Руби Диксън
Съблазнена от пирата (10)

Глава 10

Аливос

Качих се на леглото до нея и тя се плъзна навътре, за да ми направи място, приближавайки се до стената. Бях между нея и външната страна на леглото, и за миг се замислих дали да не си сменим местата, преди да осъзная, че това бе умишлено избрано от нея. Вероятно се чувстваше в безопасност между стената и тялото ми. Колкото можех по-внимателно легнах до нея и единствената част от мен, която я докосваше, беше рамото ми. Можех да спя така, реших след миг. Беше неудобно и не биваше да мърдам, но бях достатъчно близо, за да е спокойна, че съм до нея.

Айрис въздъхна тихичко и се сгуши до мен, притискайки бузата си до гърдите ми и обвивайки ръка около кръста.

И това беше. Не мисля, че можех да съм по-доволен. Моята жена сгушена в ръцете ми. Как бих могъл да искам нещо друго?

Миг по-късно тя се вкамени и издърпа краката си нагоре. Плъзгайки се нагоре тя се опря в таблата на леглото, изоставяйки одеялата.

— В леглото има нещо! Докосна крака ми!

Има нещо в леглото? Отметнах одеялата и погледнах отдолу. Нищо, освен краката ми, все още обути в панталона ми.

— Няма нищо.

— Почувствах нещо — каза тя трепереща.

— Може би опашката ми? — Май я докоснах до нея, когато легна.

— Твоята… опашка? — Главата й се наклони леко на страни. — Имаш опашка?

— Ами… да. Всички мессакаш имаме.

Изражението й все още изглеждаше изненадано.

— Може ли да я докосна?

Преглътнах трудно. Да докоснеш опашката на мессакаш бе равно на това да докоснеш члена му. Но тя не знаеше това. А ако й го споделях, вероятно щеше да се почувства неудобно. Обаче разбирах страха й и мразех това, че я накарах да се бои да легне в леглото. Тя не можеше да вижда и не исках да я изненадвам така неприятно.

— Разбира се.

Радвам се, че успях да звуча спокойно.

Айрис се плъзна внимателно отново в леглото до мен и посегна напред. Завивките останаха на купчина в краката ни и аз вдигнах внимателно опашката си, докосвайки с нея ръката й. Първият път пръстите й се затвориха около въздуха и се насилих да остана неподвижен, за да може да я хване.

Ах, кефинг. В мига, в който докосна опашката ми, членът ми запулсира болезнено срещу стегната хватка на колана. Притиснах длан към него, решен да го накарам да сътрудничи, докато тя нежно изучаваше опашката ми с ръце. Пръстите й преминаха през туфата косми на края, преди да се плъзнат по дължината й, все по-близо и по-близо до чувствителната основа.

— Дълга е — промърмори тя — Не очаквах това, когато каза опашка.

— Не? — Звукът бе измъчен дори в собствените ми уши. — Какво очакваше?

Усмивката й бе свенлива, докато галеше крайчето на опашката ми и едва не свърших в панталоните си.

— Памучна опашчица.

— Памучна… опашчица? Нямам идея какво е това.

— Като на пухкаво зайче. Толкова си мек. — Тя погали кожата ми. — Като заек. Предполагам, че си те представям като голям заек с броня. Странно ли е?

— Не знам. Не съм запознат с животните на планетата ви. Те страшни ли са? Враждебни?

Тя се изкикоти тихо.

— Враждебни? Не.

Бях напълно омагьосан от смеха й. Светът ми бе разлюлян от звука на удоволствието й и знаех, че в този момент бях готов на всичко, за да чуя отново смеха й. Кеф, тя бе толкова красива. Никога не бях виждал нещо по-перфектно в живота си.

— Това е първият път, в който чувам смеха ти — казах й с дрезгав глас.

Изражението й стана отново сериозно и ми се прииска да се ударя, задето я накарах да се чувства неудобно.

— Боя се, че не съм имала много поводи за смях напоследък.

— Аз съм идиот — казах й аз. — Кефинг идиот. Разбира се, че не си. — Пресегнах се и улових китката й, стисвайки я леко. — Но искам да знаеш, че тук си в безопасност. Няма да позволя на никого да те нарани.

Тя кимна, но не отговори нищо. Може би все още не ми вярваше напълно. Обаче някога щеше да повярва. Щеше да отнеме време, но един ден щеше да осъзнае, че наистина мислех това, което казвах. Бих унищожил стотици сззт скачачи, за да се добера до нея, ако е в опасност. Бих пребил стотици извънземни с юмруците си. Бих направил всичко за нея. Всичко.

Айрис продължи да гали опашката ми и затворих очи, решен да не позволявам на невинните й движения да ме накарат да изгубя контрол. Никога нямаше да я докосна… но това не значеше, че няма да свърша в панталоните си, като зелено момче.

— Опашката ти е много дълга — промърмори тя и когато стигна до основата се дръпна рязко, осъзнавайки, че е докоснала плата на панталоните ми. — О! Извинявай за това.

— Няма нищо — заявих през стиснати зъби.

— Нямах намерение да те докосна по толкова… интимен начин.

— Не си — излъгах аз. — Може да ме докосваш навсякъде, където искаш. Нямам против. — Може би нямаше да ми повярва, имайки предвид тона, с който изрекох думите. Но когато изражението й бе заменено от такова на интерес и любопитство, тялото ми се изпълни с нетърпение. — Искаш ли?

— Веднъж гледах филм със сляпо момиче и тя докосваше лицата на хората, за да научи как изглеждат. — Айрис прехапа долната си устна, дъвчейки я леко. — Ако не те притеснява, бих искала да видя как изглеждаш.

— Разбира се — Възхитен бях от това, че искаше да види как изглеждах. За това, че бе мислила за мен. Насилих се да остана напълно неподвижен, когато се подпря на едната си ръка, посягайки към мен с другата.

Първо намери носа ми. Той бе изпъкнал като на повечето мъже мессакаш. Моят може би бе по-изпъкнал от останалите. Никога не бях се замислял за външния си вид. Бях достатъчно красив, че да събуждам интереса на жените в почти всеки бар или заведение, в което отидехме, но обикновено бях фокусиран в търсене с кого да се сбия, за да забележа.

Но… надявах се, че харесва лицето ми. Надявах се, че няма да ме сметне за страшен… или грозен. Кат харесваше Тарекх, а лицето му не бе сред най-привлекателните, затова се надявах моето да се хареса на Айрис.

С нежните си пръсти тя проследи ноздрите ми, а след това и дължината на носа ми, милвайки всяка издатина. Айрис изглеждаше очарована, докато продължаваше нагоре към веждите ми. Знаех, че бяхме по-различни от човеците. Имахме изпъкнали кости и твърда кожа чак до рогата си, докато тя имаше подвижни малко косъмчета за вежди и можеше да представя стотици различни изражения. Тя проследи челото ми, преди да се спусне надолу към слепоочията и около очите ми. Затворих очи, за да проследи миглите ми, преди да докосне бузите и устата ми.

Кеф, нуждата да захапя тези деликатни пръсти бе всепоглъщаща.

Айрис продължи да милва лицето ми, докосвайки челюстта, а след това и ушите ми, стигайки до рогата. Можех да видя изненадата на лицето й, когато ги откри, галейки нежно основата им, докато се придвижваше нагоре към върха им.

— Това… метал ли е?

— Когато достигнем определени години, мессакаш обвиваме с метал края на рогата си. Това е знак за зрялост. За цивилизованост. Не знам точно каква е целта, но ако не го правим изглеждаме някак по-диви, все едно сме излезли от джунглата на някоя далечна планета.

— Уау… — Ръцете й погалиха косата ми по цялата й дължина — Какъв цвят е?

— Черна. Кожата ми е синя.

Устните й се разтвориха изненадано, преди отново да се усмихне стеснително.

— Наистина? Синя? Кой нюанс на синьото? Бледо? Аква? Тъмно синьо?

— Ъм… просто синьо.

Тя се засмя отново.

— Предполагам, че би трябвало да знам да не питам мъжете за нюансите на синьото. — Тонът й бе игрив. — Иска ми се да можех да я видя. Никога не съм виждала син човек.

Искаше ми се да мога да й дам това. Дори не можех да си представя какво изпитва.

— Ами… синьо като метално оръжие? Като лъча, който излиза от дулото? Не съм много добър с думите.

— О, мисля, че това бе чудесно описание — каза ми Айрис, прокарвайки отново пръсти през косата ми, преди да отпусне ръце на раменете ми. — Освен това си висок, нали? Можех да го предположа като стояхме един до друг, но с рогата сигурно си още по-висок.

— Знам, че си една ръка по-ниска от Кат, а тя едва стига до рамото ми. — Айрис кимна, все едно си го бе представила и ръцете й се махнаха от раменете ми, продължавайки пътешествието си. — Освен това сме по-широки. В сравнение с мен и моите хора, ти си много дребна.

— Ти си много едър — възрази тя и отдръпна ръце, отпускайки ги в скута си, все едно се колебае дали да продължи.

Осъзнах, че съм разочарован задето не го направи. Обожавах да усещам ръцете й по себе си, но същевременно бях доволен, че не слезе по-надолу. Членът ми бе твърд и изпъкваше изпод дрехите ми и вече дори стягането на колана не помагаше.

— Какво мислиш?

Айрис въздъхна тихо.

— Боя се, че не си пухкаво зайче, както мислех.

— Това лошо ли е?

— Не. Донякъде съм доволна, че нямаш мустачки и големи предни зъби. Но ми приличаш на дявол от старите страшни филми. Краката ти не се свиват назад и не са като на коза, нали?

Да се свиват назад?

— Защо да се свиват назад?

Тя въздъхна.

— Просто се опитвам да си представя останалата част от теб. В старите книги така изглеждат демоните.

— Искаш ли да докоснеш коленете ми, за да се увериш, че се свиват по същия начин, като твоите?

— Няма проблем. Приемам думите ти за истина. — Леката усмивка се върна на лицето й и тя отново се настани в леглото до мен. Прииска ми се пак да се сгуши на гърдите ми, но вместо това тя лежеше до мен тихо, с лице обърната на моята страна. — Мислиш ли, че изглеждаме странно?

— Човеците? И да, и не. Когато за пръв път видях Фран и Кат се чудех как някой може да харесва едно толкова дребно и бледо същество. Но вече се чувствам различно.

— Защото ги познаваш?

Защото познавам теб.

— Да. Те са като всички останали. Щом веднъж опознаеш какъв е отвътре, външността няма значение.

Тя кимна замислено.

— Мислиш ли, че съм грозен? Предполагам, че син мъж с рога и опашка е много по-различен от това, което си си представяла.

— Само ако знаеше… — Тя се засмя отново и осъзнах, че съм очарован. — Но не, не мисля, че си грозен. Много бих искала да видя синята ти кожа, но… — Тя въздъхна — Просто ще използвам въображението си. — Тя отпусна глава на възглавницата, която й направих. — Благодаря ти.

— За какво ми благодариш?

— Задето си толкова мил, макар че не е нужно. Знам, че не мога да се оправям сама и че се плаша лесно, но оценявам истински помощта ти.

— За мен е удоволствие — казах й аз. Замислих се колко е спокойна в леглото до мен. Толкова голямо доверие ме изумяваше. Ако е била насилвана сексуално, дали щеше да се съгласи толкова лесно да спя при нея? И дали разговорът ни щеше да е много по-различен? — Мога ли да те попитам нещо?

— Разбира се?

— Повечето робовладелци взимат човешки жени, с една точно определена цел. Те… докоснаха ли те? Не съм сигурен как да се изразя точно.

— Дали са ме използвали за секс? — Айрис поклати глава. — Мисля, че това бе първоначалният им план, но когато разбраха, че съм девствена, решиха, че ако ме продадат, ще спечелят повече. На някакъв господар на астероид с много дълго име. Той искал човешка девственица. Затова вероятно имам късмет, че не ми направиха нищо… такова. Обаче знам, че нараняваха останалите. Можех да го чуя. — Тя потрепери, обгръщайки по-здраво с ръце тялото си. — Имах голям късмет.

Изсумтях, тъй като не бях сигурен дали съм съгласен с нея.

— Какво има?

— Казваш, че си имала късмет, а същевременно са те наранили ужасно.

— Да, но можеха да ме наранят още по-лошо, по много други начини. — Тя сви рамене, поставяйки ръце под лицето си. — Аз съм жива. Другите… Можех да чуя виковете им. Докато умираха. Можех да помириша смъртта им. — Тя преглътна трудно. — Тъй че да, късметлийка съм.

— Защо извадиха очите ти?

— Не им се подчинявах. — Гласът й бе тих и безизразен. — Когато ме заловиха първоначално, бях много гневна. Непрестанно ги нападах. Опитвах да открадна оръжията им. Веднъж се измъкнах от клетката и повредих кораба. В началото ме удряха, но нямаше ефект. Нито когато ме оставяха да гладувам. Затова започнаха да режат пръстите ми. — Тя раздвижи ръце, докосвайки местенцето, където липсваше върха на кутрето й. — Но аз продължих да се боря, защото отказвах да се предам.

Възхищавах се на смелостта й… и в същото време се чудех къде е изчезнала. Картината, която чертаеше, бе много по-различна, на борбена жена, а не на тази спокойна, примирена жена, лежаща до мен.

— Възнамерявали са да те продадат в робство и все пак са извадили очите ти? Белязали са те завинаги? Ако трябва да съм честен, това не е особено далновидно от тяхна страна.

Тя сви рамене.

— Сещаш ли се за лорда, който искаше да ме купи? Идеята бе негова. Казал им, че нямам нужда от очи за това, за което му трябвам. Все пак… — Тя млъкна за миг. — Постигнаха целта си. Спрях да се боря.

Не казах нищо повече. Гневът преминаваше като мълнии през ума ми. Значи там някъде навън имаше мъж, който можех да убия. Не бяха само двамата сззт на скачача, но имаше друг мъж, лорд, който бе предложил да обезобразят една жена, само за да я накарат да се държи като покорно животно.

— Умълча се — каза тихо Айрис.

— Ядосан съм. — Мразех начина, по който се сковаваха раменете й. — Не на теб. На онези сззт, който са те отвлекли и наранили. Сега те са мъртви, но ми се иска да ги убия още веднъж.

— Няма значение — каза тя меко.

Имаше значение. Имаше голямо кефинг значение за мен.

— Помниш ли името му?

— На кого?

— На господаря на астероида. Онзи, който е искал девица. — За да мога кефинг да го унищожа.

— Не. — Тя се прозя и се плъзна по-близо до мен, опирайки буза на ръката ми. Ръцете й се обвиха около бицепса ми, сякаш искаше да ме държи, за да си напомни, че не е сама. — Беше доста дълго и заплетено име. Може би ще си го спомня, ако го чуя отново. — Тя сви рамене.

— Няма значение — казах й, милвайки главата й и усещайки косата й мека като коприна под пръстите си — Спи, Айрис. Аз ще съм тук.

— Благодаря ти — прошепна тя.

Нямаше нужда да ми благодари, но засега щях да я оставя. Нямаше смисъл да я карам да се чувства зле заради това, че се държи възпитано. Нищо чудно, че не е останало нищо от борбеността й. Бяха я пречупили и тя не бе имала време да се съвземе.

Реших, че винаги ще бъда тук, за нея. Завинаги.