Серия
Камерън (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Highland Conqueror, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 34 гласа)

Епилог

Шотландската граница, три години по-късно

Усмихвайки се на бебето в скута си, Джолийн погледна към братовчед си Роджър.

— Той е красиво дете, Роджър, здраво и щастливо. — Тя погледна към Ема, която седеше на пода пред камината и се смееше на играта на Рейнард, полубратята и сестрите му и братовчедите му. — Ема блести от щастие.

Роджър веднага взе сина си на ръце, щом детето протегна ръчички към него.

— И двамата мислим, че малкият Питър е едно истинско чудо. Изненадахме се почти толкова много, колкото и когато ти роди на Сигимор две дъщери близначки. — Той й намигна. — При това чернокоси дъщери.

— Всички бяха доста изумени, когато момичетата се появиха. С много чичовци, по кръв и по сърце, боя се, че има реална опасност да станат ужасно разглезени. — Джолийн помилва с ръка леко заобления си корем — Но това ще бъде момче.

— Мислиш ли, че съпругът ти е разочарован, че не получи наследника си?

Тя погледна към Сигимор, който седеше на пода близо до камината, позволявайки на дъщеря им Брайди да се катери по него, и насочи поглед обратно към Роджър.

— Изглежда ли ти разочарован? — попита тя и се усмихна, когато той се разсмя. — Не. Както той сам казва, има повече наследници, отколкото един човек би искал. Знам, че ти си доволен, че получи своя наследник, но съм сигурна, че щеше да си също толкова доволен, и ако беше дъщеря.

— Да. — Роджър целуна главичката на спящото бебе. — Съпругът ти го предсказа, знаеш ли? — Той кимна, виждайки изненадания й поглед, и й разказа всичко, което му бе казал Сигимор на онова сечище преди почти три години, след което се усмихна, чувайки смеха й. — Аз самия помислих, че това са пълни глупости. И все пак, когато заведох Рейнард при Ема и тя го пое в обятията си, просто се успокои. Още повече се успокои, когато взехме и останалите деца на Питър. Тогава сестра й и мъжът й починаха и двете им деца дойдоха да живеят при нас. Ема имаше къща, пълна с деца, и стана истински спокойна.

— Имала е деца, които да обича и за които да се грижи.

— Да, и онази тъга, която забелязвах понякога, просто изчезна. Вече имаше семейството, което винаги е искала.

— И тогава се появи малкият Питър.

— И тогава се появи този малък дар божий.

Джолийн погледна към Рейнард, който сега бе почти на шест години. Беше отнело толкова дълго време да уредят тази среща с момчето на шотландска земя, земя, която сега се стопанисваше по-добре от всякога от Съмърлд. Първо нейната бременност, а после и тази на Ема бяха забавили доста срещата. А сега, само след няколко минути бе видяла, че Ема се е превърнала в истинска майка за Рейнард, а Роджър в истински баща. Освен това сега племенникът й имаше много други деца, с които да си играе. Макар да беше малко тъжно да види, че е станала по-малко важна за детето, и че Питър вече бе просто хубав, но избледняващ спомен, Джолийн знаеше, че така е най-добре.

— Ема го обича — каза тихо Роджър. — Аз също.

— Знам. Лесно е да го видя. Той е щастлив колкото е всяко дете, което знае, че е обичано. Благодарих ли ти, че кръсти детето си на името на брат ми? Това е прекрасен начин да уважиш паметта му.

— Ема настоя. Когато се убедихме, че е бременна, й казах това, което ми бе казал съпругът ти. Ема беше повече от впечатлена от доводите му. — Роджър размени бърза усмивка с Джолийн. — Тя повярва, че е така. И реши, че колкото и болезнена и трагична да бе смъртта на Питър, тя ни постави на пътя, който ни отведе до тази огромна радост в живота ни. Ема искаше да го почете за това. Ах, някой се е ударил.

Джолийн погледна към дъщеря си Алисън, която бе сгушена в безопасност в ръцете на баща си, докато той сядаше до нея. Огромните зелени очи на Алисън бяха изпълнени с печал, а устните й бяха леко нацупени. Сигимор правеше всичко по силите си, за да не се разсмее. Той беше прекрасен баща, любящ и твърд, в зависимост от ситуацията, но според нея в момента намираше доста веселие в причината за нещастието на дъщеря си.

— Мама, имам ох — каза Алисън, подавайки ръчичката си, на която имаше едва забележимо червено петно.

След като Джолийн целуна местенцето, тя попита:

— Как се нарани, любов моя?

— Паднах, като вдигнах стола. Беше много тежък.

— И защо си вдигнала стола?

— За да ударя Рейнард по главата, защото не ме слуша.

Игнорирайки зле прикрития смях на Роджър, Джолийн започна да поучава малката си дъщеря за това, че трябва да контролира темперамента си, и че не бива да удря хората. След това с Алисън имаха кратък спор за това да се извини на Рейнард, тъй като момиченцето не смяташе, че трябва да го прави, след като не е ударила братовчед си. Когато, след измъчена въздишка, Алисън отиде да се извини на Рейнард, Джолийн се намръщи на Роджър и Сигимор, които я гледаха доста развеселени. Тя тъкмо се канеше да ги смъмри, когато осъзна, че сега те гледаха децата. С един поглед Джолийн осъзна, че ще имат проблеми. Рейнард изглеждаше много надменен, Алисън много разярена, а Брайди стоеше до сестра си, гледайки със същото изражение. Ема до тях изглеждаше така, сякаш едва се удържа да не се разсмее с глас. Джолийн й симпатизираше. Да се разсмееш в неподходящ момент беше опасност, пред която родителите се изправяха непрестанно.

— И преди съм виждал този поглед — каза Роджър, усмихвайки се към Сигимор. — Прилича много на този, който ти ми даде преди три години, когато дойде да прибереш жена си. Приличаше точно на разярен бик. Малко е странен на лицата на красивите ти, деликатни малки момиченца, но е точно същият.

Сигимор се ухили, целуна Джолийн по бузата и се изправи, за да се върне при децата си.

— Стой спокойно, скъпа. Аз ще се справя.

Джолийн гледаше как Сигимор се навежда зад дъщерите си и обгръща с ръка всяка една от тях. Двете започнаха да си говорят с него и винаги се удивяваше как успяваха да решат всеки проблем. Само видът на Сигимор с дъщерите им я караше да почувства такава топлина, че бе на ръба да се разплаче. Тя се обърна към Роджър и видя, че той й се усмихва.

— Ти си щастлива и много влюбена — каза той.

— Да, много.

— И съпругът ти е много влюбен в теб и в тези две дяволчета, които наричате свои дъщери.

— Да, и макар че е малко груб и никога няма да притежава уменията да изрича ласкави думи, аз знам, че съм обичана. Знаеш колко трудно ми беше да направя избора между детето и мъжа, но никога не съжалих за това. В мен бе останала единствено загрижеността за Рейнард и за това как решението ми му се е отразило, но сега вече и нея я няма. И двамата сме точно там, където трябва да бъдем.

Роджър кимна.

— Е, най-добре да заведа това момченце при бавачката му.

Няколко минути след като Роджър я остави, Сигимор се върна при нея. Той седна до нея на пейката с висока облегалка и обви ръка около раменете й. Усмихвайки се него, тя се сгуши в него.

— Мирът отново е въдворен — каза той, разсеяно милвайки ръката й. — Алисън не мисли, че Рейнард е приел неохотното й извинение с нужното уважение, същото мисли и Брайди. — Той се ухили, когато тя се засмя и сложи ръка на корема си. — Чувстваш ли се добре?

— Много добре. Не можех повече да отлагам тази среща. Въпреки писмата, които си разменяхме, винаги изпитвах лека тревога за Рейнард. Имах нужда да го видя, да видя, че е щастлив. Решението, което взех в онзи ден, беше толкова важно за моя живот, колкото и за неговия.

— И все още ли мислиш, че си направила правилния избор? — попита той тихо.

Джолийн му се усмихна и помилва бузата му.

— Говоря за избор, но в онзи ден, когато бях изправен пред това да те изгубя, за мен нямаше никакъв избор. Трябваше да остана с теб. Болеше да оставя Рейнард и това посещение успя напълно да затвори раната. Просто исках да съм сигурна, че изборът ми е бил правилен и за него, и сега се убеждавам, че е така.

Той я целуна по челото.

— А правилният избор за мен си ти.

— Да, съпруже, правилният избор за мен си ти и винаги ще бъдеш ти. Точно както аз съм правилният избор за теб.

— О, да, момиче. Бях и винаги ще бъда. Знаех го от мига, в който те видях. Като се замисля, завладях те напълно.

— Да, направи го, съпруже. Завладя ме напълно.

Той кимна.

— Добре. Обичам да печеля.

Сигимор се усмихна и се наслади на звука от смеха й. Той имаше половинка. Имаше две дъщери, от които вероятно косата му скоро щеше да побелее, и още едно дете бе на път. Животът бе хубав. Имаше нужда само от едно малко нещо, за да направи момента перфектен, затова той прегърна по-силно жена си, половинката, която бе чакал да срещне през целия си живот.

— Винаги, съпруго — каза той и зачака.

— Винаги, съпруже.

Той кимна. Животът наистина бе много хубав.

Край