Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Звездни пирати (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Enticed By The Corsair, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 46 гласа)

Информация

Издание:

Автор: Руби Диксън

Заглавие: Съблазнена от пирата

Преводач: Ralna

Година на превод: 2018

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Читанка

Година на издаване: 2018

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: galileo414; desi7y; sladcheto

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10167

История

  1. — Добавяне

Глава 17

Айрис

Отне ми няколко мига, но разпознах звука, грубия неприятен за ухото тон на извънземния език. Това бе езикът на оранжевите извънземни, които ме отвлякоха. Кожата ми настръхна и ми се прииска да изключа канала.

Но не го направих.

— Знаеш, че лордът е разярен и иска по-скоро играчките си — каза единият.

— Знам. Работим по въпроса.

— Лордът иска да знае дали има някоя девственица — изсъска първият. — Все още е бесен заради предишната, която изчезна.

Кожата ми отново настръхна, а дишането ми се насече.

— Има няколко. Бяха нетърпеливи да си признаят, така че влагалищата им да не бъдат разцепени от всеки извънземен член в сектора — той се захили жестоко. — Искаш ли лично да ги провериш?

— Не ме интересува какво правиш. Казвам само, че лордът ще плати двойна за всяка девственица. Стига да е покорна. Той не обича да се борят.

— Голяма загуба за него. Това е половината от веселбата — последва още жесток смях.

Усетих как се задушавам. Сякаш нямаше достатъчно въздух в кораба. Проклятие, в цялата вселена. Те не казаха име. Трябваше да науча името му, преди да откача напълно. Не помнех го с точност, но знаех, че ще го позная, ако го чуя отново. Освен това, колко други лордове в тази галактика търсеха да закупят девственици?

Но може би грешах. Може би чувах неща, които не бяха цялата истина, може би всичко бе в главата ми, пречупено през призмата на това, което бях изживяла. Може дори да не говореха за човешки жени.

— Има ли предпочитания?

— Предпочитания за какво?

— Те имат различни цветове. Кафяв, бледо розов, или онзи грозен блед цвят, който те кара да мислиш, че са живели цял живот в пещера. И косите… жълта коса? Оранжева коса? Черна коса? Без коса?

— Ммм, какво имаш?

Смехът, който избумтя през линията, бе така силен, че ме накара да подскоча.

— Приятелю, мога да осигуря всичко, което пожелаеш. Ако ги харесва с жълти коси, ще бъдат с жълти коси.

Другият се разсмя.

— Стига да са покорни.

— О, когато дойде време да ги доставя, ще бъдат покорни, не се тревожи.

Цялата се разтреперих. Доповръща ми се. Все още не бяха споменали име, а аз ставах все по-нетърпелива с всеки изминал миг. Имах нужда да го чуя. Не знаех какво щях да направя, когато го потвърдя, но трябваше да получа отговора, дори да е само за моето собствено спокойствие.

Първият изсумтя.

— Дай ми няколко дни да подготвя всичко. Ще бъдеш в Сектор 7 на уреченото място, нали?

— Разбира се. Докарай товара, а аз ще доставя заплащането ти.

— Ще бъда там. Предай на лорд Унто’Абарри’Нил Вохс Бекханто, лорд на Деветте изгрева и Господар на Тринадесетте луни, моите почитания.

— Научил си всичките му имена, а?

— Разбира се.

— Близач на задници — заяви другият извънземен. — Ще му кажа, че ще доведеш играчките му — заяви и прекъсна връзката.

Натиснах бутона на панела, който да запомни времето и честотата на разговора и смъкнах слушалките от ушите си. Дишах накъсано, все едно бях пробягала няколко километра, а тялото ми се обливаше в студена пот.

— Всичко наред ли е? — попита Сенторр с разсеяния си глас. Вероятно дори не бе вдигнал поглед от панела си.

— Просто… имам главоболие. Мисля да не слушам повече за днес — трябваше да се махна от тук. Трябваше да се опитам да не мисля за лорд Унто-някой си, който купува още девственици. Други покорни момичета, които да използва и малтретира. Още момичета, чийто очи можеха да бъдат извадени, задето не са успели да бъдат достатъчно покорни, също като мен.

Не знаех какво да правя с тази информация. Замислих се дали да не кажа на Алвос и останалите, но самата мисъл ме ужасяваше. Ами ако тръгнеха след него и се случеше нещо лошо? Ами ако лорд Унто-блаблабла ги убие? Или ги пороби? Ако ги хване и ме открие?

Напуснах мостика, тръгвайки надолу по коридора, към каютата, която споделях с Алвос. Блъснах се в стената и ударих силно рамото си, но не ме бе грижа. Трябваше да се махна. За пръв път тишината в каютата ме накара да се почувствам добре. Беше място, където можех да се скрия, вместо такова, което ме е уловило в капан. Ударих дланта си няколко пъти по панела, докато цялото ми тяло трепереше от ужас и страх. Спомних си за извънземните, които ме държаха, когато насочваха ножовете си към очите ми и се смееха, докато крещях в агония. „Това не беше наша идея“ бе заявил присмехулно единият. „Лордът даде нареждането“.

Лорд Унто не мислеше, че човеците са по-различни от обикновени животни. Ние просто бяхме стока, която да бъде купена и пречупена. Като див кон. Той искаше група послушни животни за конюшнята си. Ненавиждах дори идеята за това. Трябваше да кажа на останалите за това, което ще се случи, за да можеха да го нападнат и да му дадат един урок. Да откраднат останалите момичета от него.

Но… какво ако нещо се объркаше и аз се озовях в ръцете му? Прелетях през вратата на стаята, когато се отвори и се хвърлих към леглото, като за малко не се спънах в нетърпението си. Сгуших се под завивките и ги издърпах над главата си, но това не ми помогна да спра да треперя. Все още не се чувствах в безопасност. Потърках края на отрязаното си кутре, докоснах белезите под панделката си. Ами ако в момента причиняваха това на някоя друга жена? Ако ги нараняваха така, както нараняваха мен, защото бях без значение?

Как бих могла да позволя това да продължава?

Но… всичко вървеше толкова добре. Чувствах се в безопасност за пръв път от месеци. Дори все още да се учех как да бъда полезна, другите бяха мили и приятелски настроени към мен. Харесвах Фран и Кат. Можех да бъда щастлива тук.

Можех да бъда щастлива с Алвос. Можех да го обикна. Той виждаше счупените части в мен, но не го бе грижа.

Но след като чух този разговор, щях да се тревожа за жените, които в момента бяха в същия капан, в който бях и аз… и дали бях достатъчно смела, за да помоля останалите от екипажа да ги спасят. Или дали да бъда егоист и да не направя нищо по въпроса.

Нямах идея какво трябва да сторя.