изненадата от този факт.

— Да, дори не и към мен. Не е уплашена от размерите или маниерите ти. Ако начинът, по който те гледаше днес, е някаква индикация, тя има и волята да се изправи смело пред теб, когато се наложи. Впрочем какво й каза?

Все още в плен на приятните мисли за това, че Джолийн го е гледала, Сигимор махна с ръка.

— Казваше ми какви качества според англичаните трябва да притежават жените им, а аз й отвърнах, че глупаците явно искат да се размножават с куче, не с жена.

— Нищо чудно, че изглеждаше готова да те изкорми. Надявах се, че знаеш как да ухажваш едно момиче, но започвам да се боя, че нямаш никаква идея.

— Казах й, че подозирам, че повечето английски жени миришат по-добре от кучето ми.

— Виждам защо не е припаднала от удоволствие — промърмори Лиъм и поклати глава. — Правиш го нарочно, нали? Винаги трябва да провокираш хората и след това да чакаш да видиш какво ще се случи.

— В това ми е чара. — Сигимор спря, щом влязоха в лагера и погледът му веднага се насочи към дребните форми на лейди Джолийн. — Остави тази тема, Лиъм. Може би между нас наистина има нещо, някакво споделено привличане, но не съм сигурен, че би трябвало или би могло да прерасне в повече от няколко погледа и мисли. Тя е английска дама, а аз съм шотландски леърд. Алчен мъж иска нея и детето мъртви. Малкото момченце е английски лорд, а тя е почти като негова майка, обвързана с него по кръв и любов. Да, все още вярвам, че не ни е казала всичко, и че крие не една и две тайни. Но това няма значение. Нещата ще продължат така, както е писано. Можем само да чакаме и да наблюдаваме. — Той започна да подготвя леглото си с намерението да легне отново до Джолийн.

— Добре, ще почакаме и ще видим. Просто внимавай и си отваряй и двете очи. Както трябва да отвориш сърцето и ума си.

Ако последните дни бяха някакво доказателство, помисли си Сигимор, вероятно нямаше да може да направи нищо друго. Сърцето и умът му няма да му позволят.

 

 

Сигимор се събуди с проклятие, когато един малък юмрук го удари по главата. Докато се опитваше да избяга летящите към него юмруци, той осъзна, че жената до него не се е превърнала изведнъж в кавгаджийка, опитваща се да го убие, а е уловена в кошмарен сън. Рейнард започна да плаче и Нанти веднага се появи до него. Сигимор каза на мъжа да вземе детето в леглото си и след това се зае със задачата да изтръгне Джолийн от кошмара, преди да успее да го нарани истински.

Отне му повече, отколкото очакваше, да усмири извиващото й се тяло, приковавайки я под своето, опитвайки се с всички сили да не й остави синини. Беше леко изненадан от силата й и от разнородните проклятия, които се сипеха от устата й, докато се бореше с врага от сънищата си. Заслепяващата паника, която видя да изкривява деликатните й черти, щом най-после отвори очи и го видя над себе си, го прониза направо в сърцето. С нежен, спокоен глас, както бе свикнал да говори през годините с роднините и братовчедките си, които бяха израсли под неговата опека, той й каза кой е и къде се намира тя.

В мига, в който тя се успокои, той осъзна интимността на позицията, в която се намираха, със слабите й бедра под неговите и слабините им, притиснати едни в други. Реакцията на тялото й към тази еротична поза бе моментална и доста силна. Сигимор не бе изненадан да види, че очите й се разшириха, а бузите й се покриха с руменина. Дори когато гласът в главата му крещеше да не го прави, той потърка устните си в нейните, усещайки мекотата и сладостта им.

— Какво си мислиш, че правиш? — попита Джолийн, разтреперана от топлината, която устните му бяха оставили върху нейните.

— Целувам те, за да се почувстваш по-добре? — Сигимор повдигна глава само толкова колкото да потърка нос в нейния.

— Щом съм будна, значи съм значително по-добре. — Борейки се срещу импулса да се отърка в твърдото тяло, така интимно притиснато към нейното, тя го изгледа намръщено и твърдо, или поне се надяваше да изглежда така.

— Какво обсебва сънищата ви, милейди? — Тъй като я бе чул да проклина Харолд в съня си, той имаше едно-две подозрения, но се чудеше дали тя би му казала истината.

Докато се чудеше как нежните като перце целувки, с които бе покрил лицето й, можеха да накарат тялото й да тръпне, Джолийн отговори:

— Смъртта на Питър. — Не бе напълно лъжа, тъй като бе доловил ужаса й, примесен със страховете и болезнените й спомени.

— Значи затова проклинаше Харолд?

— Да.

— Започвам да мисля, че не си ми казала всичко, момиче, и по тази причина реших, че трябва да платиш глоба.

— Глоба ли?

Джолийн едва бе изрекла думите, когато той я целуна отново. Този път целувката не бе нежна и едва доловима, а такава, която разпали цялото й тяло. Тя опита да се бори с чувствата, които изпълваха тялото й, но изгуби напълно битката, когато неочаквано езикът му помилва вътрешната страна на устата й. Нямаше идея как се бе озовал там, но щом се отдръпна, тя на мига закопня да се върне. Вместо това Сигимор я освободи рязко и легна отново, този път с гръб към нея. Изръмжа й нещо за това, че Рейнард щял да остане при Нанти за през нощта и не каза нищо повече. Джолийн се загледа към звездите, чувствайки странна, нарастваща болка вътре в себе си и се зачуди защо й се прииска да започне да рита мъжа до себе си. Явно й предстояха дни с много проблеми, и то не само заради смъртоносния узурпатор Харолд.