Фридрих Незнански
Кръвно отмъщение (21)

21.

Стукалов пееше като канарче. Сега той беше суперзвездата на руския престъпен свят, снимките му бяха във всички вестници, всички повтаряха думите му. Разпитваха го в московската криминална милиция, във федералната прокуратура, в московската градска и даже на „Лубянка“. От телевизията жадуваха да направят грандиозно шоу с негово участие, министрите коментираха появата му в обширни интервюта, депутатите свикаха закрито заседание на Върховния съвет, за да се запознаят с показанията на този мерзавец. Естествено, преди всичко ги интересуваше списъкът на лицата, осъдени от „Съда на Народната съвест“, това беше главната тема на деня и дори гледаните телевизионни предавания с популярни водещи бяха пълни с измислици на тази тема. Например поканиха десетина млади бизнесмени и се поинтересуваха от мнението им за съществуването на „Съда на Народната съвест“. Бизнесмените бяха уверени, че това е провокационна проява на „бившите“, говореха за грандиозната полза, която обществото има от тях, но изглеждаха много жалко.

През тези дни се виждах с героя на деня по-често от другите, защото се оказах водещ следовател по делото му. Познати ми се обаждаха, за да разберат дали и те не са включени в този прословут списък, но Доносника не спомена нито едно име. Дори майка ми беше убедена, че бившият ми пастрок, безсъвестният гешефтар Паша Сатин, е осъден от СНС, и ме умоляваше да го предупредя за опасността. Тя не знаеше, че самият Паша ми звънеше всяка вечер, макар да помнеше, че раздялата ни не предполага възобновяване на отношенията. Заедно с много други новобогаташи Паша се готвеше да се скатае някъде из топлия Запад и аз му пожелах приятно пътуване.

След първите звездни мигове Стукалов бързо провеси нос, започна да обърква показанията си, да се държи нахално и да лъже. От него измъкнаха условното име на ръководителя му, някой си Гризли, според твърденията му бивш сътрудник на девети отдел на КГБ, отделът за лична охрана на видните партийни и държавни дейци. Проверката установи, че същият този Гризли, Григорий Злобин, е бил уволнен от редовете на чекистите още при Чебриков и никога не е заемал важни постове. Самият Злобин не беше намерен, но близките му твърдяха, че не са го виждали от пет години. Във всеки случай той се беше отписал официално от местожителството си още през пролетта на деветдесет и първа година и оттогава се водеше формално един вид бездомен. Грязнов смяташе, че това са кагебистки трикове със замразяване на агенти, но у мен и Меркулов предизвика сериозни съмнения.

По този начин, с настойчивост и упорство, измъкнахме от Стукалов адреса му. Според изказванията му, той не беше московчанин и жилището му било служебно. Оказа се, че едностайният му апартамент е преминал в негово владение от някакво самотно старче, умряло година преди сегашните събития, за което уж се грижел. Тъй като той самият се беше появил в Москва едва преди осем месеца, служейки преди това в астраханския ОМОН, явно не той беше гледал стареца. Така се разкри нова форма за нелегално разпределение на жилищната площ в столицата. Колко още старци са били гледани от хората от „Съда на Народната съвест“, не е известно. Сега по закон жилището принадлежеше на Стукалов и живеещата там госпожица ни представи документи за собственост. Ние (аз и Дроздов) я заплашихме за престиж с конфискация на жилището и имуществото, но не бяхме сигурни, че имаме право на това.

Иначе много от изпятото от Стукалов беше не повече от волна импровизация и свободно тълкуване на разговорите му с Гризли, така че не представляваше интерес за следствието.

— И защо все пак дойде да се предаваш? — недоумявах аз. — Всичките ти стотици бъдещи „стрелци“ са нещо като комунизма в светлото бъдеще. Няма никакви отмъстители, това са само приказки.

— Така си мислите — отвръщаше Стукалов.

— Ти виждал ли си ги? Поне един?

— Слушайте — горещеше се суперзвездата, — да не искате да кажете, че всичките тези Гудимировци, Клементиевци и Кислевски са умрели от преяждане? Достатъчно добре знаете, че са ги убили, значи има отмъстители.

Въпросът, по който действително не отстъпваше на йота, бяха парите. Тук вече не можех да постигна нищо нито с упорство, нито с настойчивост.

— Разберете — съвсем откровено казваше той, — това е основната ми надежда. Ще мине бурята, ще ми свърши присъдата и ще заживея спокойно и честно. Нали това искате, да живея честно?

Оставаше обаче място за сериозно съмнение.

— Слушай, Стукалов — напирах аз. — Мога да броя. Сега в Москва убийството по поръчка струва три до пет хиляди долара. Опукал си четирима, значи запасите ти, ако махнем всички разходи, са максимум петнайсет-двайсет. Тези пари някой банкер ги профуква за седмица в Монте Карло. И за такива пари идваш да се предаваш по член, който предвижда разстрел?

— Самопризнание — започна да изброява той — и съдействие на следствието. Плюс общественото мнение, смея да се надявам. Какъв разстрел, даже петнайсет няма да ми дадат. Най-много десетак. А дотогава малко ли промени могат да настъпят в нашето общество?

— За двайсет хиляди зелени? — продължих да настоявам.

— Кой знае — той не издържа и се изхили, — може би, Александър Борисович, нещо не ви излиза аритметиката.

— Тук — хванах се аз за думата — си прав. С аритметиката може и да съм сбъркал. Ами ако са ти платили не само за убийството, а и за още нещо, а?

Бях се научил да чувствам подследствените и когато очите на Стукалов зашариха след въпроса ми, разбрах, че съм уцелил десетката.

— Я да видим, за какво биха могли да ти платят? — започнах да разсъждавам на глас. — Може би, за да се предадеш със самопризнания, а? Лежи си значи, Алексей, пък ние ще ти шарим.

— Кой плаща сега за това? — криво се усмихна той.

— И аз това си мисля — кимнах аз. — Според моята аритметика би трябвало за това самопризнание да ти шарят повече, отколкото за работата. И кой плаща за това?

— Измисляте си, гражданино следовател — отвърна Стукалов.

— Кой знае — казах аз. — Само че в този вариант трябва да разбереш едно, Стукалов. Може да стане така, че да не успееш да се порадваш на богатството си. Няма да доживееш до щастливите дни на свободата.

Той направо започна да нервничи.

— Защо ме плашите? Аз идвам при вас с открита душа…

— И душата ти не е открита — възразих, — и изобщо нямам желание да те плаша. Но при такова положение на нещата от теб трябва да се отърват именно грижливите ти господари.

— От какъв зор? — не разбираше Стукалов. — Вече казах всичко, което знаех, а за тях няма никаква вреда!

— Там е работата я — казах аз. — Ако ще продължават започнатата игра, трябва да се проявят ярко и еднозначно. „Съдът на Народната съвест“ е непримирим към отстъпниците. Схващаш ли?

Той видимо разбра и се изплаши, но направи усилие над себе си и се усмихна.

— Какви страхотии разказвате, гражданино следовател! Чак тръпки ме побиха. Но това не е вярно и вие го знаете. Измисляте си.

— Добре де, не се плаши — казах аз. — Ще те охраняваме, Стукалов. Сега си като примадона в гостуваща опера, дори и да изпееш фалшив тон, пак аплодираме. Няма как.

Ако някой искрено ме подкрепяше по този въпрос, това беше Меркулов. От самото начало на цялата суматоха той усещаше в нея предимно пропагандно звучене и страстно негодуваше, като гледаше развоя на събитията в пресата и телевизията. Донесох му вестник с цветна снимка, на която някакъв тип с маска се целеше в обектива с автомат, а текстът гласеше: „Бейби стреля във вас!“

— Прекрасно — произнесе той през зъби. — Веднага ни олекна.

— Между другото ние самите им помагаме — забелязах аз. — Ти си може би единственият заместник-генерален, който не е разпитвал лично Стукалов. Разпитваха го всички, включително и самият главен прокурор.

— Представях си пробива им в пресата — каза Костя, — но дори и аз не можех да си въобразя такова нещо!

Той раздразнено хвърли вестника ми с портрета на Бейби на масата.

— Вече се доближавам към него — казах аз. — Той се е позамислил. Наистина, откъде би могъл редови изпълнител да знае за Бейби, за Дюк?

— Имай предвид, може да са го изкарали и без преки инструкции — предложи Меркулов.

— Надали. Всичко беше пресметнато прекалено точно. Пресата, телевизията, самопризнанията. Чувстваше се прекалено уверен.

— Да, може би — съгласи се Меркулов. — Най-учудващото е, че всичко това можеше лесно да се предвиди. Можех да ти начертая целия план на това доброволно предаване още една седмица преди да се появи. Те дори не си правят труда да измислят оригинални начини на въздействие!

— Какво толкова те тормози? — не разбрах аз.

— Не искат да ме разберат — измърмори Меркулов. — Изложих съображенията си на генералния, а той само се подсмиваше. Какво да се прави, не мога да се позова на нашия старец от Върховния съвет.

— Между другото — забелязах — не считаш ли за необходимо да го разпиташ като свидетел?

Той ме погледна насмешливо.

— Какъв свидетел, Саша? Мислиш, че ще каже нещо?

— На чия страна е той в крайна сметка? — попитах аз.

— На своя — каза Меркулов. — Надявам се, не сте зациклили само на показанията на Доносника? Как върви разработката на останалите направления?

Доложих. Продължаваха да издирват лейтенант Сорокин по всички възможни варианти. Разбира се, ако той и досега си оставаше в Карабах или ако нещо му се беше случило там, търсенията ни имаха малко шансове за успех. Но в главна насока на разследването ни се превърна следата на ФСК. Търсехме подстъпи към тази организация.

— Не трябва да се усложняват нещата — каза Меркулов. — Ще се опитам да се свържа с ръководството. Сега при целия този шум няма да посмеят да ни откажат.

Оставих го раздразнен, но настроен делово и се върнах при моите компютърни спецове, които активно се занимаваха с проверката на показанията на Стукалов, пресявайки ги през ситото на своите цифри. Потвърдиха тази част от показанията му, която се отнасяше за изброените от него убийства. Действително, според техните изчисления, всички тези хора бяха убити от един изпълнител, а и параметрите на психологическия портрет на Алексей Стукалов съвпадаха с изводите им. Дори се опитаха по признаците на убийствата да ми нарисуват психологически портрет и на тримата убийци. Аз се отнасях към това като към игра на големи деца.

— Напразно се съмнявате, Александър Борисович — укори ме Лара. — Наклонностите на човек се проявяват много ярко в такава екстремна ситуация, като извършването на убийство. Дори смятаме да разработим таблица с шаблоните на поведение на престъпниците, по която ще може да се определят виновните като по отпечатъците от пръстите!

— Тогава ще започнат да вербуват убийци само измежду актьорите — усмихнах се аз. — Те ще ви изиграят какъвто и да е образ в екстремна ситуация.

— Това не е толкова лесно — измърмори Серьожа.

— Вижте какво се получава — оживено продължаваше Лара. — Номер първи, или Дюк. Възраст от трийсет до четирийсет…

— По-точно от трийсет и две до трийсет и седем — уточни Серьожа.

— Телосложение астенично.

— Какво е това? — попитах аз. — Питам за всеки случай, току-виж съм го засякъл в метрото.

— Общо взето, слаб — отвърна Лара, като не успя да сдържи усмивката си. — Има романтичен тип характер.

— Това е много съществено — забелязах иронично.

— Там има скала на характерите — неохотно измърмори Серьожа. — Води се романтик, но това не значи, че съчинява стихове или прави серенади под балкона на любимата си.

— Между другото Серьожа също минава за романтик — осведоми ме Лара. — В органите на реда, както и сред престъпниците има страшно много романтици.

Аз настръхнах.

— А мен проверявали ли сте ме?

— Че как иначе — радостно потвърди Лара. — Но вие не сте романтик, Александър Борисович. Вие сте интуитивист.

— Само не казвайте на жена ми — казах аз. — Какво още има у Дюк?

— Той е волеви, стегнат, съсредоточен. С добре развит инстинкт за цел. Но е разточителен, дружелюбен и сговорчив. Много е вероятно да обича да ходи на ресторант с приятели. Когато има пари — добави тя.

— Мисля, че има винаги — казах аз. — Нищо ли няма за отпечатъците от пръстите му?

— Не, това го няма — разсмя се Лара.

— Сега относно Бейби — каза Серьожа. — Лара, разказвай.

— Да, относно Бейби — кимна Лара. — Много интересна фигура, знаете ли. За него имаме най-много материали и най-малко резултати.

— А какъв е проблемът?

— Той е изключително потаен — каза Лара. — Имаш чувството, че работи под хипноза. Проявите му са двойствени — ту е страшно волеви, ту се отпуска до безволие.

— В какъв смисъл? — не разбрах аз.

— Ами например в случая с Маркарян — каза Лара. — Спомняте ли си, в решителния момент по стълбите е задрънчала някаква кофа.

— Аха — разбрах аз. — Тоест той се е отпуснал.

— Във всеки случай е привлякъл вниманието към себе си. Това не е доказателство за стегнатост.

— По този въпрос имам собствено мнение — каза Серьожа. — Това с кофата не е било случайно, така е създал отвличащ ефект.

— Но свидетелката го е видяла! — възкликна Лара. — А кой е виждал лицата на Дюк или пък на Доносника?

— Не мисля, че това е случайно — упорито каза Серьожа.

Лариса направи физиономия и каза:

— Смахнал се е по тоя Бейби.

— Как така? — стреснах се аз. — Как се е смахнал?

— Не говори глупости — измърмори Серьожа. — Не съм се смахнал. Но ви казвам — с Бейби има да си играем още много. Той далеч не е главорез с две гънки, това е необикновена личност.

— Той даже откри у него прояви на женственост — изсумтя Лара.

Тя ревнуваше Серьожа от Бейби! Какво ли не се случва из коридорите на прокуратурата.

— Продължавайте — покровителствено казах аз. — Всичко това е много интересно и важно. Възможно е да прославите името си в историята на криминалистиката.

По лицето на Серьожа пробяга слабо подобие на усмивка и разбрах, че той не се стреми към слава.