Фридрих Незнански
Кръвно отмъщение (34)

34.

Нина постигна своето, Аня отново живееше заедно с нея. Тя самата не знаеше точно защо й е притрябвало, но явно имаше нужда през цялото време да се грижи за някой слаб и беззащитен. Аня бе напълно подходяща.

Животът им в Югозападния район беше доста безсмислен. Ядяха, пиеха, гледаха телевизия, разхождаха се в горския пояс наблизо, ходеха по магазините. Спяха отделно и въпреки че Аня от време на време се опитваше да направи отношенията им по-близки, Нина грубо я поставяше на място.

— Ето, ще си родиш бебе — казваше тя мечтателно — и то ще си има две майки наведнъж. Не е зле, а?

— А с какво ще живеем? — питаше Аня, която вече от дълго време не се беше вясвала на работа.

— Ще се оправим някак — отвръщаше Нина. — Дай да се махнем оттук, а? Някъде по на юг. На юг се живее лесно, там слънцето е повече.

— Както искаш. — Аня само се усмихваше сладко.

— Дай първо да родим — каза Нина. — Тук е столица, медицината е на ниво. При нас знаеш ли какъв беше процентът на детската смъртност? Ужас.

Тя очакваше, че сведенията за истинските убийци на мъжа й ще я споходят по някакъв вълшебен начин, като откровение насън или случайна среща. Организирайки редица убийства на хората, свързани с гибелта на децата й, тя ги смяташе за продължително изкачване към небесната истина. У нея се пробуждаше древната езическа вяра в хармонията на небесните сфери и тя служеше на възстановяването на тази хармония. Сега можеше и да съжали убитите от нея хора, но пак не се отказваше от нито едно от убийствата.

Феликс Захарович не се появяваше много често у тях. Настаняването на Аня в същия апартамент не го радваше, но нямаше желание да спори с Нина. По това време в организацията започваше период на активна дейност и той беше зает за дълги периоди. Веднъж дойде по обяд и доста остро помоли Аня да отиде до магазина за хляб.

— У нас е пълно с хляб — обидено каза Аня.

— Тогава за чай — каза Феликс Захарович.

— Ама и чай си имаме.

— Нямате шунка — каза Феликс Захарович. — Така че иди.

Тя отиде, обидена и недоумяваща, а Нина попита:

— Станало ли е нещо?

— Ами, първо — каза Феликс Захарович, — следователят от прокуратурата, Турецки му е фамилията, та той ги е намерил онези двамата.

Нина бавно стана.

— Как? — тихо произнесе тя.

— Намерил ги е — сви рамене Феликс Захарович. — Но не се радвай. Отдавна са покойници.

Нина поклати глава.

— Не може да бъде.

— Проверено е — отряза Феликс Захарович. — Дори се говори, че нарочно са ги прецакали, за да не позорят редиците. Били са наши хора, от комитета.

— КГБ? — попита Нина. — Децата ми са били убити от хора от КГБ?

— Абе бандити са това — измърмори Феликс Захарович. — Главозамаяли се от безнаказаност маниаци. И по-рано сме хващали такива. Имахме практика изменниците да не стигат до съд. Така че и тях са ги прекарали или направо са ги очистили. Можеш да бъдеш сигурна.

— Не — каза Нина. — Нямам чувството, че съм направила всичко. Те сигурно са живи.

Феликс Захарович реши да не спори.

— И второ — каза той. — Време е да придобиеш постоянно местожителство.

— Моля? — не разбра Нина.

— Няма да караш тук цял живот, нали? — попита Феликс и огледа пристанището й. — Имам за тебе и апартамент, и документи, и даже подходяща кола. Ще си елегантно маце, мила. — Той се усмихна.

— Ами Аня? — попита Нина.

Феликс Захарович сви рамене.

— На нея документи няма да й трябват. Може да си живее с нейните.

— Там ще се съберем ли двете? — попита Нина.

Той се усмихна радостно.

— Надявам се.

— И ще ни идваш на гости? — попита Нина.

Феликс Захарович продължително въздъхна.

— Непременно. Но трябва да ти кажа, че моето положение всеки момент може да се промени. Аз си оставам опората на консервативните сили и новата генерация решително се бори с мен. Ако ме надвият, ще ме отстранят от работа.

— Отдавна ти е време да се оттеглиш — каза Нина. — За какво са ти тези интриги? Сам казваш, че имаш пари. Да се беше пенсионирал.

— Аз не работя за пари — обиди се Феликс Захарович. — Може да се каже, че съм последният рицар на идеята. Когато си отида, от идеята за органичното общество няма да остане и спомен.

— Никога не съм разбирала твоето органично общество.

— Естествено — кимна Феликс Захарович. — Днес малцина могат да го разберат. Това е обществото на бъдещето.

— Комунизъм? — усмихна се Нина.

— В известен смисъл, да. Но без тоталитаризъм, без догматизъм, без подлеците в президиума. Това е развитие на най-добрите идеи, малката ми. Нито социализмът, нито капитализмът, нито какъвто и да е „изъм“ няма да спаси планетата. Необходими са нови идеи, които да обединяват хората. Сега у нас, в Русия, се зараждат тези идеи. Разбираш ли, ние се отказваме да определяме пътя на развитие на хората вместо тях, призоваваме ги към инициатива, но не само за собствена самоизява, а за общото развитие.

— Въпреки това е трудно за разбиране — каза Нина. — Нещо не ги виждам новите идеи, ако естествено нямаш предвид масовата приватизация.

Феликс Захарович се поусмихна.

— Става дума за прорастване — каза той. — Новите идеи още са в земята, още не ги е огряло слънцето. Студовете вече са ги закалили и са готови да растат активно. Дайте ни време, и няма да познаете този свят.

Нина се усмихна и поклати глава.

— Мечтаеш, дядо. Опитът от построяването на комунизма не те е научил на нищо. В края на краищата подлеците пак ще са в президиумите, само лозунгите ще са вашите, за щастливо органично общество.

— Няма да спорим — само каза той.

Всъщност много му се искаше да спори, да доказва, да убеждава, тъй като вярата му в светлото органично бъдеще беше безгранична. Разбира се, би могъл да й разкаже за проблемите на западното общество, за това, как основите на органичния социум се обсъждаха на съвместни съвещания, за упованието за успех в Русия на новите идеи, които имат хората, на практика управляващи света. Не, това не беше поредната утопия, това беше проект от световен мащаб.

Но когато не се занимаваше с поредната акция, Нина се превръщаше в обикновена жена, мила, в някои отношения дори обаятелна, грижовна, и да й се обясняват основите на органичното общество беше немислимо.

Той се върна вкъщи и завари там Ваня Лихоносов, активно работещ на компютъра.

— Какво значи това? — попита Феликс Захарович с подозрение.

— Председателят се нуждае спешно от ключа към шести параграф на дванадесети раздел — поясни той, без изобщо да се смути. — Опитвам се да се промъкна според твоите указания.

— Той така ли те помоли — осведоми се Феликс Захарович, — да търсиш ключа без мен?

— Не, не го е споменавал — каза Лихоносов. — Но вече цели два часа седя у вас, а тебе те няма. Така че се заех с опити… Знаеш ли, тук почерпих нещо и за себе си.

Феликс Захарович не го удостои с отговор, седна пред компютъра и се зае с работа. С едната си ръка чукаше по клавишите, а с другата работеше с мишката. Лихоносов го наблюдаваше с усмивка.

— А известно ли ти е, старче — каза той, — че в редиците на федералната прокуратура не бързат да признават смъртта на твоя Бейби за действителна.

Феликс Захарович дори не го погледна.

— В какъв смисъл? — студено запита той.

— Съмняват се — каза Лихоносов. — Виж, ако ти самият го разпознаеш, тогава да, ама така…

Феликс Захарович го изгледа озадачено.

— Сериозно ли говориш?

— Виждал си снимките — продължаваше Лихоносов, — значи можеш да кажеш дали това е той или не.

— Ти подиграваш ли се? — разсърди се Феликс Захарович. — Глупости на търкалета…

Той включи принтера и скоро от него изпълзя лист с текст.

— Ето ти ключа — каза той и подаде листа на Лихоносов.

Лихоносов погледна и сви рамене.

— Кой измисли тази стъпаловидна структура? — недоумяваше той. — Защо проектът да не стигне до всички желаещи, за да знаем какво строим?

— Когато му дойде времето — каза Феликс Захарович. — Какви ги дрънкаше за Бейби? Кой се съмнява в него?

— Следователят Турецки. — Лихоносов вече добре знаеше фамилията. — Такъв един чевръст младеж. Все си мисля, защо не вземе да го бутне някоя кола, а?

— Нашите акции могат да засягат само несъмнени враждебни за обществото личности — възрази Феликс Захарович. — Какво ти е направил този следовател?

— Плете интриги срещу нашия човек в прокуратурата — каза Лихоносов. — Такъв един, знаеш ли, пъргав младеж. От тези, дето са по католици от папата.

— Ти разбираш ли какво говориш — гневно се обърна към него Феликс Захарович. — Разбираш ли изобщо с какво се занимаваме?

Лихоносов се усмихна и безгрижно поклати глава.

— Нее, не разбирам. Всички се опитват да ми обяснят, а аз не разбирам. Струва ми се, че никой не го разбира.

Феликс Захарович го гледаше с изумление, като животно, което изведнъж е проговорило. Той допускаше, че дълбоката същност на проекта може да бъде разбрана само от малцина, но никога не си беше представял, че това може да вълнува някого. Най-малко го очакваше от Ваня Лихоносов, който прекрасно се беше наредил в новия живот.

— Във всеки случай в проекта категорично са забранени всякакви действия срещу органите на властта — назидателно произнесе Феликс Захарович. — Психологията на новото общество е изградена на благоговейното уважение към структурите на властта. Без това единството е немислимо.

— Е, това не е ваше изобретение — проточи в отговор Лихоносов. — Идеята за божествения произход на властта е възникнала още при шумерите.

— В проекта няма нищо ново — усмихна се Феликс Захарович. — Той представлява сбор от положителния опит на човешката история.

— Всичко това намирисва на примитивно масонство — промърмори Лихоносов. — Тайна, силно преувеличена конспирация, знаци и шифри. — Той посочи с пръст листа с ключовите обозначения. — Винаги ми се е струвало, че това са някакви детски игри на възрастни хора.

— Не смятам да те убеждавам в противното — каза Феликс Захарович. — Но ти с готовност позволи да бъдеш въвлечен в тези игри, нали? Те ти носят немалка изгода.

— Организацията прибира по-голямата част от моята изгода — промърмори Лихоносов, — но не протестирам. Просто бих искал да разбера по-добре правилата на тази игра. Когато бях дете, родителите ми често пляскаха преферанс в хола с приятели и от стаята си чувах фразите им: „вист, пас, мизер“ и прочие. Това ми се струваше като някакво вълшебно царство. Но още дванайсетгодишен биех родителите си на преферанс и вълшебното царство изчезна.

— Да — усмихна се Феликс Захарович. — Всичко се повтаря.

Финансовите дела не позволяваха на Лихоносов да стои у Феликс Захарович толкова, колкото несъмнено му се искаше. Феликс Захарович разбираше това и нарочно водеше много разговори на общи теми, без да бърза да го въвежда в тайните на ключовата програма. Впрочем и самият Ваня като че ли не се натискаше особено, разбирайки, че старецът трябва да му предава нещата не наведнъж, а постепенно. Ако човек ги слушаше отстрани, те бяха изключително деликатни и вежливи, но това не беше нищо повече от чиновническа дипломация. Някога Ваня Лихоносов беше подчинен на Феликс Захарович, но никога не беше изпитвал особена любов към началника си. Началникът го знаеше добре и не изискваше от него повече, отколкото би могъл да даде.

Вече на вратата, след като си сложи лекия шлифер и лекомислената младежка шапка, Лихоносов се обърна към Феликс Захарович, който го изпращаше, и попита с лека усмивка:

— Би ли ми казал за какво са ти жените, дето ги държиш в Югозападния район? Способен ли си още на нещо?

Би трябвало да се изчерви, но Феликс Захарович почувства как кръвта, напротив, се оттича от лицето му. Отдавна не беше изпитвал такъв страх.

— Защо ме следиш? — попита той, опитвайки се да контролира интонацията си.

— Случайно — усмихна се Лихоносов. — Гледам, въртиш се, опитваш се да се отървеш от опашка. Я, викам си, да видя при кого се промъква с такива предпазни мерки. Останалото беше въпрос на техника.

— Това е племенницата ми — каза Феликс Захарович. — Избяга от мъжа си алкохолик от Твер и временно я крия.

Двусмислената усмивка не слизаше от лицето на Лихоносов.

— Бре-бре — каза той ехидно. — Коя от двете?

— Другата е нейна приятелка.

— Ами поздрави ги. — Той докосна с ръка периферията на шапката си. — Отбих се при тях като съсед, който чака жена си с ключа, и се запознахме. Симпатични момичета.

— Ще им предам — сухо каза Феликс Захарович.

Лихоносов изсумтя, усмихна се жизнерадостно и си тръгна, като си подсвиркваше някаква весела мелодийка.

Вратата се затвори след него и Феликс Захарович почувства, че коленете му се подгъват. Той неочаквано седна на пода в антрето, подпрял гръб на стената. Всичко, което смяташе за прекрасно организирана акция, сега се разпадаше. Трябваше да помисли за радикални спешни мерки.