Фридрих Незнански
Кръвно отмъщение (24)

24.

След като в сряда никой не извика Стукалов на разпит, съкилийниците му в следствения изолатор се шегуваха:

— Забравиха те, приятелче, край на славата. Сега ще си киснеш до процеса.

Съседите се отнасяха към Стукалов с уважение, до тях стигаха вестникарските съобщения за подвизите му. Сред няколкото души в неговата килия имаше рекетьори, финансисти и хулигани и между тях терористът беше екзотична личност.

Но в четвъртък отново го извикаха на разпит и съкилийниците отново почтително зашумяха. Рекетьорите и хулиганите му протегнаха длани и той плесна по всички поред.

— Много поздрави на гражданина началник — промърмори един прегрешил финансист и Стукалов му махна с ръка.

За него всяко повикване на разпит вече беше един вид излизане на сцената под аплодисментите на приветстващата го публика. Той вървеше уверено, доволен от себе си, без особено да вниква в същината на собственото си положение. Когато следователят Турецки се опита да го вразуми с предположението си за възможното му ликвидиране, той се изплаши само отначало. После се сети как разговаряха с него, преди да го пратят тук, за пачката пари, оставена на сигурно място, и страховете отпаднаха от само себе си. Знаеше, че е свързан със сериозна, солидна организация и вярваше, че те няма да го натопят.

Возеха го в специална бронирана кола, с ескорт, с голяма скорост и докато слушаше сирената, той за пореден път ликуваше вътрешно, съзнавайки собствената си значимост. Вълнуваше се като дете от всички тези срещи със солидни политически фигури, говореше с тях като равен и това компенсираше всички неудобства от пребиваването му в изолатора. Можеше спокойно да смята, че и в лагера славата ще му бъде щит и опора. От тези мисли животът ставаше по-весел.

Този път го докараха в градската прокуратура. Вече беше идвал тук при следователя Дяконов, но този път го викаха още веднъж за персонален разговор с прокурора на Москва. Вече се бяха срещали, прокурорът смяташе „Съда на Народната съвест“ за събрание на маразматици и търсеше възможност да започне преговори с тях. Със своята емоционалност и хитрост той предизвикваше у Стукалов само неприязън и затова предстоящата беседа бе тягостна за подследствения.

Два часа преди появата му в прокуратурата Феликс Захарович взе Нина от уговореното място и двамата тръгнаха да вършат работа. Нина беше спокойна както винаги и с това свръхестествено спокойствие преди най-отговорните дела тя внушаваше на Феликс Захарович почти суеверно възхищение.

— Днес е бенефисът ти — говореше Феликс Захарович, докато караше към центъра. — Всички прожектори ни осветяват, към нас е насочено напрегнатото внимание на всички критици, а ние пеем от галерията. — Той се изкиска.

— Надявам се, че си обмислил всичко — каза Нина.

— Абе аз съм го обмислил — каза Феликс. — Ама каква полза от мислите ми, ако нещо тръгне накриво. Познаваш ли тази пушка?

— Всички пушки са еднакви — отвърна Нина. — Стига да има мерник. Ако можеше малко да пострелям от нея, да свикна.

— Уви — каза Феликс, — вече няма време да свикваш. Но бъди спокойна, върху нея са работили специалисти, сложен й е мерник. Между другото, той е оптически, японски, с прояснени лещи, въпреки че не знам какво значи това.

— Куршумите?

— Съответно са изпилени както трябва. Но ти не се безпокой, това са само към двеста метра разстояние. За теб, все едно че е от упор.

— Те не се ли съобразяват с такава възможност?

— Едно време може и да са се съобразявали — каза Феликс.

— По-рано всички покриви около нашите здания се контролираха. А сега откъде да намерят хора, кой ще им плаща? Пълна разруха.

— Може би няма смисъл да ме чакаш? — предложи Нина. — Надали ще отцепят района. Ще си стигна до метрото и ще се кача като всички нормални хора.

— Разбира се, най-правилно би било да хвърлиш пушката на място — съгласи се Феликс. — Но бих искал да я взема. Имам някои съображения относно тази пушка. Ако си в цайтнот, хвърляй я веднага. Но ако можеш да я разглобиш, по-добре я вземи.

— Добре, ще опитам — каза Нина.

Той си мислеше, че тя изобщо не се вълнува, но не беше така. В моментите на съсредоточаване тя преминаваше в някакво особено състояние, съзнанието й като че ли изтръпваше и тя действаше, следвайки само инстинкта си. Понякога дори успяваше да се наблюдава отстрани и й се струваше, че това състояние е близко до втрисане, до болест, но когато накрая всичко се получаваше чудесно и съзнанието й се размразяваше, тя се възхищаваше от собствените си действия.

Сградата, избрана от Феликс за операцията, се намираше от другата страна на улицата срещу градската прокуратура. Мястото беше оживено, на първия етаж имаше магазини, в жилищата от Сталиново време живееха предимно заможни хора. Когато подготвяше операцията, Феликс Захарович ги проучи подробно. Собственичката на жилището на четвъртия етаж, чиито прозорци гледаха към централния вход на градската прокуратура, живееше сама, работеше в някакво министерство и я нямаше от сутрин до вечер. Отиването й на работа Феликс Захарович проконтролира лично. В тази операция вече не разчиташе на агенти, а правеше всичко сам.

Той спря до тротоара на успоредната улица на петдесет метра от предполагаемата акция. Заедно слязоха от колата и той я изпрати до входа на нужната кооперация, като й даваше последни наставления по пътя.

— Ако стане нещо, отиваш при Клавдия Петровна Онучкина, тя живее в шестнайсети апартамент на четвъртия, последен етаж. Бъди спокойна, тя е на работа. На етажа са три апартамента, но едните съседи са на работа, а другите не могат да чуят нищо през две врати. Остава една старица, тя няма да отвори даже и в случай на взрив. Качвай се смело, отваряй вратата и действай.

— Кога успя да намериш ключ? — поклати глава Нина.

— Успях да направя толкова неща, колкото никога не съм успявал — въздъхна Феликс. — Пушката има и заглушител, и огнегасител. Единственият проблем е прозорецът. Да го отваряш в такова време значи да привлечеш вниманието. Добре би било да използваш малкото прозорче.

— Как? — осведоми се Нина. — На гардероба ли да се кача?

— Добре, отвори прозореца — съгласи се Феликс Захарович. — Но го затвори веднага след изстрела. След резултатния изстрел, разбира се.

— Спокойно. Всичко ще бъде наред.

Феликс Захарович само се усмихна криво.

— Ех, мила… Най-интересното ще започне тепърва след това!

С това се разделиха. Нина влезе във входа, а Феликс Захарович отиде до близката будка, купи пакетче ядки и тръгна обратно към колата.

Тя се качи по стълбището, без да срещне никого. На гърба й беше раницата с пушката и по общия стил на облеклото си изглеждаше като съвременен спортен младеж. От маскировъчните средства този път използваше само пластината под долната устна и черни очила. Косата й беше под плетената шапка, якето скриваше фигурата й и походката й бе енергична и поривиста като на тийнейджър. На стълбищната площадка на четвъртия етаж тя се огледа, измъкна ключа и лесно отвори нужния апартамент.

Шумоленето, което чу, замирайки в антрето, я накара да се напрегне. След известно време се осмели да влезе в стаята и видя дебел риж котарак, който се настаняваше в креслото сред забравените вестници. На появата на непознатата жена котаракът реагира само като я измери с подозрение и измяука. Нина погледна часовника, свали раницата и започна да се ориентира.

Входът на прокуратурата се виждаше съвсем нелошо, само дърветата малко пречеха. Добре, че още нямаше листа, иначе цялата операция щеше да се провали. Нина хвърли якето, отвори раницата и започна да сглобява пушката. Едва беше успяла да разучи устройството й, но се справи лесно и бързо. Оптическият мерник си застана на мястото, огнегасителят и заглушителят също не й създадоха проблеми. Тя извади патроните от магазина, разгледа ги и избра за изстрела този, който най-много й се хареса. След като свърши с пушката, започна да приготвя мястото. До нужния й прозорец беше бюрото, и това беше много удобно. Можеше дори да седне в креслото, което изобщо бе връх на комфорта за работа като тази. След като се настани, тя насочи мерника към някакъв човек, който стоеше до входа, и известно време го разглеждаше през оптиката. Струваше й се немислимо да не улучи от това разстояние, но колкото повече наближаваше моментът на изстрела, толкова повече съмнения възникваха у нея.

Феликс Захарович седеше в колата си и също нервничеше. Решително беше тръгнал срещу плана на колегията и засега не си представяше особено ясно как може да свърши всичко това за него. Тоест естествено вече беше премислил вариантите на поведение, но реакцията на ръководството засега беше трудно предсказуема. Председателят на Съда, млад и напорист функционер, на моменти го озадачаваше с действията си.

И изведнъж Феликс Захарович видя нещо, от което моментално се изпоти въпреки хладното време. От другата страна на улицата, облечена с дълъг разкопчан шлифер с развяващи се поли, към собствения си дом бързаше Клавдия Петровна Онучкина, собственичката на апартамента на четвъртия етаж, където сега беше Нина. Феликс Захарович си наложи да се успокои, броейки до двайсет, после спокойно излезе от колата и отиде до най-близкия уличен телефон. Подобни ситуации бяха заложени в схемата на операцията и нямаше причина да се тревожи. Той набра номера на апартамента на Онучкина и след три сигнала позвъни отново. Нина вдигна.

— Собственичката неочаквано се върна — каза Феликс Захарович, като се опитваше да говори спокойно. — Можеш да действаш според плана за екстремална ситуация.

Нина затвори и се огледа. Предстоеше й изборът да се скрие за известно време в банята и да се надява, че собственичката няма да се отбие в нея, или да я посрещне в зависимост от ситуацията. В последния случай получаваше свидетел.

Колебанията й продължиха до момента, в който се чу звукът на ключ в ключалката. Беше късно да се крие. Нина застана зад вратата и стисна в ръце гумената палка.

Собственичката на апартамента влезе, задъхана от бързане.

— Тимоша, скъпи, толкова съм виновна… — успя да каже тя, влизайки в стаята.

Котаракът се хвърли към нея от креслото, но Нина вече беше стоварила палката върху главата на стопанката му и тя падна на килима. Котаракът жално замяука.

— Спокойно, Тимоша — проговори Нина. — Ако става дума за закуската, ще си я получиш.

За такива случай в раницата имаше широк медицински лейкопласт. Нина върза собственичката на апартамента, като се стараеше да не й причинява излишни неудобства, и я сложи на кушетката. После, виждайки как обезпокоеният котарак се върти около стопанката си, Нина отиде в кухнята, намери консервите с котешка храна и му сипа в паничката. При това много внимаваше да не остави следи. Котаракът я гледаше все така недружелюбно, но гладът го принуди да приеме храната от ръцете на врага.

Колата със Стукалов се приближи към входа точно според разписанието на Феликс Захарович. Нина проследи през оптическия мерник как изкарват Стукалов от колата и го вкарват във входа. Имаше достатъчно време за изстрел, но прозорецът още беше затворен. Трябваше да чака излизането.

В това време Феликс Захарович стоеше от другата страна на улицата и гризеше ядки. Въпреки преклонната си възраст, той още имаше зъби за това и не спираше да се гордее с този факт. Той се обади на Нина от автомат, отново чрез уговорените три предварителни позвънявания, и тя потвърди своята готовност.

— Добре — каза Феликс Захарович. — Няма да имаш много време, когато тръгнат да го водят обратно.

Прозорецът се отваряше навътре и това беше добре. Нямаше нужда да го разтваря изцяло, достатъчно беше само леко да го открехне. После седна в креслото и зачака. Котаракът Тимоша се настани на кушетката до стопанката си и мъркаше сито. Нина си помисли, че сега тя също прилича на котка, която дебне мишка пред дупката й.

Разговорът при прокурора беше кратък. Той отново предложи на Стукалов да осигури контакт с представители на Съда и Стукалов отново отказа, мотивирайки се с възможно отмъщение от страна на колегите си.

— Какво можете да им предложите? — каза той. — Пари? Не съм сигурен, че имат голяма нужда от тях. Власт? Но те не са съгласни да я делят! Разберете, на тях им трябват труповете ви, нищо друго.

Прокурорът на столицата не искаше да го разбере, той вярваше, че се води хитра политическа игра, и се опитваше да разбере правилата й. След половин час безплоден разговор той освободи подследствения.

Излизайки от кабинета на прокурора и вървейки по коридора Стукалов обърна внимание, че наоколо като че ли имаше прекалено много хора с оръжие. Той самият беше в белезници, а и не смяташе да се бунтува и тези предпазни мерки само го разсмиваха.

— Момчета — весело каза той, — из града вилнее престъпността, а вие се мотате тук!

— Върви, върви — мрачно го побутна охраната.

Ето че той излезе от прокуратурата и Нина се напрегна.

— Да бяхме запалили по една — каза Стукалов на пазача.

— В колата, бързо — нареди той и го подхвана подръка.

Нина стреля. В крайна сметка професионалните убийци си изработват определена привичка, те стрелят на едно и също място. Нина стреляше в главата. Куршумът улучи Стукалов в слепоочието, раздроби му черепа и излезе под лопатката. Той умря още преди да падне на земята.

Отначало пазачът реши, че Стукалов се е спънал. Изпсува и тръгна да го вдига, повика втория пазач.

— Ей — каза вторият пазач, — той май си е разбил тиквата. Виж, кръв.

— Къде? — не разбра първият. — Ставай бе, козел!

Но „козелът“ вече не можеше да стане и за да го разберат, на пазачите им трябваше известно време.

В това време Нина вече беше затворила прозореца и бързо разглобяваше пушката. В главата й като че ли тракаше секундомер, беше дошло времето за спринт. В този момент собственичката се размърда на кушетката и Нина беше принудена да стане и да й нахлупи на очите плетената шапка, преди да е видяла прекалено много. Събра всичко в раницата, напръска наоколо с дезодорант и излезе от апартамента.

Докато заключваше вратата, се чу звук от отварянето на съседната врата. Нина рязко се извърна, сложи си черните очила и побърза надолу по стълбите. На площадката на първия етаж се срещна с някакво момиченце, което се връщаше от училище, а на входа се сблъска с пощаджийката. Нина се държеше уверено, но беше сигурна, че в случай на старателно разследване тези свидетели непременно щяха да кажат нещо за нея.

Феликс Захарович, който наблюдаваше суматохата пред входа на градската прокуратура от другата страна на улицата, се доближи спокойно към колата си, качи се, запали мотора и почувства, че стиска волана прекалено силно. Секундната стрелка бягаше по часовника му, времето минаваше, а Нина все не се появяваше. Когато някой почука по страничното стъкло, той чак се стресна. Нина се беше приближила незабелязано от другата страна.

— Ще ме закарате ли до „Полежаевска“? — попита Нина с усмивка.

— Сядай — успя да каже той. — Ще те закарам.