Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Звездни пирати (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Enticed By The Corsair, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 46 гласа)

Информация

Издание:

Автор: Руби Диксън

Заглавие: Съблазнена от пирата

Преводач: Ralna

Година на превод: 2018

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Читанка

Година на издаване: 2018

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: galileo414; desi7y; sladcheto

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10167

История

  1. — Добавяне

Глава 2

Аливос

Сякаш отне цяла вечност защитите и щитовете на Носителят на много радости да се свалят и да бъдем готови да го вземем на абордаж.

— Готово — обади се Сенторр с равния безизразен глас, който използваше винаги по време на мисия. Понякога си мислех, че ще е добре да се усамоти в каютата си и да изпусне част от напрежението… или просто да го потиснеше някъде дълбоко в себе си.

Скоро Кивиан се присъедини към нас, прибирайки бластерите си и тупвайки Тарекх по рамото. Той разбираше през какво минаваше мъжа.

Всички затаихме дъх, докато Глупака се изравняваше с Носителя и съоръжението за абордаж започна да се разтваря. Чу се съскане, когато корабите се прикачиха един към друг. В мига, в който люкът се отвори, Тарекх изхвърча напред.

Аз бях плътно зад него, воден от различен вид ентусиазъм. Той можеше да вземе половинката си. А аз да счупя няколко глави.

В мига, в който влязохме в кораба на сззт, доловихме сладникава миризма, за която филтрите явно не можеха да се погрижат. Въздухът беше топъл и влажен знак, че корабът е виждал и по-добри дни и че рециклаторите скоро щяха сдадат багажа. Ако бях пътник тук, щях да съм ужасен да бъда изпратен в космоса с този боклук, но сззт явно искаха да експлоатират старото момиче, докато рухне. Това вероятно бе нормално за тях. Коридорите бяха задръстени с какви ли не неща и в мига, в който нахълтахме вътре, Тарекх се насочи на дясно, търсейки товарния отсек и биосигнала на Кат.

Аз тръгнах на ляво, насочвайки се към мостика. Бях нетърпелив да се включа в битка. И то не само, защото се опитаха да „спечелят“ Кат от Кивиан, или защото я изплашиха до смърт, а от простата радост да ударя нещо с юмруците си, докато спре да се бори.

— Предатели! Крадци! — чу се ръмжене от коридора пред мен и вратата на мостика се плъзна, затваряйки се и оставяйки ме отвън.

Намерих ги.

С дива усмивка се приближих до панела на мостика и забих облечения си в ръкавица юмрук в деликатната мрежа от трансмисии, конектори, жици и чипове. Като повечето стари кораби, панелът не беше защитен и успях да отскубна цяла шепа жици, карайки екрана да почернее, губейки мощност. Опрях пръсти в ръба на вратата и започнах да я отварям леко, само толкова, колкото да видя как двамата сззт вадят по една шокова палка. Палките се използваха върху роби, но разбирах защо са решили да ги държат тук… все пак нямаше как да ползват бластери, а имаха нужда от оръжие.

За мой късмет, ние мессакаш не можехме да бъдем засегнати от шоковите палки.

Отворих изцяло вратата с едно мощно движение и нахълтах вътре. Не знаех дали Кивиан е след мен. Не знаех дали ще опитат да ме ударят с шоковите палки. Всичко, което усещах, бе кръвта бучаща в ушите ми, кипяща в тялото ми и летящите ми юмруци, насочени към опонентите ни. Исках да си платят. Исках да ги боли. Исках да съжаляват за избора, който бяха направили.

Нахвърлих се върху тях с юмруците си към твърдата им оранжева кожа. Стоварих се с цялата сила на тялото си, удряйки светкавично. Кокалчетата ме заболяха, когато нанесох първия удар, но аз игнорирах болката, точно както игнорирах всички други болки, когато нападах. Имах стара военна рана, която се обаждаше непрестанно, ранено коляно, което така и не се излекува правилно, след като се махнах от Треш II… но нищо от това не бе от значение. Всичко, което ми беше нужно, бе да знам, че съм победил врага.

Че съм го наранил.

Че съм го накарал да си плати.

В един момент осъзнах, че съм единственият останал прав на мостика. Гневът изчезна от мозъка ми и осъзнах, че дишам тежко, гледайки изпръсканите с кръв панели около мен. На екраните се виждаха звездни карти и пътнически маршрути, но никакви избрани дестинации или информация за извънредна промяна на курса. В краката ми двамата сззт лежаха потрошени и окървавени.

Но все още дишаха. Твърди копелета.

Бутнах единия настрани с ботуша си, чудейки се дали да повикам Кивиан. Или да ги довърша. Но те бяха пребити и в безсъзнание, и не представляваха опасност за някой от нас. Нямаше никаква следа от Кив или Тарекх, затова използвах мига да си поема дъх, чакайки жаждата за кръв да се уталожи. За онази зееща празна дупка в гърдите ми да се запълни, поне за известно време, заради задоволството, че съм наранил врага.

Обаче както винаги, се чувствах напълно празен отвътре.

Раздразнен, опънах ръкавиците и изпуках кокалчетата си. Болка прониза ръцете ми… приятно чувство… и изхвърчах от мостика.

Може би имаше нещо… или някой… с когото да се сбия в товарния отсек, защото не бях никак изморен. Тази битка не ми бе достатъчна.

Никога не е достатъчна, прошепна нещо в ума ми, но го игнорирах. Така беше от години.

Излязох от мостика, тръгвайки надолу по коридора. Никой не се появи, за да ме предизвика, и започнах да отварям всяка една от вратите, за да съм сигурен, че не сме изпуснали някой. Корабът изглеждаше празен, затова предположих, че двамата сззт, лежащи на пода на мостика, са единствените пътници.

Разочароващо. Все още исках да се бия.

Натиснах един бутон на комуникатора на китката си, търсейки биосигналите на останалите. Те все още бяха събрани пред това, което би трябвало да е товарният отсек. Насочих се на там, ритайки боклуците по пода и удряйки с юмрук стените.

Щом стигнах до товарния отсек, вонята там се блъсна в лицето ми.

На мига разпознах миризливата сладникава воня на разложено. Преди това не я бях доловил, но сега я усетих. Всеки оцелял след войната с Тресиан познаваше миризмата на смъртта. Това бе онази пронизваща, ужасяваща миризма, която завладява сетивата ти и отказва да си тръгне. Беше неприятна, тревожна и носеше със себе си куп лоши спомени. Самият въздух се чувстваше така, сякаш бе изпълнен с гниеща и разлагаща се плът.

Миризмата му се носеше далеч от коридора. В края видях да стои Кивиан с мрачно изражение. Той поклати глава и отстъпи бавно назад.

— Не искаш да видиш това, Аливос.

Той знаеше, че се борех със старите спомени. Но сега, когато бях уловил миризмата, нямаше как да не видя какво се е случило вътре. Трябваше да знам, ако не за друго, то поне да успокои ума ми. Понякога въображението ми бе по-ужасно от действителността.

Пристъпих вътре и осъзнах… не… беше много по-лошо отколкото очаквах. От едната страна, Кат бе отпусната в ръцете на Тарекх, трепереща, докато той галеше косата й. Медикът почти не ме погледна, концентриран върху половинката си. Бях изненадан, че не я е измъкнал още от кораба, но вероятно ме чакаха. Може би Кат все още не можеше да върви, защото е прекалено афектирана. Или може би са минали само няколко мига откакто се качихме на кораба. Когато изпаднех в ярост губех представа за времето.

Това място изглеждаше като кланицата, която бях виждал на едни от старите записи. Миризмата на смърт беше навсякъде, а въздухът беше горещ и тежък. Стари, тъмни пръски покриваха стените, а подът бе покрит с дебел пласт, за който бях почти сигурен, че няма нищо общо с мръсотия. В един сенчест ъгъл бяха наредени клетки, но нищо не помръдваше. Съмнявах се, че е останало нещо живо.

Съмнявах се, че тук е имало нещо живо от доста дълго време.

Ноздрите ми пламнаха като влязох, оглеждайки мястото. Това накара старите спомени да блеснат в ума ми. Лоши спомени. Избутах ги назад, защото всички бяхме засегнати от войната. Всички страдахме. Не бях специален заради демоните, които ме измъчваха. Или може би бях специален, защото все още бях жив. Огледах стаята. На пръв поглед изглеждаше просто разхвърляно. Не, западнало все едно имаше купчини боклук, които онези сззт не си бяха направили труда да изхвърлят или рециклират. Просто ги бяха метнали тук, оставяйки ги да гният. Но клетките накараха тялото ми да се напрегне и пристъпих напред, оглеждайки купчините, когато забелязах няколко извити бели кости и осъзнах, че това въобще не е боклук.

Това бяха хора.

Или са били хора.

Потърках челюстта си, без да казвам нищо. Знаехме, че онези двамата не са свестни. Знаехме го и затова не изпитвахме угризения задето ще ги оберем. Но това… това беше лошо. Беше далеч от всичко, което би могло да роди въображението ми.

— Каишки — проплака Кат срещу гърдите на Тарекх. — Навсякъде са. Спънах се в една, когато ме бутнаха тук и паднах върху една от купчините. — Тя издаде задавен звук, бършейки ръце в дрехите си — Никога повече няма да се почувствам чиста отново.

Беше права. Щеше да й отнеме време да превъзмогне това. Познавах чувството.

Нещо събуди любопитството ми и пристъпих към една от клетките, от която висеше нещо. Някакъв вид въже за каишките на робите. Такова, каквото бях виждал да носят човешките роби. Такава, каквато Кат носеше в момента. Беше покрито със засъхнала кръв. Нещо гниеше вътре на дъното на клетката и осъзнах, че гледам гниещите останки на човек.

Всичко това бяха трупове на човеци. Части от тях. Измъчени, захвърлени части от човеци, които бяха посрещнали един много лош край. Бях виждал клипове, на които властите нахълтват на черния пазар и откриваха животни, с които са се отнасяли по ужасен начин. Това ми напомняше на онези видеа, с тази разлика, че когато погледнех в ръждясалите клетки не виждах муцуната на животно. Виждах пет пръста на ръка, която някога е принадлежала на деликатна човешка жена, точно като Кат и Фран. Тази човешка жена бе умряла тук в клетката. Както и другата под нея. Ако трябваше да предполагам, всяка една от петдесетте клетки тук някога е съдържала една нещастна човешка жена.

Нищо чудно, че Кат бе подивяла.

Гняв изригна в стомаха ми. Пуснах въжето и погледнах Кивиан.

— Двете копелета са на мостика. Все още живи. Засега.

Той кръстоса ръце на гърдите си и кимна, можех да видя, че това му е дошло много. Кив не бе виждал това, което аз бях по време на войната. Това бе ново за него.

— Какво се е случило тук?

Погледнах към наредените една върху друга клетки, парчетата материал… и другите парчета… разпръснати из целия товарен отсек.

— Обичали са да чупят играчките си.

Кат отново се задави.

— Не мога да повярвам, че дойдох тук доброволно.

— Никога повече — изръмжа Тарекх, обвил опашка около половинката си, сякаш това го караше да се чувства по-добре. — Никога повече няма да слизаш от кораба.

— О, кеф с това, веднага. — Тупна го тя с ръка и подсмръкна — Ще го преживея.

— Да, ще го преживееш — изръмжа грамадният мъж. Бях сигурен, че скоро няма да изпусне Кат от погледа си. Той й помогна да се изправи и я вдигна на ръце. Тя издаде лек протестиращ звук, но когато опашката му се стегна около кръста й, тя въздъхна и обви ръце около тила му, вкопчвайки се в него, давайки и търсейки утеха.

Не ги гледах, докато се отдалечаваха. Нямаше нужда. Знаех, че Тарекх щеше да мърмори тихи думи на утеха и щеше да я притиска към себе си, докато ужасът от случилото се изчезне. Аз бих направил така.

Кивиан чакаше отзад. В мига, в който Тарекх и Кат излязоха, той ме погледна.

— Не съм казал нищо на Фран. Изключих комуникатора в мига, в който се уверих, че Кат е добре. Значи екипажът все още е жив?

— Не за дълго — щях да се върна на мостика и да се погрижа за тях, защото тези копелета нямаше да дишат още дълго, що се отнася до мен.

Той кимна.

— Ще помогна. По-късно може да вземем оръжията. За сега, трябва да проверим за оцелели.

Погледах го удивено.

— Оцелели? Огледай се, Кив. Онези двамата не са се интересували дали ще има оцелели. Повече ги е било грижа да направят кефинг каша. Интересували са се да късат разни неща от робите си, за да ги гледат как крещят в агония. Мислиш ли, че са оставили нещо живо тук?

Обикновено засмяното лице на Кивиан сега бе напълно сериозно.

— Не, не мисля, че са оставили. Но когато се замисля за моята Фран, искам да знам, че не сме си тръгнали от тук, без да проверим всичко.

— Би трябвало да подпалим целия кефинг кораб и да го засилим към най-близкия астероид, това би трябвало да направим — ритнах една от захвърлените окървавени каишки през пода. Не стигна далеч. Блъсна се в една купчина и спря, а по някаква причина това ме направи още по-гневен. — Екзекуцията е прекалено милостив вариант за тези копелета. Трябва да страдат и то дълго, дълго време. Нов план. Ще ги измъчваме известно време — стиснах ръце, пукайки кокалчетата си.

— Можем да го направим — съгласи се Кивиан, скръствайки ръце. Но още не бе напълно съгласен с идеята ми. — Или можем да вземем оръжията, да проверим за оцелели и да свършим бързо с всичко. Забравяш, че все още сме в обсега на Ракхар IV. Мислиш ли, че никой не е доловил сигнала за помощ, който са изпратили? Довери ми се, колкото и да ми се иска да измъчвам онези сззт и да ги накарам да страдат, ако искаме да защитим себе си и екипажа си, трябва да действаме бързо.

Кеф. Не искаш ли да отмъстиш за народа на половинката си? — махнах с ръка към клетките. — Не си ли гневен? — защото аз бях бесен, а дори нямах човешка половинка.

— Разбира се, че съм гневен — Кивиан присви очи към мен — Но също така съм капитан. Трябва да мисля за безопасността на целия екипаж и колкото по-дълго стоим тук, толкова по-голяма е вероятността да бъдем заловени. Затова ще проверим всичко и ще се изнесем от тук…

Изръмжах, удряйки с ръка по една от клетките. Тя се разклати и няколко други паднаха настрани.

Кеф, това. Заслужават да си платят. Заслужават да бъдат наранени така, както смятаха да наранят Кат. Знаеш ли какво ще каже Фран, ако научи, че си обърнал гръб на това? — игнорирах факта, че погледът на Кивиан стана убийствен и направи крачка към мен. — Ще ти каже „Да ходиш да си го начукаш“ на човешки език и…

Кивиан вдигна юмруци още докато говорех и бях адски доволен, защото го исках ядосан толкова, колкото бях аз. Исках гнева да гори силно в тялото му, също като този гняв, от който аз не можех да се отърва. Исках…

— Ехо?

Гласът бе шепот, толкова крехък, че едва успях да го чуя.

Застинах. Вероятно въображението ми…

Юмрукът на Кивиан се стовари върху челюстта ми, карайки ме да залитна няколко крачки назад. Блъснах се в няколко клетки, и колоната се срина. Ухилих му се докато се изправях, защото вероятно заслужавах това.

— Затваряй си кефинг устата — изръмжа Кивиан, отпускайки ръка.

— Ехо? — отново повика нежния глас. Идваше някъде от тъмните дебри на стаята. Този път знаех, че не е въображението ми. Кив и аз се спогледахме за един миг. Включих лампата на комуникатора на китката си и осветих стаята.

Пред погледа ми нямаше нищо, освен гниещо месо.

— Кой е там? — извиках, използвайки човешкия език.

— Аз… аз… аз съм човек — гласът бе тих и треперещ, сякаш се боеше да говори. — Моля ви… говорите ли английски?

— Да — извиках аз, осветявайки една след друга всяка клетка. Натъкнах се на един пресен труп и се наложи да преглътна отвращението си, продължавайки да светя докато навлизах в дълбините на товарния отсек. Кеф, колко клетки с човеци съдържаше това нещо? — Къде си?

— Не знам — гласът бе изненадващо спокоен. Бях леко шокиран от това, имайки предвид колко ужасена бе Кат. Освен това, можех да различа, че гласът е женски. Тембърът бе малко по-различен от дрезгавия глас на Фран или острия глас на Кат. Този беше мек, нежен и изговаряше внимателно някои думи. — Не ме изоставяйте — гласът започна да става отчаян. — Ще се държа добре.

— Няма да те изоставим — казах, а Кивиан тръгна, минавайки покрай мен по коридор с още наредени една върху друга клетки. — Колко от вас са там?

— Мисля, че съм единствената останала — извика, гласът й вече трепереше. — Обещавам ще се държа добре.

Толкова странно нещо за казване. Насочвах светлината от клетка подир клетка в търсене на собственика на гласа.

— Подскажи ни къде си — извика отново Кивиан. — Нямаме много време за губене.

— Не знам — каза отново жената — Съжалявам.

Но тя беше някъде на близо и продължих напред, проверявайки всяка една клетка. Стомахът ми се преобърна при гледката на това, което виждах, но точно сега това не бе важно. Важното бе да намерим жената. Звучеше толкова спокойна, че не бях напълно сигурен, че не е капан.

Миг по късно, видях женски крак. Затичах се напред, осветявайки клетката. Тя бе седнала с крака подвити под тялото й и лице обърнато към стената. Мръсна тъмна коса се стелеше по гърба й и беше очевидно, че е гладувала и оставена да седи в мръсотията. Дрехите й бяха дрипи.

Обаче тя не се обърна към мен, когато я осветих.

— Как се казваш? — попитах аз.

— Айрис — отвърна ми със същия спокоен глас. — Айрис Мейуедър.

Кивиан пристигна тичешком в мига, в който приклекнах до клетката. Задърпах ключалката, но тя бе ръждясала от мръсотията наоколо. Бе очевидно, че жената е стояла в това нещо от доста време.

Над нея имаше една клетка, както и една под нея и изглежда долната е служила за тоалетна от известно време. Вонята беше ужасяваща, но не можех да виня Айрис за това. Не е като да бе имала избор. Бях любопитен да видя лицето й.

— Ще бъда много послушна — каза отново Айрис с този равен глас. — Каквото поискате, ще го направя.

— Обърни се — казах аз.

Тя го направи и Кивиан освети лицето й. Първото нещо, което забелязах, бе, че бе прелестна. Красива, въпреки мръсотията по лицето й и хлътналите й бузи. Не можех да видя какъв цвят са очите й, защото бяха скрити в тъмнината. Чертите й бяха нежни и плавни, кожата й — един нюанс по-тъмна от тази на Фран. Имаше тъмни вежди и обло лице, както и постоянните гърди, за които бях научил, че са нещо нормално при човешките жени.

Айрис вдигна глава и двамата с Кивиан си поехме едновременно стреснато дъх. Очите й не бяха скрити в сенките. Тях ги нямаше. Нищо, освен тъмни, гневни белези, които стояха на тяхното място.

— Ще се подчинявам — каза тя отново — Моля ви.