Хана Хауъл
Шотландски завоевател (20)

Глава 20

— Джолийн, имаме компания.

Младата жена се отдръпна от напрегнатото тяло на Роджър и се огледа наоколо. Очите й се разшириха, когато видя, че са напълно обградени от Камерън. И всички й се мръщеха, дори младия Фъргъс. Точно когато осъзна, че те не знаят, че Роджър й е братовчед и прегръдката, която виждат, е напълно невинна, тя видя Сигимор. Въпреки смръщеното му изражение, почувства как сърцето й затуптя силно в гърдите заради удоволствието, че го вижда.

— Този мъж ли е съпругът ти? — попита Роджър, когато видя как Сигимор слезе от коня си и тръгна към тях.

— Да, това е сър Сигимор Камерън, леърд на Дъбхайдленд.

— Прилича ми на разярен бик.

Гледайки начина, по който Сигимор приближава към тях, Джолийн нямаше как да не се съгласи с братовчед си. Главата му бе леко приведена, широките му рамене високо изправени и пристъпяше тежко към тях с ръце, стиснати в юмруци. Бърз поглед към Камерън и двамата мъже Макфингал й показа, че мъжете се готвят за битка. Тя бързо застана пред братовчед си, позиционирайки се между Роджър и Сигимор.

— Мръдни настрани, съпруго — заповяда Сигимор, заставайки пред нея.

— Не, не може да удряш Роджър. Той ми е братовчед.

— Започвам да мисля, че братовчедите ти са прекалено приятелски настроени.

Джолийн осъзна, че Сигимор ревнува, и едва не възкликна. Бързо прикри изненадата и задоволството си, тъй като той няма да успее да ги оцени подобаващо точно сега. Обаче това й даде надежда, че е взела правилното решение.

— Роджър ме утешаваше, нищо повече. Той е женен мъж. — Тя игнорира повдигнатите вежди на Сигимор, които показваха, че според него това не е причина да му се довери. — Харолд знаеше, че Роджър и мъжете му го преследват — започна тя.

— Нещо, което ти забрави да ми споменеш. Не можа ли да намериш минута миналата нощ, докато бе толкова алчна за ласките ми, че да ми споменеш факта, че твой роднина се мотае из провинцията?

— Сигимор! — Джолийн можеше да почувства как се изчервява. Тя погледна остро към Макфингал, които се кикотеха, но те не й обърнаха внимание, затова погледна лошо към Сигимор. — Няма нужда да бъдеш толкова… толкова груб.

— Груб? На мен ми се вижда грубо да правиш любов с мъж, докато го изтощиш напълно, преди да се измъкнеш от леглото му преди изгрев-слънце, за да се срещнеш с двадесет мъже в гората.

— Ако не спреш да говориш такива неща, ще накарам Роджър да те удари.

— Давай. Имах намерението да му счупя ръцете, като го видях да те прегръща, но ще се задоволя и да обърша земята с него. Все още съм в настроение да натупам някой.

Джолийн зяпна съпруга си и хвърли бърз поглед към братовчед си.

— Няма ли да кажеш нещо?

Роджър сви рамене.

— Сега, когато разбирам какво си направила, Джолийн, се боя, че напълно го разбирам. Ако Ема ми извърти подобен номер и аз няма да съм много развеселен.

— Мъже! Всичките сте еднакви. Ти… — Джолийн извика шокирано, когато Рейнард се появи изневиделица и ритна Сигимор по крака. — Рейнард! Защо направи това?

— Защото той е лош мъж! — каза Рейнард и започна да се бори в ръцете на Роджър, гледайки Сигимор с очи, пълни със сълзи, докато той разтъркваше наранения си крак. — Той ще те открадне от мен. Искам да му сритам задника!

Сигимор погледна към детето, забелязвайки сълзите и гнева му. След това погледна към Джолийн. В очите й имаше толкова болка и тъга, че му се наложи да се бори с нуждата да я утеши. Или той не бе преценил правилно ситуацията, или някъде между времето, в което бе напуснала леглото му, и срещата си с братовчед си бе променила решението си. Той почувства лека вина от това колко добре се почувства при тази мисъл и погледна обратно към Рейнард. Момчето беше почти бебе и все пак от него искаха да приеме толкова много загуби и промени. Един поглед към лицето на Роджър обаче му показа, че момчето ще бъде добре утешено.

— Мисля, че ние тримата трябва да поговорим — каза Сигимор и се обърна към мъжете си. — Най-добре си починете — каза той, — това може да отнеме време. Няма да се бием със сасенаците. — Той забеляза начина, по който двамата от клана Макфингал погледнаха Нанти и Лиъм, и добави: — Нито пък с тези двама идиоти. — Той приклекна пред Рейнард. — Сега, моето момче, имаш шанс да се сбогуваш с всичките си приятели, преди да тръгнеш. Мисля, че ще искаш да им кажеш довиждане.

— И на Нанти ли? — попита Рейнард с треперещ глас.

— Да, момчето ми, и на Нанти.

— Искам да задържа приятелите си.

— Ще ги задържиш. Никога не можеш да изгубиш добрите си приятели, хлапе. Да, те може да не са винаги близо до теб, но не можеш да ги изгубиш. Ако някога имаш нужда от тях, те ще бъдат до теб. Сега отиди и се сбогувай. — Той се изправи, когато детето хукна към Нанти, и погледна Джолийн. — Ела, ще говорим. — Той се обърна и тръгна към другия край на сечището.

— Толкова е арогантен — промърмори тя.

Роджър хвана Джолийн под ръка, огледа се наоколо, и докато следваше Сигимор, каза:

— От това, което ми разказа за живота му, трябва да бъде такъв. Никак не му е било лесно да стане леърд толкова млад, когато всички те са били просто момчета. Един мъж не може да държи под контрол всичко, ако е нежен и мил, или сяда с врага на дружески разговор. — Той кимна към мястото, където Нанти и Лиъм разговаряха с двамата Макфингал. — В тези Камерън има много дух, сигурен съм, че са добри мъже, но май не са много опитомени.

Братовчед й беше умен мъж, реши Джолийн.

— Не, не са много кротки, но да, изключително добри мъже са. — Тя се намръщи към Сигимор, който ги гледаше с ръце, сключени на гърдите. — Разбира се, това не значи, че не заслужават няколко удара по главата. — Тя игнорира смеха на Роджър и се изправи пред Сигимор. Скръсти ръце пред гърдите си и го погледна го толкова намръщено, колкото и той нея.

— Започни с това, което си научила от Харолд — нареди Сигимор.

— Той знаеше, че Роджър е по петите му, и подозираше, че престъпленията му вече не са тайна — отвърна Джолийн. — След като ме залови, един мъж дойде и му каза, че Роджър иска да се срещне с него, също така къде и кога.

— Да се срещне с него? — Сигимор погледна Роджър. — Нима си се съмнявал във вината му?

— Не — отвърна Роджър, — но той ми беше кръвен роднина. Смятах, че най-правилното нещо е да чуе обвиненията и да им отговори.

— Отговорът му щеше да е да опита да убие теб и мъжете ти.

Роджър кимна.

— Никога не съм му вярвал и бях готов за предателство. Щом се оправех с него, възнамерявах да те потърся, тъй като старият Томас ми каза, че Джолийн и Рейнард са избягали с теб.

— И не се ли боиш от всички влиятелни съюзници, които Харолд твърди, че има?

— Не, тъй като моите съюзници са по-влиятелни. Харолд никога не ме е смятал за нещо повече от дребен барон, тъй като земите ми са малки, а жена ми е дъщеря на рицар. Никога не е гледал по-далеч от собствената си глупост. Родовата линия на жена ми стига до кралското семейство и тя е обичана от почти всички. Кръвната линия на майка ми е почти толкова богата и силна. С лекота успях да издействам от краля да стана настойник на Рейнард. Направих го в мига, в който слугите на Питър пристигнаха и ми казаха за всичко, което се бе случило в Дръмуич, но бяха минали часове от смъртта на Питър. Успях да пристигна в крепостта ден след като Харолд беше напуснал, за да ви преследва.

— Толкова близо. Разбира се, ако бяхме чакали, аз и мъжете ми сега щяхме да гнием на бесилото. — Сигимор видя Джолийн да пребледнява и кимна, безмълвно доволен от реакцията на жена си. — Харолд не е знаел, че ти си определен за настойник на детето, нали?

— Не, затова поисках срещата. Смятах, че ако знае, че е изгубил шанса си да задържи Дръмуич, ще осъзнае, че няма да получи нищо, ако нарани Джолийн или Рейнард. След това смятах да го отведа пред краля, за да бъде осъден.

— Ще има ли някакви проблеми, щом кралят научи, че Харолд е срещнал тук правосъдието?

Роджър поклати глава.

— Не. Макар малцина да се съмняват във вината му, тъй като по меча му нямаше кръв, ако мога така да се изразя. Щеше да бъде осъден, но нямаше да е нищо сложно. Съюзниците му може да не са толкова влиятелни като моите, но все пак щяха да накарат краля да стъпва много внимателно, що се отнася до този въпрос. Ще бъде облекчен да научи, че не му се налага да участва в този танц. Много малко биха оспорили правото ти да го убиеш. Той заплаши теб, хората ти и отвлече жена ти. Като настойник на Рейнард аз съм този, който може да каже защо Рейнард е бил тук, и дори като идвах насам, разпространих новината, че няма да има никакви последствия. Целият този проблем приключва тук.

Сигимор кимна и погледна към Джолийн.

— Не дойде тук, само за да предадеш момчето в ръцете му, нали? Не си знаела, че той е определен за негов настойник. Затова избяга от законния си съпруг като най-обикновен страхлив крадец. Не си ли помисли, че бих искал да знам, че ще загубя съпругата си?

Джолийн вътрешно се сви. Коментарът за страхливия крадец доста я нарани, но тя го прие, тъй като се бе държала точно така. Не бе искала да се изправи лице в лице с него и да му каже за плана си. Боеше се, че той може да я убеди да остане, но дългът й бе да тръгне с детето, и също така се боеше, че няма да я помоли да остане. Част от нея се надяваше той да тръгне след нея, но не бе мислила, че сама би могла да промени намеренията си. А тя бе направила точно това, когато осъзна, че не би могла да го изостави. Обаче това не бе нещо, което искаше да обсъжда тук, пред толкова много хора.

— Смятах да ти изпратя вест, щом стигна до Дръмуич — каза тя.

— О, колко мило от твоя страна. — Той изсумтя доволно, когато тя трепна. — И какво точно планираше да правиш с мен, с брака ни? Нашият добре консумиран, благословен от църквата брак?

— Ами, след като аз съм дъщеря на английски лорд, а ти си шотландски леърд, и след като не сме получили благословията на роднините ми или на краля ми…

— Щеше да уредиш брака ни да бъде анулиран. Да, вече много пъти слушах за това. Нима нито за миг не се замисли, че дори в момента може да носиш детето ми? И че едно такова анулиране ще направи детето копеле?

Преди Сигимор да го спомене, Джолийн въобще не се бе сетила за това, но нямаше намерение да му го признае.

— Щях да изчакам, за да видя дали има дете, преди да действам. — Тя се зачуди защо той изглеждаше още по-недоволен от думите й.

Сигимор искаше да я разтърси, макар да знаеше, че никога не би направил нещо, с което умишлено да я нарани. Всяка нейна дума се забиваше като нагорещена кама в плътта му. Не бе сигурен какво иска да му каже, но определено не очакваше този спокоен преразказ на плановете й да го изтрие от живота си. Дори сега, още не му бе показала по никакъв начин, че е променила решението си. Двамата с Джолийн трябваше сериозно да си поговорят, дори може би да поспорят, докато изгладят нещата помежду си. Обаче, той огледа всички мъже на сечището, неговите и тези на Роджър, тук не беше подходящото място за това. Проблемът бе, че той имаше нужда да разбере какво е решила. Потърка брадичката си, опитвайки се да измисли начин как да я попита за намеренията й, без да показва колко е объркан и колко силни емоции изпитва.

— Джолийн тъкмо се сбогуваше, когато вие пристигнахте — каза Роджър, игнорирайки острия лакът, който Джолийн заби в ребрата му. — Кралят няма да е доволен, че един шотландски леърд е спечелил английска наследница, но ще се закълна, че съюзът е бил одобрен от брат й, както вярвам, че би било. Все пак ти спаси живота на сестра му и единственото му дете, неговия наследник. Ще се грижа за земите й, като изключим малката крепост в Шотландия, която й е завещана от една леля по майчина линия. Нея свободно може да задържите. — Той се усмихне леко на изненадата, която Сигимор не успя да прикрие. — Дори кралят не може да намери начин да конфискува богатството й, затова ще изпратя вещите и зестрата й по същия начин, по който дойдох дотук. Предавайки я от един роднина или приятел на друг. Или ако предпочитате, мога да ги изпратя в шотландската крепост, а вие да изпратите мъже, които да ги приберат от там.

Макар Сигимор да подозираше, че Джолийн има богата зестра, той никога не бе смятал, че може да я получи. Сега обаче щеше да бъде глупак ако не се възползва. Освен това, реши, че да обсъжда с Роджър въпросите със зестрата й ще е добър начин да не ги обсъжда с нея. Тя се връщаше в Дъбхайдленд с него. Това беше повече от достатъчно.

— Мисля, че трябва да поговорим, преди да тръгнеш — каза той на Роджър и махна Лиъм да дойде при тях. — Ако имаш нещо за писане, това момче е отличен писар със спретнат и четлив почерк. — Когато Роджър кимна, Сигимор погледна Джолийн. — Ще говорим, когато се върнем в Дъбхайдленд, освен ако не искаш да си споделим всичко пред всички тези мъже. — Когато тя поклати глава, той кимна и отиде, за да се присъедини към Лиъм и Роджър.

Джолийн гледаше как тримата мъже взеха пособия за писане и след това се настаниха на няколко големи камъка в другия край на сечището. За миг се ядоса колко лесно въпросът за зестрата й привлече вниманието на съпруга й, но след миг се порица за глупостта. Изненадата на Сигимор бе повече от очевидна. Може да не се бе оженил за нея от любов, но определено не го бе направил, за да получи нещо. Освен това знаеше, че той ще използва добре богатството, което му носеше. С толкова роднини, за които да се грижи, имаше нужда да се направят много неща. Джолийн бе сигурна, че всяко дете, което биха били благословени да имат, щеше да е добре подсигурено. Никоя жена не би могла да иска по-добър начин за използване на зестрата й. Харолд и много други мъже просто щяха да я изхарчат за себе си.

Тя насочи мислите си към това за какво би искал да говорят Сигимор, щом се върнеха в Дъбхайдленд. Вероятно щеше да й се наложи да изтърпи една лекция. И имайки предвид тенденцията му да споменава лични, страстни моменти помежду им, много се надяваше лекцията да бъде в спалнята им, където да са насаме. Беше достатъчно лошо това, че Роджър вероятно я мисли за някоя бясна сукуба, както всичките му мъже и всеки, който е бил достатъчно близо да чуе думите, които изрече Сигимор. Джолийн просто не можеше да измисли за какво иска да говорят и въобще не искаше да знае. Много лесно щеше да е да започне да се надява или дори глупаво да очаква някакви думи на привързаност. Когато не ги получеше, сърцето й щеше да бъде разбито и тогава можеше да вини единствено себе си.

Тежка въздишка се откъсна от нея, докато гледаше как Фъргъс и Рейнард идват към нея. Фъргъс все още изглеждаше ядосан и това изражение го караше все повече да прилича на Сигимор. Рейнард изглеждаше изгубен и наранен, което събуди за живот собствената й мъка. Когато детето изтича при нея, тя го прегърна и за миг го притисна силно към себе си. Когато той си заминеше с Роджър, щеше да го вижда много рядко, ако въобще го видеше пак, и сърцето й се сви от болката, породена от тази загуба.

Изборът беше толкова труден, и все пак тя знаеше, че е правилният. Роджър и Ема щяха да дадат на Рейнард цялата обич и насока, от която детето се нуждаеше. Освен това те имаха властта да задържат наследството му в безопасност, докато стане достатъчно голям да поеме юздите. Макар да я болеше да го признае, Рейнард и Дръмуич имаха нужда от мъжка ръка, а единствената, която искаше да е тази ръка, никога нямаше да може да управлява английско владение, не че той го искаше.

— Искам да дойдеш с мен у дома — промърмори Рейнард, когато Джолийн седна на земята и детето се сви в скута й.

— Не може — каза Фъргъс и седна пред тях. — Тя вече е съпруга. Съпругата на Сигимор. Съпругите трябва да останат със съпрузите си. — Той й се намръщи. — Тя просто забрави този закон за малко.

— Може би и аз мога да остана — каза Рейнард.

— Е, нямаме нищо против, но не можеш. Ти си леърд, трябва да отидеш в Дръмуич и да станеш граф.

— Не искам да съм граф.

— Нямаш много избор. За това си роден. Това би искал баща ти от теб. Ти си неговият наследник. Това е голяма отговорност. Повечето от нас никога няма да бъдат наследници. Това е нещо, с което трябва да се гордееш.

Когато Рейнард погледна към нея, Джолийн кимна.

— Баща ти ще очаква да направиш всичко по силите си, за да се грижиш за земите и хората му. Сега те са твоите земи и твоите хора. Роджър и Ема ще дойдат в Дръмуич, и ще останат с теб. Те ще те обичат и ще те научат как да бъдеш добър граф, такъв, от който баща ти би се гордял.

— Не можеш ли вече да ме обичаш?

Тя целуна бузата му и погали косата му.

— Винаги ще те обичам. Просто не мога да живея с теб. Но никога не забравяй, че леля ти те обича страшно много и винаги ще те пази в сърцето си.

— Не мога да загубя любовта ти, точно както Сигимор казва, че не мога да загубя приятелите си.

— Да, точно така. И ако някога имаш нужда от мен, винаги ще бъда до теб. Винаги.

Джолийн задържа племенника си до себе си, докато момченцето не въздъхна и не опита да избърше сълзите от лицето си. Беше й много трудно самата тя да сдържи собствените си сълзи, но се бореше да го направи. Не знаеше колко разбира Рейнард, но беше най-добре да се опита да остане спокойна, докато му обясняваше всичко. Поглеждайки към Лиъм, Роджър и Сигимор, тя се надяваше скоро да приключат с това, което правеха. Сърцето й щеше да бъде разбито, когато си тръгне от Рейнард, но знаеше, че това трябва да се случи много скоро. Нямаше още дълго да успее да прикрива мъката и сълзите си.

* * *

— Ще се грижите за момчето, нали? — попита Сигимор Роджър, докато навиваше единият от брачните договори, които двамата бяха подписали, и го даде на Лиъм.

— Да — отвърна Роджър. — С Ема не бяхме благословени със собствени деца, въпреки че много искаме да имаме. Рейнард ще бъде нашето дете. Съпругата ми вече е в Дръмуич и го очаква. Като Джералд мой дълг е да се погрижа детето да порасне и да носи името си с гордост, както и да продължи достойно рода.

— Както и да не мрази леля си за това, че го оставя по този начин? — попита тихо Сигимор, докато гледаше как Джолийн прегръща силно Рейнард.

— Никога. Никога няма да му позволя да забрави това, което е сторила за него, всичко, което е рискувала, или това как го е обичала. Нито това какво направиха Камерън за него. В Англия ще имате една крепост на роднини, макар и не по шотландска кръв.

— А ако имате свое дете?

— Венчани сме от десет години, откакто тя беше на петнадесет, а аз на седемнадесет, и семето ми така и не покълна. Бяхме се примирили, но знам, че жена ми е повече от нетърпелива да стане майка на това малко момченце.

— И двамата още сте млади. Все пак може да ви се родят деца. Понякога може семето да е слабо или коремът на момичето все още не е готов да износи дете. Родителите на този хубав глупак тук — той кимна към Лиъм — бяха женени от повече от двадесет години, преди да се появи той, а през това време баща ми създаде петнадесет от нас. Онзи стар глупак Макфингал е мой чичо и е наплодил цяла армия деца. Майката на Лиъм беше сестра и на двамата мъже и имаше само две деца, при това късно в живота си. — Сигимор се изправи заедно с мъжа и тупна Роджър по рамото. — Неведоми са пътищата божии.

— Така е. Но не мисля да казвам мнението ти на жена си. Може да е жестоко да събуждам надеждите й.

— Да. Най-добре е да приеме нещата каквито са. Майката на Лиъм прие бавно липсата на деца. Много бавно.

Роджър се усмихна леко, когато попита.

— Колко бавно?

— Отне й почти двадесет години да спре да се опитва. — Той кимна, когато очите на Роджър се разшириха. — Съдбата е капризно нещо.

— Така изглежда. Но не се тревожи за Рейнард. Обичах Питър като брат. — Роджър погледна към момчето. — Много ще е лесно да обичам това дете. А жена ми има огромно сърце.

Сигимор въздъхна тежко, поглеждайки към Джолийн.

— Както и съпругата ми, и знам, че сърцето й ще бъде разбито от раздялата. Да, особено след като знае, че шансът да види детето отново е много малък.

— А може би не. Онази крепост, която вече притежаваш, не е чак толкова далеч от границата. Ако не сме във война, няма да има никакъв проблем за посещение от време на време. Това е нещо, върху което и двамата бихме могли да помислим.

— Така е. Обаче няма да й обещавам нищо, докато не се разберем как ще стане. Най-добре е да оставим и двамата да мислят, че тази раздяла е завинаги, за да не ги боли повече, ако не се видят отново. — Той погледна Роджър. — Каза, че вече е била решила да се върне в Дъбхайдленд?

— Да. Тя взе това решение скоро след като дойде тук. Ако трябва да съм честен, опитах се колкото можах да променя решението й. — Роджър посрещна смръщването на Сигимор с усмивка. — Тя е богата награда и кралят няма да е доволен, задето изпусна шанса си да уреди брака й. Грижите за Рейнард бяха поверени на мен, но кралят се поколеба дали да стори същото и с Джолийн. Той обича да награждава лоялните си мъже с осиротели наследници за булки, а те хич не са много.

— И си сигурен, че кралят няма да се опълчи и да опита да си я върне?

— Напълно сигурен. Дори само да помисли за това, ще му кажа, че е отвеждана често в леглото на шотландски леърд, и че вече е заченала. — Роджър се ухили арогантно към Сигимор. — Тогава никой англичанин не би я поискал.

— Да, защото знаят, че няма да се справят, след като, без съмнение, тя започне да ги сравнява. — Той игнорира зараждащия се протест на Роджър и се насочи към Джолийн. — Най-добре да я водя у дома и да започваме да работим за това бебе. Не искаме някой да има възможността да те нарече лъжец.

— Колко мило от твоя страна — промърмори Роджър, докато се мръщеше на ухиления Лиъм, преди да последва Сигимор.

Джолийн видя Сигимор и Роджър да тръгват към нея и Рейнард. Сложи детето да стъпи на крака и се изправи. Леко я изненада факта, че Фъргъс веднага застана до нея. Зачуди се дали го прави, за да я предпази от гнева на Сигимор, или просто иска да напомни на Роджър, че тя вече е Камерън. Накрая реши, че е по малко и от двете.

Бърз поглед наоколо й показа, че останалите Камерън вече са по конете си и са се наредили зад нея, внимателно наблюдавайки Роджър и мъжете му. Улавяйки погледа й, няколко от роднините на Сигимор й се ухилиха и й намигнаха. Тя осъзна, че те вече я смятат за една от тях. Това донякъде успя да я успокои. Не беше сигурна дали наистина има нужда от това и нямаше никаква идея какво точно изпитва към нея съпругът й, но очевидно вече я смятаха за една от клана, за част от семейството.

Сигимор събра вещите й и взе един кон за нея, докато тя разменяше последни думи с Роджър. Той я накара да подпише няколко документа, включително и такъв, в който тя доброволно се съгласява да спази волята на брат си и да се омъжи за този, който той е избрал. Беше лъжа, но тя не се поколеба да сложи името си под нея. Не само, че това щеше да направи нещата по-лесни за Роджър, особено ако кралят се подразни от брака й, но Джолийн чувстваше, че брат й би одобрил този съюз.

Тогава тя се сбогува с Рейнард. Устните й трепереха и очите й бяха изпълнени със сълзи, но не се разплака. Беше невероятно горда със себе си. Питър също щеше да се гордее, помисли си тя, и й се наложи да преглътне поредната вълна от ужасяваща мъка. Давайки на племенника си една последна целувка, тя го предаде в ръцете на Роджър. В погледа на братовчед й се четеше симпатия, но имаше и някакво собственическо чувство в начина, по който държеше Рейнард. Той щеше да го обича и да се грижи за него, докато детето се превърнеше в добър и честен мъж. Поне в това можеше да открие малко утеха.

След като се сбогува с Роджър и момчето, Сигимор й помогна да се качи на коня си и ги поведе обратно към Дъбхайдленд. Джолийн погледна назад само веднъж и видя Роджър да утешава Рейнард. Тя бързо насочи отново погледа си напред, едва сдържайки се да не хукне обратно към детето, за да го успокои тя самата. Щеше да приеме тази раздяла с достойнство и ще бъде горда със себе си. Джералд бяха силни, по сърце и по ум, и бяха способни да поемат ударите, които животът и съдбата им нанасяха, само за да ги направят по-твърди.