Серия
Звездни пирати (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Enticed By The Corsair, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,1 (× 22 гласа)

Глава 7

Аливос

След време водата течаща от тялото й стана чиста, а кожата й прекрасна, с еднакъв цвят, след като я нямаше мръсотията. Тъмната й мокра коса падаше на раменете й и тя изглеждаше по-добре. Дори цветът й се подобряваше, сякаш къпането я направи по-светла. Тя изтри водата от лицето си и докосна с пръсти мястото, където трябваше да са очите й, сякаш бе забравила, че там няма нищо, освен белези.

Усмивката на лицето й помръкна на мига.

— Мисля, че съм готова — заяви тя с възпитания си, равен глас. — Благодаря ти, Алвос.

— Не ме карай да ти ръмжа — казах й аз. — На този кораб може да се къпеш колкото поискаш.

Мокрите й пръсти, чийто връхчета се бяха сбръчкали от водата, погалиха ръката ми.

— Да, но ти благодаря, задето остана тук с мен. И задето ми говореше. Задето не ме изостави. — Тя ме хвана по-здраво. — Не мисля, че някога отново ще ми хареса да бъда сама.

— Разбирам те. — И наистина бе така. Разбирах я повече от всеки друг. — Ела, нека те подсушим.

Обвих една кърпа около раменете й, а тя застана напълно неподвижна, докато материята се прилепваше към тялото й. Обясних й, че това е нормално, но можех да видя, че я тревожи.

Тя погали леко материята, сякаш да се убеди, че няма да падне. Изведох я от водната стая към леглото ми. За пръв път се зарадвах, че съм по-подреден от Тарекх. Леглото ми беше оправено, а одеялата изпънати здраво. Нямах възглавница, каквито човешките жени ползваха, затова си отбелязах на ум да взема една от Фран или Кат.

Отведох я до леглото и тя се настани внимателно на него.

— Ще отида да видя дали Кат ти е намерила някакви дрехи.

Тя се вкопчи в ръката ми.

— Всичко е наред. Мога да изчакам. Имаш ли ножици? Или нож?

— Имам… защо? — дали е някакъв странен човешки ритуал след къпане?

— Трябва да си отрежа косата — тя я избута от лицето си с гримаса. — Цялата е един голям възел.

— Не ти ли харесва? — не можах да устоя и я докоснах, потърквайки я с пръсти. Беше мокра и заплетена, но на допир бе като коприна.

— Никога няма да успея да я разплета. Прекалено заплетена е.

— Ще я отрежа вместо теб.

Устните й се разтвориха изненадано.

— Ще го направиш ли?

В този миг нямаше нищо, което да искам повече. Да се погрижа за нея? Да я обгрижа? Да я накарам да се чувства удобно и обичана?

— С радост. Стой тук, сега идвам.

Насочих се към водната стая и взех гребена си. Той бе с широки зъбци, специално за косата на мессакаш, която бе по-различна от тази на човеците, обаче щеше да свърши работа. След миг се върнах до леглото и докоснах рамото й. Айрис се отпусна и се обърна към мен с усмивка, карайки ме да се чувствам все едно съм спечелил огромна награда, грижейки се за нея.

Тя би трябвало да бъде глезена по цял ден, не да се държат с нея така, както го бяха направили онези сззт. Само мисълта през какво е преминала накара гнева да се разгори силно в стомаха ми. За миг исках да сляза от леглото и да отида да потърся Кивиан, за да разбера какво е направил с копелетата и кораба им. Да отида където и да е зарязан, и да унищожа всичко, което мога. Но за да го направя, трябваше да изоставя Айрис, а бе очевидно, че не иска да остава сама. Дори тези секунди, през които я оставих, за да взема гребена, я бяха напрегнали, тревожейки я. Сега, когато се върнах тя се отпусна и аз взех шепа от косата й, нежно започвайки да разресвам възлите.

Ако трябваше да избирам между Айрис и отмъщението си, щях да избера нея. За пръв път правих избор да не се бия, защото Айрис имаше нужда от мен. Кивиан много добре знаеше какво изпитвах към онези сззт и му имах доверие, че ще се е погрижи добре за тях. Отпуснах се, фокусирайки се върху косата на Айрис, и нямах нищо против, когато корабът се разтресе под краката ми, сигнализирайки, че вече не сме свързани със скачача.

Направих всичко по силите си да не дърпам косата й, но, тя бе права… беше толкова заплетена, че не се изненадвах от желанието й да я отреже. Докато съхнеше, тя смени цвета си на тъмнокестеняво, и бе мека и приятна под пръстите ми. Радвах се, че ми позволи да я докосвам, защото мислех, че е красива. Тя седеше мълчаливо с ръце в скута си, докато работех. Искаше ми се да говори, дори само за удоволствието да знам какво мисли.

— Разказах ти за себе си. Кажи ми нещо за теб, Айрис.

— Няма нищо важно за казване — заяви тя с милия си глас.

Грешеше, но пасивният й тон ми показа, че е решена да задържи тайните си за себе си. Няма проблем. Един ден щеше да ми се довери. Сега бе прекалено рано, но се надявах, че след време ще изпита желание да споделя.

— Щом казваш.

— Как така знаеш езика на човеците? — попита Айрис, точно когато вратата издаде звук, индикирайки, че Кат е пред стаята.

— Отвори — извиках и вратата се плъзна настрани.

Кат влезе и се закова на място, виждайки Айрис увита в кърпа и седнала на леглото, докато се опитвах да разплета косата й. Тя повдигна тези човешки подвижни вежди към мен и ми се намръщи. Не ме интересува как изглеждаше това между нас.

— Съжалявам, че прекъсвам тази домашна хармония, но нося дрехи — тя направи жест към купчинката в ръцете си. — Да се върна ли по-късно?

— Не говори глупости — изръмжах й. Кат само се подсмихна в моята посока, необезпокоена от лошото ми настроение. — Помагах на Айрис с косата й. Можем да довършим по-късно. Вероятно тя иска дрехите повече от подстрижката, а аз трябва да говоря с Кивиан. — Сложих гребена в ръката на Айрис и я стиснах лекичко. — Ще останеш ли с нея, докато се върна?

— Разбира се — весело отвърна Кат. — Донесох няколко различни неща, в случай че не харесаш някое. Аз съм голям фен на това да имам избор — Тя се отпусна на пода до леглото и започна да постила нещата пред себе си. — Не бързай, Али. Ние ще сме добре.

Бях сигурен в това и все пак се тревожих за Айрис.

— Ще бъдеш ли добре? — попитах я, докосвайки рамото й.

— Разбира се. — Гласът й бе равен и учтив. — Благодаря ти.

Стиснах зъби заради пасивния начин, по който звучеше. Толкова покорна. Но не й се скарах за това пред Кат. Всеки имаше различни защитни механизми. Просто я погалих още веднъж по рамото и излязох от стаята. Затворих вратата и спрях отвън за момент, само в случай че Айрис извика изплашено. Само в случай че има нужда от мен. Когато не се чу нищо се насочих към мостика.

Там бе само Сенторр, приведен над навигационния панел на Глупака, сякаш ще получи от него всичките отговори на вселената.

— Къде е Кивиан? — попитах аз.

— Той и Фран са заети в момента — каза Сенторр, а по тона му личеше, че не одобрява това.

Ах. Значи се съвкупяваха. Насочих се към стола си в единия ъгъл на мостика при охранителната станция и седнах долу, вдигайки крака на панела си и опитвайки се да изглеждам удобно и спокойно. Вместо това се тревожех за Айрис и това дали ще хареса Кат. Дали трябваше да се върна, защото може да има нужда от мен, или просто да го преживея.

Вероятно да го преживея.

Погледнах към Сенторр, който ме гледаше, а ъгълчетата на устните му бяха леко наклонени надолу. Огледах го. Той дори носеше униформа, което бе иронично, имайки предвид, че Глупака нямаше такива. Но ако имахме, сигурно щяха да изглеждат като тези твърди неудобни неща, които той носеше — с милион малки копчета отпред и висока яка, която би могла да удуши един мъж. И украсени ръкави, добавих на ум. Проклетият Кивиан обичаше украсените ръкави. Ръкавите на Сенторр обаче бяха обикновени, с копчета. Той ми метна още един неодобрителен поглед, който отскачаше от краката към очите ми.

Потърках челюстта си, мислейки за жената, която оставих в стаята си. Чувствах се странно да седя тук на мостика, преструвайки се, че съм спокоен, след като не бях. Изпитвах всепоглъщаща нужда да се върна при нея и се наложи да се преборя с това чувство, тъй като имах усещането, че с всеки изминал миг ставах все по-собственически настроен към нея. Но не биваше да го показвам, докато не започне да мисли за мен по различен начин, не само като за своя спасител. Както казах преди, това може никога да не се случи.

Целият ад, през който преминах по време на войната, ми беше дал нова перспектива, нов начин, по който да гледам на нещата. Старите рани избледняха, макар никога да не изчезнаха. Затова щях да бъда търпелив.

Насилих се да скръстя ръце на гърдите си и да разгледам навигационните карти на екрана пред мен, все едно ме интересуваха по някакъв начин. Не ме интересуваха. Сенторр не ми предложи някаква информация и когато насочи поглед към картите, проговорих:

— Скачача?

Той ме погледна отново.

— Към момента има срив в системата и се е насочил към най-близкото слънце. Няма форми на живот на борда, ако питаш за това.

— За това питам — съгласих се аз. Кивиан се бе погрижил. Добре. Това бе грозната страна на пиратството, но понякога се налагаше нещата да загрубеят. Не съжалявах. Единствено ме бе яд, че не бях аз този, който да дръпне спусъка, за да може Айрис да чуе от мен, че са мъртви.

Айрис. Не можех да спра да мисля за нея. И странно, не мислех за белезите й или болезнено изглеждащите сенки на мястото на очите й. Мислех за онази лека усмивка, която понякога извиваше устните й и как бях готов да направя всичко за нея. Зачудих се колко скоро мога да се върна обратно при нея. Дали щеше да бъде странно, ако го направя скоро?

— Не и ти — простена Сенторр.

Погледнах към приятеля си. Той пишеше нещо по навигационните карти, качвайки маршрута ни и сканирайки комуникационните честоти, за да се подсигури, че няма да се натъкнем на някой кораб на властите. Сенторр винаги бе зает с нещо. Винаги фокусиран върху Глупака. Понякога се чудех какво се върти в главата му. Дали някога е чувал за „почивка“. Или от какво се опитва да избяга, заравяйки се в работата си. Разбира се, никога не бях го питал. И никога нямаше да го направя.

— Какво и аз?

Устните му се присвиха, докато натискаше бутоните на екрана, малко по-силно, отколкото се налагаше.

— Тя е половинката ти, нали? Очевидно е, че ще се наложи да намерим място за още един човек в нашия кораб за четиричленен екипаж. — Усещах неодобрение в тона му.

— Толкова ли е очевидно? — не го отрекох. В мига, в който поех Айрис в обятията си, знаех, че е моя.

— Да. Има нещо различно в теб. Променил си се.

Хм. Странно как веднага си е проличало. И аз се чувствах различно. Обновен. Все едно имах нов фокус върху живота, в който не се включваха окървавените кокалчета на ръцете ми.

— Да. Тя е моя. Не мислех, че може да се случи толкова бързо, но…

— Чувал съм как се случва — каза Сенторр, прокарвайки ръка по екрана, карайки на него да се появи нова карта с координати на сегашната звездна система — Като гръмотевица.

Беше прав. Винаги съм си казвал, че е прекалено късно за мен, но ми бе нужен само един поглед към Айрис, за да промени нещо вътре в мен. Сякаш тъмнината бе озарена от светлина. И не бях въобще разстроен от това. Преди бях мислил, че ако дойде това време, ще се боря повече, защото вътрешно бях пречупен. Но усещах всичко в Айрис… правилно. Чувствах се добре. Знаех, че тя има нужда от мен точно толкова, колкото и аз от нея. Тя все още притежаваше прекалено много белези, но не бе проблем. Имахме време и един ден всичко щеше да си дойде на мястото. Щеше да сподели с мен, когато бъде готова.

И разбира се, това значеше, че всички на Глупака си имат половинка, освен Сенторр. Гледах го докато работеше забързано, как опашката му се клатеше яростно, докато прелиташе от екран на екран. Дали бе самотен? Не го осъзнавах, докато не срещнах Айрис.

— Някой ден ще се случи и на теб, приятелю.

Той само изсумтя.