Серия
Звездни пирати (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Enticed By The Corsair, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,1 (× 22 гласа)

Глава 9

Аливос

Не знаех какво да кажа. Исках да я уверя, че панделката е без значение. Че обичах белезите й, защото показваха колко е силна и какво е преживяла. Че за мен не можеше да бъде по-прекрасна, без значение с какво бе облечена, защото не променяше нищо. Но това само щеше да я изплаши, затова просто изсумтях.

И лицето й пламна от разочарование. Проклятие. Прецаках всичко.

— Как се чувстваш?

Устните й се разтвориха и тя се прозя. След миг направи лека засрамена гримаса, която бе по-очарователна от всичко, което някога бях виждал.

— Мисля, че съм изморена. Съжалявам. Кое време е?

— Ранният следобед.

Тя прехапа устните си.

— Мисля, че графикът ми е малко прецакан. Или може би заради непрестанната тъмнина… — Тя млъкна и пръстите й докоснаха краищата на панделката й.

— Можеш да спиш…

— О, не. Всичко е наред — тя стисна ръцете в скута си и ми се усмихна широко — Ще спя, когато спят и останалите.

— Не е нужно да чакаш. Никой няма да те безпокои. Ще те науча как да контролираш всичко в стаята и ще ти дам идентификатор, за да можеш да влизаш и излизаш, когато пожелаеш.

Тя се поколеба, преди да каже.

— Благодаря ти.

Стиснах зъби заради думите й. Толкова много благодарности, толкова криене на чувства. Това ме влудяваше. Исках да ми се разкрещи. Исках да заповяда да й дам повече. Да ми каже, че е гладна или жадна, или да не я карам да ляга, защото ще прави каквото си поиска. Но тя само се усмихваше, стискайки ръцете си в скута, изглеждайки толкова изтощена, че чак ме беше жал. Раменете й бяха отпуснати, а стойката й бе като на увяхващо цвете. Денят бе дълъг и труден за нея… мамка му, месецът й е бил дълъг и труден… и можех да се обзаложа, че бе емоционално изчерпана, не само физически. Някак имах неприятното чувство, че ако й кажа, че трябва да остане будна до полунощ, тя ще седи там, стиснала ръце и ще ми се усмихва, решена да направи точно това, само за да ми угоди.

Нямах търпение да дойде деня, в който ще осъзнае, че за да ми угоди трябва да ми каже какво чувства.

Но днес не бе този ден. Пристъпих напред, улавяйки ръцете й, и при контакта тя подскочи леко. Мамка му.

— Вината беше моя — казах й аз. — Трябваше да ти кажа, че се приближавам.

— О, знаех, че се приближаваш към мен. — Айрис наведе леко глава настрани. — Просто бях… разсеяна. — По бузите й плъзна руменина.

— Какво те разсея?

— Нищо важно — каза тя бързо. — Мога да спя на пода, нали знаеш? Не искам да преча. Или някъде, където да не се пречкам. Не искам да съм в теже…

Изръмжах, прекъсвайки я.

— Ако ми кажеш още веднъж, че си ми в тежест, кълна се, ще полудея.

Руменината изчезна и лицето й пребледня. Тя се дръпна назад, а тялото й застина от ужас. Кеф. Отново казах грешните думи. Цялото й тяло трепереше, докато се опитваше да остане неподвижна.

— Аз съжалявам…

— Айрис — започнах спокойно. Исках да обхвана лицето й с ръце, но това вероятно щеше да я ужаси още повече, затова само стиснах ръката й. — Спри. Успокой се. Няма да те нараня, ако не си съгласна с мен. Ясно ли е?

— Ясно.

Издадох раздразнен звук.

— Казваш ми го само, защото мислиш, че това искам да чуя?

— Да?

Не се сдържах и се засмях.

— Аз просто… всичко това е много ново за мен — прошепна тя. — Трудно ми е да осъзная, че не съм вече в клетката. Че всичко може да се промени толкова бързо…

— Разбирам. Просто мразя да виждам страха ти.

— Тогава не гледай — озъби ми се тя и в следващия миг пребледня. — Съжалявам…

— Да не си посмяла да ми се извиняваш за отговора си. Обичам го. — Потърках с палец ръката й. — Сега ще спиш в моята стая и да не си казала повече, че може да спиш на пода, или в някой ъгъл. В последно време са се отнасяли лошо с теб. Едва успяваш да стоиш на крака. Ще спиш в леглото ми и това е.

Айрис изглеждаше така сякаш иска да възрази, но след това кимна.

— Аз… малко ме е страх да заспя. — Тя облиза устните си и дишането й се забърза. — Ако си тръгнеш, само ще се събудя ужасена, че отново съм в клетката. Не мога да го понеса. — Тя вдигна ръката ми, сгушвайки я към гърдите си. — Ще останеш ли да спиш при мен тази нощ, за да не ме е страх? Не е нужно да има нещо сексуално. Просто искам компания. — Тя спря за миг. — Освен ако не искаш да…

— Спри — казах, преди да ми е дала нещо, което не трябва. — Тялото си е твое. Ще спя в стаята щом искаш компания тази нощ. Не е нужно да съм в леглото при теб. Мога да спя на пода.

— Благодаря ти — каза тихо тя и стисна ръката ми. — Знам, че е глупаво…

— Не е глупаво. Говориш с бивш войник, който носеше броня три години след войната — Леката усмивка разби сърцето ми и исках да я притисна към гърдите си. Обаче не биваше. Вече я докосвах прекалено много. — Ако си изморена, лягай. Сутринта ще настроя системата да те разпознава. — Можех да изпратя съобщение на останалите, по комуникатора на китката си, че ще прекарам нощта при Айрис, докато се почувства по-добре. Една част от мен искаше да се измъкна от тук в мига, в който заспи, но ако се събуди докато ме няма, не исках да мисли, че е сама.

Затова щях да остана.

Приглуших светлината в стаята и нагласих на нощен режим. Нежни звуци изпълниха стаята, спокойни звуци, които ме караха да се отпусна.

Тя се усмихна, щом ги чу.

— Това океанът ли е?

— Да. Не мога да спя на пълна тишина. Ще ти пречи ли?

— Никак даже. Харесва ми. Напомня ми за дома. Може би, ако чуя това, когато се събудя, няма отново да мисля, че съм в клетката. — Тя легна назад върху одеялата. Тялото й бе малко и деликатно върху огромното ми легло.

— Искаш ли възглавница? Другите човешки жени изглежда ги харесват, но аз нямам никакви.

— Добре съм.

Въздъхнах тежко, защото дори да искаше, тя нямаше да ми каже. Научих това за нея.

— Ами ако сгъна едно одеяло, за да го ползваш за възглавница?

— Ако желаеш.

Реших да го направя и измъкнах най-мекото одеяло от гардероба ми. Сгънах го на квадрат и пристъпих към леглото, слагайки го до бузата й.

— Ето.

Тя седна и го нагласи под главата си.

— Благодаря ти, Алвос.

Замислих се за начина, по който казва грешно името ми. Другите жени нямаха проблем с произношението му. Може би езикът й работеше различно от останалите. Човеците имаха големи разлики, както във външния си вид, така и в езиците, които говореха. Но така или иначе, нямах нищо против. Някак ми харесваше. До момента бе изричала само моето име и се надявах то да остане уникално. Макар и да беше донякъде егоистично от моя страна.

— Разбира се. Удобно ли ти е?

— Да.

— Щеше ли да ми кажеш, ако ти е неудобно?

— Не? — гласът й бе тих.

Изсумтях и се настаних на пода. Не беше най-удобното място, но бях спал и на по-лоши. Когато стаята потъна в тишина, изпратих съобщение на останалите, казвайки, че няма да съм на разположение, тъй като Айрис се страхува да спи сама. Очаквах Кат и Фран веднага да влетят тук, готови да я защитят от мен, но не се случи нищо такова. Може би Сенторр им беше казал, че тя е моя и по тази причина никога не бих я наранил. Или може би сами се бяха досетили за това. Мисълта ме накара да изпитам странна гордост. Облегнах се назад на стената и усетих извивката на рогата ми да се опира в твърдата повърхност. Не беше удобно. Но това бе без значение. Заслушах се в равното й дишане и изпитах странно задоволство, което не бях чувствал дълго, дълго време.

На леглото Айрис се стресна и подскочи, събуждайки се. Когато започна да се върти под одеялата, сякаш се бори да ги махне, скочих напред, докосвайки рамото й. Очаквах да изкрещи изненадана, но тя застина напълно неподвижно с треперещо тяло. Бе така сякаш чакаше нещо.

— Тук съм — промърморих аз. — В безопасност си, Айрис.

Тялото й се отпусна под одеялата.

— Алвос.

— Точно тук съм.

— Не знаех къде се намирам. — Тя си пое дълбоко дъх, стисвайки китката ми. Забелязах, че меката й коса е разрошена, а панделката, която внимателно бе нагласила върху очите си, се бе разхлабила, разкривайки белезите й. — Помислих, че съм обратно там… — Тя отново пое дълбоко дъх. И отново. И отново, сякаш се успокояваше, като изпълваше дробовете си с чист въздух. — Но въздухът ухае различно. Ти ухаеш различно.

— Точно така — уверих я аз. — Не си там. Тук си, с мен.

Тя пое още един разтреперан дъх и кимна, отпускайки се обратно на леглото. Беше красива и ранима, и въобще не ме интересуваше, че панделката е паднала от лицето й, разкривайки белезите й. Не ме интересуваше дори никога да не сложи панделката. За мен тя бе неземно красива и перфектна във всеки един аспект. Единственото, което мислех, щом видя тези белези, бе не недостатък, а мъките, които са й причинили онези копелета. Искаше ми се аз да съм онзи, който да натисне спусъка. Искаше ми се аз да видя как живота угасва в очите им и да знам, че съм го направил в нейно име, че съм отмъстил за нея.

Обаче трябваше да се задоволя с факта, че Кивиан го е направил.

Айрис вдигна одеялата нагоре, издърпвайки ги под брадичката ти, сгушвайки се под тях. Не изглеждаше изпълнена в очакване отново да заспи. Въпреки предупрежденията, които крещяха в ума ми да не я докосвам, аз посегнах към нея, милвайки веждите й и отмятайки косата настрани от лицето й.

— Тук съм, с теб.

— Трябва да се доверя на някого — прошепна Айрис, посягайки към ръката ми. — Иначе мисля, че ще се разпадна.

— Няма да те докосвам — обещах аз. — Мога да легна върху одеялата.

— Всъщност, предпочитам да ме вземеш в обятията си — каза тя, с несигурно изражение — Но само да ме държиш, ако нямаш нищо против.

Това бе първият път, в който тя искаше нещо от мен, вместо просто да се съгласява с думите ми. Обожавах го и значеше, че тя има силна нужда от това, за да го поиска.

— Разбира се. Под одеялата ли ме искаш или върху тях?

— Под тях е добре. — Тя потрепери и отдръпна ръката си от моята, вдигайки одеялата в покана да се настаня под тях.

Опитах да игнорирам реакцията на члена си. Айрис бе изплашена и ранима, но членът ми не се интересуваше от това. Реагирах на близостта й, на предложението й да легна при нея под одеялата. Нагласих ерекцията си, тиквайки я под колана си, за да не се притисне, без да иска до нея, докато спи. Беше болезнено и неудобно, но приветствах тези чувства, защото така имаше вероятност да отвлекат мислите ми в друга посока.

Или поне така се надявах.