Серия
Звездни пирати (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Enticed By The Corsair, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,1 (× 22 гласа)

Глава 3

Аливос

Не можех да позволя на тези непознати да разберат, че от звуците на тяхното пристигане се чувствах едновременно ужасена и изпълнена с надежда.

Не мислех, че са онези, които ме плениха. Тези миришеха различно. На чисто, не влажно. Не ми се присмяха, виждайки ме да седя в собствената си мръсотия, с която бе пълна клетката ми. Никой не хвърли протеиново блокче към лицето ми, смеейки се, за да види как ще реагирам. Да изискат да им благодаря, тъй като трудно спечеленото ми подчинение бе по-забавно от това да ме гледаха как умирам от глад.

За пръв път от месец насам си позволих да изпитам надежда.

Но изминалият месец бе много труден и не можех да забравя уроците, които научих. Затова стоях мирно… въпреки че сърцето ми биеше толкова силно, че бях изненадана как не са го чули до сега… и чаках. Това може да е още един номер. Може да са поробителите ми, които да си играеха с мен, опитвайки се да ме примамят да започна отново да се боря, за да имат след това удоволствието отново да ме пречупят.

Все едно имаха нужда от оправдание. Пръстът ме болеше, особено връхчето на кутрето ми, което отдавна го нямаше. Липсваше ми и един пръст на крака. И издълбаните с нож извънземни символи на крака ми, които вероятно бяха нечии инициали, или нещо от сорта „Дейв Беше Тук“. Но не и очите ми. Очите никога не ме боляха.

Може би защото ги нямаше.

След онзи ужасен ден, в който ми ги взеха, започнах да разчитам на останалите си сетива. Можех да доловя движението на въздуха, когато извънземните приклекнаха до клетката ми. Единият стоеше толкова близо, че можех да доловя уханието на дъха му. Беше странно приятно… за разлика от вонята, в която се намирах.

Затова седях и чаках. Чаках инструкции или побой, или нещо. Научих, че когато не се подчиняваш губиш нещо. Някога бях дива и се бунтувах… вече не. Никога повече. Не исках да изгубя нищо повече.

Пазех тишина, когато злите, онези със странния извънземен език влязоха в стаята. Когато жената започна да крещи и плаче, и когато останалите скоро пристигнаха. Бях ужасена, но след седмиците в този ад се научих да не показвам реакциите си. Затова стоях тиха и неподвижна, притиснала ръце към бедрата си, решена да не издавам нито звук. Да не бъда непокорна.

Докато не чух един от тях да говори на английски. Той каза „чукам“. Сигурна бях, че го каза.

Затова, за пръв път от седмици не се подчиних, макар че може да ми коства езика, носа или живота ми. Просто… трябваше да зная кой бе тук.

— Очите ти — промърмори единият на английски и само звукът от родния ми език… мамка му само факта, че мога да разбера какво ми говорят… беше толкова прекрасен, че щях да се разплача, ако ми бяха останали слъзни канали.

— Няма ги.

— Няма ги? Само това ли ще кажеш? — мъжът звучеше възмутен, а аз се улових, че слушам в захлас как изговаря думите. Беше някак странно, все едно английският… или каквото и да е човешко… не бе родният му език, и вероятно наистина не беше. Зачудих се дали и той е извънземен. — Толкова спокойно, колкото останалото? Няма ги? Това са очите ти.

Исках да му се озъбя. Исках да му кажа, че знам, че ги няма. Не бях послушен роб и те ме наказаха, защото се борех. И колкото повече се борех, толкова по-силно отвръщаха те. Отрязаха пръста на ръката ми, а след това и този на крака ми и когато не спрях да се боря, взеха очите ми. И това беше. Вече нямах сили да се боря. Сега бях жива единствено, защото бях покорна. Другите бяха мъртви. Всички бяха мъртви. А аз бях напъхана в тази клетка от месец и не исках нищо друго, освен свободата си и хладния земен бриз на лицето си. Молех се да ми помогнат, защото не можех да понеса повече.

Но научих, че мога да понеса много повече. Щях да оцелея. Затова не казах нищо от това. Не знаех дали не е капан. Дали не е тест за това колко съм покорна. Затова казах.

— Веднъж не се подчиних. Научих си урока.

Мъжът въздъхна дълбоко.

— Нека да я отведем обратно на кораба — каза другият глас. — Фран ще ме убие, ако се забавим още малко. Идваш с нас, скъпа. Ще се погрижим за теб. Никой повече няма да те нарани.

— Добре — казах, тъй като изглежда очакваха отговор. Сърцето ми заблъска лудо изпълнено с надежда. Дали е истина? Дали е възможно?

Мъжете обсъдиха нещо на тих глас и фактът, че смениха езика, ме направи нервна. Ето започваме отново. Това не бе спасителна мисия, както се надявах. Просто значеше, че не мога да се доверя на никого. Заставих се отново да изглеждам спокойна и зачаках.

— Направи го — каза гласът по-близо до мен, обръщайки се към приятеля си. — Ще я изведа от тук и ще се върна на кораба.

— Добре. Аз ще дойда, след като взема, ъм, нещата.

Чу се звук от стъпки и осъзнах, че някой си тръгва. Прехапах долната си устна, защото исках да изкрещя, молейки ги да ме вземат със себе си, но успях да се спра. Преглътнах и зачаках. Безкрайно, безкрайно чакане. Изглежда това вече беше животът ми.

Чу се хрущене на метал и клетката ми потрепери.

— Как за кеф се отваря това нещо?

Сърцето ми отново заблъска силно.

— Не знам. Никой не ме е пускал оттук.

Мъжът изръмжа тихо.

— Никога повече няма да бъдеш в клетка, ако зависи от мен. Кажи ми името си. Забравих го.

— Айрис — прошепнах. И клетката изскърца и се разтресе, а аз усетих как въздуха се раздвижва.

Не можех да видя, но усетих как вратата се отвори. Вълна от нетърпение премина през мен, но бях прекалено изплашена, за да направя каквото и да било.

— Подай ми ръката си — каза ми мъжът. Не се поколебах, защото подчинението бе дълбоко внедрено в реакциите ми. Подадох ръка напред и бе обгърната от топли пръсти.

През мен премина тръпка, когато осъзнах колко грамадна е ръката на непознатия. И кожата му бе различна на допир. Спомена за няколкото пъти, в които бях докосвана от мъжете с оранжева и твърда кожа. Кожата им разкъса моята и ме нарани. Този мъж обаче бе гладък, като велур. Приятен на допит. Той не бе като тях.

— Аз… кой си ти? Какво си ти? Къде са другите? Онези, които ме отвлякоха?

— Мъртви са — каза твърдо мъжът. — Или скоро ще бъдат, ако зависи от мен. Името ми е Аливос. Аз съм приятел — тонът му стана по-мек, сякаш усещаше, че ме е изплашил. — Аз съм пират, но не наранявам човеци. В безопасност си, обещавам.

Обещанията се нарушаваха с лекота, но все пак кимнах, защото изглежда той очакваше отговор. Надявах се, но нямаше да въздъхна облекчено, докато не се махнех от това място. Опитах да запомня името му, но бе доста странно, затова се постарах да го повторя възможно най-точно.

— Алвос.

— Достатъчно близо — имаше нотка веселие в гласа му. — Ще запазим урока по езици за по-късно. Можеш ли да се изправиш?

Да се изправя? Когато той ми подръпна ръката осъзнах, че иска да изляза от клетката. Радост премина през мен и се хвърлих напред, преди да е променил решението си. Бяха минали седмици откакто последно разтегнах краката си и на мига получих крампи, които ме накараха да полетя стремглаво напред.

Силни ръце се обвиха около кръста ми и в следващия миг бях подпряна срещу грамадно тяло. Той бе топъл и ухаеше толкова хубаво и чисто, че проплаках.

— Държа те, Айрис — прошепна Алвос, а дъхът му погали кожата ми. — Няма да позволя да паднеш.

Бях мръсна и се чувствах неприятно и бях толкова слаба, но в същото време почувствах, че съм в… безопасност. Прииска ми се да видя лицето му и осъзнаването на това се стовари болезнено върху мен. Никога нямаше да мога да го видя. Никога. Щях завинаги да бъда изгубена в тъмнината.

Не, не можех да мисля за това. Аз бях оцеляваща. Щом трябва да съм сляпа до края на дните си, така да бъде. Щях да използвам всичките си други сетива. Като докосване и обоняние. Точно сега и двете бяха изострени до крайност, благодарение на мъжа, който ме държеше, притисната към гърдите си. Притиснах пръсти към гърдите му и почувствах материята на блузата му, както и нещо твърдо под нея. Броня?

— Можеш ли да стъпиш на крака? — попита ме Алвос.

— Мина известно време, но ще опитам — пробвах да стъпя на крака, но бе болезнено ясно, че не могат да ме държат. Не можех да ги изправя и ги чувствах слаби и меки като спагети. — Дай ми само момент.

— Точно колко време, е известно време? — гласът му бе гневно ръмжене в ухото ми, преди да ме вдигне на ръце като принцеса от приказките. — Ще те заведа в медицинската зала.

— Добре — казах спокойно. Исках да попитам къде е тази медицинска зала, и какво ще се случи там, но бях забелязала, че извънземните имат насилствени наклонности, затова стиснах зъби и се опитах да изглеждам покорна.

Покорството ме опази жива. Дори да исках да крещя от радост, че съм вън от онази клетка, или да хукна да бягам и да се скрия така, че никой повече да не ме намери, не го направих, а стиснах ръце в скута си и се постарах да бъда спокойна и покорна, като добър малък роб. Емоциите бяха прекалено опасни и не можех да си позволя да ме мислят за нещо друго, освен перфектния домашен любимец.