Серия
Звездни пирати (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Enticed By The Corsair, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,2 (× 26 гласа)

Глава 25

Айрис

Усещах тялото си изтръпнало, докато се обличах и насочвах към мостика. Не ме интересуваше, че миришех на секс или че бях потна и лепкава от последните откраднати мигове с Аливос. Не можех да се насиля да вляза сама в банята, тъй като бе малка и се чувствах като в клетка. Не че имаше значение. Нека мириша.

Нищо нямаше значение, освен факта, че Аливос ме напусна. Беше избрал отмъщението си пред мен. Предпочиташе да рискува живота си в някакъв глупав кръстоносен поход, вместо да остане. Имах ужасното усещане, че ако се качи на кораба, никога повече няма да го видя. Щяха да го убият.

И той щеше да ме остави напълно сама в тъмнината.

Мъката едва не ме задуши, докато се насочвах към мястото си на мостика. Можех да чуя другите да се движат около мен, но никой не говореше. Още по-добре… не бях в настроение за приказки, и ако те бях нервни, не исках да слушам за страховете им.

Аливос бе решил, че тази битка е по-важна от мен. Трябваше да се защитя и макар да го обичах, не можех да остана с някого, на когото не можех да разчитам, че ще избере мен. И от това ме болеше най-много.

Обичах го толкова силно, че сега се чувствах така, сякаш отново бях ослепяла. Загубата на зрението ми ме направи крехка и страхлива, лесна за пречупване. Загубата му щеше да ме унищожи.

Едва бях сложила слушалките, когато чух някой да възкликва удивено. Беше Фран.

— Той обръща капсулата. Нещо не е наред.

Замаях се и сграбчих толкова силно таблото пред мен, че ръцете ми ме заболяха.

— Какво имаш предвид с това, че нещо не е наред?

Последва дълга пауза.

— Може да не е нищо — каза тя бързо.

Изръмжах раздразнено.

— Не крий истината от мен само защото не мога да я видя. Аз съм възрастна. Кажи ми какво става. — В гърлото ми се надигаше вик, въпреки че се стараех да бъда спокойна и усещах, че ако му позволя да се изтръгне през устните ми, никога нямаше да мога да спра. Представях си цял куп ужасни неща. Аливос носещ се в астероидно поле, мъртъв. Аливос, задушаващ се във вакуума в космоса. Аливос с ръце вързани зад гърба, отведен при врага, който нарежда да му бъдат извадени очите, защото не се подчинява…

— Комуникаторът му все още е изключен — каза Сенторр, а гласът му бе спокоен и безизразен както обикновено. — Той сложи устройството, след това се върна в совалката и потегли по обратния път. Връща се на Глупака, вместо да изчака там останалите. На ваше място все още нямаше да се тревожа.

— Това променя нещата — заяви разтревожено Кат. — Да нападнем ли? Да продължим ли напред? Или да спрем и да го изчакаме?

— Ще го изчакаме — каза Кивиан. — Ако има проблем с това да продължим напред, сигурен съм, че Аливос ще е наясно. Ще следваме него.

Затаих дъх и отново сложих слушалките си. Ръцете ми трепереха. Опитвах се да бъда спокойна, но имах чувството, че ще се разпадна. Едва успявах да запазя спокойствието си, и да не позволя на онзи писък да излезе от гърлото ми. Бях сложила слушалките с единствената надежда, че докато сканирам каналите ще доловя гласа на Аливос. Че той ще се смее, а аз ще му се ядосам, и след миг всичко ще бъде наред, защото той ще е тук и отново ще ме целуне.

Но не чух нищо. Само редовните безсмислени разговори както обикновено. Никакъв Аливос. Чудесно, смених канала. Веднъж. Втори път. Отново и отново, преминавах през всички канали, слушах няколко мига чуждите разговори, и когато се убедях, че не бе моят извънземен, минавах на следващия канал.

Нуждаех се да чуя гласа му. Бях отчаяна да го чуя.

— Совалката се връща на борда на Глупака. — Спокойният глас на Сенторр прекъсна хаотичните ми мисли. — Потвърждавам, че Аливос е на борда, и че жизнените му показатели са добри.

Скочих от мястото си и изхвърчах от мостика, насочвайки се към коридора, който водеше в отсега на совалките. Там имаше редица врати и не знаех от коя ще излезе той и дали въобще бях пред правилната врата. Можех, полудяла, да гледам към някой килер, все пак никога не бях идвала тук. Но трябваше да бъда там, когато той слезе на борда. Трябваше. Блъснах се в една врата, докато завивах по коридора, после си ударих китката, но не ме бе грижа. Бях полудяла от тревога по него, че почти не усещах болката.

Две силни ръце се обвиха около мен, когато почувствах отварянето на една врата.

— Внимателно, любима — каза Аливос и гласът му подейства като студена вода върху нажежените ми до червено нерви.

Разплаках се, обвивайки ръце около тила му.

— Тук съм — прошепна той в ухото ми. Ръцете му милваха гърба ми. — Тук съм и наистина сгреших. Не биваше да те оставям. Беше права да ми кажеш, че съм идиот.

— Не съм го казала — успях да заявя между воплите. — Никога не съм те наричала идиот. — Зарових лице в шията му, вдишвайки аромата му. Под познатия, прекрасен негов аромат долавях миризмата на секс и това ме изпълни с копнеж.

— Но със сигурност си го помислила. — Гласът му бе изпълнен с веселие, докато отмяташе косата от лицето ми.

Ударих леко гърдите му, въпреки че знаех, че няма особен ефект. Вече не бях ядосана. Само мисълта, че е изложен на опасност прогони цялото ми раздразнение, и всичко, което изпитвах бе облекчение.

— Просто се радвам, че си добре.

— В началото мислех, че планът е чудесен — каза ми той, мърморейки срещу главата ми, тъй като бе притиснал устни в темето ми. — Влизам, удрям няколко гадняри и ставам големия герой. Тогава осъзнах, че ти не искаш това.

— Просто искам теб — прошепнах, вкопчвайки се здраво в него.

— Знам. А аз исках да искаш повече. Едва тогава осъзнах причината да бъдеш разстроена. Ти се боиш да не останеш отново сама. И осъзнах какъв кефинг идиот съм, тъй като, ако нещо се случи с мен, няма да мога да те защитавам. Тогава осъзнах, че хвърляйки се в бой само с юмруци, не е най-разумния план все пак.

Прегърнах го силно.

— През цялото време, докато бях на совалката, съжалявах, че те оставих сама. Трябваше да остана в леглото при теб и да ближа сладкото ти влагалище дни наред. Това е много по-приятно занимание, отколкото да преследвам един лорд, който обича да чупи играчките си. Не че не искам да си получи заслуженото. Просто реших, че може би е по-умно да не се хвърляме напред с юмруците си.

— Значи просто ще го оставим, така ли? — зад нас чух гласа на Тарекх. Той звучеше отвратен.

— Не точно. — Ръката на Аливос помилва гърба ми. — Все пак обезвредих двигателите им. В момента използват соларните запаси за спешни случаи. Когато те се изхабят, ги очаква много неприятна изненада. Помислих си, че може да изпратим анонимен сигнал, към властите на най-близката станция и да оставим те да се справят с него.

— Без да си цапаме ръцете? Че къде е веселбата във всичко това? — Кивиан звучеше развеселено.

— Имам на ум друг вид веселба — заяви Аливос и ме вдигна на ръце, все едно не тежах нищо. — Изпратете сигнала и да се махаме от тук. Ние ще бъдем в каютата ни, наслаждавайки се на нулевата гравитация.

Някой изсумтя развеселено. Аз притиснах тяло към гърдите на Аливос и го оставих да ме отнесе далеч от останалите. Все още треперих заради страха, който ме бе обхванал, и стисках здраво предната част на туниката му, сякаш да не го изгубя, напомняйки си, че той бе тук. Че лорд Унто няма да го докосне.

Когато вратите се затвориха зад нас, оставяйки отново само двамата, аз се отпуснах. Макар и малко.

— Никога преди не съм имал някой, за когото да мисля — каза ми Аливос, нежно полагайки ме в леглото. — Е, с изключение на екипажа. Но те винаги са окуражавали моята безразсъдност. Те нямат против ако се бия. Ти си първата, която някога е искала от мен нещо различно от уменията ми в боя.

— Не им отдаваш дължимото — промърморих. — Останалите са добри хора. Но не за всеки престъпник си струва да рискувате. Невинаги можеш да спасиш деня. — Открих закопчалките на туниката му и ги деактивирах. На мига плата се отпусна в ръцете ми.

— Да, но исках да спася деня за теб — натърти дой, събличайки ме, докато аз разсъбличах него. Поне що се отнася до това и двамата бяхме на едно мнение.

— Нека той е нечий чужд проблем — казах, поклащайки глава. — Искам да си тук с мен.

— Мога да го оставя — обеща Аливос и притисна устни към моите. Ако това искаш ще го направя. Но аз съм пират, Айрис. Взимам кораби на абордаж и ограбвам пътниците им. Влизам в битки. Това е нещото, което правя. И съм много добър. Не мисля, че мога да се променя чак толкова.

Поклатих глава, избутвайки туниката от тялото му, за да прокарам длани по мускулестите му ръце.

— Не искам да се променяш. Но точно сега, имам нужда от теб повече, отколкото имам нужда от отмъщение. Може би след шест месеца това ще се промени. Може би след месец ще поискам от теб да тръгнеш след него, ако властите не направят нищо. Но дотогава, имам нужда да си само мой. — Прокарах ръце надолу по бедрата му, преди да ги плъзна назад и да сграбча дупето му. Господи, беше много секси. Бях така облекчена, че е отново при мен. — Изпълнявай всички малки задачи, които пожелаеш. Просто не приемай нищо, където могат да те убият, само защото копнееш за битка. Моля те.

— Мъдри думи. — Той потърка нос в шията ми и плъзна ръка между бедрата ми, в търсене на женствеността ми. — Предполагам, че ако трябва да избирам между боя и секса, ще избера секса. — Аливос захапа леко челюстта ми. — Особено, ако и ти участваш.

Сграбчих шепа от гъстата му коса и го дръпнах, силно.

— Най-добре само аз да участвам — заявих му остро.

Моят пират само се засмя и ме бутна назад на леглото.

— Определено. Ти си единствената, която искам. И като заговорихме за това… знам, че може да не искаш да останеш на борда на един пиратски кораб. Не и когато можеш да отидеш, където пожелаеш. Но може ли този мъж, който до скоро мислеше само с юмруците си, да те убеди да останеш с него? Да му дадеш още един шанс?

— Може да получиш всички шансове, от които имаш нужда — казах му аз. — Обичам те.

— Дори и ако съм повреден и мисля, че всеки въпрос може да бъде решен с бой? — Аливос ме целуна отново и устните му бяха твърди и отчаяни, като моите. — Няма да мога винаги да мисля, преди да действам, любима. Понякога правя неща, само защото инстинктът ми е надделял над разума. Но обещай ми, че въпреки това винаги ще ме обичаш.

— Как може да е по друг начин? — Може би моят първи инстинкт още дълго време щеше да бъде страхът, но ако бъдем заедно, можехме да се балансираме един друг. — Ти си всичко, което някога съм искала. Обичам те толкова много.

Той се озова между бедрата ми за секунда и това, че дръпнах косата му, само го възпламени до крайност. Сграбчи едната ми гърда, докато с другата ръка разтвори гънките ми и откри клитора ми, потърквайки го така, че само след миг се разтреперих.

Когато най-после проникна в мен, нямаше болка. Усещах само невероятно удоволствие и се задъхах от него. Тялото му пасваше така перфектно на моето.

— Моя любов — промърмори той, тласкайки се в мен. — Моя сладка Айрис. Нуждая се от теб толкова много.

Нямаше значение, че той бе повреден, нито че аз също бях. Нямаше проблем, че и двамата имахме своите недостатъци, стига винаги да намирахме пътя един към друг. Затова се вкопчих силно в него и оставих Аливос да ме отведе до следващия оргазъм. В неговите ръце бях в безопасност. Завинаги в безопасност с него.