Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Звездни пирати (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Enticed By The Corsair, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 46 гласа)

Информация

Издание:

Автор: Руби Диксън

Заглавие: Съблазнена от пирата

Преводач: Ralna

Година на превод: 2018

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Читанка

Година на издаване: 2018

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: galileo414; desi7y; sladcheto

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10167

История

  1. — Добавяне

Глава 4

Аливос

Докато носех лекия си крехък товар към Глупака забелязах няколко неща за Айрис.

Забелязах, че е по-слаба в сравнение с Фран и Кат, защото можех да видя очертанията на ребрата й през раздраните й дрехи, а косата й бе толкова сплъстена, че вероятно щеше да се наложи да бъде отрязана близо до скалпа. Забелязах дълбоки белези на мястото, на което някога са били очите й, бяха различни и някак хаотични. Имайки предвид, че всеки кораб бе екипиран с медицински инструменти и операционни материали беше очевидно, че това е било само още едно от мъченията на онези, които са я държали тук. Забелязах как стои напълно мълчаливо и неподвижно с безизразно изражение, стиснала ръце в скута си, все едно това е поредната приятна разходка, а не спасителна мисия.

Забелязах, че има най-сладкото малко носле и тъмни устни, които не можех да спра да гледам. Знаех, че не бива, защото с нея са се отнасяли жестоко, но вече изпитвах силни собственически чувства към нея.

И бях гневен. Толкова кефинг гневен точно сега. Не към нея… към сззт, които я бяха държали и условията, в които я бяха принуждавали да живее. Гневен, че е била наранена и измъчена, и че е покрита със собствената си мръсотия и все пак… тя се държеше толкова спокойно, все едно нищо от това не я тревожеше.

Бях гневен, че тя не е гневна.

Но може би е в шок. Това би било разбираемо. Истерията щеше да дойде по-късно, когато осъзнае, че е в безопасност.

Внимателно я пренесох през тесния коридор на скачача. Движих се бавно, защото не исках да я нараня или да ударя крака й в стената, ако не внимавам. Тя заслужаваше много по-добро от това, което бе получила и се заклех, пред себе си, че никога няма да й дам причина да се бои от мен. Веднага щом я отведях в безопасност в медицинската зала, щях да се върна на онзи кефинг кораб и да довърша онова, което трябваше да направя в самото начало. Щях да се погрижа онези копелета никога повече да не наранят друга човешка жена.

Самата мисъл ме изпълваше с нетърпение. Много скоро.

Пренесох я през тунела, свързващ двата ни кораба, и в мига, в който въздухът се промени, усетих как тя се скова в ръцете ми. Тя повдигна глава и не изглеждаше толкова отпусната, а леко разтревожена.

— Нося те на нашия кораб. В безопасност си. Казва се Луд от любов глупак, защото едно хубаво нелепо име кара хората да не подозират, че си пират.

Тя кимна и ми се прииска да бе казала повече, но не го направи. Беше разочароващо. Исках да знам какво се случва в главата й, какво чувства. Копнеех да науча мислите й така, както никога не съм копнял да знам всичко за друга жена.

Нещо вътре в мен я разпознаваше като моя. Бях чувал другите мессакаш да говорят за това. Как, когато срещнат своята жена, просто знаят дълбоко в себе си, че тя е единствената. Че връзката е мигновена и прониква до самата ти душа. Винаги съм мислил, че това са простотии. До този миг. Сега щях да разкъсам всеки, който опита да я докосне.

Чувствата ми не бяха романтични. Все още не. Тя бе твърде крехка, прекалено наранена. Но всичко бе наред. Можех да я чакам сега, след като имах за какво да живея. Винаги имах за какво да се бия, но сега бе различно.

Вече всичко беше различно.

— Айрис — промърморих, защото имах нужда да усетя името й на устните си и исках да видя как ще реагира тя. — Ще останеш известно време на кораба ми. Е, корабът не е мой. Не съм капитанът. Аз съм мускулът. Но ще се погрижа никой да не те притеснява. Останалата част от екипажа са добри мъже. Освен това, те са обвързани. Имат си жени, затова не бива да се притесняваш от тях. Е, всички, освен Сенторр, но той не би те докоснал. Не мисля, че някога е поглеждал два пъти към някоя жена. Мисля, че когато си падне по някоя жена, ударът ще го свари напълно неподготвен. — Кеф, бърборех като идиот.

Тя просто си седеше спокойно в ръцете ми, с леко наклонена глава, показваща, че ме слуша.

Стиснах зъби заради мълчанието й.

— Да знаеш, може да кажеш нещо.

Айрис облиза устни, все едно се опитваше да измисли какво да каже. Бях очарован от малкия й розов език, преди да проговори.

— Благодаря ти, Алвос.

Сега се очаровах от нежния й мелодичен глас.

— Не е нужно да ми благодариш, че те спасявам. — Когато тя не каза нито дума, раздразнението се завърна. — Бих искал да говориш с мен, моля те, Айрис. Не искам да се боиш да говориш с мен.

Тя се поколеба, преди да кимне.

— Добре. Ще опитам да говоря. Съжалявам.

Простенах тихо.

— Или да се извиняваш. Кефинг не се извинявай.

Веждите й се свиха и тя завъртя глава към мен.

— Кеф-инг?

Усетих как ушите ми пламнаха.

— Не е човешка дума. Извинявай за това. Ругатня е.

— Разбирам.

Все още изражението й бе безизразно. Знаех, че дълбоко в нея гори огън. Беше преминала през ада и обратно. Просто трябваше да бъда търпелив и да измисля начин как да я разпаля отново.

Стъпих през люка на Глупака и на мига качеството на кислорода се подобри. Поех дълбоко и доволно дъх, и продължих към медицинската зала, понесъл товара си.

— Ще се срещнем с Тарекх в медицинската зала — казах й, докато вървях напред. — Той ще прегледа раните ти, за да се увери, че всичко е наред. Ще те стегнем за нула време.

— Благодаря ти.

— С него ще си в добри ръце.

Можех да усетя как се напряга и видях как прехапва едната си тъмно розова устна. Тя преглътна, а аз бях запленен от всяко нейно малко движение. Кога за последно бях забелязвал как някой преглъща? Кеф, яко загазих.

— Оставяш ли ме?

Гласът й бе спокоен, но можех да почувствам тръпката, която премина през тялото й.

Сега се чувствах раздвоен. Исках да нараня онези сззт, толкова много, че можех да вкуся гнева си. Повече от това, исках да знаят кой ще им причини поредната доза болка. Исках да видя как искрата живот изгасва в очите им. Но сега Айрис се напрегна. Дори да не го каза, разбрах, че иска да остана с нея. И тъй като вече изпитвах собственически чувства към нея, нямаше какво да сторя, освен да променя плановете си.

— Ще остана с теб.

Тя кимна, но можех да усетя как част от напрежението си отива.

Вратата на медицинската зала се отвори и Фран изскочи навън, слагайки амуниционна тръба в един от бластерите.

— О, Аливос. Ти… — Тя отскочи леко назад, виждайки съсипаното лице на Айрис и залитна. — О, Боже мой.

Завъртях се леко настрани, сякаш можех по някакъв начин да защитя Айрис от погледа, който й хвърляше Фран. Поглед изпълнен със състрадание и ужас. Много добре разпознах това изражение. Бях го виждал толкова много години наред. Хората ме питаха за войната. Казвах им как съм оцелял и този поглед се появяваше в очите им.

Мразех го. Намръщих се към Фран.

— Това е Айрис — казах й със смъртоносен тон. — Тя ще остане известно време с нас.

Фран се окопити, разтърсвайки се леко.

— Разбира се. — Тя превключи на английски. — Никой не ми е казал, че на борда ще дойде нов човек. Има ли още? — Тя погледна покрай мен и прибра бластера в кобура си. — Къде е Кив?

— Все още е на скачача, за да се погрижи за мисията ни.

— Сам? Ти майтапиш ли се? — Гласът й стана по-остър и тя позволи на раздразнението да й проличи. Усетих как вниманието й се насочи от ранената жена в ръцете ми, към половинката й. Поклащайки глава, тя мина покрай мен. — Отивам при него. Кълна се, ще ме вкара в гроба. Беше ми приятно да се запознаем Айрис, но трябва да отида и да покрия гърба на половинката си.

Мислех да посоча, че не бихме оставили Кивиан сам, ако имаше дори малка опасност, но вероятно бе добра идея Фран да се присъедини към него, само за всеки случай. Освен това, капитанът щеше да оцени факта, че малката му безстрашна човешка половинка е отишла да го защитава. Гледах я как се отдалечава по коридора, преди да насоча отново вниманието си към лицето на Айрис. Изражението й отново бе станало безизразно с ръце отпуснати в скута й.

— Сега ще влезем в медицинската зала — казах й аз. — Тарекх вероятно ще е вътре с половинката си, Кат. Ако тя те накара да се чувстваш неудобно, само ми кажи и ще я накарам да излезе.

Лека емоция премина по лицето на Айрис. Изненада.

— Би ли го направил?

— Разбира се — казах твърдо — Ти само кажи.

— Добре — прошепна тихо тя. — Толкова… толкова ли е лошо? — Една мръсна трепереща ръка се насочи към лицето и скулите й, без да го докосва все едно се боеше да разбере колко зле бяха раните й.

— Добре е — казах твърдо. Защото какво можех да кажа? Очите й бяха извадени от мъже, които бяха действали като животни, жестоко обгаряйки ги, съсипвайки всички шансове по-късно да може да й бъде поставена регенеративна тъкан. Умишлено бяха съсипали красотата й. Били са решени да я пречупят. — Красива си — казах й, защото как да не го направя. В моите очи тя бе красива. Можех да видя отвъд грозните белези и вредата, която й бяха нанесли.

Устните й се извиха леко.

— И ти ли си сляп, Алвос?

Сърцето ми прескочи един ритъм, виждайки усмивката й. За нея бях готов да направя всичко. За нея щях да преместя астероиди и да прелетя без страх през черни дупки.

В този миг станах неин. Напълно и безвъзвратно неин.

* * *

Ако Кат се стресна от вида на Айрис, то не го показа по никакъв начин. Беше се сгушила в скута на Тарекх, обвита в одеяло и остана на стола му, дори след като грамадния мъж се изправи, за да прегледа Айрис. Тарекх не бе изненадан да я види, което ми подсказа, че вероятно Кив се е свързал с него и му е казал какво да очаква, докато аз я носех насам. Нито един от двама им не бърбореше безспир както винаги. Кат обикновено бе забавна и обичаше да се закача с Тарекх, а грамадният мъж бе пълен със смях и много спокоен. Днес и двамата бяха мълчаливи и предполагах, че на Кат известно време ще й е трудно да се пребори със случилото се.

Това само ми напомни, че Айрис има нужда от време. Щях да й дам цялото време, от което се нуждае. Ако се чувстваше в безопасност, стоейки тихо и спокойно, то така да бъде.

Тарекх преглеждаше Айрис, а аз наблюдавах резултатите дори по-напрегнато и от него. Тя бе недохранена, дехидратирана и с витаминен дефицит. Не бях изненадан, имайки предвид условията, в които я открихме. Тялото й се бореше с инфекция, а дългата грозна рана на бедрото й имаше нужда от шевове. На един от пръстите й му липсваше горния край, един пръст на крака й липсваше напълно, а друг бе лошо счупен. Мускулите й бяха невероятно слаби и щеше да й се наложи да прекара известно време всеки ден в медицинската зала, докато компютърът й прави пълна диагностика, но като цяло нямаше нищо фатално. Тарекх даде тази прогноза и аз въздъхнах облекчено, което накара приятелят ми да ми хвърли странен поглед, а опашката му да се залюлее.

Не сметнах за нужно да му обяснявам. Бях сигурен, че той разбира какво чувствам.

— Имаш нужда от малко лекуване, но нищо, което едно добро хранене и няколко витаминни инжекции, да не могат да излекуват. Колкото до очите ти… — той се поколеба.

— Знам — каза Айрис — Няма ги. Не мога да видя нищо.

Тарекх вдигна скенера, местейки го по белязаната плът и хлътналите очни недра.

— Обикновено, сега е моментът, в който да надъхам пациента, но нямам нищо добро за казване, имайки предвид какво са ти причинили. Дори обгарянето… — Гласът му заглъхна. — Няма какво да се направи, че да ги възстановим. Съжалявам.

— Благодаря, че опита — отвърна Айрис със спокойния си сладък глас.

Стиснах зъби, когато Тарекх ме изгледа раздразнено. Мразех това, че е толкова примирена с всичко. Би трябвало да фучи разярено. В този случай бих я разбрал. Можех да разбера и страха. Вместо това, тя бе просто… пасивна.

— Ще ти дам мехлем, който да спомогне за зарастването така, че да не останат много белези, както и един за бедрото ти. Трябва да го втриваш два пъти на ден и ще те добавя към биоскенера на кораба, за да мога да следя показателите и да съм сигурен, че нямаш някакво скрито заболяване, което да се прояви по-късно. Но нямаш никакви паразити или зарази, тъй че това е плюс. Любов, би ли ми подала една от онези санитарни престилки зад теб? — той погледна към Кат.

— Може да вземе одеялото ми — каза Кат, развивайки го от раменете си и подавайки го на половинката си. — Не ми е студено вече.

Погледнах намръщено към Айрис. Дали й е студено? Тарекх нежно зави раменете на Айрис и осъзнах, че покрива голотата й. Ядосах се на себе си, че не бях помислил за това. Трябваше да осъзная, че може да й е неудобно.

— Може да спиш тук — започна Тарекх.

— Не — намесих се бързо. Медицинската зала бе малка и обикновено бе пълна с разтурията на Тарекх. Не беше удобна и исках тя да има хубаво легло и приятно място, на което да седне и да се отпусне. Исках да може да се разтегне и да й бъде комфортно. — Може да остане в моята стая. Аз ще спя някъде другаде.

— Добре — каза спокойно Тарекх. След това превключи на родния ни език. — Нали знаеш, че така започна всичко между мен и Кат?

Намръщих му се. Кат само се подсмихна и ми намигна.

— Ще донеса някакви дрехи, които да ти станат — каза човешката жена. — Как каза, че е името ти?

— Айрис.

— Точно като цветето. Красиво. — Кат скочи на крака и излезе от медицинската зала. — Веднага се връщам.

Опашката на Тарекх се клатеше бавно, когато обърна гръб на Айрис. Той отмести настрани част от инструментите си и започна да рови за нови.

— Нека да продължим и да почистим и зашием раната на крака. — Той се премести до една от машините и започна да натиска нещо на интерфейса. Докато го правеше, аз наблюдавах внимателно Айрис. Името й значеше „цвете“? Отиваше й и бе прелестно като нея самата.

Тя завъртя лице в моята посока, търсейки нещо.

— Алвос още ли си тук?

— Тук съм. — Тя кимна леко и задъвка долната си устна, сякаш искаше да каже нещо, но се боеше. — Какво има? — попитах аз. — Боли ли те нещо?

Айрис преглътна.

— Ти… ще останеш ли? — Лицето й пребледня. — Не е нужно да го правиш, разбира се. Сигурна съм, че си зает. Просто бях любопитна…

— Разбира се — казах й, пристъпвайки към нея. — Искаш ли да държиш ръката ми, докато той работи?

Тя веднага протегна ръка напред и видях, че трепери. Разбира се, че бе нервна. Можех да си представя колко е ужасяващо това, което й се случваше в момента, имайки предвид какво бе преживяла. Хванах ръката й и я стиснах леко, за да й покажа, че съм с нея. Айрис веднага обви и двете си ръце около моята, и ме изненада като проследи с пръсти кокалчетата ми.

— Имаш четири пръста — промърмори тя. — Бях усетила, че ръката ти е малко различна.

Тарекх изглеждаше зает в другия край на стаята, ровейки в едно от шкафчетата с провизии. Потърках с палец кожата на Айрис, без да ме е грижа, че е мръсна.

— Моят народ има три пръста и палец, да. Както и на краката.

— Краката ти са с три пръста и палец? — На устните й се появи шеговита усмивка, която обаче изчезна на мига. — Съжалявам. Не трябваше да казвам това. Аз…

Засмях се, макар звукът да прозвуча пресилено. Не ми харесва ужаса изписан на лицето й, сякаш бе направила фатална грешка, шегувайки се с мен. Трябваше да й покажа, че не съм разстроен.

— Краката ми са грозни, но не чак толкова.

— Не, доста са грозни — обади се Тарекх, заставайки до нея. Той издърпа нещо закачено за стената, което имаше остър връх и направи жест към нея. — Добре, Айрис. Ще се наложи да отворя раната, за да почистя инфекцията, преди да се е разпространила в кръвната ти система. Първо ще стерилизирам мястото и след това ще го накарам да изтръпне. Става ли?

— Добре. — Тя пое дъх, а ръцете й се стегнаха около моята, и макар да личеше, че е изплашена, лицето й бе безизразно, както обикновено.

Стиснах леко ръката й, за да знае, че съм до нея.

— Първо ще почувстваш влага по бедрото си — каза Тарекх. — След ще изтръпне с лека безболезнена инжекция.

Бях доволен, че Тарекх си прави труда да й обясни всичко, което ще направи, преди да я докосне. Той бе добър мъж, моят приятел. В следващото заведение щях да му купя балончета с напитки, това бе сигурно. Потърках с палец меката, странна на цвят кожа на Айрис.

— Ако те заболи, няма проблем да му се ядосаш — казах й, надявайки се на реакция. Смях. Усмивка. Нещо. Гняв дори.

Но тя остана напълно неподвижна, чакайки.